Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 19.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 8004 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 16.04.2019
г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД и по въззивна жалба от 15.04.2019 г. от ответницата М.Г.Д.
против решението от 26.03.2019 г. по гр. дело № 13788/2017 г. на Софийския
районен съд, 64 състав.
Жалбоподателят – ищец обжалва решението в
частта, с която са отхвърлени предявените
от него срещу ответника М.Г.Д. осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата над 59,45 лв. до пълния
предявен размер от 126,95 лв. и за периода от м.05.2013 г. до м.01.2014 г.., представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к.
“********ап*** и 2/ за сумата над 0,43 лв. до пълния предявен размер от 12,97
лв., представляваща обезщетение за забава върху вземането за главница за периода
от 14.09.2014 г. до 08.02.2017 г.
В жалбата се твърди, че неправилно - в
нарушение на материалния закон СРС е приел, че част от вземанията за доставена
топлинна енергия, а именно за периода от м.05.2013 г. до м.01.2015 г. вкл. са
погасени по давност, тъй като не е съобразил обстоятелството, че сумите по
издадената на 31.07.2014 г.. обща фактура за стойността на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., стават изискуеми едва на
15.09.2014 г. съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, в сила от 14.03.2014 г. и доколкото заявлението за издаване на заповед
по чл.410 ГПК е подадено на 07.03.2017 г., процесните вземания не се явяват
погасени по давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и вместо
него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени
изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната
инстанция..
Жалбоподателят -ответник М.Г.Д., чрез назначения
й особен представител – адв.В. обжалва решението в частта, с която са уважени
предявените срещу нея осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата от 59,45 лв., представляваща непогасен
остатък от стойността на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.
София, ж.к. “********ап.100 за периода от м.02.2014 г. до м.04.2015 г. вкл.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 07.03.2017 г. до
окончателното изплащане и 2/ за сумата от 0,43 лв., представляваща обезщетение
за забава върху вземането за главница за периода от 14.09.2014 г. до 08.02.2017
г.
В жалбата са наведени доводи, че процесните
суми са недължими съгласно чл.13 от Директива 2006/32/ЕО относно ефективността
при крайното потребление енергия и осъществяване на енергийни услуги, изискващ
сметките да се изготвят на база реално потребление.Неправилно СРС е приел, че
ответницата е клиент на топлинна енергия, тъй е собственик на апартамент в
сграда, която е топлофицирана. Поддържа, че съдът не е следвало да кредитира
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, тъй като то е
изготвено изцяло въз основа на едностранно съставени от ищеца и третото лице –
помагач документи и вещото лице не е изследвало обективно факта дали реално е
доставена топлинна енергия в соченото от ищеца количество до имота през
процесния период. Неправилен според ответницата е и изводът на СРС, че липсата
на договор между ищеца и третото лице помагач за извършване на дялово разпределение,
е ирелевантно за делото. Съдът не бил отчел факта, че ответницата не живее в
имота и ползва топлинна енергия, което било установено и от отчета от
10.06.2015 г., изготвен от третото лице – помагач, в който е записано нулево
потребление на измервателните уреди, както и на водомерите на имота. С оглед
изложеното моли решението в обжалваните части да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което осъдителните искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по
същество са неоснователни.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към същите. Във връзка доводите в жалбите на ищеца и
на ответника за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По жалбата на ответника М.Г.Д.
Предмет на разглеждане в производство са
осъдителни искове за заплащане от ответника, в качеството му на собственик на
процесния топлоснабден имот, на ищеца на остатък от цена на доставена топлинна
енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015
г. вкл., в размер на 126,95 лв. и обезщетение за забава върху главницата в
размер на 12,97 лв. за периода от 14.09.2014 г. до 08.02.2017 г.
За да уважи частично предявените искове СРС е
приел, че ответницата има качеството клиент на топлинна енергия по смисъла на
чл. 153, ал.1 Е и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ, т.е. че страните са обвързани от
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия при публично
известни Общи условия. Този извод на съда е правилен, тъй като според
действалия през процесния период чл. 153,
ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ, бр.54/2012 г./ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Разпоредбата установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
притежанието на вещно право върху имота – на собственост или вещно право на
ползване. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил обстоятелството, че е
собственик на процесното жилище през исковия период, а това се установява и от
приетия по делото нот.акт за продажба на недвижими имот № 173, нот.дело 125/2004
г., т. е. без съмнение през процесния
период ответницата е имала качеството клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Обстоятелството дали
ответницата е живяла в имота и реално е
ползвала топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик или
титуляр на вещно право на ползване на жилище в топлоснабдявана сграда в режим
на етажна собственост, за да се счита за клиент. При това той остава такъв дори
и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището
си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6
ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части
на етажната собственост. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия между ищеца и ответницата в процесния период.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия произтича по силата на закона,
като съдържанието на договора е уредено в общи условия, утвърдени от ДКЕВР,
които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно специалната
разпоредба на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл.153, ал.3 ЗЕ.
Основните възражения на ответницата
са, че по делото не е установено по категоричен начин количеството и качеството
на потребената топлинна енергия и нейната стойност. Тези възражения обаче не са
достатъчни да обусловят извод за недоказаност на исковете по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата
и конкретно в жилището на ответницата е от значение единствено към доказването
на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 ГПК. По отношение размера на исковете, СРС е кредитирал заключението на
съдебно - техническата експертиза, което е изготвено освен по данни от
документите, издадени от ищцовото дружество и от третото лице – помагач и въз
основа на приетия по делото отчет на индивидуалните уреди за разпределение от
10.06.2015 г, носещ подпис на клиента. Според заключението количеството на
доставената в цялата сграда топлинна енергия се отчита по електронен път от
общия топломер, за който е установено, че отговаря на метрологичните
изисквания, тъй като е преминал метрологични периодични проверки. Установява се
също така, че съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от
общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е
извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в
действащата през периода нормативна уредба, като дължимите от ответницата суми
са за начислена топлинна енергия за отопление на имот, от сградна инсталация и
за БГВ. Размерът на реално доставената енергия за имота за процесния период възлиза
на 875,26 лв. /представляваща сбора от прогнозно начислените суми по фактурите
и сумата от изравнителните сметки за доплащане от абоната за двата отчетни
периода/. Първоинстанционният съд е отчел, с оглед заявеното от ищеца, факта на
извършените частични плащания от ответницата и е приел, че непогасеният размер
на задължението за главница е в размер на 97,67 лв. за процесния период.
Разгледал е и своевременно заявеното от ответницата възражение за изтекла
погасителна давност, като е приел, че непогасените по давност вземания за
стойност на доставена топлинна енергия са в размер на 59,54 лв. и за периода от
м.02.2014 г. до м. 04.2015 г.
Разпоредбата на чл.
13 от Директивата на ЕС № 2006/32/ЕО, която е отменена с Директива 2012/27/ЕО, въвежда принципа за реалното
отчитане на потребената енергия и реалното й включване в сметките. Европейските
директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но
оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която
дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно,
всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следва да прилага националните норми, които
противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв, тъй като Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, а
нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява.
Въззивният съд приема, че след изтичането на посочения в чл.18 от директивата
срок вътрешното законодателство е съобразено с чл.13 включително по отношение
топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от
потребителите. Освен това чл.13.1 от директивата изисква осигуряване на
индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето
защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е
предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети
суми по изравнителни сметки. Ето защо, макар и да няма реално определена
месечна сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е
годишен.
Правилен е и изводът
на СРС, че договорът между ищцовото дружество и топлинния счетоводител няма
отношение към предмета на делото. Съгласно чл. 61 от Наредба №
16-334/08.04.2007 г. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на топлинна
енергия между потребителите в сграда в режим на етажна собственост, се извършва
възмездно. Във връзка с цената на услугата дялово разпределение по силата на
закона възникват две относително независими правоотношение, чиито страни и
предмет се определят от него, като по едното възниква задължение за
топлофикационното дружество за заплащане на търговеца, извършващ дялово
разпределение, на цената на услугата, а по другото възниква задължение за
клиента да заплаща сумата за тази услуга на топлофикационното дружество. С
договора, който се сключва по реда на чл.139в, ал.3, т.4 ЗУ между
търговеца /топлинния счетоводител/ и
топлофикационното дружество, се определя само цената на тази услуга, а в
договора по чл.140, ал.5, т.8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ
дяловото разпределение, се определят условията и начинът на плащане на
услугата. Тази законова уредба установява задължение на купувача на топлинна
енергия /клиент/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение, чиято цена се определя от договора, сключен между него и
топлинния счетоводител, като е без значение факта, да топлофикационното
дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило тази
цена на търговеца, извършващ услугата. Без значение е и дали ОУ на
топлофикационното дружество установяват задължение за купувача /клиента/ да
заплаща на същото дружество суми за дялово разпределение. Единственото
основание за възникване на задължението на клиентите за плащане на сумите за
тази услуга на топлофикационното дружество е услугата да е била извършена.
С
оглед изложеното, въззивната жалба на ответницата се явява неоснователна,
поради което решението на СРС в обжалваната от нея част, следва да бъде
потвърдено.
По
жалбата на ищеца „Т.С.“ ЕАД
За да отхвърли частично предявените осъдителни
искове, СРС е приел, че част от вземанията за главница, а именно за периода от
м.05.2013 г. до м.01.2014 г. вкл. и съответно лихвата за забава върху нея, са
погасени по давност.Въззивният съд споделя напълно този извод. Видно от
издадената на 31.07.2014 г. обща фактура, в нея са включени вземания за цена на
доставена топлинна енергия за отоплителен сезон от 01.05.2013 г. до 30.04.2014
г., за част от който са действали Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2008 г., като съгласно
клаузата на чл.33, ал.1 от същите, купувачите
на топлинна енергия дължат плащане на месечно дължимата сума в 30 дневен
срок от изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. за стойността на
топлинната енергия за първия месец от този период - м. 05.2013 г., падежът за
плащане е настъпил на 01.07.2014 г., а за м.01.2014 г. е настъпил на 01.03.2014
г. Вземанията за цената на доставената топлинна енергия за периода м.05.2013 г.
– м.01.2014 г. са погасени по давност, тъй от датата на настъпване на
изискуемостта им до датата на подаване на исковата молба – 07.03.2017 г. е
изтекъл тригодишния срок по чл.111,б.“в“ ЗЗД. Съгласно чл.119 ЗЗД с погасяването
на главното вземане за този период се погасяват и вземанията за обезщетение за
забава върху него.
Само
по отношение на периода след м.03.2014 г. са приложими Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2014
г., на които се позовава въззивника-ищеца и които са обнародвани във вестник
„24 часа“ и вестник 19 мин. и са влезли в сила от 14.03.2014 г.Следва да се
отбележи и че съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от тези ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т.е. прогнозните
суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32,
ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, т.е. изискуемостта на месечните дължими суми за
топлинна енергия настъпва след изтичане на 30 – дневен срок от датата на
публикуване на ежемесечната фактура на интернет страницата на продавача, а не след
изтичане на 30 –дневен срок от публикуване на общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия.
С
оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези
на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено и в обжалваните
от ищеца части.
При
този изход на спора, на страните не следва да се присъждат разноски за
настоящото производство.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.03.2019 г. по гр.
дело № 13788/2017 г. на Софийския районен съд, 64 състав.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „М.Е.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.