Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 232 23.09.2020
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на двадесет и шести август две хиляди и
двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена
Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 1549 по описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивна жалба, подадена от С.П.С. с ЕГН ********** от
гр. *** против Решение № 29/05.02.2020 г. по гр.д. №
337/2019 г. по описа на Районен съд Карнобат, в осъдителната му част, в която С.П.С.
е осъден да заплати на „С.И.Г“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Сливен, ул. „Добри Чинтулов“№16 следните суми: 1001.92лв.-рента
за стопанската 2014/2015г., 901.73лв.- рента за стопанската 2015/2016г., 834.94лв.- рента за стопанската
2016/2017г., 1068.72лв.- рента за стопанската 2017/2018г. по договор за аренда от 10.02.2009г., както
и сумата от 585.52лв. съдебно- деловодни разноски.
С въззивната
жалба решението, в частта, в която предявените от „С.И.Г.“ ООД искове са
уважени, се оспорва като неправилно поради нарушение на материалния закон и
като необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства. Въззивникът
прави оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при оценка на
доказателствения материал, като намира, че част от доказателства били тълкувани
превратно, а друга част са останали необсъдени. Районният съд игнорирал
доказателствата, от които се установявало, че за процесния период от време, земеделските земи, предмет на договора за аренда
били ползвани от лица, различни от ответника С., както и че ищцовото дружество
било в неизпълнение на договорното си задължение да осигури тяхното спокойно и безпрепятствено
ползване. Позовава се на представени пред първата инстанция доказателства,
издадени от Областна комисия по земеделие и гори, от които било видно, че
процесните имоти били включени в масиви за ползване на основание чл. 37в, ал. 1
от ЗСПЗЗ. Въз основа на така извършеното разпределение на масивите за ползване
в землището на с. Сигмен, процесните имоти били декларирани за ползване през
стопанските години 2016/2017, 2017/2018 г. и 2018/2019 г. от други правни
субекти, подробно изброени във въззивната жалба. Районният съд не бил обсъдил
представените в тази връзка писмени доказателства и в решението липсвали мотиви
по тези възражения.
На следващо
място въззвиникът оспорва фактическите и
правни изводи на съда, според които наличието на договор за преаренда, сключен
между ответника и представляваното от него дружество „Стефи тур“ ООД доказвало изпълнението
на задълженията на „СИГ“ ООД по договора за аренда за предаване владението на
имотите и за осигуряване на спокойно им и безпрепятствено ползване. Оспорва се
и изводът на районния съд, според който ищцовото дружество било уведомило по
надлежен начин аренодатора за това, че придобил арендуваните имоти, като този извод бил формиран при неправилна оценка
на свидетелските показания на св. М. К.
На следващо място, въззивникът излага оплаквания по неправилното
приложение на материалния закон /чл. 68 от ЗЗД/, като се позовава на договора
за аренда, съгласно който арендното плащане било договорено в размер на 50
кг./дка хлебна пшеница или ечемик, в натура или в паричната му равностойност,
от което следвало извод, че волята на страните била за даване на преимущество
на плащането в натура, а плащането в брой било уредено като изключение. Счита,
че за подобно трансформиране на натуралното задължение в парично такова,
следвало да е налице изрично съгласие на страните, каквото в случая не било
постигнато. Възразява, че ищцовото
дружество не било заявило своя избор по чл. 2, ал. 2 от договора в предвидения
за това срок /който бил конкретно определен за всяка стопанска година/, поради
което след изтичането на същия, правото на избор преминавало върху арендатора, чиято
воля била плащането да е в натура, а не е в пари. С предявените искове обаче,
ищцовото дружество претендирало парични суми, а не реално изпълнение на
уговореното плащане в натура. Неправилно съдът приел, че неизпълнението на
задължението на ответника да предаде вноската в натура за пазене съгласно чл.
97 от ЗЗД, не водело да освобождаването му от задължението му за плащане по
договора. Въззивникът намира, че исковете не били доказани и по размер, като
неправилно районния съд се е позовал на данните от Софийската стокова борса, с
които ищецът се бил снабдил неофициално и не по повод на настоящото дело. Решението
се оспорва и в частта по разноските, като съдът недопустимо бил присъдил сума в
по – голям от претендирания размер. Моли за отмяна на обжалваното решение в
посочената част и претендира в негова полза да бъдат присъдени сторените и пред
двете инстанции разноски. В проведеното пред въззивната инстанция открито
съдебно заседание, въззивникът се представлява от процесуалния си представител,
който излага подробна аргументация относно неоснователност и недоказаност на
исковите претенции и неправилност на първоинстанционното решение. Не ангажира
нови доказателства.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен
отговор от въззиваемото дружество „С.И.Г.“ ООД, представлявано от юрк.
Орманова, с който се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
поради нейната неоснователност, а постановеното от КРС решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Заявява, че след като дружеството е
придобило собствеността върху арендуваните имоти, същото е встъпило в завареното
правоотношение, възникнало по силата на сключения с предишния собственик на
имотите договор за аренда, като именно в негово лице било изпълнено и задължението
за предаване на владението им. Сочи, че ответникът С. бил уведомен за извършеното прехвърляне на
собствеността, но въпреки това не бил доказал да е изпълнил задължението си за
арендно плащане нито към ищеца, нито към предишния собственик. При липса на уговорен
падеж в договора, срокът за плащането се определял от нормата на чл. 8, ал. 5
от ЗАЗ, предвиждаща, че е ако не е уговорено друго, арендното плащане е дължимо
в първия работен ден след изтичането на стопанската година, и именно с оглед на
това, процесните суми са претендирани в размери, определени от Софийската
стокова борса като средна пазарна цена на хлебната пшеница за месец октомври на
съответната стопанска година. Оспорва твърденията на въззивника, според които
волята на страните в договора следвало да се тълкува в смисъл, че предпочитания
начин за плащане бил в натура, а паричната престация била уговорена като
изключение, което можело да се осъществи след изрично им съгласие. Напротив,
счита, че двата начина на плащане били предвидени да съществуват алтернативно,
и изборът бил предоставен на аренодателя. Като неоснователни се оспорват и
оплакванията относно липса на мотиви относно възприетите от съда размери, в
които са уважени исковите претенции. За допълнителна яснота пред първата инстанция
били представени писмени справки за дължимата рента, изчислена по данни на
Софийска стокова борса, които били публични и периодично се публикували на
официалния им сайт. Моли да се потвърди обжалваното решение и претендира за разноски,
сторени във въззивното производство.
Въззивната жалба
е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
надлежно упълномощен представител на легитимирано лице, което има правен
интерес от обжалване, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и на основание
чл. 12 ГПК по вътрешно убеждение, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявени са
искове от „С.И.Г“ ООД, в качеството му на арендодател против С.П.С., в
качеството му на арендатор, с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ, с които се
иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество претендираните
арендни вноски, дължими по силата на действащия между страните договор за
аренда, с предмет земеделски имоти с обща площ от 66,795 дка, находящи се в
землището на с. Сигмен, както следва: сумата от 1001.92 лева – рента за
стопанската 2014/2015 г.; сумата от 901.73 лева –рента за стопанската 2015/2016
г.; сумата от 834.94 лева – рента за стопанската 2016/2017 г. и сумата от
1068.72 лева –рента за стопанската 2017/2018 г. С исковата молба е бил предявен
и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на мораторна лихва
върху претендираните главници, който е бил отхвърлен като неоснователен , като
в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Ответната страна
в срока за отговор по чл. 131 от ГПК не е подала писмен отговор, а становище за
неоснователност на иска е заявила в първото по делото заседание. С оглед
разпределената с доклада по делото доказателствена тежест и в подкрепа на
изложените възражения, страната е представила писмени доказателства. Поради
незаявяването на възражението за изтекла давност за част от претендираните
суми, в срока по чл. 131 от ГПК, районният съд е приел същото за преклудирано.
По делото са
събрани писмени доказателства, въз основа на които се установява следната
фактическа обстановка.
На 10.02.2009 г.
между Г. С. Г., ЕГН **********, в качеството му на арендодател и ответникът С.П.С.,
в качеството му на арендатор е бил сключен договор за аренда, с нотариална
заверка на подписите и вписан в Службата по вписванията при РС Карнобат. По
силата на договора, аренодадателят е предоставил за временно ползване за срок
от десет години, притежавани от него земеделски имоти, находящи се в землището
на с. Сигмен, община Карнобат, изброени и подробно описани в 13 пункта, с обща
площ от 75,175 дка. Договорът бил сключен за срок от 01.10.2008 г. до
30.09.2018 г. В чл. 2, ал. 2 от същия бил уговорен размера и начина на плащане
на арендното възнаграждение, а именно: 50 кг. /дка хлебна пшеница или ечемик за
стопанска година. Било договорено, че арендната вноска е платима в натура или в
паричната й равностойност в брой. Липсва уговорен падеж и срок на изпълнение, в
който следва да бъде извършено арендното плащане. Съгласно чл. 4 от договора за
аренда, арендодателят има задължение да предаде имотите на арендатора от
момента на подписване на договора и в състояние , отговарящо на ползването им,
а в чл. 5 е предвидено задължението му да осигурява спокойното и
безпрепятствено ползване на имотите.
На 19.05.2011 г.
с Нотариален акт с вх. рег. №**** от **.0*.20** г., акт № ***, том *, дело №***
на СВ Карнобат и на 0*.0*.20** г. с Нотариален акт с вх. рег. № *** от 0*.0*.20**,
акт № **, том *, дело № *** на СВ Карнобат, ищцовото дружество „С.И.Г.“ ООД е
придобило от Г. С. Г. правото на собственост върху земеделските имоти, предмет
на договора за аренда.
На 18.05.2013 г.
ответникът С.С. сключва с представляваното от него дружество „Стефи тур“ ЕООД,
ЕИК ********* договор за преаренда на земеделска земя в землището на с. Сигмен,
включително и на процесните имоти, при условия и за срок, съобразно сключените
със собствениците договори за аренда.
По делото са
събрани гласни доказателства чрез разпита на св. М. К., която заявява, че в
качеството си на пълномощник на ищцовото дружество е провела една лична среща с
ответника по делото, но не уточнява през коя година, на която същата била
уведомила С. за това, че собственик на процесните имоти вече е дружеството
„С.И.Г.“ ООД. На тази среща свидетелката дала писмено уведомление на ответника,
което той впоследствие отказал да подпише. Двамата провели и няколко разговора
по телефон, в един от които С. казал, че не е съгласен рентата да е в пари.
Свидетелката допълва, че процедурата по разпределението на имотите, в масиви за
ползване се извършва от Общинската служба по земеделие и гори, като все
арендатор представя документите, установяващо правното му основание да участва в разпределението. По нейна
информация за 2014 и 2015 г., ответникът бил подавал декларации във връзка с
това разпределение, докато за 2015 и 2016 г. процесните имоти не били
декларирани във връзка с процедурата по чл. 37в от ЗСПЗЗ.
За доказване
размера на исковите претенции, ищцовата страна е ангажирала писмени
доказателства – два броя писма от Софийска стокова борса АД, адресирани до
трето лице, в което се съдържа информация за пазарните цените на хлебната
пшеница за процесните години. Допълнително в хода на делото са представени и справки
за дължимата рента по години, в които сумите се изчислени на база
предоставените от Софийска стокова борса АД данни. Представени са и писмени споразумения,
сключени между ищцовото дружество и трето лице , уреждащи възможността за
ползване на тази информация.
От представените
от ответната страна писмени доказателства – два броя заповеди на Директора на
ОД „Земеделие“ Бургас, извлечения от окончателни регистри за имотите, включени
в разпределението по чл. 37в, ал. 9 ЗСПЗЗ, както и справки – извлечения от
публичен регистър на Държавен фонд „Земеделие“ за процесните имоти, се
установяват данни във връзка с осъществени процедури по чл. 37в от ЗСПЗЗ, като
предоставената информация не е изчерпателна. Така от представената Заповед РД
11-144 от 17.09.2014 г. на Директора на ОД „Земеделие“ гр. Бургас, отнасяща се за
стопанската 2014/2015 година, се установява, че масивите за ползване за
землището на с. Сигмен, ЕКАТТЕ 66408 са определени и разпределени между
собственици и арендатори на база сключено между тях доброволно споразумение по
чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗ. От съдържанието на заповедта е видно, че представляваното
от ответника С. дружество - „Стефи тур“ ЕООД, на което процесните имоти са били
преарендувани през 2013 г., участва в разпределението на масивите като са му определени
имоти, ползвани на собствено правно основание, с обща площ 174.756 дка. Масивите,
разпределени за ползване от „Стефи тур“ ЕООД по силата на споразумението и
проекта са с № 1 и №40. Окончателният списък към тази заповед не е в цялост, а са представени само
извлечения от същия, съдържащи данни за процесните имоти, които по силата на
разпределението са включени в масиви, определени за ползване от други лица. В
приложения списък обаче липсва информацията касаеща имотите, разпределени за
ползване именно от „Стефи тур“ ЕООД, каквито очевидно по силата на заповедта са
определени в размер на заявената от арендатора обща площ и са включени съответно в масиви с №1 и 40.
От така
представения списък обаче се установява, че процесните имоти са отразени в същия
като собственост именно на „С.И.Г.“ ООД. Доколкото този списък представлява
неразделна част от Заповед № РД 11-144/17.09.2014г, чийто адресат е и
представляваното от ответника дружество „Стефи тур“ ЕООД, то съдържащата се в
него информация му е станала известна още в момента на нейното публично
оповестяване. От това обстоятелство може да бъде направен обоснован извод, че
ответникът е узнал за прехвърлянето на собствеността на имотите на „С.И.Г.“
ЕООД още преди началото на стопанската 2014/2015 г. Този извод следва и от
факта, че процедурата по чл. 37в от ЗСПЗЗ за разпределението на масивите в с.
Сигмен за въпросната стопанска година, е била проведена въз основа на
доброволно споразумение, по което страна е било и дружеството „Стефи тур“ ЕООД, извод за което следва от самото съдържанието
на заповедта, издадена въз основа на това споразумение. В допълнение следва да
се спомене, че отношенията, свързани с ползването на земеделските земи са
предмет на особена закрила от страна Държавата и в тази връзка съществува
подробна правна регламентация /ЗСПЗЗ и правилника за прилагането му, Закона за
подпомагане на земеделските производители и др./, в които са предвидени задължения по
водене и поддържане на редица регистри относно земеделските имоти и тяхното
ползване, като част от информацията е достъпна и чрез публични информационни
масиви. Ето защо и въз основа на представените доказателства, които сам
ответникът представя, съдът приема за неоснователно възражението на същия, че
не бил известен относно извършената промяна в собствеността на процесните
имоти.
От Заповед № РД 11-318/24.09.2015 г. на
Директора на ОД „Земеделие“ Бургас, се установява, че следващата стопанска
година - 2015/2016 г., ползването на масивите в землището на с. Сигмен, в което
попадат и процесните земи, също е било разпределено въз основа на представено
доброволно споразумение, но нито ответникът С., нито представляваното от него
дружество „Стефи тур“ ЕООД са сред земеделските стопани, на които са определени
за ползване конкретни масиви. Към тази заповед също е представен окончателен
регистър на имотите по реда на чл. 74 във вр. с чл. 75а от ППЗСПЗЗ, във вр. с чл.
37в, ал. 9 ЗСПЗЗ, от който е видно, че процесните имоти са включени като „имоти
по чл. 37в, ал. 3 т. 2 от ЗСПЗЗ“ /лист 65-76 от делото/. Съгласно цитираната
разпоредба това са имоти, които се включват служебно в разпределението на
масиви и са земи, за които няма сключени договори и не са подадени декларации
от собствениците им по чл. 37б. За
ползването на такива земи, със заповедта за разпределянето на масивите се
определя рентно плащане, което в случая е в размер на 29 лева/декар. В тази
връзка в окончателния регистър срещу всеки имот, разпределен като такъв по чл.
37в, ал. 3 т. 2 ЗСПЗЗ, е определен и конкретен размер на дължимото рентното
плащане за съответната година. Така съгласно представения окончателен регистър
е посочено, че за процесните имоти са били дължими следните рентни плащания:
имот № 43073 -161.79 лева; имот № 33033 – 173.04 лева; имот № 15061 – 144.97
лева; имот № 28036 – 340.72 лева, имот № 39035 – 249.28 лева, имот № 50027-
126.18 лева, имот № 12024 – 151.32 лева, имот № 53067 – 274.77 лева, имот №
53056 – 152.69 лева, имот № 53059 – 115.97 лева, имот № 56020 -129.75 лева,
имот № 61088 – 124.67 лева. Посочени са съответно и конкретните ползватели,
които дължат така определените суми в едномесечен срок от издаването на
заповедта по депозитна сметка на Областната дирекция „Земеделие и гори“.
Съгласно чл. 37в, ал. 7 от ЗСПЗЗ тези суми са депозитни и се изплащат на
правоимащите от ОД „Земеделие“ на правоимащите лица въз основа на на заповедта
по ал. 4, в 10 – годишен срок.
В
подкрепа на твърденията си, че имотите били ползвани от други лица и през
стопанските години 2016/2017г., 2017/2018 г., ответникът представя 13 броя
справки за заявени кадастрални имоти, представляващи извлечения от публичен
електронен регистър на Държавен фонд „Земеделие“ /лист 92 до 104 от делото/.
Справките са извършени по кадастрален номер на имот, и от същите е видно, че
същите са заявени за ползвани от различни правни субекти, но липсва информация
относно правното основание за това заявяване, както и каквито и да е други
данни, във връзка с процедурата и реда, по който се е осъществило това
заявяване.
Ответникът не
ангажира доказателства относно изпълнението на задължението си за плащане на
годишните арендни вноски по процесния договор за аренда, нито пък е установил
дали за същия период от време ищцовото дружество е получило рентни плащания,
определени по реда на чл. 37в, ал. 4 от ГПК от страна на Областна дирекция
„Земеделие“. Не са ангажирани и доказателства относно начина, по който е било
определено ползването на имотите през стопанските години 2016/2017 и
2017/2018г., и по – конкретно дали това е станало въз основа на сключено
доброволно споразумение по реда на чл. 37в, ал. 1 от ЗСПЗЗ, или чрез служебното
им включване в масивите за ползване по реда на чл. 37в, ал. 3 т. 2 ЗСПЗЗ.
Първоинстанционният
съд е изградил фактическите си изводи въз основа на ангажираните от ищцовото
дружество писмени и гласни доказателства, като не е коментирал представените от
ответника документи и справки. Въз основа на приетата за установена фактическа
обстановка, изложена в мотивната част на решението, Карнобатският районен съд е
приел, че между страните е налице валидно облигационно отношение по договора за
аренда, сключен на 10.02.2009 г. , по което ищцовото дружество е изпълнило
задължението си като арендодател. Приел е, че ищецът е уведомил ответника по
реда на чл. 17, ал. 3 от ЗАЗ за настъпилата промяна в собствеността, както и че
ответникът не е доказал да е изпълнил нито към стария собственик, нито към
новия собственик на имотите. Изложени са
мотиви относно вида и характера на арендната престация, платима в натура или в
пари, като съдът е приел, че изборът е предоставен на всяка една от страните,
след като нищо друго не е уговорено в договора. При това положение, за да бъде
осъществено плащане в натура било необходимо съдействието на кредитора, без
което длъжникът не би могъл да изпълни, доколкото задължението било търсимо
съгласно чл. 68 от ЗЗД. На основание чл. 97 от ЗЗД, за да се освободи длъжникът
от задължението си, същият следвало да предаде дължимото за пазене в подходящо
място. В заключение районният съд е приел, че след като ответникът не е доказал
нито че е заплатил паричната равностойност на арендната вноска, нито че е
предал вноската в натура за пазене, то същият не се е освободил от задължението
си по договора и следователно е налице неизпълнение на договора, което
обуславяло извод за основателност на исковите претенции за претендираните
главници. По отношение размера на исковете, съдът е кредитирал изцяло представените
справки за пазарна цена на хлебната пшеница, издадени от Софийска стокова борса
АД.
Настоящият
въззивен състав след като извърши самостоятелна преценка на събрания по делото
доказателствен материал и съобрази заявените във въззивното производство
възражения и становища на страните, намира, че решението, постановено от
Районен съд Карнобат е правилно като краен резултат като съображенията за това
са следните.
По силата на
сключения договор за аренда от 10.02.2009 г. , арендаторът е бил длъжен да
предаде владението на арендуваните имоти, и да осигури тяхното спокойно и
безпрятствено ползване от арендатора. Към момента на сключване на договорам
собственик на имотите и арендодател е бил прехвърлителя на ищцовото дружество –
Г. С. Г., чието именно е било задължението за предаване владението на имотите.
Юридическото прехвърляне на правото на собственост от първоначалния арендатор
на настоящия ищец „С.И.Г.“ ООД не е необходимо да бъде съпътствано и с
предаването на фактическата власт на имотите от продавача на купувача.
Вещнопрехвърлителният ефект на договора за продажба настъпва по силата на
изразеното от страните съгласие, обективирано в изискуемата нотариална форма, в
която същият е сключен. По делото ответникът не излага твърдения договорът за
аренда да е останал неизпълнен още от първоначалния арендатор. А след като
владението на имотите е било веднъж предадено на арендатора, то ако същия
твърди, че новия собственик следва да извърши повторно предаване, то негова е
тежестта да установи, че в по – ранен момент е предал обратно владението им на
техния собственик. Съдът приема за
неоснователни оплакванията на въззивника против извода на съда, че ищецът е
изпълнил задълженията си в качеството му на арендодател, поради следното.
В действителност,
сключеният между ответника и представляваното от него дружество „Стефи тур“
ЕООД договор за преаренда на процесните имоти от 18.05.2013 г. не доказва пряко
факта на упражнявана от първия фактическа власт върху имотите, но е неоспорима
индиция за това. Изявлението на ответника, съдържащо се в чл. 1 от договора за
преаренда, че предоставя на дружеството – преарендатор за временно и възмездно
ползване процесните имоти, следва да бъде ценено от съда с оглед съдържащото се
в него признание на неизгодни за автора му факти.
На следващо
място, индиция за това, че арендатора „С.И.Г“ ООД е бил в изпълнение на
задълженията си като арендатор, е и обстоятелството, че ответникът С., чрез
представляваното от него дружество ‚Стефи тур“ ЕООД е участвал в процедурата по
чл. 37в от ЗСПЗЗ, и по – конкретно в постигането на доброволно споразумение за
разпределението на масивите в землището на с. Сигмен, в което попадат и
процесните имоти. Заявявайки същите пред Областна дирекция ‚Земеделие“ за
включването им в разпределението на масивите по чл. 37в от ЗСПЗЗ, с посочване
на правно основание, даващо му право да ги ползване /договор за аренда/, същият
имплицитно е потвърдил, че владее и обработва имотите.
Съдът намира за
неоснователно и следващото възражение на въззивника, според което същият не
дължал арендните плащания, тъй като през процесните стопански години, имотите били разпределени за ползване и съответно
ползвани от трети лица, на основание проведена процедура по чл. 37в от ЗСПЗЗ.
Производството по чл.
37в ЗСПЗЗ /в редакцията ДВ, бр. 25 от 27.03.2012 г ./, представлява процедура за създаване на масиви за
ползване по споразумение между собствениците и/или ползвателите, което се
ръководи от комисия за всяко землище на общината, назначена със заповед на
директора на Областна дирекция „Земеделие" в срок до 15 юни на съответната
година. Споразумението съдържа данните по ал. 1, подписва се от ползвателите и
комисията и се предоставя на общинската служба по земеделие, областна
дирекция „Земеделие", съответната община и на кмета на населеното
място. В споразумението участват ползватели, които са изплатили задълженията си
по ал. 7 и по чл. 34 за земите по ал. 3, т. 2 за предходната стопанска година.
Споразумението се сключва и актуализира всяка година в периода от 1 юли до 1
август за следващата стопанска година. В него не могат да се включват имоти,
декларирани за обработване в реални граници. Споразумението влиза в сила, при условие
че обхваща не по-малко от две трети от общата площ на масивите за ползване
в съответното землище. Съгласно ал.
4 на чл. 38в ЗСПЗЗ, комисията изготвя доклад до директора на областна дирекция
„Земеделие", който съдържа сключеното споразумение, разпределението на масивите
за ползване, данни за земите по ал. 3, т. 2, за техните собственици и дължимото
рентно плащане, въз основа на който директорът на областна дирекция
„Земеделие" издава заповед за разпределение на масивите в землището
в срок до 1 септември на съответната година. Съгласно чл.
37в, ал. 3 от ЗСПЗЗ когато между
ползвателите не се постигне споразумение при условията на ал. 1, както и за
земите, които споразумението не обхваща, комисията съставя проект за
разпределение на ползването на земите по масиви до 15 септември на съответната
година като по т. 2 се разпределя площта на земеделските земи,
за които няма сключени договори и не са подадени декларации от собствениците им
по чл. 37б. За включените в разпределението имоти по чл. 37в,
ал. 3 т. 2 от ЗСПЗЗ фиксираните суми, представляващи
рентни плащания се внасят по банкова сметка за чужди средства на общината сума
в размер на средното годишно рентно плащане за землището в срок до 10
септември. Сумите са
депозитни и се изплащат от общината на правоимащите лица въз основа на заповедта
на директора на областната дирекция "Земеделие" по ал. 4 в тригодишен
срок. За ползвателите, които не са заплатили сумите за ползваните земи по ал. 3, т. 2 съгласно
заповедта по ал. 4, се прилага чл. 34, ал. 6. След изменението на ЗСПЗЗ ,
обнародвано в ДВ, бр. 14 от 2015 г.,
срокът за изплащане на депозитните суми е десетгодишен.
От представените пред първата инстанция доказателства става
видно, че по отношение на процесните имоти е била прилагана описаната процедура
по чл. 37в от ЗСПЗЗ, но това само по себе си не води до извод за освобождаване
на ответника, в качеството му на арендатор по сключения договор за аренда. Наличието
на такъв договор за аренда е осигурявало възможност арендатора да участва в
разпределението на имотите по масиви, като заяви имотите, които ползва на
правно основание. По делото не се излагат твърдения дали ответникът е участвал
или не в процедурата по разпределяне на масивите в землището на с. Сигмен за
стопанските години след 2015 г., но това също само по себе си не е от значение
за изпълнение на задължението му договора за аренда, което има своето
самостоятелно основание. Задължението за плащане на рентна вноска, уговорено в
чл. 2 от процесния договор за аренда, не следва да се счита за погасено поради
обстоятелството, че ответникът не е участвал
в разпределението на масиви от землището на с. Сигмен. Същият е имал
право да участва в това разпределение като декларира имотите, за ползването на
които е имал правно основание, а именно сключен договор за аренда.
В действителност, що се отнася до стопанската 2015/2016 г.,
от представената Заповед № РД 11-318 от 24.09.2015 г. и най- вече от
окончателния регистър, представляващ неразделна част от същата, е видно, че
процесните имоти са били включени в разпределението на основание чл. 37, ал. 3,
т. 2 от ЗСПЗЗ /т.е. като имоти, за които няма сключени договори и не са били
подадени декларации от собствениците им/. Поради тази причина, за ползването на
тези имоти, са били определени конкретни суми, представляващи рентни плащания,
които на основание чл. 37в, ал. 4 и 7 ЗСПЗЗ са дължими от лицата, на които
имотите са предоставени за ползване по силата на заповедта. По делото обаче
липсват доказателства, установяващи дали тези суми в действителност са били
внесени, съответно дали „С.И.Г.“ ООД е поискало да му бъдат изплатени, и дали
такова плащане в крайна сметка е било сторено. Наличието на тези данни би могло
да обоснове евентуално извод, че с настоящата претенция се претендират повторно
суми за ползването на имотите на
ищцовото дружество за същия период, но на друго основание, което само по себе
си би било в нарушение на принципа за неоснователно обогатяване. Но доколкото
такива данни не са налице, а и липсват възражения в този смисъл, съдът не би
могъл да обсъжда до какви правни
последици би довел евентуално осъществения фактически състав на предвидената в
чл. 37в, ал. 7 от ЗСПЗЗ хипотеза.
Това важи и за следващите две стопански години /2016/2017 г.
и 2017/2018 г/., за които ответникът
дори не представя доказателства относно проведена процедура по чл. 37в от ЗСПЗЗ.
От представените справки от публичен регистър, воден към Държавен фонд
Земеделие /лист 92 до лист104 от делото/, не може да бъде направен извод за
това дали ответникът или представляваното от него дружеството „Стефи тур“ ЕООД,
в качеството си на преандатор са участвали с процесните имоти в процедурата по
разпределението на масиви на имоти в землището на с. Сигмен, съответно дали са ползвали
заявените и определените им с разпределението площи. Изложеното относно
процедурата по чл. 37в от ЗСПЗЗ, води до извод за неоснователност на
възраженията на ответника за неизпълнение на задълженията на ищеца по договора
за аренда за осигуряване на необезпокоявано ползване на имотите.
По изложените съображения, съдът намира, че задължението за
плащане на договорените с процесния договор арендни плащания е валидно и
съществува, както и че не е изпълнено и до настоящия момент. Ето защо правилно
районният съд е уважил предявените искове за заплащане на претендираните суми
като основателни и доказани.
По отношение на доказателствата, установяващи основателността
на исковете по размер, съдът намира, че изводите на РС Карнобат са правилни и
обосновани, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното решение в тази част. Представените справки за средна пазарна цена
на хлебната пшеница, издадени от Софийска стокова борса ЕАД не са били оспорени
от ответника, като последният не е ангажирал други доказателства, в т.ч. и
експертиза във връзка с оспорването си на иска по размер.
По възражението
за неизпълнение на задължението по чл. 17, ал. 3 от ЗАЗ, съдът намира за
неоснователни доводите, изложени във въззивната жалба. Законът не изисква това
уведомление да е в писмена форма, поради което правилно районният съд е
кредитирал показанията на св. К., която установява, че е уведомила ответника за
осъщественото прехвърляне. Независимо от гласните доказателства, както съдът
вече посочи по – горе в мотивите си, по делото са представени, при това от
ответната страна, доказателства, от които е видно, че в официалните регистри,
водени от общинските служби „ Земеделие и гори“, данните относно собственика на
процесните имоти са били актуализирани още към 2013 г. Доколкото ответникът,
чрез представляваното от него дружество „Стефи тур“ ЕООД е участвал в
процедурата по чл. 37в от ЗСПЗЗ за стопанската 2014/2015 г., в това число в
подписването на доброволното споразумение за разпределянето на имотите, бил е
адресат на заповедта и окончателния списък към нея, в който подробно са
изброени всички имоти, ведно с данните за техния собственик, то същият е имал
достъп до съдържащата се в тези актове информация, сред която е и тази за
актуалния собственик на имотите.
Съдът
намира, че доколкото в договора липсва уговорка относно това кой и в какъв
момент може да упражни правото на избор относно вида на престацията по договора
за аренда – парична или натурална, то това право е било надлежно упражнено от
ищеца с предявяването на исковата молба. Предявявайки иска, ищцовото дружество
е заявило че желае рентното плащане да бъде извършено в пари. В действително съгласно чл.130,
ал.1 от ЗЗД правото на избор принадлежи на длъжника, ако друго не е
било уговорено в договора. С това право, обаче той разполага до определен
момент. Съгласно чл.131,
ал.1 от ЗЗД ако правото на избор принадлежи на длъжника и той
не го упражни до определения за това срок или ако няма такъв срок - до времето
когато задължението трябва да се изпълни, правото на избор преминава върху
кредитора (в този см. Решение №837/04.01.2008 г. на ВКС по т.д.№519/2007 г.). В
случая, падежът на задължението за заплащане на рентните вноски е настъпвал на
01 октомври на съответната стопанска година, като няма данни (а и твърдения по
делото) длъжникът да е бил упражнил правото си на концентрация до този срок. С
оглед на това длъжникът като неизправна страна по договора е изгубил правото си
на избор. Кредиторът, в хипотезата на чл.131,
ал.2 от ЗЗД, с предявяването на исковете за заплащане на процесните суми,
е избрал допустимата от закона и от договора алтернатива да претендира рентното
възнаграждение в левовата равностойност на земеделската продукция. Следователно
възражението на ответника, обосновано с неявяването на арендатора за получаване
на изпълнение в натура, тъй като задължението за предаване на родово определени
вещи съгл. чл.68, б."в" от ЗЗД било търсимо, е неоснователно, Нещо повече, ответникът на
свой ред нито в срока за отговор, нито в хода на производството е заявил, че
има готовност да изпълни в натура, а както е посочил и районния съд, не са
представени и доказателства дължимото в натура да е било предадено за
съхранение на основание чл. 97 от ЗЗД.
Неоснователно е и оплакването на въззивника, че с
решението съдът се е произнесъл плюс петитум, като бил присъдил в полза на
ищеца разноски в по –висок размер от претендирания с исковата молба. Районният
съд правилно е изчислил дължимите на ищеца разноски съобразно уважената част от
иска.
С
оглед изхода на въззивното производство, право на разноски има въззиваемото
дружество, каквито същото е претендирало чрез процесуалния си представител. С
представения по делото списък на разноските, страната е претендирала да й бъде
присъдена сумата от 300 лева, представляваща юрисконсулско възнаграждение. Съдът
намира, че с оглед материалния интерес на настоящото дело възлизащ в размер на
3807.31 лева и при съобразяване разпоредбата на чл.
25 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.
37 от ЗПП , въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
„С.И.Г“ ООД сумата от 200 лева –юрисконсулско възнаграждение.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
29/05.02.2020 г. по гр.д. № 337/2019г. по описа на Районен съд Карнобат.
ОСЪЖДА С.П.С., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „С.И.Г“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Сливен, ул. „Добри Чинтулов“ №16 сумата от 200 лева (двеста
лева), представляващи сторени във въззивното производство разноски.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.