№ 13107
гр. София, 02.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20231110168034 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК
Образувано е по искова молба на В. М. Г. срещу „........“ ..., с която са предявени
следните обективно кумулативно съединени осъдителни искове: с правно основание чл. 128,
т. 2 КТ за сумата от 2 718,88 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение
за м. ноември 2023 г., сумата от 465,72 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово
възнаграждение за м. май 2023 г., сумата от 160 лв. - дължимо, но неизплатено нетно
трудово възнаграждение за м. април 2023 г., сумата от 562,75 лв. - дължимо, но неизплатено
нетно трудово възнаграждение за м. юли 2022 г., сумата от 100 лв. - дължимо, но
неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юни 2022 г., сумата от 220,87 лв. -
дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. май 2022 г.; с правно
основание чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 4763,89 лв. - обезщетение за прекратяване на
трудовото правоотношение поради съкращаване на щата; с правно основание чл. 224, ал. 1
КТ за сумата от 2 379,20 лв. - обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен
отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ в размер на 15 дена /по 5 дена за 2021 г., 2022 г. и 2023 г./,
ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на подаване на
исковата молба – 12.12.2023 г., до окончателното им изплащане.
Ищецът твърди, че с подписването на Трудов договор № . г. между страните е
възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника
длъжността „Лекар по дентална медицина“ при първоначално уговорено месечно трудово
възнаграждение в размер на 1 000 лв. Сочи, че с допълнително споразумение от 01.10.2020
г. размерът на основното месечно трудово възнаграждение бил променен, като страните
1
уговорили същото да е 33% от изработения от ищеца месечен оборот на клиниката. Със
споразумение от 01.11.2021 г. между страните било уговорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 35% от лично изработения от ищеца оборот на клиниката. На
01.11.2023 г. ищецът получил предизвестие, с което бил уведомен, че трудовото му
правоотношение се прекратява едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2
КТ поради съкращаване на щата, считано от 01.12.2023 г., като в тази връзка на 01.12.2023 г.
получил и Заповед № 001/01.12.2023 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение.
Ищецът твърди, че ответникът останал задължен към служителя за неизплатеното нетно
трудово възнаграждение за м.11.2023 г. в размер на 2 718,88 лв. Излага, че
незаконосъобразно през времето на действие на трудовото правоотношение между страните
от трудовото възнаграждение на ищеца били удържани суми от трудовото му
възнаграждение от страна на работодателя. Последният дължи на ищеца обезщетение по чл.
222, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за м.10.2023 г. за
сумата от 4 763,89 лв., както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за 15 дена неизползван
допълнителен платен годишен отпуск - по 5 дена за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., за сумата от 2
000 лв. В тази връзка излага, че ищецът е полагал труд при условията на йонизиращи
лъчения, поради което му се следвал допълнителен платен годишен отпуск съгласно чл. 156,
ал. 1, т. 1 КТ. При така изложените фактически твърдения отправя исканията си към съда за
присъждане на съдебно предявените вземания, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът „....“ ... не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК.
В първото по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на
ответника заявява, че не оспорва и признава следните обстоятелства, които са отделени като
безспорни с окончателния доклад по делото, а именно: че между страните е било налице
трудово правоотношение с твърдяното от ищеца съдържание; че дължимо, но неизплатено
на служителя от работодателя е нетното трудово възнаграждение за м. ноември 2023 г. в
размер от 2 718,88 лв.; че трудовото правоотношение между страните е прекратено поради
съкращаване на щата, при което дължимо, но неизплатено от работодателя е полагащото се
на служителя обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ; че ищецът има право на обезщетение по чл.
224, ал. 1 КТ за платен годишен отпуск; че ищецът е полагал труд в среда с йонизиращи
лъчения.
Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че последният пълен отработен месец,
който следва да послужи като база за изчисление на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, е м.
октомври 2023 г., като твърди, че всъщност това следва да е м. ноември 2023 г. Оспорва
иска по чл. 222, ал. 1 КТ като неоснователен по размер. Възразява срещу правото на ищеца
на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск, доколкото последният
не е изрично уговарян между страните по трудовото правоотношение.
В преклузивния срок по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК – до приключване на съдебното
дирене в първа инстанция, ищецът е направил искане за изменение на размера на предявения
2
от него осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ от сумата в размер на 2 000 лв.
на сумата в размер на 2379,20 лв., представляваща обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ за 2021 г., 2022 г. и 2023 г.
включително. Изменението на размера на предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 224, ал. 1 КТ е допуснато от съда с Протоколно определение от 11.06.2024 г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
По осъдителните искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
В тежест на ищеца по исковете с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ е да докаже по
делото при условията на пълно и главно доказване, че за процесния период между страните
е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което служителят е
престирал труд в полза на ответното дружество на посочената длъжност, както и размера на
дължимото му се трудово възнаграждение за процесния период.
При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответното дружество е да
докаже плащане на претендираното от ищеца трудово възнаграждение.
Страните не спорят относно възникването, съществуването, изменението и
прекратяването на трудовото правоотношение помежду им, което се установява и от
представените по делото Трудов договор № . г., Допълнително споразумение от 01.10.2020
г., Допълнително споразумение от 01.09.2022 г., Предизвестие № 003/01.11.2023 г. и Заповед
за прекратяване на трудов договор № 001/01.12.2023 г. В представения по делото трудов
договор е уговорено, че ищецът ще изпълнява длъжността „Лекар по дентална медицина“ с
място на работа в гр.......с“ в условията на 8-часов работен ден при работа на смени, при
уговорен основен платен годишен отпуск от 20 работни дни за всяка календарна година и
основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лв. Видно от приобщените по
делото допълнителни споразумения от 01.10.2020 г. и от 01.09.2022 г., основното месечно
трудово възнаграждение на ищеца е изменено на основание чл. 119, ал. 1 КТ на 33% от
лично изработения месечен оборот на клиниката, но не по-малко от минималната работна
заплата за страната за съответната година, считано от 01.10.2020 г., респ. на 35% от лично
изработения месечен оборот на клиниката, но не по-малко от минималната работна заплата
за страната за съответната година, считано от 01.09.2022 г.
Между страните по делото не съществува спор и относно обстоятелството, че
служителят е престирал труд в полза на ответното дружество на длъжността „Лекар по
дентална медицина“, като е отработил при работодателя пълен м. ноември 2023 г.
Следователно, за работодателя са възникнали задълженията съгласно чл. 128, т. 1 и т. 2 КТ
да начисли във ведомост за заплата трудовото възнаграждение на служителя за положения
от него труд за целия м. ноември 2023 г., както и да му заплати уговореното възнаграждение
3
за извършената работа.
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото е отделено и
обстоятелството, че дължимо, но неизплатено от работодателя е полагащото се на ищеца
нетно трудово възнаграждение за м. ноември 2023 г. в размер от 2 718,88 лв. Размерът на
дължимото се нетно трудово възнаграждение за м. ноември 2023 г. се установява и от
приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
изготвено от вещото лице след проверка на фишове за заплати, преводни нареждания,
извадка от амбулаторен журнал на ответното дружество и справка за извършени прегледи и
изчислени възнаграждения за лично изработения от ищеца месечен оборот на клиниката.
Съгласно представеното заключение лично изработеният от ищеца месечен оборот на
клиниката за м. ноември 2023 г. възлиза на сумата в общ размер от 9 970 лв., от което следва
извод, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за м. ноември 2023 г. е в размер на
3 489,50 лв., а нетното трудово възнаграждение на ищеца за м. ноември 2023 г. е в размер на
2 718,88 лв. Съобразно т. 1.9. от експертизата данни за платено трудово възнаграждение на
ищеца за м. ноември 2023 г. в размер на 2 718,88 лв. не са предоставени.
В светлината на гореизложеното, съдът намира, че осъдителният иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 2 718,88 лв. - дължимо, но неизплатено нетно
трудово възнаграждение за м. ноември 2023 г., е изцяло основателен и следва да бъде
уважен. Върху така уважената сума следва да бъде начислена законна лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 12.12.2023 г., до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че по време на съществуването на трудовото правоотношение между
страните работодателят е извършвал незаконосъобразни удръжки от трудовото му
възнаграждение без негово съгласие за месеците май, юни и юли 2022 г., както и за
месеците април и май 2023 г., поради което претендира същите под формата на дължимо, но
неизплатено трудово възнаграждение за съответните месеци.
Кодексът на труда съдържа изрична забрана работодателят да извършва удръжки от
трудовото възнаграждение на служителя без изричното съгласие на последния, освен в
изчерпателно изброените случаи, поместени в разпоредбата на чл. 272, ал. 1, т. 1 – т. 6 КТ.
Доколкото по делото ответното дружество не установи наличието на някое от изключенията
по чл. 272, ал. 1 КТ, което да послужи като основание за законосъобразно извършване на
твърдените удръжки от ищцовото трудово възнаграждение, съдът приема, че същите са
незаконосъобразно извършени, поради което за работодателя е възникнало задължението
съгласно чл. 128, т. 2 КТ да изплати на служителя за извършената от него работа съответната
на направените удръжки част от трудовото възнаграждение за всеки от процесните месеци.
Ответникът оспорва исковете по чл. 128, т. 2 КТ за удържаните от трудовото
възнаграждение суми като неоснователни. В такъв случай ищецът следва да докаже, че е
престирал труд в полза на ответното дружество на посочената длъжност за всеки месец, за
който претендира неизплатена част от дължимото му се трудово възнаграждение.
Настоящият съдебен състав приема, че след като значително по-голяма част от трудовото
възнаграждение за месеците май, юни и юли 2022 г., както и за месеците април и май 2023
4
г., все пак е изплатена на ищеца от ответното дружество (видно и от коментираната в
следващия параграф съдебно-счетоводна експертиза), то последното е приело, че
служителят е изпълнявал точно и качествено задълженията си по трудовия договор, поради
което същият е придобил правото да получи уговореното трудово възнаграждение.
За доказване размера на дължимите според ищеца суми, удържани от трудовото му
възнаграждение, по делото е ангажирано заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като професионално и обективно изготвено. От заключението се
установява, че начисленото и дължимо на ищеца нетно трудово възнаграждение за м. май
2022 г. е в размер на 3 720,87 лв., като съгласно преводно нареждане за кредитен превод от
02.06.2022 г. изплатеното от работодателя възнаграждение е в размер на 3 500 лв. Разликата
между дължимото и реално изплатеното трудово възнаграждение за м. май 2022 г. възлиза
за сумата от 220,87 лв. Начисленото и дължимо на ищеца нетно трудово възнаграждение за
м. юни 2022 г. е в размер на 3 635,62 лв., като съгласно преводно нареждане за кредитен
превод от 04.07.2022 г. изплатеното от работодателя възнаграждение е в размер на 3 535,62
лв. Разликата между дължимото и реално изплатеното трудово възнаграждение за м. юни
2022 г. възлиза за сумата от 100 лв. Начисленото и дължимо на ищеца нетно трудово
възнаграждение за м. юли 2022 г. е в размер на 3 762,75 лв., като съгласно преводно
нареждане за кредитен превод от 08.08.2022 г. изплатеното от работодателя възнаграждение
е в размер на 3 200 лв. Разликата между дължимото и реално изплатеното трудово
възнаграждение за м. юли 2022 г. възлиза за сумата от 562,75 лв. Начисленото и дължимо
на ищеца нетно трудово възнаграждение за м. април 2023 г. е в размер на 3 960,33 лв., като
съгласно преводно нареждане за кредитен превод от 04.05.2023 г. изплатеното от
работодателя възнаграждение е в размер на 3 800,33 лв. Разликата между дължимото и
реално изплатеното трудово възнаграждение за м. април 2023 г. възлиза за сумата от 160
лв. Начисленото и дължимо на ищеца нетно трудово възнаграждение за м. май 2023 г. е в
размер на 3 965,72 лв., като съгласно преводно нареждане за кредитен превод от 05.06.2023
г. изплатеното от работодателя възнаграждение е в размер на 3 685,72 лв. Разликата между
дължимото и реално изплатеното трудово възнаграждение за м. май 2023 г. възлиза за
сумата от 280 лв.
Вследствие гореизложеното и като взе предвид, че ответникът, чиято е
доказателствената тежест, не установи плащане на претендираните суми, съдът намира, че
предявените осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 160 лв. -
дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. април 2023 г., сумата от
562,75 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юли 2022 г.,
сумата от 100 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юни 2022
г., и сумата от 220,87 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.
май 2022 г., са изцяло основателни и следва да бъдат уважени. Осъдителният иск с правно
основание чл. 128, т. 1 за сумата от 465,72 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово
възнаграждение за м. май 2023 г., следва да бъде уважен до размера, установен със
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, който възлиза на 280 лв., като за
5
разликата над този размер до пълния предявен размер от 465,72 лв. искът следва да бъде
отхвърлен като неоснователен. Върху така уважените суми следва да бъде начислена
законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 12.12.2023 г., до
окончателното изплащане.
По осъдителния иск с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ:
В тежест на ищеца по иска с правна квалификация чл. 222, ал. 1 КТ е да докаже по
делото при условията на пълно и главно доказване, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване на щата,
размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен
месец, както и обстоятелството, че е останал без работа за периода, за който претендира
обезщетение.
При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответното дружество е да
докаже, че е изплатило на ищеца дължимото се обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ.
Страните не спорят относно прекратяването на трудовото правоотношение помежду
им, което се установява и от представените по делото Предизвестие № 003/01.11.2023 г. и
Заповед за прекратяване на трудов договор № 001/01.12.2023 г. Видно от последните,
трудовото правоотношение на служителя е прекратено поради съкращаване на щата с
изтичане на отправеното от работодателя едномесечно предизвестие, а именно на 01.12.2023
г.
По арг. от разпоредбата на чл. 222, ал. 1 КТ прекратяването на трудовото
правоотношение поради съкращаване на щата представлява основание за изплащане на
обезщетение от работодателя, което е в размер на брутното трудово възнаграждение на
служителя за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец.
Приложима за настоящия случай е и разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ, според която
брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по Раздел III – сред
които е и процесното, е полученото от служителя брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или
последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено.
Ищецът претендира изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 4
763,89 лв., представляваща размера на полученото от него брутно трудово възнаграждение
за последния отработен месец - м. октомври 2023 г. При определяне на брутното трудово
възнаграждение, което следва да послужи като база за изчисляване претендираното
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, правно релевантно е то да се отнася до последния
отработен месец, който предхожда уволнението, съответно през който служителят е
отработил всички работни дни. Без значение е обстоятелството към кой момент
работодателят следва да извърши плащането, както и дали той е изпълнил това свое
задължение или не, доколкото законодателят не е предвидил такова условие. Използваният
израз „полученото от служителя брутно трудово възнаграждение“ не е равнозначен на
6
изплатено от работодателя трудово възнаграждение. От значение е обстоятелството
трудовото възнаграждение да е начислено и дължимо за престирания от служителя труд
през целия месец, който предхожда уволнението /в този смисъл Определение № 542 от
12.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2018 г., IV г. о., ГК/
В разглеждания случай е безспорно обстоятелството, че ищецът е работил през целия
календарен месец, който предхожда уволнението - м. ноември 2023 г., поради което именно
за този месец следва да се съобрази полученото от него трудово възнаграждение, което,
както се установи съгласно заключението на ССчЕ по-горе, е в размер на 3 489,50 лв. и
данни за плащането му от страна на ответника не са предоставени. След като е работил през
всички работни дни на м. ноември 2023 г., не е налице основание за база по чл. 228, ал. 1
КТ да се ползва брутното трудово възнаграждение на ищеца за м. октомври 2023 г., поради
което релевираните от ищеца доводи в тази насока са неоснователни. Ответникът не оспорва
иска по основание, а само по размер, поради което съдът счита, че същият следва да бъде
уважен до сумата от 3 489,50 лв., а за разликата до пълния предявен размер подлежи на
отхвърляне като неоснователен.
По осъдителния иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
В тежест на ищеца по иска с правна квалификация чл. 224, ал. 1 КТ е да докаже по
делото при условията на пълно и главно доказване, че за процесния период между страните
е било налице валидно трудово правоотношение, по силата на което е престирал труд в
полза на ответното дружество на посочената длъжност, че трудовото правоотношение е
прекратено, че са налице условията, при които възниква правото на служителя на
допълнителен платен годишен отпуск на основание чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ, както и размера на
дължимото се обезщетение за неизползването му.
При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е докаже или
ползването на отпуск от служителя за процесния период, или плащането на обезщетение за
неизползването му.
Както се установи по-горе, между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е престирал труд в полза на ответното
дружество на длъжността „Лекар по дентална медицина“, и че същото е било прекратено
поради съкращаване на щата на 01.12.2023 г.
Спорно по делото се явява обстоятелството налице ли са условията, при които за
служителя възниква право на допълнителен платен годишен отпуск на основание чл. 156, ал.
1, т. 1 КТ, и по-конкретно: следва ли същото да е уговорено изрично между страните по
трудовото правоотношение, или е достатъчно наличието на законова разпоредба в този
смисъл. Безспорно е, че в трудовия договор допълнителен платен годишен отпуск в размер
на не по-малко от 5 работни дена не е уговарян. Страните по трудовото правоотношение са
се съгласили единствено, че служителят ще ползва платен годишен отпуск в размер на 20
дни /чл. 7, ал. 1 от трудовия договор/. Въпреки това, съдът намира възражението на
ответника, че не дължи на ищеца обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен
7
отпуск, тъй като такъв не е изрично уговорен между страните, за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ гласи, че при условията на чл. 155, ал. 2 КТ
служителят има право на допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични
условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени
или намалени, независимо от предприетите мерки, в размер на не по-малко от 5 работни
дни. Съобразно чл. 155, ал. 2 КТ при постъпване на работа за първи път служителят може да
ползва платения си годишен отпуск, когато придобие най-малко 4 месеца трудов стаж.
Анализирайки цитираните материалноправни разпоредби, съдът достига до извод, че
наличието на изрична уговорка между страните по трудовото правоотношение не
представлява предпоставка за възникване правото на служителите, работещи при
спефицични условия, на допълнителен платен годишен отпуск в размер на не по-малко от 5
работни дена. Горното разсъждение се подкрепя и от разпоредбата на чл. 156а КТ, според
която по-големи размери на отпуските по чл. 155 и чл. 156 КТ могат да се уговарят в
колективен трудов договор, както и между страните по трудовото правоотношение. Оттук
следва, че минималният законоустановен размер на допълнителния платен годишен отпуск
по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ от 5 работни дена не следва да бъде изрично уговорен в трудовия
договор или в друг документ по трудовото правоотношение, а единствено в случаите, в
които се уговоря размерът му е да по-голям от минималния.
Законовите предпоставки за възникването на допълнителния платен годишен отпуск
по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ са 1) служителят да е придобил 4-месечен трудов стаж и 2)
служителят да извършва работа при специфични условия и рискове за живота и здравето,
които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите
мерки.
Доколкото трудовото правоотношение между страните е възникнало с подписване на
Трудов договор № . г., а предмет на претенцията е обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., настоящият съдебен
състав намира, че е налице първата от двете предпоставки, залегнала в материалноправната
разпоредба на чл. 155, ал. 2 КТ, а именно ищецът да е придобил най-малко 4 месеца трудов
стаж.
В чл. 156, ал. 2 КТ е законоустановено, че видовете работи, за които се установява
допълнителен платен годишен отпуск, се определят с наредба на Министерския съвет. В
тази връзка е приета Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява
допълнителен платен годишен отпуск. Съгласно чл. 1 от Наредбата същата предвижда право
на допълнителен платен годишен отпуск за видове работи, извършвани при специфични
условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени
или намалени, независимо от предприетите мерки, за които се установява допълнителен
платен годишен отпуск като допълнителна мярка за превенция на здравните рискове за
работниците и служителите. На основание чл. 2, т. 5 от Наредбата право на допълнителен
платен годишен отпуск имат служители, които извършват работи в среда на йонизиращи
лъчения. Ищецът посочва, че при изпълнение на трудовите си задължения използва рентген.
8
Рентгеновите лъчи са основен вид йонизиращо лъчение, поради което настоящият съдебен
състав намира, че втората от двете предпоставки също се явява доказана по делото. По тази
причина на основание чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 2, т. 5 от Наредбата за определяне на
видовете работи, за които се установява допълнителен платен годишен отпуск, ищецът има
право на допълнителен платен годишен отпуск за 2021 г., 2022 г. и 2023 г., който по
аргумент от чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ е в минималния законоустановен размер от 5 дена
годишно или общо за трите години - 15 дена. Видно от заключението на вещото лице по
ССчЕ, размерът на дължимото се обезщетение по чл. 224 вр. чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ за 15 дена
допълнителен платен годишен отпуск е за сумата от 2 379,20 лв. Съгласно т. 4.4 от
експертизата данни за платено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ на ищеца в посочения
размер не са предоставени.
С оглед гореизложеното и доколкото при допуснатото по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3
ГПК изменение на размера на иска претенцията е заявена за установения със ССчЕ размер,
съдът намира осъдителният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за изцяло основателен,
поради което следва да бъде уважен. Върху така уважената сума следва да бъде начислена
законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 12.12.2023 г., до
окончателното изплащане.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 77 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт в
тежест на ответника съразмерно уважената част от исковете следва да се присъди сумата в
общ размер от 745,11 лв., от които 396,47 лв. - дължимата се държавна такса, и 348,64 лв. от
депозита за съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно на уважената част от исковете.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът претендира
и доказва извършването на съдебно-деловодни разноски по делото за сумата в общ размер
на 2 100 лв., от които 1 100 лв. - адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно
Договор за правна помощ и съдействие /л. 10 по делото/, и 1 000 лв. - платена парична
гаранция за допускане на обезпечение на предявените искове. Ответникът не претендира и
не доказва извършването на съдебно-деловодни разноски по делото.
С оглед уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право
на 1 830,36 лв. от така сторените по делото съдебно-деловодни разноски, които му се
следват от ответника. В полза на ответника не следва да се присъждат съдебно-деловодни
разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „........“ ..., ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. София 1220,
район „Надежда“, ж.к. „..“, бл. ....., вх. Б, ет. 5, да заплати на В. М. Г., ЕГН ....., с адрес
............, на основание чл. 128, т. 2 КТ следните суми: сумата от 2 718,88 лв. - дължимо, но
9
неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. ноември 2023 г., сумата от 280 лв. -
дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. май 2023 г., сумата от 160 лв.
- дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. април 2023 г., сумата от
562,75 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юли 2022 г.,
сумата от 100 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. юни 2022
г., и сумата от 220,87 лв. - дължимо, но неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.
май 2022 г., на основание чл. 222, ал. 1 КТ сумата от 3 489,50 лв. за обезщетение при
уволнение на основание съкращаване в щата и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от
2 379,20 лв. - обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156,
ал. 1, т. 1 КТ в размер на 15 дена /по 5 дена за 2021 г., 2022 г. и 2023 г./, ведно със законната
лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2023 г., до
окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иск по чл. 128, т. 2 КТ за неизплатеното нетно
трудово възнаграждение за м. май 2023г. за разликата над уважения до пълния предявен
размер от 465,72 лв. и иска по чл. 222, ал. 1 КТ за разликата над уважения до пълния
предявен размер от 4763,89 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „........“ ..., ЕИК ., със седалище и адрес на
управление гр. София 1220, район „Надежда“, ж.к. „..“, бл. ....., вх. Б, ет. 5, да заплати на В.
М. Г., ЕГН ....., с адрес ............, сумата от 1830,36 лв. за разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „........“ ..., ЕИК ., със седалище и адрес на
управление гр. София 1220, район „Надежда“, ж.к. „..“, бл. ....., вх. Б, ет. 5 да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийския районен съд сумата от 745,11 лв. за
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК).
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10