№ 4022
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело №
20231100506430 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 12730/14.11.2022 г. на СРС, 38 с-в, по гр. д. № 1134/2022 г., е
признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че М.
С. С., ЕГН **********, дължи на В. Б. А., ЕГН **********, сумата от 880 лв.,
представляваща непогасена част по договор за заем от 16.10.2019 г., ведно със
законната лихва от 26.08.2021 г. - подаване на заявлението да окончателното
изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 10.09.2021 г. по ч. гр. д. № 49799/2021 г. на 38 с-в, СРС и
ответницата е осъдена за заплащане на разноски по исковата и заповедно
производства.
Решението се обжалва по въззивна жалба подадена от ответницата М. С. С., чрез
представителя й с доводи, че е незаконосъобразно и необосновано, постановено при
допуснати от СРС процесуални и материалноправни нарушения. Поддържа, че едва в
решението съдът е приел, че става въпрос за друг вид договор, такъв за заем за
послужване, което е друг вид облигационно правоотношение - за предоставяне на
вещи безвъзмездно, а не на парични средства. Счита, че основателно съдът е приел, че
ищецът следва да докаже всички предпоставки на договора, като в производството не
е доказано, че е постигнато съгласие за връщане на сумата от 880 лв., нито въобще за
връщане на заем. Счита, че обстоятелството, че ищцата я е канила да връща суми не
води до извод за постигнато съгласие между двете страни. Излага доводи, че
договорът за заем е реален и се приема за сключен с предаване на сумата в
собственост на заемателя, съгласно съдебната практика. Ако липсва първият елемент -
предаване на сумата, не е налице обещание за заем, а ако липсва уговорка за връщане
1
и налице даване на сума без основание, а не на заем. Поддържа, че в решението не се
коментира уговорката за връщане, което е основен елемент на договора за заем. Счита,
че по делото не е установено, че тя дължи връщане на сумата именно като задължение
по договор за заем. Моли да се отмени изцяло решението и да се отхвърли иска.
Претендира разноски единствено за държавна такса за СГС и прави възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар на ищцата по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ищцата В. Б. А., чрез процесуалния си представител,
оспорва жалбата в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението
на СРС е законосъобразно постановено, в съответствие с материалния закон и
събраните доказателства. Поддържа, че между страните е налице кореспонденция по
интернет, за изследване на която е приета СКТЕ. Според нея ответницата е поела
задължение за връщане на сумата, която е получена на заем. Обосновано СРС е приел,
че става въпрос за паричен заем, което обстоятелство се установява от показанията на
свидетелите, обсъдени от съда. Сочи, че при преценка на писмените и гласни
доказателства съдът е достигнал до правилен извод, че между страните е налице
валидно облигационно правоотношение по договор за заем, по което на ответницата е
предадена сума от 1 000 лв., от която е останал дължим остатък, който не е погасен,
поради което искът за връщането му е основателен. Излага доводи, че решението е
аргументирано и обосновано. Моли да се остави без уважение жалбата и да се
потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноските по делото
съгласно списък.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, в
предвидения срок и срещу решение, което подлежи на обжалване.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи
без довод само за допуснати от съда нарушения на императивни материалноправни
норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено, след подадено от
ответника възражение по чл. 414 ГПК.
СРС се е произнесъл иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД - за установяване задължение за връщане на сума от 880 лв., за която се твърди,
че е дадена по договор за заем.
Въззивният състав споделя изводите на СРС, че съгласно разпоредбата на чл.
240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален договор - счита се
сключен, когато парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя, въз
основа на постигнатото съгласие между страните. При произнасянето си в решението
СРС е обсъдил предпоставките за сключване и изпълнение на задълженията по
договор за заем, а не на такъв за заем за послужване, както се твърди в жалбата.
Според практиката на ВКС, за да има договор за заем, освен постигнато
съгласие следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Безспорно
договорът за заем е реален договор и като такъв за сключването му следва да е налице
не само съгласие на страните, т. е. съвпадане на насрещните им волеизявления, но и
2
предаване на вещта /парите/ от заемодателя на заемателя, за да бъде завършен
фактическия състав. Едва с предаването на парите договорът се счита сключен. Освен
това договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е
предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. (решение №
50091 от 03.11.2023 г. по гр. д. № 2856/2022 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 50127
от 03.11.2022 г. по т. д. № 815/2021 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС,
В практиката се приема последователно, че при предявен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при
условията на пълно доказване, че е дал заемните средства, за който претендира
връщане. При оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че не
е подписал документа, обективиращ процесния договор, че средствата са дадени на
друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти,
съобразно въведените възражения срещу иска. (решение № 50080 от 10.05.2023 г. по
гр. д. № 2288/2022 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).
В заключение следва, че в производството по иск с правно основание - връщане
на дадена в заем сума - чл. 240, ал. 1 ЗЗД, по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК,
върху ищеца е поставена тежестта да установи, с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, че е сключен договор за заем, по който реално са
предоставени заемни средства на ответника, размерът на вземанията и настъпването на
изискуемостта им, а ответникът следва да докаже възраженията си, че задължението е
погасено чрез плащане или по друг начин и всички факти свързани с изложените от
него възражения.
За разлика от СРС настоящият състав намира, че ищецът не е провел пълно и
главно доказване на посочените обстоятелства. От ангажираните пред СРС гласни
доказателства не може да се направи обоснован извод, че страните по спора са
постигнали двустранно договорно съгласие за даване от ищеца и получаване от
ответника на заемна сума в размер на 1 000 лв., както се твърди в исковата молба.
Ответницата изцяло оспорва сключването на такъв договор за заем през м. 2019
г. с ищцата, както и реалното получаване на сумата, поради което в тежест на ищцата е
било да проведе пълно и главно доказване на посочените факти, както се посочи по –
горе.
За установява на договорното отношение по делото са изслушани показанията
на свидетелите Р.В.М. – майка на ищцата, чиито показания съдът съобразява при
условията на чл. 172 ГПК и на ответника - С.П.П., приятел на майката и бащата на
ответницата.
Свидетелката Р.М. заявява, че от разговор с дъщеря си В. разбрала, че
последната е дала в заем през 2019 г. сумата в размер на 1000 лв. на ответницата, като
същата сума й била предадена в брой. Заявява, че до момента ответницата е върнала
сумата в размер на 120 лв. на дъщеря й. Според показанията на свидетеля С.П., той
също разбрал от родителите на ответницата, че същата е взела пари на заем в размер
на 1 000 лв. от нейна съученичка и приятелка преди две години. Посочва, че ищцата
била услужила на ответницата, която от своя страна, се е задължила да ги връща.
Свидетелят няма представа дали парите са върнати.
Независимо, че показанията на свидетелите са еднопосочни относно
установените с тях факт, те не непосредствени. Нито един от свидетелите не е бил
очевидец на предаването на сумата от ищцата на ответницата. Всеки от свидетелите
споделя чутото от трети за спора лица, без да има непосредствени впечатления.
3
Поради това въззивният състав приема, че показанията на свидетелите са с ниска
доказателствена стойност и от тях не се установяват релевантните за спора факти.
Следва да се посочи също така, че показанията на двамата свидетели не се
подкрепят от никакви други писмени доказателства по делото - разписка за получена
сума, която да съдържа подпис на ответницата за предаване на сумата или показания
на свидетели, които са присъствали на реалното предаване на парите.
Също така показанията на свидетелката на ищеца следва да се преценят при
съобразяване нормата на чл. 172 ГПК. Въззивният състав приема, че свидетелят на
ищцата е неин пряк роднина (майка), поради което степента й на заинтересованост от
спора висока.
Въззивният състав намира, че за установяване предаването, респективно
получаването на парите на основание договор за заем не може да се направи извод и
от електронната кореспонденция на страните в социалната мрежа „Месинджър“.
Действително пред СРС делото е прието заключение на съдебно компютьрно-
техническа експертиза, според която разпечатаната и приложена към исковата молба
на хартиен носител кореспонденция между двете страни съответства на реално
водената между профилите на двете страни във „Фейсбук“ кореспонденция, като се
потвърждават и използваните от страните Фейсбук профили. От нея се установява, че
за периода от 21.11.2019 г. до 30.09.2020 г. в разговорите между страните многократно
е ставало дума за процесната сума, като ищцата на няколко пъти е канила ответницата
да й върне дадените пари.
Следва да се посочи, че електронните разпечатки от кореспонденцията на
страните са частни документи, които не съдържат подписи нито на ищцата, нито на
ответницата, за да установят неизгодния за нея факт, че реално е получила сума от
ищцата. Поради изложеното не може да се направи обоснован извод, че по делото се
установява пълно и главно получаване/предаване на сумата от 1 000 лв. с основание
договор за заем и поемане на задължение за връщане. Обстоятелството, че ищцата е
канила ответницата да върне сумата също не е достатъчно да обоснове такъв извод.
Както се посочи по – горе договорът за заем е неформален, но реален договор и се
счита за сключен с реалното предаване на парите, за които следва да се поеме
задължени за връщане.
Доколкото твърденията за получаване на сумата изрично са оспорени от
ответницата в тежест на ищцата е било да проведе пълно и главно доказване
наличието на заемно правоотношение между страните, т. е. че реално е предоставила
на ответницата сума от 1 000 лв., които тя се е съгласила да върне. Настоящият състав
не споделя изводите на СРС, че е доказано в производството, че между страните е
налице валидно облигационно отношение по договор за заем, по което заемодателят е
изпълнил задължението да предаде на заемателя определена сума. Искът за
установяване вземане на това основание - чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд намира
за изцяло недоказан, а от там и за неоснователен.
Доколкото мотивите на въззивният състав не съвпадат с тези на СРС, решението
следва да се отмени, а искът по чл. 422, ал. 1 ГПК - да се отхвърли.
С оглед промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частта по
присъдените в тежест на ответника разноски за СРС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора и направеното искане,
право на разноски има ответницата - въззивник. Доколкото тя претендира разноски
единствено за държавна такса за СГС, в нейна полза съдът присъжда 26, 30 лв.
4
държавна такса за настоящата инстанция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 12730/14.11.2022 г. на СРС, 38 с-в, по гр. д. № 1134/2022
г., с което е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД, че М. С. С., ЕГН **********, дължи на В. Б. А., ЕГН **********, сумата от 880
лв., представляваща непогасена част по договор за заем от 16.10.2019 г., ведно със
законната лихва от 26.08.2021 г. - подаване на заявлението да окончателното
изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 10.09.2021 г. по ч. гр. д. № 49799/2021 г. на 38 с-в, СРС и М. С. С.,
ЕГН ********** е осъдена за заплащане на разноски по исковата и заповедно
производства, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска, с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1
ЗЗД, за признаване за установено, че М. С. С., ЕГН **********, дължи на В. Б. А.,
ЕГН **********, сумата от 880 лв., представляваща непогасена част по договор за
заем от 16.10.2019 г., ведно със законната лихва от 26.08.2021 г. - подаване на
заявлението да окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.09.2021 г. по ч. гр. д. №
49799/2021 г. на 38 с-в, СРС.
ОСЪЖДА В. Б. А., ЕГН **********, с адрес по делото: гр. София, ул. „*******,
афис 24, чрез адв. С., да заплати на М. С. С., ЕГН **********, с адрес по делото: гр.
София, ул. „*******, чрез адв. К., сумата от 26, 30 лв. държавна такса за настоящата
инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5