№ 166
гр. Пловдив, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. П.а
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20225000500371 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. П. Б. чрез процесуалния му
представител адвокат С. С. против решение № 750/02.06.2022 г., постановено
по гр.д. № 2472/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІІІ гр.с.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно по
изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени и
да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен.
Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемият С. П. Н. чрез процесуалния му представител адвокат Г.
К. оспорва въззивната жалба като неоснователна, като твърди, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно, за което излага
подробни мотиви, и моли съда да потвърди първоинстанционното решение.
Претендира направените по делото разноски, както и да бъде осъден
жалбоподателят да заплати на процесуалния му представител адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38,
ал. 2 от ЗА във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА в размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
1
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на
обжалване съдебен актове от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от С. П. Н.
против М. П. Б. обективно съединени искове по чл. 439 от ГПК. Ищецът
твърди, че на 14.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3526/2013 г. на Районен съд - В.Т.
били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, с който
той бил осъден да заплати на М. Б. 19 200 швейцарски франка,
представляващи главница по договор за паричен заем от 03.12.2008 г., 7 624
швейцарски франка, представляващи мораторна лихва за периода 04.12.2009
г. - 10.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.10.2013 г. до окончателното й изплащане, и разноски под форма на
заплатена държавна такса от 865 лв. и 900 лв. адвокатско възнаграждение, въз
основа на изпълнителния лист било образувано изп.д. № 680/2013 г. по описа
на ЧСИ С.Г. с рег. №* на КЧСИ и с район на действие района на П.ския
окръжен съд, като на длъжника била изпратена покана за доброволно
изпълнение и била наложена възбрана върху недвижим имот в с. Т., П. област,
отчужден от него още през 2004 г., били наложени и запори на няколко
банкови сметки, по които нямало суми, като в двугодишния срок по чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК взискателят не поискал извършването на никакви
изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство било
прекратено по силата на закона поради перемпция, въпреки че формално
съдебният изпълнител го прекратил през лятото на 2021 г. Въз основа на
същия изпълнителен лист по молба на ответника било образувано ново
изпълнително дело под № 1352/2021 г. по описа на ЧСИ П.И. с рег. №* на
КЧСИ и с район на действие района на П.ския окръжен съд, по което на
ищеца било изпратено съобщение от 09.08.2021 г. за започнало изпълнение
върху негови движими вещи в жилището в гр. П., бул. „А.“ № 3, лична
собственост на бившата съпруга на Н., чиито брак бил прекратен през 2008 г.
и той не обитавал имота, макар че е адресно регистриран там. Предвид
2
изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че той не му дължи вземанията по
изпълнителен лист от 14.10.2013 г. по ч.гр.д. № 3526/2013 г. на Районен съд -
В.Т. в общ размер на 78 249,22 лв. като погасени по давност. Претендира
разноски.
Ответникът М. П. Б. счита, че исковете са неоснователни и недоказани
и моли съда да ги отхвърли, ведно със законните последици. Твърди, че във
връзка с издадения на 14.10.2013 г. изпълнителен лист за събиране за
посочените в него суми през периода 13.11.2013 г. - 19.03.2021 г. са
извършвани действия по изпълнителното производство от взискателя и от
частния съдебен изпълнител, подробно описани, но длъжникът се укривал в
продължение на години, поканата за доброволно изпълнение му била връчена
на 20.02.2017 г. и след изтичане на срока за възражение заповедта за
изпълнение влязла в сила, като от този момент започнала да тече нова 5-
годишна давност, доколкото липсата на подадено възражение е конклудентно
действие за признаване на вземането, като давността на вземането е
прекъсната с иницииране на производството по чл. 418 от ГПК и втори път с
влизане в сила на заповедта за изпълнение, а дори да е настъпила перемпция,
тя не влияе върху прекъсването на давността. Счита също, че погасяването по
давност на вземането на ответника представлява лишаване от правото му на
собственост по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи, което трябва да бъде
законоустановено и пропорционално, но в случая би било непропорционално
формалното позоваване на перемпция в процес, в който длъжникът се е
укривал, разпоредил се е с имуществото си и с действията си е осуетил
изпълнението на паричното си задължение. Претендира направените по
делото разноски.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на М.
П. Б., взискател по изп.д. № *** по описа на ЧСИ П.И., че длъжникът по
същото изпълнително дело С. П. Н. не му дължи общо сумата 78 249,22 лв.,
представляваща сбор от 19 200 швейцарски франка главница по договор за
паричен заем от 03.12.2008 г. и 7 624 швейцарски франка мораторна лихва за
периода 04.12.2009 г. - 10.10.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.10.2013 г. до окончателното й изплащане, както и
внесената държавна такса от 865 лв. и 900 лв. адвокатско възнаграждение
3
съгласно изпълнителен лист от 14.10.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3526/2013
г. на Районен съд - В.Т., въз основа на който е образувано изп.д. № 680/2013 г.
по описа на ЧСИ С.Г. с рег. №* на КЧСИ, перемирано по право на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 16.12.2015 г., и изп.д. № *** по описа на ЧСИ
П.И., като погасени по давност, М. П. Б. е осъден да заплати на
пълномощника на ищеца адвокат Г. К. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в
размер на 2 878 лв. и на Държавата по сметка на Окръжен съд - Пловдив
държавна такса в размер на 3 130 лв.
Посоченото решение е обжалвано от ответника изцяло, като то е
предмет на въззивното производство в пълен обем.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не
се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в
жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата
процесуални нарушения от първоинстанционния съд.
По делото е безспорно, че със заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 2005/14.10.2013 г.
по ч.гр.д. № 3526/2013 г. по описа на Районен съд - В.Т. е разпоредено
длъжникът С. П. Н. да заплати на кредитора М. П. Б. 19 200 швейцарски
франка, представляващи главница по договор за паричен заем от 03.12.2008
г., и 7 624 швейцарски франка, представляващи мораторна лихва за периода
04.12.2009 г. - 10.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 11.10.2013 г. до окончателното й изплащане, както и направените
по делото разноски - внесена държавна такса в размер на 865 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лв., като е бил издаден изпълнителен лист на
същата дата.
Въз основа на този изпълнителен лист и молба вх. № 20079/13.11.2013
г. от М. Б. е образувано изп.д. № *** по описа на ЧСИ С.Г. с рег. №* на КЧСИ
и с район на действие района на П.ския окръжен съд, като с постановление от
същата дата съдебният изпълнител е изискал справки от компетентните
органи за установяване на пълното имуществено съС.ие на длъжника.
4
С молба вх. № 23415/11.12.2013 г. взискателят е поискал от съдебния
изпълнител да наложи възбрана върху притежавания от длъжника ПИ с
идентификатор *** по КККР на с. Т., П. област, ведно със сградите в него, и
запори на банковите сметки на длъжника С. Н., действащ като ЕТ „М.“, в „О.“
АД, „Б.Д.“ ЕАД и „Ю.Б.“ АД.
С писмо изх. № 23473/16.12.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил
на Служба по вписванията – Пловдив искане за вписване на възбрана върху
описания поземлен имот в с. Т. и сградите в него, която е била вписана на
същата дата.
По делото е установено, че с договор за покупко-продажба, сключен с
н.а. №*, т. 2, рег. №*, н.д. № 317/30.04.2004 г. на нотариус Т.К. с рег.№* на
НК и с район на действие района на Пловдивския районен съд, С. Н.,
действащ като едноличен търговец с фирма ЕТ „М.“, е прехвърлил правото на
собственост върху този имот на И.Я., действащ като едноличен търговец с
фирма ЕТ „Я. - И.Я.“, като с влязло в сила на 01.07.2010 г. решение №
206/27.05.2010 г. договорът е развален поради неизпълнение на насрещното
задължение на купувача.
Преди разваляне на посочения договор обаче И.Я., действащ като
едноличен търговец с фирма ЕТ „Я. - И.Я.“, с договор, сключен с н.а. №*, т. 4,
рег. №*, н.д. № 723/09.09.2004 г. на нотариус Т.К. с рег.№* на НК и с район
на действие района на П.ския районен съд, е продал имота на „Р.“ ЕООД, а с
констативен нотариален акт за собственост № 49, т. 2, рег. №*, н.д. №
233/2006 г. на нотариус А.Щ. СД „Р.“ е признато за собственик на имота.
Имайки предвид факта, че към момента на налагане на възбраната,
недвижимият имот не е бил собственик на длъжника, настоящият състав
намира, че възбраната не би могла да породи целените правни последици,
поради което и извършеното изпълнително действие не може да бъде
разглеждано като такова, прекъсващо погасителната давност на задълженията
на Н..
На 16.12.2013 г. са изпратени запорни съобщения на „О.а“ АД, „Б.Д.“
ЕАД и „Ю.Б.“ АД, на 21.12.2013 г. „Б.Д.“ ЕАД е изпратила отговор, че в
банката има открити сметки на С. Н. в лично качество и като едноличен
търговец с посочената фирма, като върху тях има предходни наложени
запори, а такъв отговор е получен на 02.01.2014 г. и от „Ю.“ АД с
5
информация, че ЕТ „М.“ има открита банкова сметка, по която липсва авоар,
но върху вземането има предишен наложен запор.
На 26.03.2015 г. е постъпило ново писмо от „Б.Д.“ ЕАД, с което
съдебният изпълнител е уведомен, че С. Н. има срочен депозит, открит на
01.11.1999 г., и няма наета банкова касета, като тази информация, допълнена
с това, че Н. е упълномощен по разплащателна сметка на ЕТ „М., открита във
ФЦ В.Т., се съдържа и в писмо от 09.10.2015 г. на същата банка.
С молба от 22.12.2015 г. взискателят Б. е поискал да бъде наложен
запор на банковите сметки на длъжника в ДСК, внасяйки и необходимите
разноски.
С молба от 29.05.2017 г. взискателят е поискал да бъдат извършени
справки в различни институции и ако бъде установено имущество на
длъжника, същото да бъде възбранено, респективно запорирано, като е
овластил съдебния изпълнител с правата по чл. 18 от ЗЧСИ.
С разпореждане на съдебния изпълнител от 08.01.2018 г. е наложен
запор върху вземанията по банкови сметки, депозити и вложени вещи,
включително съдържание на касети, на С. Н. в „П.Б.Б.“ АД до размера на
дълга, а на третото задължено лице е изпратено запорно съобщение на
11.01.2018 г.
С молба от 06.02.2019 г. Б. е поискал да бъде извършена справка за
недвижимо имущество, собственост на длъжника и ако бъде открито налично
такова, да му бъде наложена възбрана, както и насрочен опис на същото и на
вече възбранени по делото имоти, както и да бъде извършен опис на
движимите вещи, собственост на длъжника.
С постановление от 01.07.2021 г. съдебният изпълнител е прекратил
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради
изтекъл двугодишен срок от извършване на последното изпълнително
действие, поискано от взискателя.
След получаване на оригиналите на горепосочените изпълнителен лист
и заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 3526/2013 г. на Районен съд -
В.Т. и въз основа на молба на М. Б. от 02.08.2021 г. е образувано изп.д. № ***
по описа на частен съдебен изпълнител П.И. с рег. №* и с район на действие
района на П.ския окръжен съд, спряно с разпореждане на съдебния
6
изпълнител от 26.10.2021 г. въз основа на допуснато обезпечение с
определение № 980/30.09.2021 г. по гр.д. № 2472/2021 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд – ІІІ гр.с.
На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. №
23472/16.12.2013 г., с която той е уведомен и за наложена възбрана върху
недвижимия имот в с. Т., П. област и наложените запори на вземанията по
банковите му сметки, но Н. не е открит на поС.ния си адрес в гр. В.Т., на
настоящия си адрес в гр. П., ул. „П.“ № 44 и на още два известни по делото
адреса в гр. П., на 19.12.2013 г. на настоящия му адрес е залепено
уведомление по чл. 47 от ГПК, а поканата за доброволно изпълнение е била
връчена редовно на длъжника едва на 20.02.2017 г.
Настоящият състав намира по принцип за ирелевантно по спора дали
поканата за доброволно изпълнение е връчена редовно на длъжника, тъй като
с това действие на съдебния изпълнител не се прекъсва погасителната
давност, доколкото то се извършва по силата на чл. 428, ал. 1 от ГПК, без
искане на взискателя и не може да доведе директно до неговото
удовлетворяване, поради което фактът дали е връчена редовно или не
поканата за доброволно изпълнение не се отразява пряко на основния спорен
въпрос по делото. В този смисъл е и ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за органите на съдебната власт –
чл. 130, ал. 2 от ЗСВ.
Доколкото обаче в случая поканата за доброволно изпълнение има
двояка функция – от една страна да уведоми длъжника за започналото
изпълнително производство, без която не би могло да се пристъпи към
принудително събиране на вземанията на взискателя, но също така чрез нея да
му бъде връчена издадената заповед за незабавно изпълнение, от който
момент започват да текат сроковете по чл. 414 от ГПК и чл. 414а от ГПК,
съдът намира, че следва да се има предвид кога поканата за доброволно
изпълнение е била връчена редовно, за да даде и отговор на въпроса кога
издадената заповед за незабавно изпълнение се е стабилизирала.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспори
изпълнението, предявявайки иск, като се основава само на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание.
7
Законодателят приема, че това е моментът, в който страните имат
обективната възможност да ангажират доказателства за релевантните по
правния спор факти, въз основа на които да им бъдат признати, респ.
отречени на противната страна, права, като в исковия процес това е датата на
приключване на съдебното дирене във въззивното производство, а в
заповедното това е моментът на изтичане на срока за възражение по чл. 414 от
ГПК, до който длъжникът може да се противопостави на издаване на
заповедта, а след това да оспорва изпълнението само въз основа на
новонастъпили факти.
Доколкото обаче изтичането на погасителната давност е
продължителен процес, за да може длъжникът в заповедното производство да
се позове на това правопогасяващо възражение при предявяване на иск по чл.
439 от ГПК, независимо от това кога е започнала да тече, тя трябва да е
изтекла след стабилизиране на заповедта на незабавно изпълнение.
По отношение на това откога започва да тече погасителната давност:
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
В правната теория и съдебната практика се приема, че изискуемостта
настъпва тогава, когато кредиторът може да иска от длъжника изпълнение на
задължението си, като при липса на доброволно такова той има възможност
да прибегне към държавна принуда, а за начален момент на изискуемостта се
приема настъпване на падежа на задължението.
Следователно изискуемостта на задълженията за заплащане на сумата
19 200 швейцарски франка, представляващи главница по договор за паричен
заем от 03.12.2008 г., и 7 624 швейцарски франка, представляващи мораторна
лихва за периода 04.12.2009 г. - 10.10.2012 г., е настъпила в момента на
падежа на срочните задължения, макар по делото да няма данни кога са били
те, откогато е започнала да тече погасителната давност за вземанията.
При липса на други данни съдът намира, че периодът, който трябва да
бъде изследван в настоящото производство, за да бъде даден отговор на
въпроса дали двете вземания са погасени по давност, е от 13.11.2013 г. /датата
на образуване на изпълнителното производство/ до 28.10.2021 г. /датата на
подаване на отговор от ответника по настоящето дело, с което той прави
възражение по смисъла на чл. 116, б. „б“ от ГПК/.
8
Според т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС /което е задължително за органите на съдебната власт – чл. 130, ал. 2
от ЗСВ/, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” от ГПК /отм./,
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В мотивите си и в съответствие с разпоредбата на чл. 116, б. „в” от ЗЗД
Върховният касационен съд приема, че по принцип погасителната давност се
прекъсва многократно с предприемането на кое да е изпълнително действие
за принудително изпълнение на вземането, независимо дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ и
независимо от това дали съответното изпълнително действие е било
резултатно и от него са постъпили суми за удовлетворяване на кредитора,
като примерно са изброени следните изпълнителни действия: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица, като не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото съС.ие на длъжника, извършването на справки, набавянето
на документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Както вече беше посочено, на 13.12.2013 г. взискателят е поискал
налагане на запор на банкови сметки на длъжника в „О.“ АД, „Б.Д.“ ЕАД и
„Ю.Б.“ АД, които са наложени с акт на съдебния изпълнител от 16.12.2013 г.,
изпълнени от третите задължени лица „Б.Д.“ ЕАД на 21.12.2013 г. и от
„“Ю.Б.“ АД на 20.12.2013 г.
Независимо от това, че в този момент в сметките на Н. в посочените
банки не е имало суми и в този смисъл запорите не са имали ефект за
9
погасяване на задълженията на длъжника, тези изпълнителни действия са
прекъснали погасителната давност и след този момент тя е започнала да тече
отново.
Погасителната давност на задълженията е прекъсната и с подаване на
молба от 22.12.2015 г. от взискателя Б. за налагане на запор на банковите
сметки на длъжника в „Б.Д.“ ЕАД, независимо от това, че няма данни такъв
да е наложен от съдебния изпълнител, както и на 08.01.2018 г. с налагането от
съдебния изпълнител след овластяването му с правата по чл. 18 от ЗЧСИ от
взискателя на 29.05.2017 г. на запор върху вземанията по банкови сметки,
депозити и вложени вещи, включително съдържание на касети, на С. Н. в
„П.Б.Б.“ АД, за което на третото задължено лице е изпратено запорно
съобщение на 11.01.2018 г.
За да се приеме, че давността е прекъсната и без да е необходимо
извършеното действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния
способ да е успешно, е граматическото тълкуване на нормата на чл. 116, б. „в“
от ГПК, в която е използвано съществителното „предприемане“ на
изпълнителни действия, а не „извършване“, „реализиране“, „завършване“ или
подобни синоними, като не е необходимо и предприетите изпълнителни
действия да са част от изпълнителния способ, който е приключил с
осребряване на имущество на длъжника.
Противното би означавало да се отдаде приоритет на недобросъвестно
поведение на длъжника, който за известен период от време да скрие
притежаваното от него движимо имущество и парични средства с цел да
попречи на удовлетворяване на кредитора си и обективната невъзможност да
се извърши принудително изпълнение да доведе до перемпция в
изпълнителното производство, независимо от това, че взискателят е бил
активен.
Следователно юридическият факт, който прекъсва давността, е
искането на взискателя /с изключение на хипотезата, при която е налице
възлагане по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, когато такова искане за всяко
конкретно действие не е необходимо/, което е уважено от съдебния
изпълнител и действието е предприето, независимо какъв е резултатът от
него.
В този смисъл вж. т. 5 от ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк.д. № 3/2015 г. на
10
ОСГТК на ВКС във вр. с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, както и Р. № 3/94.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на
ВКС – ІV г.о.
Тук се поставят и още два въпроса – могат ли са се налагат два
последователни запори върху едно и също вземане на длъжника от трето лице
/в случая запор върху вземанията по банкова сметка/, които да имат за
последица прекъсване на погасителната давност, както и дали извършените
изпълнителни действия във висящото изпълнително производство, по което е
настъпила перемпция и то следва да се счита прекратено по право, но липсва
акт на съдебния изпълнител, са валидни.
Настоящият състав намира, че следва да бъде даден положителен
отговор и на двата поставени въпроса.
В конкретното изпълнително дело, но този извод е валиден и за други
такива, съдебният изпълнител е направил справка за имуществото на
длъжника, като е установил, че той не притежава недвижими и движими
вещи, в т.ч. леки автомобили, не работи по Т.ов договор, няма данни за други
негови източници на доходи и единствено има открит срочен депозит, както и
е упълномощен по разплащателна сметка на ЕТ „М.“.
Следователно единственият изпълнителен способ, чрез който би могло
да се пристъпи към принудително събиране на вземанията на взискателя, е
запор върху вземания на длъжника от третото задължено лице /банката/ до
размера на задълженията му към този момент.
Действително наложените запори разпростират действието си върху
наличните суми към момента на налагането им и бъдещите постъпления по
банковата сметка, но доколкото от една страна, задълженията на длъжника се
променят във времето /най-малко поради увеличаване на размера на лихвата
за забава/, от друга страна, това в случая е единствената защита на взискателя
при пълната липса на имущество на длъжника да прояви активно действие, с
което да прекъсне погасителната давност и по този начин да охрани правата
си по запазване на вземането, поради което съдът приема, че това е валидно
изпълнително действие в този смисъл.
Що се отнася до извършените изпълнителни действия след
евентуалното прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК /т.нар. перемпция/ настоящият състав се съобразява
11
изцяло с т. 10 на вече цитираното ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, според което когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл.
330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие, като със същото тълкувателно решение е обявено за
изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд,
според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният
процес относно принудителното осъществяване на вземането.
В последващата си задължителна практика /за пример вж. Р №
170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ІV г.о. и Р. № 51/21.02.2019 г. по
гр.д. № 2917/2018 г./ Върховният касационен съд, давайки отговор на правния
въпрос от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г.,
извършена с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, приема, че предвид факта, че правното действие на новоприетото
тълкувателно решение е само занапред, при спор относно последиците от
нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на
предходния тълкувателен акт, той ще се разреши с прилагане на новото
тълкувателно решение от датата на обявяването му, която съдът приема за
26.06.2015 г.
Следователно отмяната на възприетото становище в ППВС № 3/1980
г., че образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и тя
не тече през неговото времетраене, и заменянето му с това, че давността не е
прекъсната със самия факт на образуване на изпълнителното производство, а
се прекъсва многократно с извършване на всяко изпълнително действие, се
прилага от посочената дата на приемане на новия тълкувателен акт, като
давността е била спряна преди това по силата на факта, че за събиране на
сумите е образувано изпълнително производство, продължила е да тече след
26.06.2015 г., но е била прекъсната на 22.12.2015 г. и след това на 08.01.2018
г., като независимо от последващото прекратяване на изпълнителното
производство обективно не е могла да изтече до 28.10.2021 г., както и до
момента на последното съдебно заседание пред въззивната инстанция.
Тук следва да се посочи също, че ако по изпълнителното дело е
12
направено искане за провеждане на нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да го извърши, тъй като
той дължи подчинение на намиращия се при него изпълнителен лист, но
трябва да образува новото искане в отделно изпълнително дело, приемайки,
че старото е прекратено по право, а новото искане прекъсна давността,
независимо дали е образувано ново изпълнително дело или е продължило
старото. Същото разрешение следва да се приеме и в случай, че по
направеното своевременно искане от кредитора, не е било предприето
изпълнително действие от надлежния орган по причина, която не зависи от
волята на кредитора, тъй като в тази хипотеза се приема, че не може на
кредитора да се възлагат неблагоприятни последици, свързани с негова
пасивност, когато извършването на действието не е било свързано с неговото
поведение. В този смисъл вж. и Р. № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г.
на ВКС – ІV г.о.
За пълнота на изложението следва да се добави, че според настоящия
състав погасителната давност е била прекъсната още веднъж – на 06.03.2017
г., когато е изтекъл срокът по чл. 414 от ГПК за подаване на възражение от
длъжника по връчената му редовно заповед за незабавно изпълнение.
С изтичане на този срок влязлата в сила заповед за изпълнение се
приравнява по правен ефект на влязло в сила съдебно решение по
установителен иск и по отношение на вземанията в нея тя формира както
изпълнителна сила, така и сила на присъдено нещо, тъй като разрешава
окончателно правния спор относно съществуването на вземането към
момента на изтичане на срока за възражение, като от този момент започва да
тече 5-годишна давност на същото. В този смисъл вж. Р. № 37/24.02.2021 г. по
гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС – ІV г.о., О. № 29/20.01.2022 г. по гр.д. №
720/2021 г. на ВКС – ІV г.о., Р. № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. на
ВКС – ІV г.о. и Р. № 118/07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г. на ВКС – ІІІ г.о.
Предвид гореустановената фактическа обстановка и изложените въз
основа на нея правни изводи съдът намира, че след образуване на
изпълнителното производство в релевантния по спора период взискателят не
е бездействал, като в сравнително неголеми интервали от време е отправял
искания до частния съдебен изпълнител за извършване на изпълнителни
действия за събиране на вземанията си, които са били уважавани от съдебния
13
изпълнител, но взискателят не е бил удовлетворен поради липса на активи у
длъжника, с тези си действия той многократно е прекъсвал давността, която е
била прекъсната и със стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение,
поради което не може да се приеме, че е налице изтекла петгодишна давност,
изискуема по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, водеща до погасяване на посочените
вземания на Б..
Поради изложеното съдът приема за установено, че ищецът не е
установил по несъмнен и категоричен начин, т.е. при условията на пълно
главно доказване, че вземанията по издадената заповед за незабавно
изпълнение са погасени по давност, поради което исковете са неоснователни
и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до противни правни
изводи, решението му е неправилно и следва да бъде отменено и вместо това
следва да бъде постановено друго решение, с което да бъдат отхвърлени
исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника се дължат разноски за
двете инстанции в общ размер на 7 470,80 лв., от които 3 000 лв. заплатено
адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител адвоката С. за
първата инстанция и такова в размер на 2 900 лв. за въззивната, както и
1 570,80 лв. заплатена държавна такса, заедно с банкова комисионна, за
въззивното производство.
Предвид гореизложените мотиви съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 750/02.06.2022 г., постановено по гр.д. №
2472/2021 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІІІ гр.с., КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. П. Н. от гр. П., бул. „А.“ № 3, ет. 5, ап.
76, ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П., бул. „М.“ № 154, секция „А“,
ет. 3, офис А8 /чрез адвокат Г. К./ против М. П. Б. от с. Б., П. област, ул. „В.“
№ 10, ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Г. П.“ № 5, ет. 2 /чрез
адвокат С. С./ обективно съединени искове за признаване за установено, че С.
П. Н. като длъжник не дължи на М. П. Б. като взискател по изп.д. № *** по
14
описа на ЧСИ П.И. с рег. №* на КЧСИ и с район на действие района на П.ския
окръжен съд общо сумата 78 249,22 лв. /седемдесет и осем хиляди двеста
четиридесет и девет лева и двадесет и две стотинки/, представляваща сбор от
сумите 19 200 /деветнадесет хиляди и двеста/ швейцарски франка главница по
договор за паричен заем от 03.12.2008 г., 7 624 /седем хиляди шестстотин
двадесет и четири/ швейцарски франка мораторна лихва върху главницата за
периода 04.12.2009 г. - 10.10.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 11.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и внесена държавна такса от 865 лв. /осемстотин шестдесет и пет лева/
и 900 лв. /деветстотин лева/ адвокатско възнаграждение съгласно
изпълнителен лист от 14.10.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 3526/2013 г. на
Районен съд - В.Т., въз основа на който е образувано изп.д. № *** по описа на
ЧСИ С.Г. с рег. №* на КЧСИ с район на действие района на П.ския окръжен
съд, перемирано по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, и изп.д. №
*** по описа на ЧСИ П.И. с рег. №* на КЧСИ и с район на действие района на
П.ския окръжен съд, като погасени по давност.
ОСЪЖДА С. П. Н. от гр. П., бул. „А.“ № 3, ет. 5, ап. 76, ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. П., бул. „М.“ № 154, секция „А“, ет. 3,
офис А8 /чрез адвокат Г. К./ да заплати на М. П. Б. от с. Б., П. област, ул. „В.“
№ 10, ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Г. П.“ № 5, ет. 2 /чрез
адвокат С. С./ сумата 7 470,80 лв. /седем хиляди четиристотин и седемдесет
лева и осемдесет стотинки/, представляваща разноски в производството по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15