№ 1810
гр. София, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20231100501799 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. С. М. срещу Решение № 20224267/20.12.2021 г.
по гр.д. № 17164/2020 г. по описа на СРС, III ГО, 84-ти състав. В жалбата са развити
оплаквания за неправилност на съдебното решение и постановяването му при допуснати
нарушения на процесуалните правила, свързани с анализа и оценката на доказателства.
Твърди се, че в атакувания съдебен акт липсват мотиви, приложен е неправилно
материалният закон и не е съобразена практиката на върховната съдебна инстанция.
Въззивникът желае да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се
уважи молбата ѝ за защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) срещу
К. Т. Н. като се наложат мерките за защита по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 ЗЗДН.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна К. Т. Н. не е подал отговор.
В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание въззиваемият, чрез
надлежно упълномощения си процесуален представител, отправя искане за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молителя в
първоинстанционното производство, притежаваща правен интерес от обжалването, насочена
е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН,
валиден и допустим съдебен акт.
1
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на К. С. М. за защита от
домашно насилие, извършено от К. Т. Н. на 05.05.2020 г., подробно описано в молбата.
Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.
С Решение № 20224267/20.12.2021 г. по гр.д. № 17164/2020 г. по описа на СРС, III
ГО, 84-ти състав е оставена без уважение молбата на К. С. М. за издаване на заповед за
съдебна защита по ЗЗДН срещу К. Т. Н. като неоснователна.
Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1
ЗЗДН от пострадалото лице в лично качество (чл.8, т.1 ЗЗДН), поради което е налице
валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирана страна.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилна преценка на събраните
доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на
доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира
първоинстанционното решение за правилно, а наведени във въззивната жалба доводи в
обратната насока - за неоснователни.
Правилно СРС е възприел, че домашното насилие може да се реализира само между
лица, който се намират в определени родствени, фактически и правни отношения помежду
си като нормата на чл.3 ЗЗДН съдържа изчерпателно изброяване на тези отношения и не
предоставя възможност за разширително тълкуване. Редакцията на правната норма не
съдържа израз, който да позволява обратното разбиране и ясно и категорично определя
обхвата на субектите, спрямо които може да се реализира защитата по този специален закон.
Изискване за редовност на молбата за защита по ЗЗДН е изложение на твърдяната
връзката между пострадалото лице и извършителя по смисъла на чл.3 ЗЗДН.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че наличието на процесуална
легитимация на страните се основава на фактическите твърдения в сезиращата молба.
Твърдението, че пострадалото лице и извършителят попадат в някоя от хипотезите по чл.3
ЗЗДН, подлежи на доказване, както подлежи на доказване и твърдението, че ответникът е
извършил конкретния акт на домашно насилие, срещу който се търси предвидената в закона
защита. При недоказване на тази твърдения молбата за защита подлежи на отхвърляне.
Неустановяването на твърдяната в молбата чл.9, ал.3 ЗЗДН връзка между постаравалия и
извършителя има отношение към материалноправната легитимация на страните и не
повлиява допустимостта на молбата.
В конкретния случай въззивникът е посочила в молбата по чл.9, ал.3 ЗЗД, че
ответникът е лице по чл.3, т.2, пр.2 ЗЗДН – двамата са били във фактическо съпружеско
съжителство.
Липсва легална дефиниция на понятието за фактическо съпружеско съжителство,
макар да съществуват нормативни актове, в които се съдържа дефиницията му (напр. § 1,
т.10 от Закон за чужденците в България, § 1, т.6 от Закон за съдебната власт), тя е ограничена
в рамките на регулираните от тях обществени отношения. Правната доктрина приема, че се
2
касае за неформален, доброволен и личен съюз за съвместен живот на мъж и жена, основан
на свободната им обща воля за съжителство в семейна общност като съпрузи (Цанкова, Ц.
„Фактическо съпружеско съжителство“).
Правилно първоинстанционния съд е направил извод за отсъствие на доказателства,
въз основа на които може безспорно да се достигне до извод за наличие на фактическо
съжителство между страните в който и да е момент. Наред с изложените в атакуваното
съдебно решения съображения следва да се посочи, че в депозирания до СРП сигнал от
05.04.2019 г., станал законен повод за образуване на досъдебно производство пр.пр. №
14866/2019 г. по описа на СРП, не се твърди страните да са били във фактическо съпружеско
съжителство. Такива твърдения не се съдържат в обясненията на въззивника, дадени в хода
на проведена предварителна проверка по чл.145 ЗСВ по подадения от нея сигнал, както и в
снетите обяснения от свидетеля Х.В. или при проведените разпити по образуваното
досъдебно производство. Въз основа на събраните по предварителната проверка данни и
доказателствата по досъдебното производство се установява единствено наличието на
интимни отношения между страните. Едва при разпита си пред СРС свидетелят Х.В.В.,
дъщеря на въззивника, и свидетеля Л.М.С., колегата на брата на въззивника, посочват, че
страните са живели заедно в ремонтирания от въззиваемия дом на въззивника през месец
декември 2018 г. Показанията на двете свидетели на К. М. влизат в конфликт с тези на
свидетелите Й.Д. и И.Г., първата от които посочва, че живее на семейни начала с
въззиваемия от 2014 г., включително през месец декември 2018 г. Анализът на събраната по
делото доказателствена съвкупност налага единствено възможен извод, че между страните е
съществувала интимна връзка, но не позволява извод, че същите са живели на семейни
начала, споделяли са общо домакинство, общи разходи и грижа за семейство.
Недоказаният факт е неосъществил се, поради което не могат да възникнат и
неговите правни последици. Нещо повече – по делото не са събрани доказателства и за друга
връзка между страните от предвидените в чл.3 ЗЗДН. Само поради недоказването на
връзката по смисъла на чл.3 ЗЗДН между страните първоинстанционният съд е следвало да
отхвърли молбата за защита по ЗЗДН, без да анализира доказателствата за процесното
насилие.
Правилно и законосъобразно първостепенният съд е приел, че не се доказва по
безспорен начин описания в молбата по чл.9, ал.3 ЗЗД акт на домашно насилие, доколкото в
нея са обрисувани събития от 05.05.2020 г., а свидетелят Д.К., очевидец на същите, е
категоричен, че същите са реализирани на 06.05.2020 г.
По изложените съображения обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила.
При този изход от спора въззивникът дължи такса в размер на 12,50 лева за
въззивната жалба.
Въззиваемият не е претендирал присъждане на разноски пред въззивния съд и
доказателства за реализиране на такива не са ангажирани.
3
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20224267/20.12.2021 г. по гр.д. № 17164/2020 г. по
описа на СРС, III ГО, 84-ти състав.
ОСЪЖДА К. С. М., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд
държавна такса в размер на 12,50 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4