Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София 30.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен
съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и седми
март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО
ГЕОРГИЕВ
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при
секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдия Славчева въззивно гражданско дело № 78 по описа на съда за 2019 г.
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство
Б.С.Б. против решение № 270 от 26.11.2018 г., постановено по гражданско дело № 683/2018
г. по описа на РС – гр. Костинброд, с което съдът е признал за установено на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, *** към
ответника, за които е издадена заповед № 389/04.06.2018 год. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело № 466/2018 год. по описа на
РС-Костинброд, както следва: за сумата 263,66 лева – главница, представляваща
неизплатено задължение по цедиран договор за заем №
2001876 от 31.01.2014 г.; за сумата 40,06 лева – договорна лихва за периода
10.04.2014 год. – 22.05.2014 год., сумата 115,70 лв. - обезщетение за забава за
периода 11.04.2014 год. – 30.05.2018 год., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 30.05.2018 год. – датата на подаване на заявлението до
съда, до окончателното изплащане. С решението ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 475 лева, представляваща направени в исковото производство
разноски, както и сумата 225 лева разноски в заповедното производство по ч.гр.
дело № 466/2018 год. по описа на РС-Костинброд.
Въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната
жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност.
Софийският окръжен съд намира, че въззивната
жалба е допустима като подадена в законоустановения
срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Не следва да се възпроизвежда фактическата обстановка,
която е подробно установена в мотивите на обжалваното решение.
При разглеждане на делото пред въззивната
инстанция не са събрани нови доказателства.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.
Предявеният главен иск е за установяване
съществуването на вземане в размер на 263,66 лева – неизплатено задължение по
договор за паричен заем № 2001876 от 31.01.2014 год., сключен между „И.А.М.“
АД, гр. София и ответника, което вземане е било прехвърлено от „И.А.М.“ АД н. „А.з.с.н.в.”
АД с договор за цесия /рамков договор и потвърждение за сключена цесия/, видно
от приложение № 1 към договора от 01.10.2015 год. По този иск в тежест на ищеца
е да докаже наличието на твърдяния договор за кредит
между „И.А.М.“ АД и ответника за претендираната сума,
както и надлежното прехвърляне на това вземане н. „А.з.с.н.в.” ЕАД.
Съдът намира, че в конкретния случай
съществуването на договорни отношения между „И.А.М.“
АД и ответника се доказва от представения по делото договор за паричен заем №
2001876 от 31.01.2014 год., с който дружеството е предоставило на Б.Б. сумата 500 лева за срок до 22.05.2014 год., с годишен
лихвен процент в размер на 144,72 %. Видно от представения договор за продажба
на вземания, потвърждение за извършената цесия и двустранно подписано
Приложение № 1/01.10.2015 год. кредиторът е прехвърлил на ищеца в настоящото
производство всички вземания, произтичащи от договори за кредит, конкретизирани
в приложение № 1 към договора, където фигурира и процесното
вземане. Размерът на непогасените суми не е оспорен от ответника. В тежест на кредитополучателя-ответник
е да докаже надлежно изпълнение на поетото с договора за кредит задължение –
нещо, което същият не е направил. По подадено от цесионера
заявление е издадена заповед № 389/04.06.2018 год. за изпълнение на парично
задължение по ч.гр. дело № 466/2018 год. по описа на КРС. Предвид подаденото в
срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК възражение от страна на длъжника, съдът е указал
на заявителя, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да
предяви иск относно вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Настоящата искова молба по чл. 422 от ГПК е подадена на 26.07.2018 год. по
куриер в законоустановения срок от съобщението
/последното е получено от заявителя на 29.06.2018 год./.
Неоснователни са възраженията на ответника за липсата на надлежно уведомяване за цесията. Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора и е ирелевантно за пораждане на правни последици между страните по него (арг. от Калайджиев А. „Облигационно право. Обща част”, трето издание, изд. „Сиби”, 2005г., стр. 490). Със сключването му вземането преминава в патримониума на цесионера, без да са необходими допълнителни волеизявления, правни или фактически действия. Уведомяването по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД стабилизира правата в лицето на цесионера и след получаването му длъжникът не може да изпълни валидно другиму. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. Законът предвижда задължение на цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, като няма пречка да упълномощи цесионера за това. До момента на уведомяването длъжникът има право да откаже да плати на всяко лице, което е различно от първоначалния му кредитор (вкл. и на цесионера), тъй като за всяко трето лице по договора за цесия (т.е. вкл. и за длъжника), титуляр на вземането остава цедентът. В конкретния казус, обаче, се доказа по несъмнен начин, че ответникът е уведомен за извършената цесия с получаване на препис от исковата молба. По делото е доказано както съществуването на процесното вземане, така и прехвърлянето му в патримониума на ищеца. По така изложените съображения, както и тези, съдържащи се в решението на районния съд, които настоящият състав споделя изцяло и към които препраща на основание чл. 272 от ГПК, исковете се явяват основателни и следва да бъдат уважени за посочените по-горе суми.
Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено в частта, с което съдът е признал за установено съществуването на следните в.н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, *** към ответника: за сумата 263,66 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по цедиран договор за заем № 2001876 от 31.01.2014 г.; сумата 40,06 лева – договорна лихва за периода 10.04.2014 год. – 22.05.2014 год., сумата 115,70 лв. - обезщетение за забава за периода 11.04.2014 год. – 30.05.2018 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2018 год. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното изплащане.
При този изход на спора и предвид фактическата и правна сложност на делото ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на 100 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ /НЗПП/, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК, както и на заплатената държавна такса в размер на 125 лв., или – общо 225 лв., както и на разноски в заповедното производство в размер общо на 75 лв., от които – 25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 26 от НЗПП. С оглед това решението следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство за разликата над 225 лева, както и разноски в заповедното производство по ч.гр. дело № 466/2018 год. по описа на РС-Костинброд за разликата над 75 лв.
С оглед изхода на въззивното
производство, ответникът има право на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв., на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 270 от 26.11.2018 г. по гр. дело № 683/2018 г. по описа на РС – гр. Костинброд
в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
съществуването на вземанията н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, *** към ответника Б.С.Б. ***,
за които е издадена заповед № 389/04.06.2018 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело № 466/2018 год. по описа на
РС-Костинброд, както следва: за сумата 263,66 лева – главница, представляваща
неизплатено задължение по цедиран договор за заем №
2001876 от 31.01.2014 г.; за сумата 40,06 лева – договорна лихва за периода
10.04.2014 год. – 22.05.2014 год. и за сумата 115,70 лв. - обезщетение за
забава за периода 11.04.2014 год. – 30.05.2018 год., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 30.05.2018 год. – датата на подаване на
заявлението до съда, до окончателното изплащане, както и в ЧАСТТА, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство до
размера от 225 лева, както и разноски в заповедното производство по ч.гр. дело
№ 466/2018 год. по описа на РС-Костинброд до размера от 75 лв., на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 270 от 26.11.2018 г. по гр.д. № 683/2018 г. по описа на РС –
гр. Костинброд в ЧАСТТА, с която Б.С.Б. *** е осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, *** разноски в исковото
производство за разликата над 225 лева, както и разноски в заповедното
производство по ч.гр. дело № 466/2018 год. по описа на РС-Костинброд за
разликата над 75 лв., като ОТХВЪРЛЯ претенцията на ищеца за разноски в тази
част.
ОСЪЖДА Б.С.Б. *** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, *** сумата 100
лв. юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.