РЕШЕНИЕ
№ 426
гр. Велико Търново, 29.12.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на тринадесети декември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И. и прокурора …………….,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №388 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 124, ал. 1 от Закона за държавния
служител /ЗДСл/.
Образувано е по жалба на ... Пл. Ч., в качеството
му на пълномощник на д-р М.С.Г. от гр. В. Търново, срещу Заповед
№ОСПД-74/02.06.2021г. на изп. директор на Българската агенция по безопасност на
храните/БАБХ/, с която заповед на основание чл. 73, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 16,
ал. 3 от ЗДСл е поправена Заповед №ОСПД-274/13.04.2020г. на изп. директор на
БАБХ в частта, в която на държавната служителка М. Г. е определен размер на
изплащано допълнително възнаграждение към основното такова за изпълнение на
функции по незаета длъжност и разпоредено надвзети суми да се удържат от
заплатите на държавния служител. В жалбата се развиват съображения за
незаконосъобразност на заповедта основно в частта, касаеща възстановяване на
надвзети суми, като се посочва, че държавният служител няма вина за допуснатата
грешка. Жалбоподателката моли оспорваната заповед да бъде
отменена, като претендира за присъждане на разноски по производството.
Ответникът по жалбата – изпълнителният директор на Българската агенция по
безопасност на храните, чрез процесуалния си представител заема становище за
неоснователност на подадената жалба. Претендира за присъждане на разноски,
представляващи възнаграждение за юрискконсулт.
Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата
на страните и представените по делото доказателства, приема за установено
следното:
Заповед №ОСПД-74/02.06.2021г. на изп. директор на БАБХ
е редовно връчена на държавния служител на 14.06.2021г., което е видно от
съдържанието на самата заповед. Жалбата, задвижила настоящото производство е
подадена директно до АС – В. Търново и заведена с вх. №2972/29.06.2021г. по
описа на съда. Спазен е срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК, жалбата е подадена срещу акт, който подлежи на съдебен
контрол от настоящия съд, доколкото със заповедта се засягат права и законни
интереси на неговия адресат като държавен служител, поради което има характера
на индивидуален административен акт.
Същата е редовна с оглед на изискванията на чл., чл.
150 и 151 от АПК, вр. с чл. 124, ал. 1 от ЗДСл и процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
По делото от фактическа страна не е спорно, че с
докладна записка с вх. №6212/13.04.2020г. по описа на БАБХ и.ф. директор на
ОДБХ – В. Търново е предложил на изп. директор на БАБХ жалбоподателката д-р М. Г.
– гл. експерт в отдел „Здравеопазване на животните“ да изпълнява по вътрешно
съвместителство функциите на началник на този отдел. Въз основа на това
предложение е била издадена Заповед №ОСПД-274/13.04.2020г. на изп. директор на
БАБХ, с която е разпоредено д-р Г. да
изпълнява функциите на началник отдел „Здравеопазване на животните“ до назначаване
на служител на незаетата длъжност или изрична отмяна, но не за повече от шест
месеца, считано от датата на връчване. Заповедта е връчена на държавния
служител на 14.04.2020г.
Впоследствие, на 02.06.2021г. е издадена оспорваната в
настоящото производство заповед на изп. директор на БАБХ, с която на основание
чл. 73, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 16, ал. 3 от ЗДСл е поправена Заповед
№ОСПД-274/13.04.2020г. на изп. директор на БАБХ в частта, в която на държавната
служителка М. Г. е определен размер на изплащано допълнително възнаграждение
към основното такова. Посочено е, че се коригира размерът на допълнителното
възнаграждение от сумата 604 лв., колкото е бил посочен в Заповед
№ОСПД-274/13.04.2020г. на сума в размер на 325 лв., като е разпоредено надвзетите
суми над посочения размер да се удържат от заплатите на държавния служител, заемал
длъжността.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се
ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК. Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган –
изп.
директор на БАБХ, като орган по назначаването на държавните служители в
администрацията на агенцията, съгласно чл. 5, ал. 1 ,т. 10 от Устройственият
правилник на БАБХ, в рамките на неговата компетентност.
Съгласно
разпоредбата на чл.
72, ал.1 от ЗДСл без съгласието на държавния служител не могат да се правят
удръжки от заплатата, освен за: 1. получени аванси; 2. данъци, които по
специални закони могат да се удържат от заплата; 3. надвзети суми вследствие на
технически грешки; 4. запори, наложени по съответния ред.
В
процесната заповед административният орган в качеството си и на орган по
назначаването е приел, че се касае за допусната техническа грешка, въз основа
на която жалбоподателката е получила неоснователно сума, представляваща
допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 3 от ЗДСл.
Съгласно
чл. 72, ал.1 от ЗДСл без съгласието на
държавния служител не могат да се правят удръжки от неговата заплата, освен при
изключенията на т., т. – 4 от същия
текст. Аналогична е регламентацията и в чл. 272, ал.1, т., т. 1 – 3 от КТ, което е показателно за
тъждествената законодателна воля при уреждане на въпроса. Относителната забрана
на едностранното удържане на суми от възнаграждението за зависим труд не
означава стимулиране или легализиране на неоснователното обогатяване, а има
социален смисъл. Тъй като трудовото възнаграждение съставлява по презумпция
основен, водещ и често единствен източник на доходи за служителя и членовете на
неговото семейство, принудителното му редуциране следва да бъде ограничено. За
целта са предвидени множество законодателни разпоредби, сред които например
частичната несеквестируемост по чл. 446 от ГПК, привилегите по чл. 136, т. 5 от ЗЗД и чл. 722, т. 4 от ТЗ и други. Същата идея е
залегнала и в нормите на чл. 72, ал.1 от ЗДСл
и чл. 272, ал.1, т., т. 1 – 3 от КТ – ограничаване правомощието по чл. 90 ЗЗД, когато компенсируемото насрещно
право съставлява трудово възнаграждение. А изключенията са императивни и
предвидени в същите разпоредби на закона.
Съгласно
чл. 16, ал. 1 от ЗДСЛ органът по назначаването може еднократно да предложи на
определен държавен служител, който отговаря на минималните и специфичните
изисквания, предвидени за незаетата длъжност, работа по вътрешно
съвместителство за срок до назначаването на служител на незаетата длъжност, но
за не повече от 6 месеца, а според цитираната в заповедта разпоредба на чл. 16,
ал. 3 от ЗДСл в случая по ал. 1 държавният служител получава заедно със заплатата
си и 50 на сто от минималния размер на основната заплата за незаетата длъжност.
Ако допълнителното възнаграждение на жалбоподателката е било определено в
размер по-голям от този, изчислен съгласно изискванията по чл. 16, ал. 3 от
ЗДСл, то това не е техническа грешка, както от своя страна изисква чл. 72, ал.
1, т. 3 от ЗДСл. Дори и основата за изчисляване на допълнителното
възнаграждение да е взета погрешно/вместо 50 на сто от минималния размер на
основната заплата да е начислен 50 на сто от друга основа/, както се посочва в
писменото становище на ответника, то размерът на получаваното възнаграждение е
определен в нарушение на нормативните разпоредби на закона, което по никакъв
начин не се включва в понятието „фактическа грешка“. Издаденият в нарушение на
нормативни разпоредби индивидуален административен акт не може да се поправи по
реда на чл. 62, ал. 2 от АПК от издателя си.
Следвало
е да се образува ново административно производство, с уведомяване на
жалбоподателя и предоставяне на гаранции за упражняване на правата му в
административния процес, което не е сторено. При липса на изрична регламентация
на друго производство в специалния закон/ЗДСл/ следва да се приложи общия ред,
предвиден в АПК за оттегляне, респ. за изменение на влезлите в сила административни
актове. Ето защо в случая не са налице основанията за процедиране по реда на
чл. 72, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, като издадената на това основание заповед се явява
незаконосъобразна.
Следва
да се отбележи, че ако работодателят е счел, че жалбоподателката е допуснала
някакво нарушение, от което да е произтекла вреда на държавата, то в ЗДСл
съществува специален ред за реализиране на този вид отговорност – чл. 101
и сл. от ЗДСл.
По изложените съображения, съдът счита, че оспорваната
заповед е издадена в противоречие с материалноправни разпоредби и при
съществени процесуални нарушения, поради което следва да бъде отменена.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в
настоящото производство не може да се разгледа направеното искане от
пълномощника на жалбоподателката при уважаване на жалбата да се постанови
възстановяване на удържаните в следствие на заповедта суми. Предмет на спора в
настоящото производство е единствено законосъобразността на оспорваната
заповед, а правните последици от отмяната на тази заповед при влизане в сила на
съдебния акт, не могат да се уредят на сегашния етап от производството.
При този изход на делото, основателна се явява
претенцията на оспорващия за присъждане на разноски по производството, като
съдът следва да осъди ответника да му заплати направените такива,
представляващи договорено и внесено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-ри състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед №ОСПД-74/02.06.2021г. на
изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните, с
която заповед на основание чл. 73, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 16, ал. 3 от ЗДСл е
поправена Заповед №ОСПД-274/13.04.2020г. на изп. директор на БАБХ, в
обжалваната й част, в която на държавния служител е определен размер на
изплащано допълнително възнаграждение към основното такова за изпълнение на
функции по незаета длъжност и разпоредено надвзети суми да се удържат от
заплатите на държавния служител.
ОСЪЖДА Българската агенция по безопасност
на храните да заплати на д-р М.С.Г. от гр. В. Търново разноски по делото в размер на 350/триста и петдесет/ лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на
Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: