№ 5309
гр. София, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110120369 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „ТИ БИ АЙ БАНК“
ЕАД, с която са предявени срещу ответника В. И. П. обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1,
т. 1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване
съществуването на вземанията на ищеца спрямо ответника, за които е
издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.09.2023 г. по
ч.гр. д. 47769/2023 г. на СРС, 76 с-в., а именно:
- 17 063,00 лв., представляваща главница по Договор за потребителски
кредит № ********** / 26.10.2021 г., ведно със законна лихва за период от
28.08.2023 г.- датата на депозиране на заявлението в съда до изплащане на
вземането;
- 1 838,09 лв., представляваща договорна лихва за период от 05.03.2023
г. до 25.07.2023 г.
- 274,50 лв., представляваща мораторна лихва за период от 05.03.2023 г.
до 15.08.2023 г.
Ищецът твърди, че на 26.10.2021 г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит № ********** за сума в размер на 20 735,48 лв. Заедно
с договора ответникът е сключил и застраховка Bank пакет на стойност 479,53
и Bank пакет 3 + сметка на стойност 5 255,95 лв., с които общото задължение
по договора било в размер на 33 853,92 лв. Сумата била разсрочена с 48
погасителни вноски, всяка от които по 705,29 лв. Кредитът бил изцяло усвоен.
Твърди, че ответникът е допуснал просрочие в изплащане на вноски с падежи
05.03.2023 г.; 05.04.2023 г. и 05.05.2023 г., поради което кредитът бил обявен за
изцяло предсрочно изискуем. Твърди уведомлението за настъпилата
предсрочна изискуемост на задължението по договора да е получено лично от
ответника.
Поради неизпълнение на задълженията от страна на ответника за
погасяване на задълженията, ищецът подал заявление за издаване на заповед
за незабавно изпълнение на осн. чл. 417 ГПК, по което заявление е образувано
1
ч.гр.д. № 47769/2023 г. по описа на СРС, 76 с-в, в хода на което е издадена
заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417 ГПК от дата 07.09.2023
г. и изпълнителен лист.
Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е подадено
възражение от дата 17.11.2023 г., поради което и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК
са предявени настоящите искове.
Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.
В едномесечния преклузивен срок по чл. 131 ГПК от ответника е
постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като
неоснователни.
Не оспорва наличието на договорно правоотношение по сключения
договор за кредит с описаните в исковата молба параметри.
Твърди, че е заплатил в полза на ищеца-кредитополучател сума в общ
размер на 15 0001,91 лв. /от които 50 лева след образуване на настоящото
исково производство/, равняваща се по размер на дължимата главница по
договора в размер на 15 000 лв.
Навежда подробни правни доводи за недействителност на сключения
договор за потребителски кредит. Сочи, че изчисления по договор ГПР е в
нарушение с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1т. 10 ЗПК. Твърди, че
погрешно застрахователната премия е включена към главницата по кредита, а
не към разходите по договора, което представлявало нарушение на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Поддържа, че сключеният договор е недействителен на основание чл. 23
ЗПК, поради което кредитополучателят дължи връщане единствено на
главницата по кредита, за която се твърди да е заплатена.
Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите и възраженията на
страните, както и като прецени събраните по делото доказателства по отделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3
ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
За основателност на иска за реално изпълнение по чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД ищецът следва да докаже следните
предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за предоставяне на
потребителски кредит, с посоченото в исковата молба съдържание; 2/
кредиторът да е предоставил, съответно, длъжникът да усвоил сумата по
отпуснатия потребителски кредит; 3/ Осъществяването на предпоставките за
настъпване на предсрочна изискуемост на задължението по целия кредит,
както и надлежното й обявяване на длъжника; 4/ клаузите от договора да са
индивидуално уговорени.
В тежест на ответника, при доказване на посочените обстоятелства, е да
докаже положителния факт на погасяване на дълга.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД е да докаже възникването на главния дълг, изпадането на
ответника в забава и размера на лихвата.
В тежест на ответника при доказване на горното е, че е извършил
плащане.
С изготвения по делото окончателен доклад съдът, на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, е обявил като безспорни между страните и ненуждаещи
2
се от доказване обстоятелствата, че страните са сключили договор за
потребителски кредит № **********, а заедно с договора ответникът е
сключил и застраховка Bank пакет на стойност 479,53 и Bank пакет 3 +
сметка на стойност 5 255,95 лв.
Освен безспорния им характер, горните обстоятелства се установяват и
от приетия препис от Договор за потребителски кредит, в който е посочено, че
размерът на кредита е 15000 лева, общ размер на застрахователна премия от
5735.48 лева, от която затраховка Bank пакет 3 сметка (bill) в размер на 479.53
лева и застраховка Bank пакет 3 КРЕДИТ + сметка (bill) в размер на 5255.95
лева, общ размер на кредита – 20735.48.
Съгласно чл. 7.2.3 в случаите, когато потребителят е пожелал да
сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл.
19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за
конкретната застраховка /конкретните застраховки/, се превежда от кредитора,
за сметка на потребителя, по банковата сметка на съответния застраховател,
респективно по банковата сметка на съответния застрахователен посредник, за
което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписване на
договора.
В чл. 9.1 е посочено, че лихвеният процент, с който се олихвява
предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 26.53 %.
Съгласно чл. 10 от договора годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин е 29.48 %.
Общата дължима сума от потребителя е 33853.92 лева.
Съгласно чл. 19 от договора за кредит, при сключването на този
договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка, а по свое желание
и собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от
застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните
програми, предлагани от кредитора, в качеството му на застрахователен агент,
без това обаче да е задължително условие за сключването на договора.
Също така няма спор и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, при сключването на договорите за застраховка, ответникът „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД е действал в качеството си на застрахователен агент, а
застраховател е Cardif Assurances VIE SA, Франция.
От приетата и кредитирана от съда ССчЕ се установява, че съгласно
счетоводните записи на ищеца, застраховката в размер на 5735.48 лева е
включена в размера на кредита /15000 лева/ и общият размер на главницата е
20735.48 лева. В деня на усвояване на кредита, сметката на ответника е
дебитирана със сумата на застрахователната премия, която е преведена по
сметка на застрахователното дружество.
Експертът е посочил два варианта на изчислени на процесния ГПР по
кредита, като съдът намира за релевантен посочения втори такъв, съгласно
3
който, при приемане, че сумата за застраховка представлява разход по
кредита, годишният процент на разходите възлиза на стойност 59.73 %.
Вещото лице е посочило, че общата сума, която кредитополучателят
е изплатил на „Ти Би Ай Банк“ АД за погасяване на задълженията по
Договора за потребителски кредит са размер на 9377.72 лева.
Не се оспорва от ищеца, а и се установява от представеното по делото
платежно нареждане на л. 81, че ответникът е заплатил по сметна на ищеца в
хода на настоящото производство /на 05.08.2014 г./ сумата от 50 лева.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху
действителността на процесния договор за паричен заем, съобразно
наведените с отговора на исковата молба възражения.
В тази насока, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. От съдържанието на процесния
договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията, се установява, че същият представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което
кредиторът /банка/ се задължава да предостави на потребителя – физическо
лице, кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на
лични нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така възприетото съдът приема, че за валидността на този договор
са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които имат
императивен характер.
Съдът намира доводът на ищцата за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК поради невключване на застрахователната премия в годишния процент на
разходите /ГПР/ по кредита за основателен.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
4
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е
изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От така изложените императивни норми следва изводът, че
застрахователните премии представляват общ разход по кредита за
потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент на
разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри
/напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на
допълнителните разходи и пр./.
Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона
условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за
потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на
застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с
размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-кредитор за
сметка на потребителя.
Законът не провежда разграничение между тези две хипотези, защото и
в двата случая плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява
размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни
разходи.
Въпросът, дали сключването на застрахователния договор
/присъединяването на потребителя към съществуващите застрахователни
програми/ е необходима предпоставка за отпускане на кредита изобщо или за
отпускането му при предоставените с договора параметри, подлежи на
изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния
договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените
от търговеца клаузи.
В този смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.3 и чл. 19 от договора за
кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга,
която не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за
преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със
сключването на процесния договор, се установява противното.
Клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на
договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат
5
изцяло декларативен характер.
В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за
застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит.
Това е така, защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.3 и
чл. 19 от договора, размерът на застрахователната премия също е
предварително определен в договора за кредит към датата на неговото
сключване и е включен в размера на главницата по погасителния план.
Сключените застраховки и договорът за кредит са от една и съща дата, като
ответникът е действал като застрахователен агент при сключване на
застраховките.
Предвид гореизложеното съдът приема, че сключването на
застраховката е представлявало условие за отпускане на процесния кредит и
съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК размерът на
застрахователната премия е следвало да бъде включен в годишния процент на
разходите. /В този смисъл са и Решение № 395 от 22.01.2024г., постановено
по в.гр. дело № 5786/2023г. по описа на СГС, II-Ж въззивен състав, Решение
№ 1749 от 10.04.2023г. на СГС по в. гр. д. № 12443/2021г., Решение № 3869 от
13.07.2023г. на СГС по в. гр. д. № 8634/2022г., Решение № 397 от 22.01.2024г.
на СГС по в. гр. д. № 6564/2023г., Решение № 1748 от 05.07.2022г. на СГС по
в. гр. д. № 10210/2021г./
Доводът на ищеца, че застрахователната премия вече била включена в
ГПР, тъй като била част от главницата по кредита, са неоснователни, защото
главницата не представлява част от общия разход по кредита по смисъла на
пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а представлява величината, с
която размерът разходите се съпоставя, за да се изрази в процентно
съотношение съгласно установената в Приложение № 1 формула.
Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги
представляват разход по кредита и подлежат на включване в годишния
процент на разходите, независимо от това дали се заплащат пряко от
потребителя или е уговорено тяхната стойност да се кредитира от търговеца,
тъй като и в двата случая представляват оскъпяване на кредита за потребителя
в допълнение към чистата стойност на заетата сума /в случая главницата от
15000 лева/.
При включване на застрахователната премия в годишния процент на
разходите неговият размер надвишава и петкратния размер на законната лихва
към 2021 г., което е самостоятелно нарушение на императивните разпоредби
на ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Така уредена, клаузата относно ГПР разкрива на първо място
характеристиките на неравноправна, като уговорена в резултат на действия на
кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно Решение
6
на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 Jana Pereničová и Vladislav Perenič
срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да
подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел.
При невключване на стойността на застрахователната премия в процента
на разходите, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на разходите, се явява
нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD.
Съгласно цитираното решение, задължително за настоящата съдебна
инстанция, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит - какъвто е именно и
процесния случай.
С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер, а член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради
отсъствието на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а
именно клауза, коректно посочваща годишния процент на разходите,
7
договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. /В този смисъл - решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г./.
Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до
размера на чистата стойност на кредита.
В конкретния случай, съдът приема, че по делото са налични
доказателства за усвояването на сумата от 15000 лева, както и за
заплащането от страна на кредитополучателя в полза на кредитодателя на
сумата от общо 9427.72 лева.
С оглед на това, от сумата от 15000 лева следва да се приспадне
внесената от длъжника сума в размер на 9427.72 лева, т.е. чистата непогасена
стойност по кредита възлиза на сумата от 5572.28 лева, до който размер
претенцията на ищеца, заявена с иска по чл. 422 ГПК, се явява основателна и
следва да бъде уважена, а за горницата над тази сума до сумата от 17063 лева
– следва да се отхвърли.
Върху главницата следва да се присъди и законна лихва от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане.
По претенциите за възнаградителна лихва и мораторно
обезщетение:
Разпоредбата на 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема
правото му на възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да
търси единствено чистата стойност на кредита, т. е. главницата.
Вземанията по клаузи на недействителния договор извън чистата
стойност на главницата не са дължими, с оглед на това тези претенции следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Дължи се единствено законна лихва от дата на подаване на заявлението,
тъй като същата има характер на законна последица от уважаването на иска.
С оглед на това, предявените искове за договорна възнаградителна лихва
и мораторно обезщетение следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора, и двете страни по делото имат право на
разноски, съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от
спора, като съдът дължи произнасяне и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има правно на разноски
съразмерно на уважената част от исковете.
Ищецът е претендирал и доказал извършването на разноски съгласно
8
представения списък по чл. 80 ГПК за сумите от 1106.04 лева /държавни такси
и депозит за ССчЕ/, като е претендирал и заплащане на юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на
сумата от 150 лева за заповедното производство и 300 лева за исковото
производство. Общо разноски в заповедното и исковото производство –
1556.04 лева.
Съразмерно на уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да
се присъди сумата от 451.25 лева – разноски в заповедното и исковото
производство пред СРС.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който се
претендира присъждането единствено на адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. А. Д., оказал безплатна правна защита на
ответника в заповедното и исковото произвдство.
С оглед действителната правна сложност на спора, реално извършената
от адвоката дейност и продължителността на производството, съдът намира,
че в полза на адв. Д. следва да се присъди сумата от 50 лева – за подаденото в
заповедното производство възражение, и сумата от 400 лева – за оказаната на
ответника в исковото производство правна защита. Доколкото адвокатът е
представил доказателства за регистрация по ДДС, горната сума следва да бъде
присъдена, ведно с данъка – т.е. общо 540 лева с ДДС.
Съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на адв. Д. следва
да бъде присъдена общо сумата от 383.40 лева с ДДС – разноски в
заповедното и исковото производство пред СРС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК по
предявения от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, срещу ответника
В. И. П., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, че ответникът В. И. П. дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от
5572.28 лева, представляваща непогасена част от главница по Договор за
потребителски кредит № ********** / 26.10.2021 г., ведно със законна лихва
от датата на депозиране на заявлението в съда /28.08.2023 г./ до изплащане на
вземането, за която сума в полза на ищеца има издадена Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.09.2023 г. по ч.гр. д. 47769/2023 г. на СРС, 76
с-в.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422 ГПК
от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, срещу ответника В. И. П., ЕГН
**********, установителни искове с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземанията на ищеца
9
спрямо ответника, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК от 07.09.2023 г. по ч.гр. д. 47769/2023 г. на СРС, 76 с-в., а именно:
- за горницата над уважения размер от 5572 лева до пълно
претендирания размер от 17 063,00 лв. - главница по Договор за
потребителски кредит № ********** / 26.10.2021 г., ведно със законна лихва
за период от 28.08.2023 г. /датата на депозиране на заявлението в съда/ до
изплащане на вземането;
- за сумата от 1 838,09 лв., представляваща договорна лихва за период от
05.03.2023 г. до 25.07.2023 г.
- за сумата от 274,50 лв., представляваща мораторна лихва за период от
05.03.2023 г. до 15.08.2023 г.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. А. З. Д., САК, личен номер на адвокат
**********, сумата от общо 383.40 лева с ДДС – разноски в заповедното и
исковото производство пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА В. И. П., ЕГН **********, да заплати на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от общо
451.25 лева – разноски в заповедното и исковото производство пред СРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред СГС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10