Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Ели Гигова, като разгледа
докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 1560 по
описа за 2021
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20273469/10.12.2020 г., постановено
по гр.д. № 7799 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 127 състав, са били отхвърлени
предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД срещу ответниците Л.К.А., Л.К.А. и К.К.А. за следните суми срещу всеки от
тях, представляващи по 1/3 от общото задължение: сумата от по 1342,98 лева,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.
05.2015 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.05.2019
г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК) до окончателно изплащане на сумата, сумата в размер от по
207,01 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. – 19.04.2019
г., сумата от по 18,86 лева, представляваща главница за предоставена услуга
дялово разпределение за периода м. 04.2016 г. – м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 13.05.2019 г. (датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК) до
окончателно изплащане на сумата, както и за сумата от по 3,45 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 30.05.2016 г. – 19.04.2019 г., за
имот с абонатен номер 093004, представляващ апартамент № 33 в гр. София, общ.
„Възраждане“, жк. „******, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК. С крайния съдебен акт ищцовото дружество е било осъдено да
заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 450,00 лева
– разноски по делото.
Срещу решението в цялост е постъпила
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Твърди се, че
решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон.
Посочва се, че по делото били приети експертизи, които свидетелствали за
съществуването, стойността и техническите параметри на процесното вземане.
Ответниците били получавали съобщения и съдебни книжа именно на адреса на
процесния имот. Следователно същите обитавали имота не само през процесния
период, но и към момента. Законът давал дефиниция за понятието „потребител на
топлинна енергия“, като в тази връзка бил без значение фактът дали лицето
обитава процесния имот, респ. дали същото е консумирало енергията лично. Съгласно
ЗУЕС общото събрание се провеждало и без да са дошли всички присъстващи, като
решенията по чл. 17, ал. 1, т. 6 от ЗУЕС за поставяне на рекламни или технически
съображения върху сградата, за присъединяване към топлопреносната,
водоснабдителната, електроснабдителната и газоснабдителната мрежа и за
прекратяване на топлоснабдяването и газоснабдяването в етажната собственост се
взимали с мнозинство повече от 50 на сто от идеалните части от общите части. В
чл. 133, ал. 2 от ЗЕ се предвиждало, че присъединяването на инсталациите на
клиентите в сграда - етажна собственост
се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две
трети от собствеността в сградата -
етажна собственост. Предвид това въззивникът твърди за неправилен извода на СРС
за липса на облигационно правоотношение между страните. Положени били подписи
от ответната страна на протокол от Общо събрание на собствениците от 05.02.2002
г. за избор на фирма за дялово разпределение, с което действие се признавало,
че същите обитават процесния имот. По делото била представена декларация по чл.
14 от ЗМДТ, в която тримата ответници били посочени като собственици, и писмо
от СО-район „Възраждане“ относно собствеността върху имота. Направено е искане
за отмяна на обжалваното решение, уважаване на исковите претенции и присъждане
на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил общ отговор на въззивна жалба от тримата ответници в първоинстанционното
производство. Същите възразяват срещу основателността на оплакванията в
жалбата. В отговора се посочва, че по делото липсват доказателства, че
ответниците са собственици или титуляри на вещно право на ползване по отношение
на процесния имот за процесния период. Правото на собственост се установявало с
документ за собственост, какъвто не бил представен по делото. Посочено е, че се
поддържат направените в отговора на исковата молба възражения. Направено е
искане за потвърждаване на решението на районния съд и присъждане на сторените
във въззивното производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпило становище от третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
В открито съдебно заседание въззивното
дружество, редовно призовано, не е изпратило процесуален представител. Същото
се отнася и за третото лице-помагач.
В открито съдебно заседание
въззивниците, редовно призовани, не са се явили лично и не са били
представлявани.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно, субективно, кумулативно съединени осъдителни искове при условията на
разделна отговорност с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.
149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу ответниците за следните суми
срещу всеки от тях, представляващи по 1/3 от общото задължение: сумата от по
1342,98 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през
периода от м. 05.2015 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 13.05.2019 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК) до окончателно изплащане на сумата,
сумата в размер от по 207,01 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
14.09.2016 г. – 19.04.2019 г., сумата от по 18,86 лева, представляваща главница
за предоставена услуга дялово разпределение за периода м. 04.2016 г. – м.
04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 13.05.2019 г. (датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК)
до окончателно изплащане на сумата, както и за сумата от по 3,45 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 30.05.2016 г. – 19.04.2019 г., за
имот с абонатен номер 093004, представляващ апартамент № 33 в гр. София, общ.
„Възраждане“, жк. „******, ап. 33. В исковата молба са били изложени твърдения,
че ответниците са клиенти на топлинна енергия. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, като спрямо ответниците са влезли в
сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София.
Релевирани са съображения, че в общите условия са определени редът и срокът,
съобразно които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия. Посочва се, че ответниците са използвали
топлинна енергия за процесния период, като не са погасили задълженията си.
В срока по чл. 131 от ГПК е бил
депозиран отговор на исковата молба от ответниците, в който е било възразено
срещу твърдението за наличието на облигационна връзка между страните.
Ответниците са оспорили твърдението, че същите са собственици или носители на
вещно право по отношение на процесния имот.
Като безспорно обстоятелство по делото е
било отделено, че по процесната партида за посочения от ищеца имот са били
начислени исковите суми.
По делото е представен протокол от Общо
събрание на етажните собственици на сграда с адрес: гр. София, ж. „******, вх.
„В“, „Г“ и „Д“, видно от който на събрание от 24.07.2002 г. е било взето
решение за сключване на договор с третото лице– помагач „Т.с.“ ЕООД за топлинно
счетоводство. Към протокола е приложен списък на етажни собственици от вх. 3
(„В“), видно от съдържанието на който не са били вписани имената на никой от
ответниците. С договор № 2651/25.07.2002 г. между третото лице – помагач „Т.с.“
ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж. „******, вх. „В“, „Г“ и „Д“
е било възлажено на третото лице-помагач извършването на доставка и монтаж на
термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разход
на топлинна енергия, както и извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение, вкл. издаване на
общи и индивидуални сметки.
На 29.07.2015 г. е бил сключен договор
между ищеца и третото лице-помагач за извършване на услуга дялово разпределение
на топлинна енергия по чл. 139а от Закона за енергетика.
Видно от Удостоверение с изх.№
68-00-1635/3/11.12.2013 г. старият адрес „жк ******“ се отнася до жилищна
сграда със седем входа и адрес: жк ******, с вх. А, Б, В, Г, Д, Е и Ж.
По делото е представено писмо от
Столична община – Дирекция „Общински приходи“ – отдел Общински приходи
„Възраждане“, заедно с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху
недвижимите имоти с вписано като данъчнозадължено лице ответницата Л.К.А. по
отношение на процесния недвижим имот. В декларацията е посочено, че титуляри на
правото на собственост са тримата ответници с идеални части от по 1/3.
Декларацията е с дата 03.05.2005 г.
По делото са представени още съобщения
към фактури, общи условия на ищцовото дружество, индивидуални справка за
отопление и топла вода, три броя главни отчети/проверка за периода от
01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., от 01.05.2017
г. до 30.04.2018 г. В писмо от Столична община –район „Възраждане“ с вх. №
25155831/29.10.2020 г., по изискана от съда информация е отговорено, че
удостоверенията за наследници от 2000 г. са унищожени.
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо, поради което следва да бъдат разгледани наведените във въззивната
жалба оплаквания касаелно неправилността на решението.
За да отхвърли исковите претенции СРС,
че ищецът не е успял да докаже, че ответниците са клиенти на топлинна енергия. При
така предявените искове в тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за
процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по
силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответниците топлинна енергия
срещу задължение на ответниците да заплащат стойността ѝ, както и че
ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил конкретно количество
топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към съответния
момент разпоредби, поради което и за ответниците е възникнало валидно и
изискуемо задължение за заплащане на стойността на същото, като са изпаднали и
в забава за изпълнението му, следва да докаже и че периодично е извършвал
действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Според действалата нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ към процесния период „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Следователно посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване върху имота. В това си качество те са
клиенти на топлинна енергия и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна енергия.
Предвид изложеното следва, че е необходимо
да бъде установено, че ответниците са собственици или носители на вещно право
на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е клиент на топлинна енергия.
Противоречиви се явяват доводите в
жалбата– веднъж въззивникът се позовава на това, че ответниците получават
съобщения и съдебни книжа на адреса на топлоснабдения имот, поради което
следвало да се приеме, че същите и към момента обитават имота, но едновременно
с това се посочва, че фактът на обитаване на имота е без значение за качеството
„потребител на топлинна енергия“. Въззивният съд отбелязва, предвид
гореизложеното, че обстоятелството къде ответниците получават съдебни книжа и
съобщения по делото е без значение касателно провеждането на доказване на
спорните обстоятелства по делото. Отделно от това, законодателят е закрепил
легална дефиниция за „клиент на топлинна енергия“, която не е обвързана от факта
на обитаване на жилището.
По делото не е представен официален
документ, съставляващ титул за собственост, от който при условията на пълно и
главно доказване да може да се изведе обстоятелството, че ответниците през
процесния период са били титуляри на право на собственост или носители на
ограничено вещно право на ползване върху процесния апартамент. Този извод не може
да се направи и с оглед събраните по делото косвени доказателства в тяхната
съвкупност, тъй като същите са негодни да докажат твърдяното от ищеца при
условията на пълно и главно доказване. По делото е представена декларация по
чл. 14 от ЗМДТ на задълженото лице Л.К.А.. Видно от съдържанието ѝ, декларираните обстоятелства в документа са
изхождали само от това лице, но не и от останалите ответници, за да може
евентуално да се приеме наличието на някакво извънсъдебно изявление от тяхна
страна. Представената декларация не съставлява титул за собственост. Нещо
повече, същата е с дата 03.05.2005 г. – около 10 години преди процесния период.
Що се отнася до представеното по делото писмо от Столична община, на което също
се позовава въззивникът в жалбата си, следва да бъде отбелязано, че в него е
посочено единствено, че удостоверенията за наследници от 2000 г. са унищожени.
Несъстоятелно е твърдението в жалбата, че по делото бил приложен протокол от
Общо събрание на собствениците от 05.02.2002 г. за избор на фирма за дялово
разпределение, подписан от ответниците. По делото е представен протокол от Общо
събрание от 24.07.2002 г., в който не фигурират дори и имената на който и да е
от ответниците.
Ирелевантни са доводите касателно
мнозинството за вземане на решения от етажните собственици по реда, предвиден в
ЗУЕС, предвид обстоятелството, че по делото не са представени доказателства
който и да е от ответниците да е участвал в подобно общо събрание или да е имал
връзка с взето решение от такова. За пълнота следва да бъде отбелязано, че
твърдението в жалбата, че по делото били приети експертизи, които
свидетелствали за съществуването, стойността и техническите параметри на
процесното вземане, не отговаря на извършените по делото процесуални действия.
Видно от материалите по делото, по делото не са били допускани, назначавани или
приемани каквито и да е било експертизи.
Предвид гореизложеното
въззивният съд счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно.
При този изход от спора на въззиваемите се
полагат разноски. Същите са претендирали адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лева, за уговарянето и заплащането на което са представили
доказателства. Неоснователно е направеното от въззивника възражение за
прекомерност на същото, доколкото претендираният размер на хонорара е съобразен
с минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20273469/10.12.2020 г., постановено по гр.д. № 7799 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 127 състав, в цялост.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.К.А., ЕГН **********, Л.К.А., ЕГН: **********, К.К.А., ЕГН: **********, и тримата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 300,00 (триста) лева – адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.