Р Е Ш Е Н И Е
№ 233, 13.12.2018г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд , Пловдив втори граждански състав
на десети
декември две хиляди и осемнадесета година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Станислав
Георгиев
ЧЛЕНОВЕ: Стела Дандарова
Надежда Дзивкова
секретар : Анна
Стоянова,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 581 по описа за 2018 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. на ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба на Н.Т.С.
против Решение № 798/08.06.2018г., поправено с Решение №1087/30.07.2018г., постановено
по гр.д.№ 2620/2017, ПдОС, с което е уважен предявеният от И.С.Г. против жалбоподателя иск и е признато за
установено в отношенията помежду им, че И.Г. не дължи на Н.С. сума в размер на 40 957,50лв., ведно със
законната лихва от 04.04.2004г. до окончателното й изплащане, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от деянието по чл.195, ал.2 във вр. с ал.1,
т.3, 4,4,5,7 вр. с чл.194, ал.1 вр. с чл.28, ал.1 вр. с чл.2 от НК, присъдено
по н.о.х.д..№1409/2005Г., ПРС, за което е издаден изпълнителен лист от
18.01.2007г. ; - признато за установено в отношенията помежду им, че И.Г. не
дължи на Н. С* поради погасяване по давност, сумата в размер на
42 831,84лв., левовата равностойност на 26980,35щ.д. по фиксинга на БНБ за
04.04.2004г. и съставляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от В*И*
Т*, И.С.Г. и Т*Н* Т., които на 04 срещу 05.04.2004г. в с. К*, след
предварителен сговор и в съучастие, след разрушаване и повреждане на прегради и
чрез използване на МПС, са отнели чужди движими вещи -40 000щ.д. от
владението на Н.С. без негово съгласие , с намерението противозаконно да ги
присвоят, като кражбата е в особено големи размери, за което са осъдени с
присъда, постановена по н.о.х.д.№1627/2008, ПРС; ВЕДНО със законната лихва
върху главницата от 04.04.2004г., както и сумата от 969,46лв., общо дължима от
тримата, за които суми е издаден изпълнителен лист от 17.08.2010г., по
гр.д.№774/2009, ПОС, и е образувано изп.д.№201075704000704 по описа на ЧСИ А* А.;
- присъдени са разноски в
производството, дължими от Н.С. на адв. А* В.А. и адв. Г* Г*М* в общ размер на
7479,20лв., определени при условията на чл.38, ал.2 от ЗА.
Постъпила е
и частна жалба от И.С.Г., чрез пълномощниците му адв. А. и адв. М* против
Определение №1590/31.07.2018, постановено по същото дело по реда на чл.248 от ГПК, с което дължимите разноски в полза на адвокатите, представлявали
жалбоподателя по реда на чл.38 от ЗА, са намалени на 1944,04лв.
Жалбоподателят
Н.С. поддържа, че постановеното решение е недопустимо в едната му част и неправилно
и незаконосъобразно в останалата му част. Счита, че предявеният установителен
иск за недължимост на сумата от 40 957,50лв., присъдена с присъда по
н.о.х.д.№ 1409/2005г. и за която е издаден изпълнителен лист на 18.01.2007г. е
недопустим поради липса на правен интерес. Поддържа, че сочената присъда е
отменена с решение, постановено по н.д.№509/2007, ВКС и делото е върнато за
ново разглеждане от първоинстанционния съд, като в това производство вече не са
приети за разглеждане гражданските искове.
С отмяната на присъдата е осъществен състава на нормата на чл.330, ал.1
от ГПК/отм./, аналогичен на чл433, ал.1, т.4 от ГПК и изпълнителното
производство се прекратява по силата на закона, без да е необходимо изрично
постановление на съдебния изпълнител, което има само констативен характер. Така, според жалбоподателя това право е било
отречено още с постановяване на решението, отменило присъдата. Именно този факт
е наложил и завеждането на последващото гражданско дело за осъждане на Г. да
заплати сумата, съставляваща левовата равностойност на противозаконно отнетата
сума. В този смисъл е и прието за
безспорно между страните, че вземанията по двата изпълнителни листа са едни и
същи. Счита, че единствения правен интерес за ищеца е да поиска обезсилване на
издадения изпълнителен лист, но в наказателното производство. Ето защо моли
съда да обезсили обжалваното решение по отношение на този иск и да прекрати
производството като недопустимо.
По отношение
на частта от решението, в която е уважен вторият иск – за недължимост поради
погасяване по давност на сумата от 42 831,84лв., ведно с лихви и разноски,
поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че по делото са
събрани множество доказателства, че погасителната давност е прекъсвана
многократно, чрез признания на Г., че дължи сумата както пред самия кредитор,
така и пред трети лица. Счита, че дори и да се приеме, че до изтичане на
давностния срок да не е извършвано признание на дълга, то извършеното признание
след този срок – през 2017г. има значение на отказ от вече изтекла давност. На
следващо място сочи, че неправилно съдът не е изследвал реалния размер на
задължението, т.к. в годините и в резултат на провежданото принудително
изпълнение дългът на Г./ който е солидарно осъден с още две лица/ е намален. Поддържа
и че към момента има извършено плащане чрез възлагане на имущество в размер на
23 520лв. Следователно посочения в решението размер на дълга е неправилен
и част от него вече е погасена. Моли съда да отмени решението в тази му част и
да постанови ново, с което отхвърли изцяло иска.
Въззиваемият
И.С.Г. оспорва подадената въззивна жалба като поддържа, че постановеното
решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че изпълнителният лист, издаден
въз основа на отменената присъда по наказателното дело, не е обезсилен, такава
правна възможност и не съществува, а кредиторът притежава в оригинал
изпълнителния лист и е образувал ново изпълнително производство пред ЧСИ Н. В*
– изп.д.№ 201775904000275. Поради възможността да се образува във всеки един
момент изпълнително производство въз основа на този изпълнителен лист, за него
като длъжник, съществува правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено
нещо, че не дължи суми по него. По отношение на втория иск счита, че от
събраните по делото доказателства се установява категорично, че не е прекъсвана
давността по отношение на това вземане. Извършвани са изпълнителни действия, но
само по отношение на останалите двама солидарни длъжници, но не и по отношение
на самия него. Счита, че по делото е останало недоказано, при доказателствена
тежест на жалбоподателя, че е извършвал признание на дълга, като събраните в
тази насока доказателства са противоречиви и неубедителни. Освен това счита, че
дори и да е имало признания след изтичане на погасителната давност, то същите
са ирелевантни и не могат да направят повторно изискуемо това задължение. Освен
това счита, че евентуалното признание на дълга не може да се приравни на отказ
от изтекла давност. По отношение на възраженията за намаляване на дълга след
извършени погашения чрез възлагане на имущество на останалите двама солидарни
длъжници, счита, че е без правно значение, т.к. кредиторът разполага с
изпълнителен титул за пълния размер и той желае да установи, че не дължи пълния
размер по изпълнителен лист. Моли съда да остави без уважение подадената
въззивна жалба и да потвърди изцяло обжалваното решение. Претендира определяне
на адвокатско възнаграждение на представлявалите го адвокати, съгл. Наредба
№1/2004 за осъществено безплатно процесуално
представителство във въззивното производство.
Подадената
частна жалба от Ив. Г. против определението, постановено в производство по реда
на чл.248 от ГПК съдържа оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
този акт, поради противоречие с чл.78, ал.1 и ал.2 от ГПК и чл.36 от ЗАдв.
Счита, че съдът е определил възнаграждение под минимума, определен в Наредба
№1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като не е
съобразил материалния интерес по делото. Счита, че в случая следва да се вземат предвид двете
главници по двата изпълнителни листа, като трябва и да се определят законните
лихви до момента на предявяване на исковете и по този начин да се формира общ
размер на материалния интерес по делото, въз основа на който да се определи и
дължимото адвокатско възнаграждение. Следва да се присъди и допълнително
възнаграждение за явяване в трето съдебно заседание. Моли за отмяна на това
определение. Претендира определяне на разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответната
страна Н.С. поддържа, че частната жалба е неоснователна, а постановеното
определение е правилно и законосъобразно. Счита, че защитимия материален
интерес е за едно вземане и то без определяне на конкретен размер на законната
лихва. По отношение искането за
определяне на нови разноски в производството по чл.248 от ГПК, счита, че то
няма самостоятелен характер и в него не се дължат разноски на самостоятелно
основание.
Въззввана
жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник, останал недоволен от обжалвания
съдебен акт, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само
по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че по отношение на иска за установяване на недължимост на сумата
от 42 831,84лв. , същото е постановено от родово и местно компетентен съд,
по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените
фактически твърдения и е дал търсената защита.
По отношение на иска за
установяване на недължимост на сумата от 40957,50лв., ведно с акцесорните
вземания, решението е недопустимо, т.к. е постановено по недопустим иск. Твърденията
в исковата молба, подадена от Ив. Г. са, че за тази сума е издаден изпълнителен
лист на основание присъда по н.о.х.д.№1409/2005г., ПРС и ответникът е образувал
изпълнително дело пред ЧСИ Н. В*. Претендирал е, че вземането е погасено по
давност. В отговора на исковата молба Н. С. е оспорил този иск, като е твърдял,
че липсва правен интерес от предявяването му, т.к. присъдата е отменена и
наказателното производство е възобновено, като при новото разглеждане не е
приет гражданският му иск. По делото е приложено н.о.х.д.№1627/2008, ПРС,
преобразувано от н.о.х.д.№1409/2005, ПРС. От документите по същото се
установява, че с Присъда № 97/03.04.2006г., по н.о.х.д.№1409/05, ПРС е уважен
гражданският иск на Н. С. и Ив. Г. е осъден за сумата от 40957,50лв., ведно със
законна лихва от 04.04.2004г.. Присъдата е потвърдена с Решение №
919/13.10.2006г., по вохд № 1337/2006г., ПОС. С Решение № 788/27.12.2007г., по
н.д.№509/2007г., ВКС е възобновено производството, отменено е решението на
въззивния съд, както и присъдата, и делото е върнато за ново разглеждане от
стадия на досъдебното производство. Видно от постановената присъда при новото
разглеждане на делото – Присъда №97/19.02.2009г., по нохд№1627/2008, ПРС, не е
бил разглеждан граждански иск. От приложените материали по изп.д.№77/2007 на
ЧСИ Н. В*се установява, че през 2007г. въз основа на изпълнителният лист,
издаден въз основа на Присъда №97/03.04.2006г. е образувано соченото
изпълнително дело, изпълнителни действия не са извършвани и с Постановление от
25.08.2017г. производството е било прекратено. На 31.08.2017г. изпълнителният
лист е бил върнат на взискателя Н. С... Същият изпълнителен лист е представен
за събиране на ЧСИ Н. В* и е образувано изп.д.№257/2017, а с молба от 05.12.2017г. на Н. С. изпълнителното
производство е прекратено. С оглед на така установеното фактически, съдът
намира, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск, че не дължи сумите по изпълнителния лист, издаден въз основа
на отменената присъда, т.к. такова вземане не съществува и не е съдебно
признато. Обстоятелството, че фактически съществува изпълнителен лист, издаден
въз основа на отменената присъда не обуславя правен интерес от съдебно
оспорване на вземането, т.к. пътят на защита за длъжника е различен. Доколкото
в наказателния процес по отношение на гражданските искове приложение намира
ГПК, то в случая следва да се приложат разпоредбите на ГПК/отм./, при
действието на който се е развило производството по уважаване на процесния
граждански иск и е издаден изпълнителния лист.
Развилото се в наказателния процес производство по възобновяване е
аналогично на производството „преглед по реда на надзора“, при което , съгл.
чл.236, ал.2 от ГПК/отм./ ако новото съдебно решение е различно от предходното
се прилага нормата на чл.241, ал.3, изр. второ – съдът , постановил решението
издава изпълнителен лист на длъжника
против взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на изпълнението на отмененото решение.
Следователно защитата на длъжника в случаите на издаден изпълнителен лист по
решение, което в последствие е било отменено, е снабдяване с т.нар. „обратен“ изпълнителен лист. Съдът намира, че случая е допустимо и
провеждане на производство по обезсилване на издадения изпълнителен лист,
независимо от липсата на изрична регламентация, т.к. изпълнителното основание,
въз основа на който е издаден изпълнителния лист, вече не съществува,
действието му е отменено.
По изложените съображения,
съдът намира, че предявеният иск за признаване за установено, че И.Г. не дължи на
Н.С. суми по изпълнителен лист, издадени
въз основа на присъда, постановено по н.о.х.д.№1409/2005, ПРС -40957,50лв., ведно
със законна лихва, е недопустим поради липса на правен интерес. Постановеното
решение по този иск е също недопустимо и следва да бъде обезсилено, а
производството по иска – прекратено.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с още един установителен иск -
за признаване за установено, че И.Г. не дължи на Н.С. сумите по изпълнителен
лист, издаден въз основа на решение , постановено по гр.д.№ 774/2009, ПРС -
42831,84лв., ведно със законна лихва и разноски. Този иск, както вече бе
отбелязано, е допустим, т.к. с оглед влязлото в сила съдебно решение, издадения
изпълнителен лист и образуваното изпълнително производство –
изп.д.№20107570400704 на ЧСИ Ат. А., което е висящо, за длъжника съществува
правен интерес да установи, че вземането срещу него е погасено по давност.
Ищецът Г. е твърдял, че сумите
са недължими поради погасяването им по давност, т.к. срещу него не са
предприемани никакви изпълнителни действия.
Ответникът Н.С. е
поддържал, че е налице многократно прекъсване на давностния срок чрез
предприемане на изпълнителни действия срещу всеки от длъжниците, както и признания на самия ищец за дължимостта на
сумата.
Още тук е мястото да се
посочи, че с оглед обема и вида на
направените в отговора на исковата молба възражения от С., не може във
въззивното производство да се разглеждат за първи път възраженията за частично
погасяване на дълга поради плащане. Същите не са били въвеждани в
първоинстанционното производство, поради което и не са разглеждани от съда,
респ. не е разпределяна доказателствена тежест във връзка с тях и не са
събирани доказателства в тази насока.
В обжалваното решение съдът
е приел, че спрямо ищеца не са предприети изпълнителни действия по изп.д.№704/2010
на ЧСИ Ат. А., освен наложен запор върху трудово възнаграждение от 29.09.2010г.
Поради това е приел, че изпълнителното дело е перемирано на 30.09.2012г.,
а на 29.09.2015г. е изтекла и пет
годишната давност, съгл. чл.117 от ЗЗД. Приел е, че от свидетелските показания
на Ст. С* и на И* С. се установява, че Г. е направил признание на дълга пред
2017г., след погасяването му по давност, но този акт не може да прекъсне вече
изтеклата давност, респ. не може да намери приложение чл.116, ал.1, б.А от ЗЗД.
Развил е съображения и че предприетите изпълнителни действия против останалите
солидарни длъжници не прекъсват давността по отношение на настоящия ищец, както
и че е без правно значение факта че ищецът е бил в затвора , поради което и кредиторът
не е извършвал изпълнителни действия против него. С оглед на посочените
съображения е уважил предявения отрицателен установителен иск за погасяване на
вземането по давност.
Въззивният съд намира
изводите на първоинстанционния за правилни и законосъобразни. Във въззивната
жалба не се оспорва установената от първата инстанция фактическа обстановка, а
единствено направените правни изводи от нея. Действително се установява, че по
изп.д.№704/10, на ЧСИ Ат. А., образувано въз основа на изпълнителен лист,
издаден по гр.д.№774/2009, ПОС, след налагане на запор върху трудово
възнаграждение от 29.09.2010г. не са
извършвани никакви изпълнителни действия спрямо длъжника Ив. Г.. С оглед
разясненията , дадени в т.10 на ТР№2/2013, ОСГТК, ВКС погасителната давност за
вземането започна да тече от датата, на която е поискано или предприето
последното валидно изпълнително действие. Това разбиране е приложено и при
разрешаване на подобни спорове от ВКС – напр. О№290/25.04.2018,
гр.д.№3217/2017, IIIг.о., ВКС, О№237/18.04.2018, т.д.№1918/2017, IIт.о., ВКС. Така, в случая погасителната давност за
вземането на С. е била прекъсната с налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на Г. на 29.09.2010г. С
изтичане на пет годишния давностен срок по чл. 117 от ЗЗД вземането се е погасило
по давност, т.е. на 29.09.2015г. Твърди се от жалбоподателя С., че от
свидетелските показания се установява, че Г. многократно е прекъсвал давността
чрез признание на дълга. От показанията на разпитаните по делото свидетели И* С.,
чийто показания съдът преценява при приложение на нормата на чл.172 от ГПК,
като на близък роднина на жалбоподателя, и на свидетеля Ст. С*се установява, че пред
тях Г. е правил признание на дълга, но кога се е случвало това не може да се
установи със сигурност, с изключение последния път, когато са го чули да
заявява, че не е забравил за задължението си – в края на лятото на 2016г. Към
този момент, обаче, вземането е било погасено по давност, следователно
направеното признание не може да прекъсне давностен срок, който вече е изтекъл.
В този смисъл е и практиката на ВКС - Р № 100/2011г., т.д. № 194/2010 г., II т.о., в което върховният съд е
потвърдил, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б.
"а" ЗЗД, то трябва да е направено пред кредитора или негов
представител , в рамките на давностния срок, както и да се отнася до съществуването
на самото задължение. Такова е разбирането и на правната теория относно
предпоставките за прекъсване на давностния срок, с който се погасяват
вземанията. Не може да се приеме и становището на жалбоподателя, че с
извършеното признание след изтичане на давностния срок, длъжникът е извършил
отказ от изтекла давност. Това е така, т.к. от изявленията му не може да се
извлече извод за подобно становище на длъжника. Според свидетелските показания, Ив. Г. е
заявявал на С., че не го е забравил и че ще му върне парите, като тези
изявления са в периода 2016-2017г.
Въпросът е дали същите могат да бъдат преценявани като отказ от изтекла
погасителна давност. Съгласно практиката на ВКС признанието на дълга, извършено
от длъжника след изтичане на срока на погасителната давност не е равнозначно на
отказ от вече изтеклата давност / така Р № 603/ 07.04.1998г., гр. д. № 2510/97 г., V г.о., ВКС/. Това е
така, т.к. отказът от изтеклата давност е съзнателно волеизявлетние на
длъжника, че няма да се ползва от правните последици на изтеклата давност. За
да бъде ценено изявлението му като отказ от изтекла давност следва да съдържа
изрично волеизявление, че се отказва от тези правни последици, да иска настъпването
на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Отказът може да
бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин
да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната
давност. В случая, възпроизведените от свидетелите изявления – „не съм те
забравил“, „няма проблем, имам те предвид“, не може да се тълкува като отказ на
длъжника да се ползва от защитата на изтеклата погасителна давност. Правната
последица от изтичането на давностния срок е невъзможността кредитора да
започне принудително изпълнение. В случая от сочените изявления не може да се
направи извод, че длъжникът се е съгласил с възможността срещу него да бъдат
предприети изпълнителни действия. Ето защо съдът намира и този довод във
въззивната жалба за неоснователен.
По изложените съображения,
съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на
вземането по изп. лист , издаден по гр.д.№774/2009, ПОС, поради погасяването му по давност, се явява основателен и
доказан. Същият следва да бъде уважен.
Като постановено в същия
смисъл по отношение на този иск , решението на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено.
По разноските
На осн. чл.78 от ГПК на
жалбоподателя му се дължат разноски по иска, приет за недопустим, като за
въззивното производство не са претендирани такива, а за първоинстганционното са
претендирани общо 700лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид обезсилване
на решението по единия от предявените искове и прекратяване на производството
по него, то на ответника, сега жалбоподател, се дължат от ищеца половината от претендираникте разноски , а
именно 350лв..
По отношение на разноските,
дължими по втория иск, който е уважен от първата инстанция и решението в тази
му част е потвърдено от настоящата, на осн. чл.78 от ГПК ответникът дължи
заплащане на разноски на ищеца. От Ив. Г. е представено пълномощно и договор за
правна помощ, в които е указано, че същата се осъществява при условията на
чл.38 от ЗА, т.е. безплатно от адвокатите му и при уважаване на иска, дължимото
възнаграждение се заплаща от ответната страна на осн. чл.38, ал.2 от ЗА.. В
случая при материален интерес от 43801,83лв. / колкото е размерът на главницата
и разноските по изпълнителния лист за вземането, което се оспорва, без да се
определя размера на вече изтеклата законна лихва от датата на деликта/
дължимото възнаграждение съгл. чл.7, ал.2, т.6 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 1844,04лв.
Претендирани са и още 100лв. за явяване в трето съдебно заседание на осн. чл.7,
ал.8 от Наредбата. При това положение дължимото възнаграждение от ответника С.
на пълномощниците на ищеца Г. е 1944,04лв. До същия креен извод е достигнал и
първоинстанционния съд в обжалваното определение №1590/31.07.2018г., поради
което и жалбата против него се явява неоснователна, а същото ще следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските
пред въззивната инстанция касателно иска, който е допустим и е уважен: Следва
да бъдат определени разноски по реда на чл.38, ал.2 от ЗА и за процесуално
представителство пред тази инстанция, като предвид защитимия материален
интерес, посочен по-горе, но при явяване само в едно съдебно заседание,
дължимото от жалбоподателя на пълномощниците на въззиваемия адвокатско
възнаграждение е в размер на 1844,04лв. Тази сума следва да бъде осъден да
заплати Н. С. на адв. А* А. и адв. Г* М*.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 798/08.06.2018г.,
поправено с Решение №1087/30.07.2018г., постановено по гр.д.№ 2620/2017, ПдОС, В ЧАСТТА , в която е уважен предявеният от И.С.Г., ЕГН **********,***
против Н.Т.С., ЕГН **********,***, иск и е признато
за установено в отношенията помежду им, че И.Г. не дължи на Н.С. сума в размер на 40 957,50лв., ведно със
законната лихва от 04.04.2004г. до окончателното й изплащане, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от деянието по чл.195, ал.2 във вр. с ал.1,
т.3, 4,4,5,7 вр. с чл.194, ал.1 вр. с чл.28, ал.1 вр. с чл.2 от НК, присъдено
по н.о.х.д..№1409/2005Г., ПРС, за което е издаден изпълнителен лист от
18.01.2007г. и ПРЕКРАТЯВА производството по отношение
на този иск като недопустимо. В тази част решението има характер на определение
и подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в седмичен срок от връчването му
на страните.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 798/08.06.2018г., поправено с Решение
№1087/30.07.2018г., постановено по гр.д.№ 2620/2017, ПдОС, в останалата
обжалвана част, както и Определение № 1590/31.07.2018г., постановено по гр.д.№ 2620/2017, ПдОС.
ОСЪЖДА И.С.Г., ЕГН **********,*** да
заплати на Н.Т.С., ЕГН **********,***,
разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция за защита по иска,
приет за недопустим , в размер на 350лв.
ОСЪЖДА Н.Т.С., ЕГН **********,***, да заплати на
адв. А* В.А., ЕГН ********** и адв. Г*Г*М*, ЕГН **********, сумата от общо
1844,04лв., за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, определено на
осн. чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :