Р Е Ш Е Н И Е
№ 260027
10.12.2020г. гр.Шумен
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Шуменският
окръжен съд наказателна
колегия
На шестнадесети ноември две
хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове: 1. Светлин Стефанов
2. Румяна Райкова
Секретар Станислава Стойчева
Сложи за разглеждане докладваното от
окръжния съдия Р.Райкова
ВНЧХД
№ 349 по описа за 2020г.
За да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.318 и сл. от НПК.
С присъда № 260004
от 01.09.2020г. по НЧХД №120/2020 г. Районен съд Велики Преслав е признал подсъдимата
М.П. Б. с ЕГН **********,***, за виновна в това, че на 29.04.2020г. в гр.Велики
Преслав, област Шумен причинила на В.К.П. с ЕГН ********** *** лека телесна
повреда, изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на
здравето /отток в лявата теменна област на главата, едно кръвонасядане на
ограничена площ в областта на лявата мишница и лявата предмишница/ -
престъпление по чл. 130, ал.2 от НК, като пострадалата В.К.П. е отвърнала
веднага на дееца със също такава лека телесна повреда, изразяваща се в болка и
страдание, без разстройство на здравето /едно дълбоко петнисто охлузване на
кожата в окосмената част на главата челно теменно в дясно, мигриращ хематом на
челото в дясно, палпаторна болезненост в областта на гърба в дясно без видими увреждания/,
поради което и на основание чл. 130, ал. 3 от НК освободил и двете от
наказание. Със същата присъда Великопреславският районен съд осъдил подсъдимата
да заплати на В.К.П. сумата от 300.00 /триста/ лева като неимуществени вреди, в
резултат от деянието по чл. 130, ал.2 от НК, ведно със законната лихва от
29.04.2020 г. до окончателното изплащане на сумата и го отхвърлил в останалата
част до 600.00 лева, като недоказан. Постановил също така, че направените
разноски от частната тъжителка остават за нейна сметка предвид приложението на
института на чл. 130, ал.3 от НК, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК осъдил
подсъдимата да заплати направените по делото разноски в размер на 280.00 лева и
държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50.00 лева.
Срещу постановената
от ВПРС присъда са подадени въззивна жалба от подсъдимата и въззивна жалба от повереника
на частната тъжителка.
В жалбата си подсъдимата
Б. изразява недоволство от присъдата, като смята, че е неправилна. Излага
съображенията си, поради които счита, че не са събрани доказателства
установяващи изложеното в тъжбата. Смята, че не се потвърждава, че тя е нанесла
ударите посочени в жалбата на К., че има разминаване в показанията на свидетеля
В. и че от показанията на другите свидетели се потвърждава, че не е имало други
инциденти. Акцентира, че съдебното удостоверение било от Търговище, а не от
Шумен. Смята, че ВПРС я е осъдил без основание и без да е доказано. Моли да
бъде отменена присъдата като недоказана, нечестна и неправилна.
В жалбата на
повереника адв.И. също се излага становище за неправилност на присъдата. Счита,
че приложението на чл.130 ал.3 от НК е неправилно. Моли съда да измени
постановената присъда на ВПРС и да постанови нова с приложението на чл.130 ал.2
от НК.
В съдебно заседание
процесуалният представител на частната тъжителка поддържа жалбата им и смята,
че подадената от другата страна жалба е допустима, но неоснователна. Смята, че са
налице основанията осъдителното решение на Районен съд – Велики Преслав, което
е постановено на базата на събрани писмени и гласни доказателства да бъде
оставено в сила без приложението на чл. 130, ал. 3 от НК.
В съдебно заседание
служебният защитник на подсъдимата излага, че според него присъдата на Районен
съд – Велики Преслав е неправилна и недоказана, защото М. не е нанасяла никакви
удари на жалбоподателката - нито един от свидетелите не бил видял или чул кой е
нанесъл удари на жалбоподателката, а с експертиза е установено, че тя е
претърпяла удари и поради това е невинна по всички обвинения посочени в тъжбата.
Затова моли да бъде отменена присъдата, включително и по отношение на
присъдените парични средства.
В защитната си реч
подсъдимата изразява несъгласие с присъдата, като твърди че не тя е удряла, а е
била ударена и паднала на земята в кръв, без да помни нищо. Затова смята, че не
е виновна. В последната си дума подсъдимата желае справедливо да се отсъди и
мисли, че не е виновна, за да плаща сумите по присъдата. Иска съда да разгледа съдебно-медицинското
удостоверение на тъжителката, което било без печат и за нея не се считало за
документ.
Въззивните жалби са
подадени в срок и са процесуално допустими.
Разгледани по
същество жалбите са неоснователни.
Въззивната
инстанция, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните и като провери изцяло правилността на обжалваната
присъда съобразно изискванията на чл. 313 - 314 от НПК установи само наличие на
обстоятелства по чл. 338 вр. чл. 334 т.6 от НПК.
За да постанови присъдата си, районният
съд след като възприел непосредствено отказа на подсъдимата да дава обяснения, е
събрал множество гласни и писмени доказателства – показанията на свидетелите – В.Н.,
Г.М. и Й.К., заключенията на съдебно-медицинските експертизи, поддържани от
вещото лице в съдебно заседание приети от съда, както и огласените като писмени
доказателства по делото две съдебно-медицински удостоверения, приложени по
делото и приобщени на основание чл.283 от НПК, които е обсъдил обстойно и
задълбочено. След анализа им, съдът е приел от фактическа страна, че:
На 29.04.2020г. частната тъжителка В.П.
и подсъдимата М.Б. около 17.30 часа се намирали в г.Велики Преслав в
междублоковото пространство на *****. В непосредствена близост до мястото и
двете отглеждали кокошки в сграда – кокошарник с два входа. Предишните дни
между двете – П. и Б. възникнал конфликт по повод отглежданите кокошки. След
като се срещнали, подсъдимата нанесла на частната тъжителка няколко удара с
носената от нея тояга по главата и в областта на лявото рамо и лявата ръка.
Частната тъжителка изпитала силна болка и възмущение от нападението. В отговор
частната тъжителка нанесла от своя страна с дървената сопа удар по главата на
подсъдимата, в следствие на който последната паднала на земята. От удара и
падането, подсъдимата, освен че имала кръв по главата и подутина изпитвала и
силни болки в областта на главата и гърба. След като нанесла удара частната тъжителка
напуснала мястото. През следващите дни и подсъдимата, и частната тъжителка
посетили съдебен лекар и получили съдебно-медицинско удостоверение за установените
при прегледа на всяка от тях травматични увреждания.
Така установената от районния съд фактическа
обстановка се възприема изцяло от въззивния съд, защото почива на вярна и точна
интерпретация на доказателствения материал. Действително се установяват с
категоричност визираните в тъжбата телесни увреждания на частната тъжителка В.П.,
както и обстоятелството, че именно подсъдимата Б. ги е причинила с носената от
нея дървена тояга на 29.04.2020г. Това се установява от показанията на свидетеля
В.Н., с когото тя е споделила за случилото се непосредствено след деянието. Неговите
показания не са единствен източник на доказателства относно деянието. Факти за
това се съдържат и в съдебно-медицинската експертиза по отношение на
уврежданията на тъжителката П., изготвена от в.л. д-р В.. Налице е обективния
факт, който не се поставя под съмнение - че П. е претърпяла увреждане, като по
вид, давност и механизъм на причиняване е възможно същото да е причинено по твърдения
в тъжбата начин. Отделно от това са налице и обективни констатации, отразени в
съдебно-медицинското удостоверение, сочещи на обстоятелства, съвпадащи с
установените чрез показанията на свидетеля Н. относно начина на извършване на
деянието. Съдебно-медицинското удостоверение е издадено от съдебен лекар от
Търговище, има изходящ номер, подпис и печат и поради това е надлежно писмено
доказателство. Доводите на жалбоподателката Б., че то нямало изискуем реквизит
– печат, не съответстват на фактите – на оригинала на СМЕ е налице кръгъл
светлосин печат на Отделение „Съдебна медицина“ – Търговище и е без значение от
кой град е съдебния лекар – всеки правоспособен съдебен лекар може да издава
съдебно-медицински удостоверения, независимо от
местоживеенето на пациента. В процесния случай ШОС намира, че от разглежданите
източници на преки и косвени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност,
се налага извода за доказаност на причиненото на тъжителката В.П. травматично
увреждане. В този смисъл от събраната доказателствена маса следва да се направи
несъмнения извод относно авторството на деянието, поради което въззивният съд приема
за безусловно установено, че именно подсъдимата Б. е инициатор на конфликта на
29.04.2020г. и че с нейното поведение спрямо личността на пострадалата В.П.
първа е причинила увреждането на частната тъжителка. Според ШОС също така
безспорно се установява и изложено от подсъдимата М.Б. в отговора на тъжбата,
че на нея също са и нанесени телесни увреждания от частната тъжителка – безспорно
е, че именно тъжителката В.П. ги е причинила с дървената сопа на 29.04.2020г.
по същото време. Това се установява, както от показанията на свидетелите Г.М. и
Й.К., с които тя е споделила непосредствено след това за случилото се, така и
от заключението на съдебно-медицинската експертиза за уврежданията на
подсъдимата Б. и от Съдебно-медицинското удостоверение, прието като писмено
доказателство по делото. Липсата на преки очевидци на инцидента не внася
съмнение в така установената фактическа обстановка, тъй като посочените трима свидетели
разказват за това, което им е било споделено и техните показания
са последователни и взаимнодопълващи се и очертават фактите около процесния
случай. Въззивната инстанция намира, че е налице и причинно-следствена връзка
както между действията на подсъдимата М.Б. и нанесените на тъжителката В.П.
увреждания, така и между действията на тъжителката В.П. и нанесените на
подсъдимата М.Б. увреждания. Въззивният съд приема оценката на доказателствата
направена от първоинстанционния съд след обстоен анализ. Изводите на районния
съд са правилни и въззивната инстанция изцяло се солидаризира с тях. ШОС
напълно споделя и правните съображения на РС по отношение на обективната и
субективната страна на деянието от страна на подсъдимата, деянието от страна на
тъжителката и наличието на реторсия, поради което не ги преповтаря. Видно от
заключенията на съдебно-медицинските експертизи - установените телесни
увреждания, които подсъдимата и частната тъжителка взаимно са си причинили, са
им причинили болка и страдание, което покрива медицинските критерии за лека
телесна повреда по смисъла на чл.130 ал.2 от НК. Принципно за установяване на
реторсията е без значение коя от двете страни първа е осъществила престъпното
посегателство против личността и е инициирала конфликта. В основата на
реторсията е идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си,
като на причинителя на леката телесна повреда веднага е отвърнато от
пострадалия със същата лека телесна повреда – Тълкувателно решение № 51/1989 по н. д. № 41/89 г на ОСНК.
Засегнатият намира удовлетворение с причиняване същото деяние на засегналия го.
В този смисъл са и решение № 255 от
17.VI.1992 г. по н. д. № 144/92 г., I н. о. и решение № 49 от 29.I.1972 г. по
н. д. № 42/71 г. на ОСНК. Този институт в наказателното право съдържа в
себе си редица отклонения от материално-правен и процесуален характер от
принципни положения в правото. Едно от тях касае наказателна репресия.
Извършването на престъпление обосновава наказателна отговорност за дееца, чието
основно съдържание се изразява в налагане и изтърпяване на съответно наказание.
В основата на реторсията е идеята на законодателя, че след като страните са
изравнили позициите си, като на причинителя на леката телесна повреда веднага е
отвърнато със същата телесна повреда, то и двете страни са се поставили в
еднакво положение пред наказателния закон. С оглед на това, на съда е
предоставена възможност да освободи от налагане на наказание и двете страни.
Това съответно поражда задължение у съда да прецени наличието на законовите
изисквания за приложението на разпоредбата на чл. 130, ал.3 НК. В тази връзка,
съдът е длъжен да провери и анализира не само съставомерността на описаното в
тъжбата деяние, но и всички обстоятелства, свързани с насрещното деяние, т.е. с ответното поведение на самата частна тъжителка П.,
независимо от факта, че в това производство срещу нея не е повдигано обвинение.
В това се състои всъщност и едно от процесуалните изключения при реторсията.
Този институт се прилага само в предвидените от закона случаи, какъвто е и
настоящия - по чл. 130, ал.3 НК. Доколкото подсъдимата М.Б. в резултат от
действията на частната тъжителка В.П. е претърпяла същото по своя характер леко
телесно увреждане, т.е. намерила е удовлетворение чрез причиняване на същото
деяние на подсъдимата, то правилно първоинстанционният съд го е приложил.
Реторсията винаги предполага две противоправни деяния и в случая те са налице.
Ето защо ШОС не приема за основателни доводите в жалбата на тъжителката за
неправилност поради прилагането на чл.130 ал.3 от НК.
По отношение
предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск: Настоящата
инстанция приема изцяло изводите на районния съд, че следва да се уважи
гражданския иск за неимуществени вреди срещу подсъдимата, независимо, че
подсъдимата не е наказана поради реторсия. В този смисъл е и константната практика - решение №
255/1992 г. по н. д. № 144/92 г. - I н. о. на ВС и решение № 184/2013 г. по н.
д. № 416/2013 г. - II н. о. на ВКС. Освобождаването от наказание
не освобождава делеквента от гражданска отговорност за вреди от непозволено
увреждане по чл.45 ЗЗД. В случая е безспорно доказано наличието на
противоправно деяние от подсъдимата – безспорно е, че е причинила на
пострадалата болка и страдание, представляваща лека телесна повреда по чл.130
ал.2 от НК. Безспорна е причинната връзка между поведението на подсъдимата и
настъпилите травматични увреждания. Затова ШОС счита, че гражданският иск е
допустим и основателен. Претендира се гражданска отговорност за причинени в
резултат на процесното деяние неимуществени вреди, т.е. отнася се за вторична
санкционна последица свързана с нарушаване на определени задължения,
произтичащи от закона. В случая става дума за нарушаване на общото правило да
не се вреди другиму – чл.45 ЗЗД. Налице е противоправно поведение от страна на
подс.Б., в резултат на което са възникнали вредите от деянието й и тези вреди
са в причинна връзка с определена обективирана, съзнателна човешка проява. По
отношение на деликта на основание чл.88 от НПК са приложими правилата на ГПК,
респективно и ЗЗД. Когато противоправното деяние се разглежда на плоскостта на
деликта, следва да се отчете, че съобразно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД е налице
оборимо законово предположение за наличие на вина у вредителя, във всичките й
форми. В процесния случай е безспорно установено наличието на деликтно
поведение у подсъдимата Б.. Поради това именно в случая е налице непозволено
увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, тъй като ненаказаната подсъдима Б. е
причинила виновно неимуществени вреди на гражданската ищца В.П.. Поради това и
гражданският иск е основателен. Размерът на обезщетението за неимуществените
вреди следва да овъзмезди пострадалата за всички отрицателни последици, които
са настъпили в резултат на деянието. За един период от време тя е търпяла болки
и страдания, доколкото е бил нарушен телесният й интегритет, изпитвала е
дискомфорт и неудобство при ежедневните си дейности. Същевременно възстановителният
процес е в рамките на около 14 дни, което е непродължителен период. Чл.52 от ЗЗД указва съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по
справедливост. От правилото на чл.52 ЗЗД произтича, че не само размерът, но и
основанието на обезщетението е подчинено на справедливостта /т.13 от Пост.
№7/59г. на Пленума на ВС/. Безспорно е, че пострадалата П. е претърпяла болки и
страдания, които са продължили около 14 дни и следва да бъдат репарирани с
оглед разпоредбата на чл. 45 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението за
претърпените от частната тъжителка П. неимуществени вреди, не може да се
прихване и евентуално дължимото обезщетение на подсъдимата Б., заради последващото
деяние от страна на тъжителката, при което е причинена същата по степен лека
телесна повреда на подсъдимата, поради което не може на това основание да се намали
размера на обезщетението. Подсъдимата М.Б. действително има право да предяви
граждански иск за причинените й неимуществени вреди в резултат на установеното
от РС деяние на частната тъжителка В.П.. Тя обаче не е сторила това в
настоящото наказателно производство и поради това нито РС, нито въззивната инстанция
може да обсъжда размера на евентуалното обезщетение за претърпените лично от
подсъдимата неимуществени вреди. Съобразявайки всички тези обстоятелства във
връзка с претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
частната тъжителка, ШОС приема, че ВПРС напълно в съответствие с принципа на
справедливостта по чл.52 от ЗЗД е отмерил размер от 300.00 лв. като уважена
част от предявения граждански иск от 600.00 лв.и го е отхвърлил до пълния
предявен размер. РС е отчел, че пострадалата също е допринесла за настъпването
на вредите със собственото си поведение и ШОС приема, че действително
предхождащия конфликта около избягалата кокошка и спора между двете е причина, поради
която с поведението си и двете са допринесли и за случилото се на 29.04.2020г.
По отношение на
разноските по делото ВПРС е съобразил закона и константната практика на Върховния
съд в решение № 96/1972г по н.д. № 48/1972г І н.о, решение № 255/1992г по н.д.
№ 144/92 г. І н.о., решение № 464/1981 г. по н.д. № 466/81 г. I н.о, решение № 184/2013 г. по н. д. № 416/2013 г.
II н. о, като соглед установената от фактическа и правна страна реторсия
и ненаказването на участниците в конфликта правилно е преценил, че разноските
остават за страните така, както са ги направили. Правилно е преценено с
присъдата, че разноските за извършената СМЕ по отношение на причинените на
подсъдимата Б. наранявания следва да се поемат именно от нея. Поначало по дела
от частен характер разноските по допуснатите експертизи се поемат от страната,
която прави искането. При установената липса на инициатива от страна на подсъдимата
за повдигане на обвинение с тъжба и насрещен граждански иск срещу частната
тъжителка, но явно демонстрираното в писмен вид заявление в отговора на тъжбата,
че всъщност подсъдимата била потърпевша от конфликта, съдът е бил длъжен да
изследва наличието на реторсия. Поради това правилно е уважил искането на
служебния защитник за назначаване на съдебно-медицинска експертиза,
възнаграждението за която е следвало да се внесе именно от подсъдимата. За
разлика от делата от общ характер по делата от частен характер страните поемат
разноските, а не съда. При събраните доказателства за влошено материално
положение на подсъдимата Б. в представената от нея декларация за семейно и
материално положение, с оглед разкриване на обективната истина и разглеждане на
делото в разумен срок, ВПРС резонно е постановил първоначално възнаграждението
на вещото лице за тази експертиза да се изплати от бюджетните средства на съда,
а в последствие с присъдата възложил като направени деловодни разноски на
подсъдимата.
Предвид уважаването
на гражданския иск за 300.00лв., в съответствие с чл.2 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съобразно който за
граждански иск по наказателно дело се събира такса 4 на сто върху уважения иск,
но не по-малко от 50.00лв., след като правилно ВПРС е осъдил ненаказаната
подсъдима да заплати гражданско обезщетение, то като законно следствие я е
осъдил и да заплати в полза на държавата по сметка на бюджета на съдебната
власт и сумата от 50.00 лева представляваща държавна такса върху уважения
размер на гражданския иск.
При служебната
проверка на присъдата ШОС констатира, че на няколко места в присъдата ВПРС е
посочил фамилия на подсъдимата „Б.“ вместо установената от съда при снемане на
самоличността фамилия „Б.“. Доколкото обаче ВПРС индивидуализирайки
самоличността на подсъдимата освен трите имена е посочвал и нейния ЕГН **********,
ШОС приема че е налице една техническа грешка, която макар и мултиплицирана не
внася съмнение в самоличността на подсъдимата, а именно М.П.Б. с ЕГН **********,***.
Затова ШОС приема, че не се налага корекция на присъдата в тази част по реда на
въззивната проверка. Ако все пак при изпълнението на присъдата ВПРС изпита
затруднения, следва да ползва способите на чл.414 ал.1 т.1 от НПК.
Въззивният съд не
намира пороците в жалбите посочени от жалбоподателите – нарушение на
материалния закон и необоснованост, поради неправилен анализ на
доказателствата. Посочените от подсъдимата показания на свидетелите са обсъдени
детайлно от районния съд. Доказателственият материал е обсъден аналитично и са
прецизирани безспорните факти които се установяват с тях. Същото се отнася и до
съображенията изложени в съдебно заседание. При така установената фактическа
обстановка, правилно и законосъобразно районния съд е квалифицирал деянието и
на подсъдимата, и на частната тъжителка и е приложил реторсия, като е освободил
и двете страни от налагане на наказание. При служебната проверка ШОС не
констатира съществени нарушения на процедурата пред първата инстанция и на
приложението на материалния закон в присъдата. Не са допуснати съществени
нарушения и при присъждане на разноските по делото.
По изложените съображения и на
основание чл.338 вр. чл. 334 т.6 от НПК,
Шуменският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 260004 от 01.09.2020г. по
НЧХД № 120/2020 г. Районен съд Велики Преслав
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
На
основание чл.340 ал.2 предл.2 от НПК да се съобщи писмено на страните, за
изготвяне на настоящото решение.
Председател: Членове: 1.
2.