Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 96
гр. Русе, 16.05.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в публичното заседание на 3 май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АГЛИКА ГАВРАИЛОВА
НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА
при секретаря ЕВА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдия ЧОКОЕВА в. т. дело № 100
по описа за 2019 година,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от адв. З.П. ***, като пълномощник на Ю.Н.Н.
против решението, постановено по гр. д. № 448/2018 г. на Беленския районен съд в
частта, с която е уважен предявеният против нея иск с правно основание чл. 422 ГПК
- за установяване на вземане – главница по договор за потребителски
паричен кредит и кредитна карта PLUS-11038346 от 02.12.2014 г., посочена в
заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 269/2018 г. по описа на PC Бяла, ведно
със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата,
както и сумата от 1044.56 лв. - договорна лихва и разноските. Излага
оплаквания за неправилност на решението и иска неговата отмяна в обжалваната
част и постановяване на ново, с което предявеният против нея иск бъде
отхвърлен.
Ответникът по жалбата „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр. София счита жалбата за неоснователна по съображенията, изложени
в отговор по чл. 263 от ГПК. Иска
същата да бъде отхвърлена, а решението в обжалваната част – потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
След преценка доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно
правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирано лице - ответник, имащ процесуално право на жалба, в законоустановения в чл. 259, ал.1 ГПК срок и
срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Жалбоподателят е навел доводи за
нищожност на обжалваното решение поради
липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Изложените от жалбоподателя
доводи, обаче, са свързани с активната материално правна легитимация, което
касае съществото на спора и рефлектира върху правилността на решението, но не
обуславя неговата нищожност.
Производството по делото е
образувано по предявен от ответника по жалбата против жалбоподателя иск с
правно основание чл. 422 ГПК - за установяване на вземане по издадена заповед
за изпълнение.
От
събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че на 02.12.2014
г. „БНП Париба Пърсънал Файненс” ЕАД от една страна и от друга жалбоподателката
са сключили договор за потребителски паричен кредит и кредитна карта
PLUS-11038346.
За установяване на материалноправната си
легитимация ищецът е представил договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 02.06.2015 г., с който „БНП Париба ” ЕАД е прехвърлило на ищеца „Еос
Матрикс“ ЕООД свои парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени договори за кредит, които
вземания са описани в Анекс 1А към протокол № 13 към Рамков договор за цедиране
на задължения, в който е вписан дълг на длъжника Ю.Н.Н..
С представено по делото пълномощно с
нотариална заверка на подписите изпълнителният директор на „БНП Париба“ ЕАД е предоставил на „Еос Матрикс“ ЕООД, в лицето на неговия управител
представителна власт, включително и с правото да уведоми длъжниците, както и с права да
преупълномощава за това и трети лица, в т. ч. адвокати и адвокатски дружества. От представеното по делото
пълномощно – л. 34 от делото се установява,че управителят на ищцовото дружество е
упълномощила „И. и Д.-Адвокатско дружество“, представлявано от адвокат Ж. Д. с правото да връчва на негови
длъжници съобщения и уведомление за извършени цесии, с които упълномощителят е
придобил вземанията си спрямо тези длъжници.
Представено е и адресирано до ответницата уведомление за извършената
цесия, изходящо от адвокат Ж.Д., като пратката е останала
непотърсена.
От приетото и неоспорено от страните
заключение на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че средствата по заема са усвоени, като има неизплатен остатък по размерите в
заключението.
При така установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
Възражението
за липса на надлежна материалноправна легитимация на ищеца – въззиваем в
настоящото производство е неоснователно. Безспорно е установено, че преди
подаване на заявлението, уведомлението за цесията реално не е достигнало до
длъжника. Доколкото, обаче, искът по чл. 422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, а към исковата
молба е приложено уведомление за цесията, то с оглед трайната съдебна практика
следва да се приеме, че цесията е надлежно съобщена на длъжника. В този смисъл
е и решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. II ТО на ВКС, според
което уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване
за цесията, съгласно чл.99 ал. 3 пр.1 от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие на основание чл.99
ал. 4 от ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска - чл.235
ал. 3 от ГПК. В този смисъл е и решението по т. д. № 2352/13 г. II ТО, ТК.
На следващо място, задължението на цедента, визирано в чл.99
ал. 4 от ЗЗД, да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането,
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Не
на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не
е необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл.418
ал.3 от ГПК/, а единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на
общо основание може да бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Неоснователно
е и оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е разгледал
наведеното възражение за изтекла погасителна давност.
Възражението на ответницата за изтекла
погасителна давност по отношение на процесните вземания /главница и лихви/ е релевирано
след изтичането на едномесечния срок по чл. 131 от ГПК. Поради
това и възражението за погасителна давност, което не е свързано със служебното
приложение на закона, е преклудирано /чл.133 от ГПК/. Тъй
като и в подаденото в заповедното производство възражение по чл. 414 ГПК, приложено
по настоящото дело /ведно с цялото дело по заповедното производство/, ответницата
- длъжница по издадената заповед за изпълнение, не се е позовала на последиците
на изтекъл давностен срок, не може да се приеме в случая, че съдът е сезиран
своевременно с разглеждането на такова правопогасяващо възражение. Изложеното
налага приемането на извод, че погасяващото спорното право възражение за
давност е преклудирано, в какъвто смисъл е и даденото от ВКС в Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ОСГТК - т.4 разрешение.
По отношение на възраженията на въззивницата,
че в договора за кредит има клаузи, които са нищожни, съдът намира за вярно обстоятелстовто, че съдът следи служебно за нищожността на договора, но в случая, не
се констатира несъответствието му с императивна материална норма. Действително около година и половина след датата на сключване на процесния договор за
кредит, са създадени разпоредбите на ал.4 и ал.5 на чл.19 от ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а
клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Съгласно § 13
от ПЗР на ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) тези
разпоредби не се прилагат за договори за кредит, сключени преди датата на
влизане на закона в сила, но това не означава, че те не могат да бъдат
използвани за ориентир по отношение на господстващите в обществото морални
норми, претворени по-късно в закон. В същото време съдът взема предвид и
обстоятелството, че задълженията по договора за кредит не са обезпечени и че
пазарът на подобни кредитни продукти е високорисков като за кредитора
съществува реалния риск от пълно неизпълнение на задълженията от страна на
заемателите, което би довело до неминуеми загуби за него. Ясно е, че този риск
е калкулиран и в по-високата цена на ползване на предоставения в заем капитал.
Няма
нарушение на добрите нрави. Накърняването им по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Те
не са нарушени чрез договора.
Съдът съобрази цялостно съглашението, както и
клаузите, които касаят отговорността за погасяване на главницата, остатък от която се претендира и не констатира
нарушаване на принципа за справедливост. Заплащането й не може да доведе до
неравностойност на престациите, тъй като
се цели единствено връщане на получената като заем сума.
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна. В
постъпилия писмен отговор се прави искане за присъждане на разноски без обаче
по делото да има доказателства за реално сторени такива от въззиваемата страна
пред настоящата инстанция, поради което въззивният съд счита, че заявената в този
смисъл претенция е неоснователна, като
недоказана.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2
от ГПК въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
По изложените съображения, Русенският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52/21.02.2019 г., постановено по
гр. д. № 448/2018 г. по описа на Беленския районен съд в частта, с която са уважени исковете.
В останалата част, с която
частично са отхвърлени исковете, решението, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: