Решение по дело №274/2024 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 596
Дата: 21 май 2024 г.
Съдия: Кристина Филипова
Дело: 20241000500274
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 февруари 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 596
гр. София, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева

Кристина Филипова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000500274 по описа за 2024 година
С решение № 5999 от 23.11.2023 г. по гр.д. № 7408/2021 г., СГС, І-19,
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кота Нула Строй“ ЕООД срещу Д. Г. Т., иск с
правно основание чл. 27, пр. 6 ЗЗД вр. с чл. 33 ал. 1 ЗЗД за унищожаване на
договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен на 19.06.2020 г.,
обективиран в н.а. № 90, том I, рег. № 2390, дело 79/2020 г. на нотариус 037 –
Д. Н., СРС, като неоснователен.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество
„Кота Нула Строй“ ЕООД. Твърди, че съдът не е включил в доклада си
обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възраженията
на страните, както и че не е разпределил правилно доказателствената тежест.
Сочи, че изрично с исковата молба са въведени твърдения, че уговорената
неустойка е нищожна, поради прекомерност (противоречие с добрите нрави)
и поради това, че ищецът не е формулирал изричен петитум в тази насока,
съдът е бил длъжен да даде указания за отстраняване на разминаването.
Отделно поддържа, че съдът неправилно не е допуснал изменение на иска,
поискано с молба от 3.06.2022 г. Сочи, че без да въвежда нови твърдения,
ищецът е добавил нов петитум, тъй като при непроменена фактическа
1
обстановка заедно с искането за унищожаване на договора, е поискано
прогласяване на нотариалния акт за нищожен. Посочено е, че записването в
споразумението, че се дължи неустойка всъщност е заобикаляне на закона,
което установява нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Твърди, че се касае до
обезщетение на вреди, което не е с характер на неустойка, доколкото тя не
може да се уговаря за вече настъпили вреди. Твърди още, че след като в
случая неустойката е обезщетение, то е следвало ответникът да докаже
възраженията си за лошо изпълнение и размера на вредите от забавено и
лошо изпълнение. След като липсва неточно изпълнение то, частта от сумата,
служеща за покриване на недостатъци, е била платена при начална липса на
основание, както и при противоречие с добрите нрави. Счита, че съдът е бил
длъжен служебно да се произнесе за нищожността на извършените сделки
съгласно ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС. Намира, че
съдът не е изпълнил задължението си да анализира свидетелските показания,
както и да обсъди споразумението, с което е определена неустойката от
100 000 лв. Моли да се отмени решението, да се унищожи сключения с н.а. №
90 от 19.06.2020 г. договор, респ. да се прогласи неговата нищожност, както и
да се прогласи нищожност на клаузата за неустойка в размер на 100 000 лв.,
уговорена в споразумение от 17.06.2020 г., като се присъдят разноски.
Ответникът по жалбата Д. Г. Т. оспорва същата. Подчертава, че след
предявяване на иска ищцовото дружество се е домогвало да измени
претенцията си чрез въвеждане на твърдения за нищожност на неустойката и
за значителна нееквивалентност на престацията, водещи до накърняване на
добрите нрави. Такива твърдения обаче в исковата молба не са въвеждани,
като ищцовото дружество се възползвало от обстоятелството, че между
понятията „крайна нужда и неизгодни условия“ от една страна и „значителна
нееквивалентност на престацията“ – от друга, има незначителна разлика.
Подчертава, че ищецът се е опитвал да премине от конститутивен иск за
унищожаемост към установителен иск за нищожност, което е недопустимо.
По същество сочи, че уговорената неустойка от 100 000 лв. е дори по-малка
от цената на прехвърлените имоти с оспорената сделка, а дали неустойката е
уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се обсъжда с оглед
преценка на всички данни по делото.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
2
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 33 ЗЗД.
Ищецът „Кота Нула Строй“ ЕООД твърди, че на 29.06.2016 г. сключил с
ответника Д. Г. Т. предварителен договор за учредяване на право на строеж
върху собствен на Т. поземлен имот, находящ се в гр. ***, кв. ***, ул. *** №
**, с площ от 473 кв.м., подробно описан, като дружеството следвало да
построи сграда и да прехвърли на ответника собствеността върху два
самостоятелни обекта в нея – апартамент и гараж. На 10.07.2017 г. бил
подписан и окончателния договор и в продължение на три години
отношенията между страните били добри. На 14.04.2020 г. обаче Т. подал
искова молба за разваляне на договора за учредяване на вещно право на
строеж (вписана на 10.06.2020 г.), тъй като според чл. 20 от предварителния
договор срокът за приключване на строежа бил 24 месеца (от влизане в сила
на разрешението за строеж, подписване на окончателен договор и даване на
строителна линия и ниво), а почти 2 години и половина вече били изминали, а
сградата не била изградена дори до груб строеж. Ищецът признава забавата,
но сочи, че тя се дължи на обстоятелството, че строежът се забавил, тъй като
водопроводът е трябвало да премине през съседен имот. Дружеството изтъква
още, че по подписан с банка договор за кредитиране не получил договорения
заем, тъй като банката узнала за образуваното исково производство. Така
финансовото положение на ищеца се влошило драстично и той бил принуден
да преговаря с Т., който поставил условие в негова полза да бъде платена
неустойка от 100 000 лв. за забава на строителството, за което да се сключи
споразумение, след което той ще оттегли иска си за разваляне на договора за
учредяване на право на строеж. Дружеството се съгласило, макар и да нямало
възможност да плати посочената сума. Това пък на свой ред обусловило
решение на Т. щом не може да получи сумата вместо нея да поиска да му
бъдат прехвърлени нови два обекта в сградата – гараж и ателие. Твърди се, че
в състояние на финансов колабс дружеството било принудено да се съгласи
да сключи споразумението от 17.06.2020 г. и да се задължи за сумата от
100 000 лв., а поради невъзможност да ги плати, ищцовото ЕООД приело
вместо това да прехвърли новите два имота, макар и цената им да
надвишавала сумата от 100 000 лв. На свой ред Т. се задължил да оттегли
3
исковата молба за разваляне на договора. Между страните бил подписан н.а.
№ 90 от 19.06.2020 г. за прехвърлянето на гаража и ателието, като ищецът
счита, че практически сделката за имотите е безвъзмездна, защото сумата от
100 000 лв. не е била дължима – тази нееквивалентност основава нищожност
на договорената неустойка, която противоречи на добрите нрави и надхвърля
присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция и се явява средство за
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Отделно сочи и друга
причина за поставянето си в явно неизгодни условия - ответникът уведомил
банката на строителя, че строителството на обекта било некачествено и това
провокирало проверки. Ищецът поддържа, че с действията на ответника по
подаване до съда на молба за прекратяване на правоотношенията им се
целяло да бъде поставен ищецът в състояние на крайна нужда, която да го
мотивира да продаде допълнително два имота на крайно занижена цена от
100 000 лв., която дори не е платена, предвид сключеното споразумение за
прихващане с недължимо, според дружеството, вземане. Като сочи, че
продажбата по н.а. № 90 от 19.06.2020 г. е сключена при крайна нужда и явно
неизгодни условия, претендира сделката да бъде унищожена, както и да му
бъдат възстановени разноските в процеса.
Ответникът Д. Г. Т. оспорва иска. Сочи, че в уговорения 24 месечен
срок не било изпълнено задължението на дружеството да предаде обектите в
договорената степен на завършеност (т. 3б и 3в от н.а. № 116 от 10.07.2017 г.).
След като срокът напреднал, а обектът не бил изграден, ответникът бил
уведомен, че дружеството няма почти никаква икономическа дейност.
Страните преговаряли и ответникът не оспорва, че поискал обезщетение от
100 000 лв. за забавата, а тъй като дружеството не разполагало с тези
средства, то предложило да се прехвърлят два имота, а Т. да оттегли иска си
за разваляне на договора за учредяване на право на строеж, тъй като „Кота
Нула Строй“ ЕООД искало да получил кредит от банката. Процесният
договор бил сключен, като по съществото на спора се твърди, че той не може
да бъде унищожен, поради правилото на чл. 297 ТЗ, което има съответно
приложение в случая. Евентуално се сочи (в случай, че този текст трябва да се
прилага само за двустранни търговски сделки), че Т. развива търговска
дейност (с покупко-продажба на недвижими имоти) без тя да е
персонифицирана. Отделно счита, че не са налице двата елемента на иска –
крайна нужда и явно неизгодни условия.
4
С молба от 3.06.2022 г., преди първото по делото заседание, ищцовото
дружество е оспорило тезата на ответника и е направило искане за изменение
на основанието на иска. Посочено е, че е налице нищожност на окончателния
договор за покупко-продажба от 19.06.2020 г., поради заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави, тъй като е сключен във връзка с нищожна
неустоечна клауза, която установява прекомерност на неустойката. Твърди, че
поведението на Т. било неморално, а престациите по сделката –
нееквивалентни. Претендира алтернативно на първоначалния иск съдът да
обяви нищожност на н.а. № 90 от 19.06.2020 г. поради заобикаляне на закона
и накърняване на добрите нрави, и кумулативно да обяви нищожност на
клаузата, определяща размера на неустойката в споразумение от 17.06.2020 г.
С протоколно определение от първото по делото заседание на 6.06.2022
г., съдът е отказал да допусне изменение, като е приел, че се касае до
последващо обективно съединяване на искове.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Страните нямат спор по релевантните за делото факти. Установява се,
че на 29.06.2016 г. между „Кота Нула Строй“ ЕООД и Д. Т. е подписан
предварителен договор за учредяване на право на строеж върху процесния
терен, а на 10.07.2017 г. е сключен и окончателния договор с н.а. № 116, т. І,
дело № 102/17 г. (л. 54). В т. 3в е предвидено, че строителството ще бъде
завършено до съответна степен (т.3а и т. 3б) в срок от 24 месеца от
започването му с даване на строителна линия.
От представения предварителен договор от 29.06.2016 г. (л. 69, т. 7 от
таблицата, л. 72, чл. 40, ал. 5) се установява, че страните са включили
неустоечни клаузи в съглашението си, като според една от тях ако в указаните
по договора срокове учредителят не бъде поканен за въвеждане във владение
на обектите има право на неустойка, в посочен размер – чл. 40, ал. 5. Според
уговорката в цитирания текст може да бъде пресметнато, че с оглед площта на
обектите, полагащи се на Т., за всеки ден на забава неустойката е в размер на
120, 70 евро на ден.
Няма спор, че по иск с правно основание чл. 87 ЗЗД, предявен от Т. на
15.04.2020 г. (л. 45), е образувано гр.д. № 15925/20 г., СРС, 82 с-в, за
5
разваляне на договора, сключен с н.а. № 116 от 10.07.2017 г., от който иск е
заявен отказ с молба от 19.06.2020 г. (л. 12). Преди заявения отказ страните са
сключили предварителен договор на 17.06.2020 г. (л. 18), по силата на който
„Кота Нула Строй“ ЕООД се задължило да продаде процесните гараж и
ателие на Т. за цена от 100 000 лв. Страните подписали и нотариално
заверено споразумение на 17.06.2020 г. (л. 21), по силата на което и на
основание чл. 365 ЗЗД „Кота Нула Строй“ ЕООД е заявило, че дължи на Т.
неустойка за забава на строителството на процесната сграда в размер на
100 000 лв. и са се договорили дружеството да прехвърли описани гараж и
ателие, като продажната цена се прихваща с размера на дължимата неустойка.
Т. е поел задължението в деня на прехвърляне на имотите да се откаже от
иска по чл. 87 ЗЗД, както е и сторил.
Видно от н.а. № 90 от 19.06.2020 г. за покупко-продажба (л. 13), „Кота
Нула строй“ ЕООД продало на Д. Г. Т. процесните два имота – гаражи и
ателие за обща продажна цена от 100 000 лв., която сума е заплатена от
купувача на дружеството по силата на взаимно прихващане на вземания и
задължения, съгласно споразумение от 17.06.2020 г., като с подписване на
нотариалния акт насрещните вземания се погасяват изцяло и нито една от
страните няма да има претенции към другата.
Събрани са гласни доказателства.
Изслушаната СИЕ е посочила, че в периода 20.04.2020 г. – 20.06.2020 г.
дружеството не е имало достатъчно финансови средства за обслужване на
задълженията си – наличните средства са били 7 701,22 лв., а задълженията
към клиенти са били 1 250 095,34 лв. Вземания дружеството не е имало.
Приета е СТЕ, която е дала становище, че пазарната стойност на гаража
и ателието (по н.а. № 90 от 19.06.2020 г.) без ДДС е в размер на 106 699 лв.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 33 ЗЗД. Ищецът е изложил
фактически твърдения, че е сключил договор за продажба на недвижими
имоти с ответника при крайна нужда и при явно неизгодни условия за
дружеството-продавач, поради което е поискал договорът да бъде унищожен.
В хода на процеса е отхвърлена молбата за изменение на иска, което
настоящият състав приема за законосъобразно по следните съображения:
6
В доктрината се приема, че изменението на иска е предприета от ищеца
промяна на предмета или страните по висящ процес, при която процесуалните
действия извършени до момента запазват своето действие. Както е посочено и
от ВКС (напр. решение № 162 от 17.12.14 г. по гр. дело № 1742/13 г. на ВКС,
ТК, ІІ отд., решение № 99 от 01.07.2020 г. по гр. д. № 22/2020 г., Г. К., ІІІ Г. О.
на ВКС и др.) „промяната в предмета на иска би могла да се изрази в промяна
на основанието чрез замяна на първоначално поддържаното основание или
добавяне на ново основание; промяна на петитума чрез замяна с нов петитум
или добавяне на нов петитум. При законодателната регламентация на
изменението на иска чрез промяна в предмета му изрично е предвидена
недопустимост за едновременна промяна на основанието и петитума на иска
(чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК). Такава едновременна промяна не би съставлявала
изменение на иска, а предявяване на нов иск.“. В разглеждания казус ищецът е
заявили, че редом с първоначалното си искане (за унищожаване на договора
поради сключването му при крайна нужда и при явно неизгодни условия),
претендира от съда, алтернативно, да прогласи нищожност на същия договор
поради заобикаляне на закона и накърняването на добрите нрави. В
условията на кумулативност е поискано да са обяви нищожност на клаузата,
определяща размера на неустойката в споразумение от 17.06.2020 г. (поради
прекомерност и противоречие с добрите нрави, тъй като надхвърля
обезпечителната и обезщетителната функция, недобросъвестно поведение на
Т. и т.н.).
Изменение чрез въвеждане на ново основание при запазен петитум
съставлява позоваване на ищеца на нов юридически факт – напр. исковата
сума се претендира не вече въз основа на договор, а въз основа на
неоснователно обогатяване. Нов петитум е налице, когато искането към съда
се променя – напр. от иск за установяване на нищожност се премине към иск
за унищожаване на правната сделка (БГПП, стр. 469, изд. Сиела, 2012).
Предвид казаното ищецът е въвел с молбата си от 3.06.2022 г. както нови
основания, така и нов петитум – той е претендирал вече не унищожаване на
договора от н.а. № 90 от 2020 г., а неговото прогласяване за нищожен, и то
въз основа на нови посочени фактически твърдения – поради заобикаляне на
закона и накърняване на добрите нрави. Очевидно е, че така е нарушена
забраната на чл. 214, ал. 1 ГПК за едновременна промяна на основанието и
петитума и такова изменение на иска е недопустимо.
7
Дори да се игнорира казаното по-горе съдът приема, че такова
изменение не следва да се допуска с оглед охрана интереса на ответника,
чиято защита ще бъде затруднена поради въвеждане в процеса на нов кръг от
факти, които следва да бъдат изследвани и за установяването, на които е
необходимо събиране на нови доказателства (чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК).
По отношение на кумулативно въведената претенция, въззивният съд
приема, че се касае до изцяло нов иск. Петитумът въвежда в спора изцяло
ново искане - за проверка на действителност на клауза за неустойка от друг
контракт между страните – споразумение от 17.06.2020 г., като основанията за
нищожност на това съглашение са факти и обстоятелства, които вече са били
изложени в исковата молба, но само като причини да се счете, че договорът в
н.а. № 90 от 2020 г. е сключен при явно неизгодни условия (чл. 33 ЗЗД).
Обстоятелството, че ищецът ползва изложени вече фактически твърдения за
да претендира произнасяне по иск за нищожност на изцяло друго съглашение
не може да се приеме, че съставлява само добавяне на нов петитум. Нов
петитум може да се добави, но само когато той е свързан с първоначалния
предмет – напр. вместо предаване на вещта се иска присъждане на нейната
равностойност, или вместо искане за прогласяване нищожност на правна
сделка се претендира унищожаване на същата сделка. В случая обаче предмет
на контрол е изцяло ново споразумение между страните, което е било
визирано в исковата молба, но само като част от фактическата обстановка
по спора. Основанието за нищожност на това споразумение вече не е
първоначално твърдяното, а е ново такова – нищожност на клауза за
неустойка с оглед размера й поради противоречие с добрите нрави. След
предявяване на иска ищецът вече не е можел да претендира от съда да
проверява и да се произнесе с решението си относно действителност на друг
договор, различен от посочения в първоначалния петитум – а именно н.а. №
90 от 2020 г. Процесуално прецизно е било искът за нищожност да се предяви
в друго производство, което да бъде присъединено за съвместно разглеждане.
Подобно поведение не е било предприето.
Следва за пълнота да се посочи следното: Вярно е, че в исковата молба
дружеството е изложило свои съждения, като е твърдяло, че уговорката за
неустойка е нищожна, тъй като размерът й надхвърля присъщите за
неустойката функции. Това обаче не е изложено като основание за иск за
8
прогласяване на недействителност. Тези фактически твърдения са били в
основата на поддържаното от ищеца становище, че се касае до сделка
(продажба) сключена при явно неизгодни условия, тъй като той е считал, че
цената на тази продажба (завишен размер на неустойката) не е била съответна
на стойността на продадените два имота. Това обаче никак не означава, че
изложението на тази фактическа обстановка (за нищожност на неустоечна
клауза) е било свързано с искане за прогласяване на нищожност – нито на
продажбения договор, нито на споразумението от 17.06.2020 г.
В същото време, в светлината на разясненията дадени в Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, когато
от съдържанието на самата сделка се установи нарушение на добрите нрави
(това е обективирано в самия договор), като напр. клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, съдът може и е длъжен да установи нищожността. В този смисъл
съдът може и без нарочно искане на страната да провери дали сочения за
унищожаем договор противоречи на императивна правна норма, не е спазил
изискването за форма за действителност, от съдържанието му е видно, че
заобикаля добрите нрави и пр.
Що се касае до възражението, че докладът на съда е непълен,
въззивният съд не намира същото за основателно. В определение № 5042 от
13.12.2021 г. съдът е указал надлежно на ищцовата страна, че следва да
установи релевантните за предявения от нея иск факти, а именно –
обстоятелства, които установяват крайната нужда на ищеца и явно
неизгодните условия, при които е сключена сделката. Твърденията на ищеца,
че се касае до неустойка, която е в неоправдано висок размер са относими
към тезата, че продажбата на гаража и ателието е сключена при неизгодни
условия, тъй като според ищеца неустойката е недължима (поради
нищожност на клаузата). В случая не се касае до нов иск, както се посочи, а
до фактически твърдения за обосноваване на конститутивният иск за
унищожаване. Ето защо съдът не е дължал указания за отстраняване на
несъответствие между фактически твърдения и петитум.
По съществото на правни спор въззивният съд приема следното:
Няма спор, че процесният договор за продажба, обективиран в н.а. № 90
от 19.06.2020 г., е сключен между търговско дружество и физическо лице.
9
Съгласно чл. 297 ТЗ търговска сделка, сключена между търговци, не може да
се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Буквалният
прочит на посочения текст сочи, че правилото е приложимо за двустранни
търговски сделки, по които и двете насрещни страни са търговци. Това
законодателно разрешение е основано на принципното разбиране, че
неизгодността на търговската сделка не е основание за нейната
недействителност, доколкото се предполага, че в търговския оборота и
обществените отношения свързани с него участват търговци, които
разполагат с особени професионални качества. В този смисъл с оглед
сигурността на този оборот е прието, че договарящите търговци не могат да
се позовават на обстоятелства, които са ги поставили в крайна нужда и са
действали при явно неизгодни за тях условия. Правилото на чл. 297 следва да
се тълкува и прилага корективно. Необходимо и достатъчно условие (за да се
изключи приложното поле на унищожаемостта по чл. 33 ЗЗД за дадена
сделка) е страната, която се позовава на крайната нужда да е търговец.
Обратно, ако физическото лице се позове на условията по чл. 33 ЗЗД, когато е
договаряло с търговец правилото на чл. 297 ТЗ няма да се приложи и тогава
на общо основание ще важат правилата на гражданското право. Недопустимо
е чл. 297 ТЗ да се приложи в защита на друг търговец, а да се изключи
действието му за физическите лица по сделка с търговец, при положение, че
принципно е възприето, че те са икономически по-слабата и уязвима страна.
След като физическото лице иска да запази сделката, търговецът не може да
се позове на чл. 33 ЗЗД. Обратното би означавало да се даде недопустим
превес в отношенията на страна, за която априори се приема, че разполага с
особени професионални качества на търговец.
Само въз основа на изложените аргументи така предявения иск
подлежи на отхвърляне.
Съобразно посоченото по-горе задължение на съда да провери
валидността на самия атакуван договор следва да се посочи, че продажбената
сделка не е засегната от порок, който я превръща в нищожна. Тя не
противоречи на императивни правила, нито накърнява добрите нрави.
Атакуваната продажба съставлява прехвърляне на право на собственост
срещу определена цена, която не е платена фактически, а погасяването на
задължението към продавача е извършено чрез прихващане с дълг, който той
има към купувача. Посоченото съглашение не е в противоречие с
10
императивни норми.
Съдът не намира за основателно и твърдението на дружеството-
жалбоподател, че се касае до нищожност на неустоечна клауза, която
противоречи на добрите нрави и че тази нищожност рефлектира върху
валидността на продажбената сделка така, че да я направи нищожна. По
делото се установява и не е спорно, че дружеството е забавило своето
изпълнение по договора. В тази връзка физическото лице, учредител на
правото на строеж, е изискало обезщетение за забавата. Поради тези
обстоятелства е сключено споразумението от 17.06.2020 г., което съставлява
спогодба, основана на чл. 365 ЗЗД. Уговорката в споразумението, че „Кота
Нула Строй“ ЕООД дължи на Т. неустойка не съставлява неустоечна клауза.
По правило неустоечната клауза е предварително уговорено обезщетение за
неизпълнение на задължение по договора и тъй като тя е именно
предварително предвидена, за да се претендира нейното изплащане не е
необходимо да се доказва размера на действителните вреди. В случая
страните са се споразумели в условията на свобода на договарянето по чл. 9
от ЗЗД за обезщетение поради забава на изпълнението, като са посочили
размера на обезвредата. Такава договорка не е по своето естество неустоечна
клауза. Тя съставлява съглашение (спогодба), в която страните при
възникнало вече неизпълнение са разпределили отговорността и са се
съгласили неизправната страна да обезщети изправната. Ето защо
твърдението, че се касае до прекомерност на неустойката не може да се
обсъжда. Не се установява и условие за приложимост на чл. 366 ЗЗД, според
който спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са
се спогодили относно неговата нищожност. В случая страните са се
съгласили, че дружеството не е изпълнило точно договора и поради това то
дължи обезщетение на възложителя, който е лишен от ползите, които е
очаквал от изпълнението на договора. По силата на това споразумение
дружеството е следвало да заплати на Т. сумата от 100 000 лв. като
обезщетение. Доколкото няма спор, че ищцовото ЕООД не е разполагало с
такава налична сума то е погасило задължението си като е прехвърлило чрез
процесната продажба на своя кредитор по споразумението вещни права, които
съгласно приетата СТЕ са съизмерими (с незначително отклонение) с
уговорената сума на обезщетението. Такава сделка не противоречи нито на
закона, нито на добрите нрави и съставлява валидно споразумение, сключено
11
в условията на свобода на договарянето между страните.
Следва да се отбележи за пълнота следното: Вярно е, че в
предварителния договор се съдържат неустоечни клаузи, една от които (чл.
40, ал. 5) установяване отговорност за дружеството спрямо учредителя за
неспазване на срока за предаване на владение. Според уговорката в сочения
текст, може да бъде пресметнато, че с оглед площта на обектите, полагащи се
на Т., за всеки ден на забава неустойката е в размер на 120, 70 евро на ден. В
същото време обаче с последващото споразумение от 17.06.2020 г. страните
са преуредили отговорността за неизпълнение. Размерът е променен (и
завишен), което съставлява промяна във волята на договарящите. Характерът
на отговорността вече не се свързва с отнапред уговорен размер на неустойка,
а се касае до последващо споразумяване на страните за обезщетяване на вече
настъпили вреди. В този смисъл изложените по-горе изводи не следва да се
променят.
Дори да се приеме, че в случая все пак се касае до приложение на
неустоечна клауза (чл. 40, ал. 5 от предварителния договор – л. 72), като
размер на обезщетението е допълнително договорен от страните с
последващо съглашение от 17.06.2020 г., съдът намира, че неустойката
(формирала цената на процесната продажба) не е недействителна като
накърняваща добрите нрави. Вярно е, че новият размер от 100 000 лв.
надхвърля този, който би се изчислил по чл. 40, ал. 5. В случая обаче следва
да се държи сметка, че забавата на дружеството е продължавала, степента на
завършеност на обекта е била ниска, финансовото състояние на изпълнителя е
било очевидно лошо (с оглед данните и от ССЕ), което обосновава за
учредителя на вещното право на строеж опасения, че крайната реализация на
проекта ще бъде отложена за неопределен срок във времето. При тази
хипотеза очевидно по-силно изразена се явява наказателната функция на
неустойката, което не е забранено от закона и няма пречка да бъде договаряно
от страните. Както е прието в решение № 1 от 2.01.2024 г. по гр.д. № 633 от
2023 г., ВКС, ІV ГО, нищожна поради противоречие с добрите нрави е
договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за
кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за
справедливост в гражданските и търговски спорове, но в случая това не се
установява. За този си извод съдът извърши комплексна преценка не само на
12
съдържанието на договорната клауза, но и на фактори като свободата на
договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката,
възможността неизправният длъжник-търговец да въздейства върху размера
на неустойката и съгласието му с договорената цена, поради желанието му да
получи кредит за продължаване на дейността си. В случая неустойката в
посочения размер не е съставлява неоснователно обогатяване за учредителя
на правото на строеж, а е адекватна форма на обезщетение на търпените от
него вреди. Следва да се има предвид още, че неустойката по чл. 40, ал. 5 от
предварителния договор е изчислявана върху цена на кв.м., която към
настоящият момент вече (ноторно известно) е значително завишена. Това
обстоятелство също сочи, че размерът на неустойката няма характер на
накърняващо добрите нрави обезщетение. От друга страна оценката на
прехвърлените вместо плащане имоти е съобразена към миналия момент и
по-ниските цени, което съответства също на добрите нрави.
На последно място - въведените във въззивната жалба твърдения, че
няма лошо изпълнение от страна на дружеството и поради това частта от
сумата, служеща за покриване на недостатъци, е била платена при начална
липса на основание и при противоречие с добрите нрави, са изцяло нови за
процеса. Поради тази причина те не могат да бъдат обсъждани като
възражения за първи път от въззивния съд поради преклузия.
Предвид всичко казано въззивната жалба се явява неоснователна и
следва да се отхвърли, като на жалбоподателя не се дължат разноски. На
ответника по жалбата се следват разноски за адвокат в размер на 4000 лв., по
неоспорен списък.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5999 от 23.11.2023 г. по гр.д. №
7408/2021 г., СГС, І-19.
ОСЪЖДА „Кота Нула Строй“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Д.
Г. Т., ЕГН **********, разноски в размер на 4000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14