Р
Е Ш Е
Н И Е
№
град Ловеч, 23.07.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори
административен състав, в открито съдебно заседание на седми юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАБРИЕЛА ХРИСТОВА
при секретаря Антоанета Александрова и в присъствието
на прокурора .........................., като разгледа докладваното от съдия
Христова а.х.д. № 93/2020г. по описа на Административен съд Ловеч, и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от АПК във връзка с чл.40, ал.1 от Закон за достъп до обществена информация
(ЗДОИ).
Административното дело е
образувано по жалба на Х.С.В. с ЕГН ********** и посочен в жалбата адрес ***,
чрез адв. Т.Т.-ПлАК, подадена против мълчалив отказ за предоставяне на достъп
до обществена информация на Кмета на община Божурище по подадено от В.
заявление.
В жалбата се излага, че по подадено по имейл заявление
за достъп до обществена информация, до изтичане на законоустановения срок оспорващият не е
получил решение за достъп или за отказ за достъп до исканата информация, нито
съобщение за уточнение или за удължаване на срока. Така постановеният мълчалив
отказ се оспорва като незаконосъобразен с доводи, че органът следва да
постанови изричен писмен акт и мълчаливият отказ по ЗДОИ е недопустим. Иска се
съдът да отмени отказа и да задължи АО да постанови писмено решение за достъп до
исканата обществена информация. Претендират се направените разноски и
адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание оспорващият не се явява и не се
представлява. В писмено становище поддържа жалбата на заявените в нея основания,
като излага, че пълен достъп е получил едва след провеждане на открито съдебно
заседание на 19.05.2020г., което е признание, че към датата на депозиране на
жалбата в съда е бил налице мълчалив отказ. Отново претендира присъждане на
разноски и адвокатско възнаграждение с доводи, че общината със закъснелия си
отговор е станала причина за завеждане на делото.
В съдебно заседание ответникът не се представлява. В
депозирано писмено становище оспорва жалбата като неоснователна и прави
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Х.В. подава по електронен път на 13.02.2020г. в 18:33
ч. до Кмета на община Божурище заявление за достъп до обществена информация с
пет конкретно формулирани въпроса, и с посочен електронен адрес, на който да й
бъде предоставена информацията. Заявлението е подадено на електронен адрес bojurob@mail.bg и е регистрирано
в общината с вх.№ ЗДОИ-4/14.02.2020г. С мотивирано становище от 18.05.2020г. до
Кмета на община Божурище, секретарят на общината обосновава необходимостта от
предоставяне на исканата обществена информация, макар и с голямо закъснение. С
писмо изх.№ ЗДОИ-4-/3/ от 19.05.2020г. Кметът на община Божурище предоставя на
заявителката исканата информация, обективирана в негова Заповед № РД-207/19.05.2020г.
Писмото ведно със заповедта е изпратено на посочения в заявлението адрес на
електронна поща и е получено от В., което се потвърждава от нея.
На интернет сайта на Община Божурище в секция „Достъп
до обществена информация“ са публикувани начините за приемане на заявления за
достъп до информация. В страницата са посочени мястото в общинската
администрация, в което се приемат заявления по ЗДОИ – гише „ДЕЛОВОДСТВО” в
Центъра за услуги и информация на гражданите, всеки делничен ден от 8.30 часа
до 17.00 часа без прекъсване на адрес: Община Божурище, гр. Божурище, бул. „Европа“
№85, телефон за контакт. Обявен е и адреса на електронната поща на общината bojurob@mail.bg. Именно на посочения на интернет страницата на
общината адрес на електронна поща е подадено и процесното заявление, което
видно от входящия номер е получено в общината и е регистрирано.
Въз основа на така приетото от фактическа страна,
съдът направи следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от лице, притежаващо
активна процесуална легитимация и интерес от оспорване, и пред местно
компетентния административен съд по постоянен адрес на адресата на акта, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество в съвкупност със събраните по
делото доказателства и становищата на страните, Ловешки административен съд,
втори административен състав намира жалбата за неоснователна по следните
съображения:
Според правилото на чл.38 от ЗДОИ задълженият субект е
длъжен изрично да се произнесе в законоустановения срок по подаденото пред него
заявление за достъп до обществена информация с решение за предоставяне или за
отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация и да уведоми
писмено заявителя за своето решение.
С оглед характера на обществените отношения, които
урежда приложимия материален закон (предмета и целта на закона) и при изричните
разпоредби на чл.28, ал.2, чл.34, чл.38 и чл.39 от ЗДОИ за формата и
съдържанието на решението, както и за връчването му, е налице императивна
законова разпоредба, която изисква и задължава субектите по чл.3 от закона да
се произнесат писмено по заявленията за предоставяне на достъп до обществена
информация.
В случая задълженият субект е издал писмено решение (под
формата на заповед), с което е предоставил на заявителя пълен достъп до исканата
в 5 въпроса информация. Актът е издаден в изискуемата писмена форма, подписан е
от неговия издател. Настоящият състав намира, че административният орган е
спазил и приложимите материалноправни разпоредби. След като е приел, че
исканата информация е обществена по своя характер, в отговора си до заявителя е
предоставил наличните при него данни и информация по петте въпроса в
заявлението.
По изложените съображения съдът счита, че в случая не
е налице твърдяния мълчалив отказ за произнасяне по заявление за достъп до
обществена информация, налице е позитивен за жалбоподателя писмен акт с
предоставен достъп до исканата информация, поради което оспорването на Х.В.
следва да се отхвърли като неоснователно.
Основателни са обаче възраженията на оспорващата, че
отговорът по заявлението е постановен далеч след образуването на съдебното
производство. От датата на регистриране на заявлението в община Божурище
(14.02.2020г.) до датата на постановяване на решението (19.05.2020г.) са
изминали повече от три месеца, и до последната дата е бил налице мълчалив отказ
за произнасяне. Този отказ е преодолян с издаването на заповедта на кмета, но
това е станало далеч след изтичането на законовия 14-дневен срок по ЗДОИ. Нещо
повече – въпреки че жалбата е подадена директно пред съда, а не по реда на
чл.152 от АПК, община Божурище е узнала за образуваното съдебно производство на
10.03.2020г. с получаване на копие от жалбата, но и след тази дата не е
издадено писмено решение по заявлението в 14-дневния срок по ЗДОИ. Такова е
издадено едва на датата, на която се е провело първото открито заседание по
делото.
Поради горното въпреки изхода на спора съдът намира за
основателна претенцията на жалбоподателката за възстановяване на направените по
делото разноски за внесена държавна такса в размер на 10 лева, за което следва
да се осъди ответника. Присъждането на направените по делото разноски следва да
бъде при прилагането на общия принцип, на който се основава правната
регламентация на отговорността за разноски на страните в процеса, а именно че разноските
се възлагат в тежест на страната, която с извънпроцесуалното си поведение е
дала повод за образуване на делото.
Както бе изложено, произнасянето на задължения субект
е станало повече от три месеца след регистриране на заявлението за достъп до
ОИ, и повече от два месеца след получаване на съобщението на съда за постъпилата
жалба. Не са спазени сроковете по ЗДОИ, до 19.05.2020г. не е било постановено
писмено решение и това е дало основание непроизнасянето да бъде възприето като
мълчалив отказ за предоставяне на искания достъп до информация и съответно за
оспорването му по съдебен ред. Извънпроцесуалното поведение на ответника е
предизвикало активното процесуално поведение на заявителката да търси защита по
съдебен ред, като подаването на жалба до съда е обусловено от неизправното
поведение на сезирания административен орган. В случая съдът приема, че по
горните съображения ответникът е станал причина за водене на делото, поради
което искането на В. за присъждане на направените по делото разноски следва да
бъде уважено.
По същите мотиви съдът намира за основателно и акцесорното
искане за заплащане на адвокатско възнаграждение на адвоката на оспорващата.
Съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) адвокатът, оказал на
страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение в
размер, определен от съда, което съдът присъжда на адвоката. Правото на
адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38, ал.1, т.3,
предл. второ от ЗАдв е установено със закон. В тази хипотеза адвокатът сам
определя кои лица са от кръга на неговите близки, на които оказва безплатна
адвокатска помощ. Принадлежността към нея е предоставена на преценката на
адвоката, за което е достатъчно да се представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който изрично се посочи както в случая, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.3, предл. второ от ЗАдв.
В договора за безплатна правна помощ, страните са приели за безспорно
установено помежду си, че клиентът е „близък“ на адвоката по смисъла на
цитираната разпоредба. Налице са основанията за присъждане на адвокатско
възнаграждение – своевременно заявена претенция и представен договор за
безплатна адвокатска помощ със съответното отбелязване. В този смисъл е и
константната практика на административните съдилища и на ВАС – така Определение
№ 12909 от 02.10.2019г. на ВАС по адм. д. № 10210/2019г., V о.; Определение №
9790 от 25.06.2019г. на ВАС по адм. д. № 13677/2017г., V о.; Определение № 5550
от 12.04.2019г. на ВАС по адм. д. № 7892/2018г., III о. Съдът намира обаче, че претендираният
от адвоката размер е завишен и възнаграждението следва да се присъди в
минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно 150 лева. С Решение № 13062/03.10.2019г.
на ВАС по адм.д. № 3586/2016г., частично потвърдено с Решение №
5419/08.05.2020г. по адм.д. № 14384/2019г. на петчленен състав на ВАС (ДВ
бр.45/2020г., в сила от 15.05.2020г.), с оставената в сила част са отменени
редица разпоредби на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №1 от
09.07.2004г., вкл. новата редакция на чл.8 от последната. След отмяната и
съгласно редакцията, действаща отново от 15.05.2020г., за защита по
административни дела възнаграждението се определя съобразно разпоредбите на
чл.7, ал.1, т.4 и ал.2. Нормата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004г. гласи,
че за защита по други неоценяеми искове минималното възнаграждение е 150 лева,
и именно това е минималното възнаграждение за защита по административни дела
без материален интерес. Във връзка с изложеното следва да се осъди ответника да
заплати на адв. Т. възнаграждение за оказаната от него безплатна адвокатска
помощ, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв, определено в размер на 150 лева на
основание чл.8 във вр. с чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Неоснователни са доводите на адв. Т. по отношение
размера на възнаграждението, което следва да му се присъди в минимален такъв.
Към момента на произнасяне на съда, в сила и действащи са две правни норми на
Наредба №1/2004г., регламентиращи минималното адвокатско възнаграждение по
административни дела без материален интерес – чл.8 във вр. с чл.7, ал.1, т.4 и
чл.8, ал.5. Налице са две правни норми, уреждащи едни и същи обществени
отношения и намиращи се в конкуренция една с друга по отношение минималния
размер на адвокатското възнаграждение. В този случай приложение намира чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата, съгласно който размера на адвокатското
възнаграждение се определя от съда. Тъй като най-ниският размер по Наредба
№1/2004г. е в размер на 150 лв., делото не е с фактическа и правна сложност,
адвокатът не се е явил в насрочените две открити съдебни заседания и е
претендирал възнаграждение в минимален размер по наредбата, направено е и
възражение за прекомерност от ответника, съдът следва да присъди адвокатско
възнаграждение именно в този минимален размер.
Водим от горното и на основание чл.172, ал.2, предл. последно
от АПК във вр. с чл.41, ал.1 от ЗДОИ, Ловешки административен съд, втори
административен състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х.С.В. с ЕГН ********** и адрес ***,
против мълчалив отказ на Кмета на община Божурище да се произнесе по заявление
за достъп до обществена информация, подадено на 13.02.2020г. от В..*** с ЕИК *********
и адрес гр. Божурище, бул. „Европа“ № 85, да заплати на Х.С.В. с ЕГН **********
и адрес ***, направените, своевременно поискани и доказани съдебни разноски за
внесена държавна такса в размер на 10.00 (десет) лева.
ОСЪЖДА Община Божурище с ЕИК ********* и адрес гр. Божурище,
бул. „Европа“ № 85, да заплати на адв. Т.Т.-Плевенска АК, сумата от 150.00 (сто
и петдесет) лева за адвокатско възнаграждение за оказана в настоящото
производство безплатна помощ на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
оспорване на основание чл.40, ал.3 от ЗДОИ.
Препис от решението да се изпрати на страните по
делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: