О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №
Гр.Ловеч,………..2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 207 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2, вр. с чл. 274 и сл. ГПК. Производството
по делото е образувано по постъпила частна жалба от „Агенция за контрол за
просрочени задължения"ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.”Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано
от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А. срещу Разпореждане № 709/20.02.2019 г. по ч.гр.д.
№ 371/2019 г. на Районен съд – Ловеч, с което е отхвърлено Заявлението му за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното вземане за такси и комисионни за допълнителни
услуги в размер на 171.33 лв.
Счита, че атакуваното разпореждане е неправилно.
Излага съображения, че целта на
заповедното производство е ускоряване на съдебния процес и в него съдът не
проверява дали вземането съществува. Твърди, че заявлението е съобразено с
изискванията за неговата редовност по чл.410, ал.2, вр.
чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК. Изтъква, че към заявлението не е
необходимо да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Съдът
дължи проверка на формалната външна редовност и необходимите реквизити на
Заявлението по чл.410 от ГПК, а споровете по обективираните
в него материални субективни права, като този относно претендираното
вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва да се решат по исков
ред, при положение, че длъжникът възрази по реда на чл. 414 ГПК.
По отношение претендираната
със заявлението сума в размер на 171.33 лв. за такси и комисионни за
допълнителни услуги твърди, че включват „Такса за оценка на досие” и такса за
услуга „Кредит у дома”. Счита, че такса за услуга „Кредит у дома” е в
съответствие с предвиденото от законодателя чл.10а, ал.1 от ЗПК, а с
подписването на договора кредитополучателят се е съгласил с нея. Тя е
възнаграждение за извършаната от кредитора дейност или услуга, която се дължи
отделно от главница, възнаградителна и мораторна лихва. Позовава се на разпоредбата на чл.145,
ал.1 от ЗЗП и излага, че неравноправността на клауза в договор, сключен с
потребител, следва да се преценява в един бъдещ исков състезателен процес,
какъвто би възникнал при постъпило от длъжника възражение. Изтъква, че такъв
ред в заповедното производство не е предвиден, като цитира практика на ВКС и
СЕС. Счита, че заповедният съд е превишил своите правомощия, като е обсъдил по
същество обстоятелство, което е извън предмета на проверката и не може да бъде
основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
Моли да бъде отменено разпореждането на първоинстанционния съд в обжалваната част, като бъде
издадена Заповед за изпълнение за претендираните със
заявлението по чл. 410 ГПК суми,.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество неоснователна.
От приложените по делото
доказателства се установява, че производството по ч.гр.д. № 371/2019 год. по
описа на РС Ловеч е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от
„Агенция за контрол за просрочени задължения" ООД за издаване на заповед
за изпълнение срещу длъжника Р.М. *** за парично вземане в размер на сумата 235.84 лв. –
главница до погасяване на кредита, 29.95 лв.
договорна лихва от 10.05.2017 г. до 14.03.2018 г., 171.33 лв. такси и
комисионни за допълнителни услуги, 29.78 лв. мораторна
лихва от 15.03.2018 г. до 11.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноски по делото в
размер на 25.00 лв. държавна такса и 200.00 лв. за процесуално
представителство.
Първоинстанционията съд е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение в
полза на „Агенция за контрол за просрочени задължения" ООД срещу
длъжника Р.М.К. за парично вземане в
размер на сумата 235.84 лв. – главница, 29.95 лв. договорна лихва за периода от 10.05.2017 г.
до 14.03.2018 г., 29.78 лв. мораторна лихва за
периода от 15.03.2018 г. до 11.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението – 16.01.2019 г. до изплащане на вземането25.00 лв.,
като е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК в частта относно искането да бъде
издадена заповед за изпълнение за сумата
от 171.33 лв. – такси и комисионния за допълнителни услуги. В мотивите на
обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената част клаузите,
на които се позовава заявителят, противоречат на императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 от ЗПК и е нищожна. На следващо място съдът е счел, че с
уговарянето на допълнително възнаграждение се заобикаля разпоредбата на чл.`19,
ал.4 от ЗПК, който поставя ограничение в размер на ГПР и съгласно нормата на
чл.21, ал.1 от ЗПК се явява също нищожна. В мотивите на обжалваното
разпореждане районният съд е изложил и доводи за наличие на неравноправна
клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП, която по силата на чл.146, ал.1 от
с.з. се явява нищожна. Изложени са съображения, че в случая размерът на
отпуснатия кредит е 250.00 лв., а размерът на претендираните
такси и комисионния за допълнителни услуги 171.33 лв. Това е в противоречие с
принципите за равнопоставеност и справедливост на
участниците в облигационната връзка и значително увеличава поетото задължение
за плащане по договора.
Настоящата инстанция изцяло споделя
направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.
411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница,
договорна лихва и лихва за забава, включва и начислени такси и комисионни за
допълнителни услуги. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при
действието на Закона
за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от
съда и по специално императивното правило на чл.
33, ал.1 и 2
от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Според ал.
2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът
намира, че с твърденията за въведени с Договор за потребителски кредит с № 2862468/01.05.2017 г. клаузи за начисляване
на такси и комисионния за допълнителни услуги, включващи такса за оценка на
кредитното досие и такса кредит у дома, представляваща услуга по седмично
събиране на вноските по местоживеене на кредитополучателя, по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, с които се преследва забранена
от закона цел. Поради това те не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в
частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за такси и комисионния
за допълнителни услуги, обоснована с разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата
на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Таксите и комисионните
за оценка на кредитното досие и предоставяне на кредита в брой по
местоживеенето на кредитополучателя, както и разходите, направени за събиране
на седмичните вноски в дома на кредитополучателя, не представляват допълнителни
услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са
действия, целящи осигуряване на изпълнението. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК
изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването
и управлението на кредита. На следващо място с оглед твърденията на заявителя
тези суми са уговорени като фиксиран размер и независимо от реалните разходи,
които биха били направени. Следователно те не представляват разходи, а
предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели
заобикаляне и на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана със сключването и изпълнението на договора.
На следващо място следва да се отбележи, че
тези клаузи противоречат и на добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха
могли да бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия
морал, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото.
Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се
наложили в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на
живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните
норми регулират обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в
допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото
им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са
за нищожни уговорки, които накърняват добрите
нрави. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК. Видно от данните по делото на
длъжника е отпуснат кредит в размер на 250.00 лева, а уговорените такси и
комисионни за допълнителни услуги са в размер от 171.33 лв., което прекомерно.
В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице нарушение на добрите
нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК тази
морална норма за справедливост е получила и правна санкция.
Съдебният състав намира за основателни
изложените в частна доводи относно извършената от районния съд преценка за
наличието на неравноправна клауза в договора с оглед действаща към момента
нормативна уредба и съдебната практика. Тази констатация обаче не води до друг краен извод.
Поради изложените съображения съдебният
състав приема, че тези клаузи не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Ето защо въззивният
съд намира, че направените в частната жалба възражения са неоснователни.
Районен съд Ловеч е постановил в обжалваната част правилен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 709/20.02.2019 г., постановено по
ч.гр.дело № 371/2019 год. по описа на Районен съд Ловеч в частта, с която е отхвърлено подаденото от „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София , бул. „Васил Левски" 114, етаж Мецанин,
представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.А. Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу Р.М.К., ЕГН **********,*** относно претендирано вземане за такси и комисионни за допълнителни
услуги в размер на 171.33 лв.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.