Решение по дело №85/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал.1 т. 1 и следващите от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба от адвокат М. К. Щ., АК Б., в качеството и на процесуален представител на В. П. М. с ЕГН – *, от Г. Д., О. Б., У. „. Л. № 15, срещу Определение № 3833/02.08.2010г. по гражданско дело № 457/2009г. по описа на Районен съд Р., с което съдът е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ.

Във въззивната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като жалбоподателката моли съда да го отмени изцяло и да върне делото на първоинстнационния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Част от възраженията в жалбата се основават на твърдението, че извода на първостепенния съд за недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ е правно неверен, тъй като решението на ОСЗГ Б. с което е отказано възстановяването на имота на наследниците на П. Т. Д., б.ж. на село Д., не може да бъде основание те да бъдат лишени от възможността да предявят специалния установителен иск, като по съдебен ред осъществят правата са относно правото на собственост върху претендирания имот от преди образуването на ТКЗС. Възразява се също, че незаконосъобразен е и другия правен извод на съда, инкорпориран в обжалваното определение на първоинстанционния съд, че иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ не може да бъде предявен срещу Д. която не е легитимиран ответник по такъв иск.

Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл.278 от ГПК намира подадената частна въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес за това. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна, като е внесена и дължимата във връзка с жалбата държавна такса.

Разгледана по същество жалбата е частично основателна, но същата следва да бъде оставена без уважение, при излагане и на допълнителни съображения от въззивната инстанция, невключени в мотивите към обжалваното определение от първоинстанционния съд.

Въз основа на материалите по делото, въззивният съд установи от фактическа страна следното:

Производството по образуваното пред Районен съд Р. първоинстанционно гражданско дело № 457/2009г. е по предявен специален установителен иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, от В. П. М., ЕГН *, с адрес в гр. Д., У. „. Л. № 15, като една от наследниците на б.ж. на село Д. – П. Т. Д., срещу Д. П. от М. на З. и П., с адрес в гр. С., бУ. „. Б. № 55.

Искът се основава на твърденията, че наследодателят на ищцата - П. Т. Д., бивш жител на село Д. е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС, на основание извършено в негова полза завещание, на ЛИВАДА в местността “Горна поляна”, землище на гр. Д., с площ от 2,000 дка, при съседи: З. Т., И. Д., Д. Д. и път.

Ищцата Ч. процесуалният си представител по делото, в хода на процеса поддържа искането си, като навежда писмени доказателства, по нейно искане е допусната и назначена съдебно техническа експертиза и е извършен оглед на мястото на спорния недвижим имот.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Ч. писмен отговор оспорва предявения иск като неоснователен. Навежда писмено възражение, че процесният имот е заявен от наследници на П. Т. Д. и по реда на ЗВСГЗГФ, като с решение на ОСЗГ Б. е възстановен при условията на чл. 4 ал. 2 от същия закон – в нови реални граници. С отговора се представят писмени доказателства във връзка направеното възражение.

Въз основа на събрания по първоинстанционното дело доказателствен материал, въззивният съд приема за установено следното от фактическа страна:

Ищцата – В. П. М. е дъщеря и един от наследниците по закон на П.Т. Д., починал на 25.01.1982 г., бивш жител на с. Д.. /Удостоверение за наследници № 118/05.02.2009г./

Със заявление с вх. № 417 от 30.01.1992 г., Р.Д.– съпруга и наследник на П. Т.Д. е заявила за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имоти в землището на гр. Д. с обща площ от 28,20 дка. Заявените имоти не са индивидуализирани с техните площи и съседи и местностите, в които се намират. За доказване на правото на собственост пред общинската служба са били представени – извадка от партидата от данъчния регистър на П. Т.Д. и Нотариален акт за публично завещание, от които се установява че Т. Г. Д.,б.ж. на село Д., е завещал на сина си – П. Т. Д. земеделски имоти в землището на село Д., един от които ЛИВАДА в местността “Горна поляна”, землище на гр. Д., с площ от 2,000 дка, при съседи: З. Т., И. Д., Д. Д. и път, който имот заветникът декларирал като свой след смъртта на родителя си. По така депозираното заявление, Общинска служба по земеделие – Б.се е произнесла с решение № Д417 от 01.04.1993 г., с което е признато правото на собственост на наследниците на П.Т. Д. върху нива от 2,000 дка в местността „Горна поляна” и е отказано възстановяването на същия имот в стари реални граници с мотива, че имотът попада в горски разсадник. Няма данни цитираното решение да е съобщавано на заявителя или друг от наследниците на П.Т.Д., нито пък да е обжалвано по съдебен ред /писмо с изх. № 40 – М от 15.02.2010 г. на Началника на Общинска служба по земеделие – Банско на л. 66 от делото/.

Установи се от събраните по делото писмени доказателства, че със заявление с вх. № 219 от 02.04.1999 г. Г. П. Д. – син и наследник на П. Т. Д. е заявил за възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ ливада в местността „Горните поляни” землище на гр. Д. с площ от 2,000 дка., като са представени същите доказателства за правото на собственост върху имота от преди образуването на ТКЗС. С решение № ДГ1 от 30.06.2000г.,местно компетентният административен орган по земеделската и горска реституция е признал правото на собственост на наследниците на П. Т. Д. и е постановил възстановяването му в нови реални граници. За този административен акт също няма данни да е връчен на заявителя или някой от останалите наследници на П. Д., нито пък да е оспорен по надлежния съдебен ред.

Приетото е като доказателство по делото, без да е оспорено от страните, заключение на съдебно-техническата експертиза, от което се установява, че описаният в нотариалния акт и заявен за възстановяване имот попада с площ от 1,700 дка в ДГФ, като се използва за горски разсадник на ДГС – Д., а с площ от 0,300 дка в държавен поземлен фонд. В писменото си заключение, експертът сочи, че реално на място имотът е ливада, но при проведения от първоинстанционният съдебен състав оглед на място в съдебно заседание на 10.05.2010 г. се установява, че части от имота с обща площ от 1,400дка, са засадени с фиданки и представляват горски разсадник.

Съдът е разпитал свидетели, които в показанията си потвърждават местоположението и съседите на спорния имот, като потвърждават че преди образуването на ТКСЗ, същият е имал статут на земеделска земя, като е бил владян и ползван от семейство Д., без някой де е смущавал владението им върху имота, както и без трето лице да е оспорвало правото им на собственост върху земеделския имот. Същият е бил внесен в ТКЗС през 1956 – 57г., след което са настъпили промените с имота, като той е бил включен в по – голямата си част в ДГФ, като попада в създадения около 1960г. на това място горски разсадник.

В срока за произнасяне с решение, първоинстанционния съд се е произнесъл с обжалваното с въззивната жалба Определение №3833/02.08.2010г. по гражданско дело № 457/2009г. по описа на РС Р., като съдът е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ. Основанията за постановяването на атакувания съдебен акт са изложени в мотивите към цитирания съдебен акт на първата инстанция. Съдът е изложил съображения за липса на правен интерес от завеждането и воденето пред съда на депозирания иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като реституционната процедура е завършила с решение на ОСЗГ Б., с което е постановен отказ собствеността върху претендирания имот - ЛИВАДА в местността “Горна поляна”, землище на гр. Д., с площ от 2,000 дка, при съседи: З. Т., И. Д., Д. Д. и път, да бъде реално възстановена, поради това че попада в горски разсадник. Съдията докладчик е изложил мотиви, че на практика липсва спор за материално право, доколкото ако наследниците на Петър Теофилов Дамянов са били довършили успешно процедурата по възстановяване на правото на собственост, имота щеше да е записан на тяхно име и собствеността върху него възстановена, като държавата не би могла да оспорва правото на собственост върху същия имот, тъй като претенция за това право от страна на ответника от преди образуването на ТКЗС по делото липсва. Това е довело и до извода на първоинстанционния съд, че предявяването на иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустимо срещу държавата като ответник, тъй като Държавата придобива правото на собственост върху имотите по реда на чл. 24 ал.1 от ЗСПЗЗ.

При тука установеното от фактическа страна, въззивната инстанция намира оплакванията на жалбоподателят в частната жалба въз основа на която е образувано настоящото въззивно производство за частично основателни. Действително в т. 2 от ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал първостепенният съд при постановяването на прекратителното си определение е прието, че оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е обусловено от правен интерес и такъв е налице при висящо административно производство по реда на чл. 14 ал. 1- 3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано или при наличието на окончателен отказ, инкорпориран в решение на ОСЗГ за възстановяване на собствеността върху земеделски земи в реални граници. Цитираната точка от тълкувателното решение придобива нова актуалност след влизането на сила на ЗИД ЗСПЗЗ/обн. ДВ бр. 13 от 09.02.2007г./, с който отново се предвиди краен срок за предявяването на искове с правно основание чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ и по това начин се прекрати съществуващата преди това възможност за всеки един от наследниците да предяви такъв иск пред съда, което на практика обуславяше възможността за образуване на производство по чл. 14 ал. 1 – 3 от ЗСПЗЗ пред органа по поземлена собственост във всеки един последващ момент и правеше приложението на ТР № 1/1997г. силно ограничено. В тази посока следва да бъде изтъкнат като допълнителен аргумент, че производството по жалба срещу постановен отказ на ОСЗГ по реда на чл. 14 ал.3 от ЗСПЗЗ, винаги се спира поради преюдициалност до приключване с влязъл в сила съдебен акт в производството по предявен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, като на практика решението на ОСЗГ винаги можеше да бъде в последствие променено по реда на чл. 14 ал. 7а от ЗСПЗЗ в зависимост от решението на съда по гражданското дело.

Към настоящия момент съдебната практика се е обединила около разбирането кога е налице “окончателен отказ” за възстановяване на правото на собственост върху един земеделски имот – тогава когато образуваното административно производство по реда на чл. 14 ал. 1 – 3 от ЗСПЗЗ е приключило с влязло в сила решение на ОСЗГ, с което се отказва окончателно възстановяването на правото на собственост върху претендирания земеделски имот или е налице влязло в сила съдебно решение по образувано по жалба срещу постановения от ОСЗГ отказ да бъде възстановена собствеността производство по реда на чл. 14 ал. 3 от ЗСПЗЗ. /Р – 1450 – 2008г. на V г.о. на ВКС на РБ; Р – 1049 – 2008г. на ВКС на РБ, Определение № 635 – 2009г. на ВКС на РБ ІІ г.о.; Определение № 313 – 2009г. – ІІ г.о. на ВКС на РБ и др./Очевидно е с оглед на установеното от фактическа страна, че в настоящия казус не е налице “окончателен отказ” за възстановяване на правото на собственост на наследниците на б.ж. на село Д. – П. Т. Д.. Както и сам е посочил в определението си първоинстанционният съдия, Решение № Д417 от 01.04.1993г. на ОСЗГ Б., с което е признато правото на собственост на наследниците на П. Т. Д. върху нива от 2,000 дка в местността „Горна поляна” и е отказано възстановяването на същия имот в стари реални граници с мотива, че имотът попада в горски разсадник, няма данни да е било съобщено по реда предвиден в ЗСПЗЗ на някой от наследниците на П. Т.Д.. Същото следователно не е окончателно и необжалваемо, тъй като от момента на съобщаването му на заинтересованите лица по реда предвиден в ЗСПЗЗ/което общинската служба е била задължена да направи, но не е направила/, за наследниците на П. Т.Д. ще възникне възможността, този отказ на ОСЗГ Б.за възстановяване на собствеността върху спорния по делото земеделски имот, да бъде обжалван по административен ред Ч. депозиране на жалба по реда и в срока на чл. 14 ал.3 от ЗСПЗЗ, като висящността на административното производство по чл. 14 ал.1 – 3 от ЗСПЗЗ ще бъде възстановена и продължена. Тази вясящност ще бъде запазена и поради процесуалната възможност образуваното административно производство въз основа на жалба по реда на чл. 14 ал.3 от ЗСПЗЗ, да бъде спряно на основание чл. 229 ал.1 т. 4 от ГПК, поради преюдициалност и до приключване с влязъл в сила съдебен акт по гражданското дело, образувано по предявения иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ. Възраженията на жалбоподателят в частната въззивна жалба в тази и част са основателни, като не са налице основанията от фактическа и правна страна да се приеме че е налице “окончателен отказ” за възстановяване правото на собственост върху спорния по делото земеделски имот на наследниците на б.ж. на село Д. – П. Т. Д..

Въззивната инстанция в настоящия си съдебен състав изцяло възприема втория правен довод на първостепенния съд, на който той се е позовал при решението си да прекрати делото, образувано по предявен иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗ, поради липсата на надлежна пасивна легитимация по делото – поради това че държавата не може да бъде ответник по такъв иск. Изводите на съда в тази посока се основават на особеното основание/чл. 24 ал.1 от ЗСПЗЗ/,поради което държавата бива записана като собственик на имота, доколкото върху него не е доказано правото на собственост на физическо лице от преди образуването на ТКЗС и не е проведена успешно реституционна процедура по ЗСПЗЗ. Извода за липса на правен интерес от воденето на иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ се извежда от невъзможността за наличие на спор за материално право за земеделския имот предмет на делото, доколкото държавата не претендира правото си на собственост върху него към специалния минал момент, към който е насочено изследването по гражданското дело, по предявен специален установетелен иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ. Верни са изводите на първоинстанционният съдия, че при успешно проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ от наследниците на П. Т. Д., не би се стигнало до воденето на настоящия иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, тъй като въпроса за правото на собственост на имота би била решена по административен ред в хода на реституционното производство по ЗСПЗЗ и тогава възможността държавата да бъде конституирана като собственик на имота по реда на чл. 24 ал.1 от ЗСПЗЗ нямаше да съществува. Правният интерес от водене на иск с правно основание чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ съществува за ищеца само и доколкото е налице спор за материалното право за правото на собственост върху спорния земеделски имот, но към един минал момент – образуването на ТКЗС и ДЗС и включването на земеделските имоти в тези образувания. В настоящия случай държавата като ответник по делото, не формулира никакви претенции за правото на собственост върху процесния имот от преди образуването на ТКЗС. Същата се легитимира като собственик на имота по силата на разпоредбата на чл. 24 ал.1 от ЗСПЗЗ на основания настъпили след влизане в сила на специалния реституционен закон, поради което същата П. от М. на З. и П. може да бъде пасивно легитимирана да отговоря само по предявен срещу държавата иск с правно основание чл. 124 от ГПК или чл. 108 от ЗС. Възраженията в частната жалба в тази и част въззивният съд намира за неоснователни.

Въпреки частичната основателност на възраженията във въззивната частна жалба, обжалваното определение на първостепенният съд в Г. Р. следва да бъде оставено в законна сила, по съображения допълнени от въззивната инстанция, към тези изложени от съдията докладчик в обжалваното Определение № 3833/02.08.2010г. по гражданско дело № 457/2009г. по описа на Районен съд Р.. Съобразно разпоредбата на чл. 278 ал.2 от ГПК, въззивната инстанция следва при преценката си за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт и сама да вземе решение по същество съобразно установените факти и нормите на закона. Допустимостта на предявения иск е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки свързани с правото на иск, за която съдът е длъжен да следи и служебно. Установява се от събраните пред първоинстанционния съд доказателства, че част от имота/ площ от 1.7дка/попада в ДГФ, като е включена в съществуващия на място горски разсадник. Доколкото се събраха гласни доказателства, че преди образуването на ТКЗС, процесния земеделски имот - ЛИВАДА в местността “Горна поляна”, землище на гр. Д., с площ от 2,000 дка, при съседи: З. Т., И.Д., Д. Д. и път, е имал характер на земеделски имот, то следва да се счете че предявеният иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ би бил основателен, въпреки забраната на чл. 10 ал.5 от ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху бивши земеделски земи, включени в последствие в ДГФ, но попадащи в горски разсадник, какъвто е и настоящия случай. Наследниците на б.ж. на село Д. – П. Т. Д., са се възползвали от възможността да претендират правото на собственост върху бившата земеделска земя както по реда на ЗСПЗЗ, така и по реда на реда на ЗВСГЗГФ, като по образуваната преписка, с решение на ОСЗГ Б.е възстановен при условията на чл. 4 ал. 2 от ЗВСГЗГФ – собствеността върху процесния имот в нови реални граници. Това се потвърждава както от представената от ответника преписка по делото, така и от заключението на вещото лице Г., който посочва, че поради невъзможност процесния имот да бъде възстановен на наследниците в реални граници/ същият в по – голямата си част попада в горски разсадник/, на наследниците на П. Т. Д. е бил възстановен друг имот със същата площ в местността “Каменаре”, в същото землище. Изложеното дава основание на въззивната инстанция в настоящия си съдебен състав да счете, че е процесуално недопустимо поради липса на правен интерес за наследниците на П. Т. Д., б.ж. на село Д., да предявяват иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, за установяване на правото си на собственост от преди образуването на ТКЗС върху описания в исковата молба имот, след като това право им е било признато по реда на ЗВСГЗГФ и при условията на чл. 4 ал. 2 от същия закон те са обезщетени с друг имот в нови реални граници, в землището на същото населено място. Претенцията за установяване на правото на собственост и възстановяването на вече възстановен имот по друг ред – по реда на ЗСПЗЗ или повторното обезщетяване за него, е процесуално недопустимо, тъй като е в нарушение на общия принцип на правото за недопускане на неоснователно обогатяване. Ето защо налице е процесуална недопустимост във връзка с депозирания иск с правно основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, при събрани пред първоинстанционния съд категорични доказателства за идентичността на имота, който е бил заявен по реда на ЗСПЗЗ и отказан за възстановяване с този за който по реда на чл. 4 ал.2 от ЗВСГЗГФ , наследниците на П. Т. Д. са били реално обезщетени с друг имот в друга местност, в същото населено място, тъй като би се стигнало до същия правен резултат.

Водим от горното и на основание чл. 278 от ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3833/02.08.2010г. по гражданско дело № 457/2009г. по описа на Районен съд Р., като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Определението на съда подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщението на страните, пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: