Р Е Ш Е Н И Е № 260053
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на втори септември две хиляди и двадесета година, след
публично съдебно заседание на
тринадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след
като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1132 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника Ф.Ф. чрез особения му представител адв. Й.Д.,***, с която се обжалва решение № 756 от 02.03.2020 г. на Районен съд Пловдив, І брачен състав, по гр.дело № 20070/2018г., с което първоинстанционният съд прекратява гражданския брак между В.В.Ф., и Ф.Ф., за което е бил съставен Акт за граждански брак № И-77/19.03.2003г., като дълбоко и непоправимо разстроен, без да се произнася по въпроса за вината. Заявява се, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява се, че съдът не е оценил и съпоставил в съвкупност представените писмени и гласни доказателства. Заявява се, че пред първоинстанционния съд от страна на ищцата освен представените с исковата молба писмени доказателства - удостоверение за граждански брак № И-77 от 19.03.2003г. е било поискано единствено допускането на един свидетел, при режим на довеждане от нейна страна. Заявява се, че с мотивите на обжалваното решение не са взети предвид доводите, изложени в отговора на исковата молба, по чл. 131 от ГПК, че ищцата на практика не сочи каквито и да било обстоятелства относно наличието на фактическата раздяла между съпрузите. Заявява се, че не е взета предвид и близката родствена връзка между свидетеля М. и ищцата, като се сочи, че свидетелят М., който е племенник на ищцата, твърди, че е в близки отношения с нея. Дори изрично свидетелят заявява, че всяко от горните твърдения за фактическа раздяла, знае единствено от телефонни разговори с леля си. В този смисъл свидетелят само възпроизвежда твърдения на ищцата, без обаче да има преки впечатления. В тази връзка се моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение. Доказателствени искания във въззивната жалба не са налице.
Постъпил е писмен отговор в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК на въззивната жалба от страна на въззиваемата, ищца, В.В.Ф., чрез пълномощник адв. Б., като се възразява, че въззивната жалба е допустима, но изцяло неоснователна. Сочи се, че за да уважи иска за прекратяване на брака съдът правилно е кредитирал както обясненията на ищцата, по реда на чл. 176 от ГПК, така и разпита на свидетеля М.. Сочи се, че от тях се установява безпротиворечиво, че още от 2003 г. съпрузите не живеят заедно, следователно брачната връзка е изцяло изпразнена от съдържание.
В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. Б., пълномощник на въззиваемата, се моли да бъде потвърден обжалваният първоинстанционен акт, като правилен и законосъобразен, постановен при правилен анализ на събраните писмени и устни доказателства, както и от изявленията на ищцата, по реда на чл. 176 от ГПК. Счита се, че доказателствената съвкупност е от естеството си да докаже изчерпването на брачната връзка, тъй като ищцата, сега въззиваема, не живее повече от 16 години със своя законен съпруг и няма никакви изгледи това да бъде променено; при което и наличието на този брак е нежелано, както от правната страна, така и чисто житейски. Заявява се и, че вероятно колегата, който е назначен за особен представител на ответника, си е позволил да обжалва в срок решението, за да не търпи критика от името на лицето, което представлява, но така или иначе няма основания съдебният акт да бъде ревизиран и се моли да бъде потвърден изцяло, като правилен и законосъобразен.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в производство по чл. 49 от СК, с което уважава предявения иск, като прекратява гражданския брак между ищцата В.В.Ф. и ответника Ф.Ф., за което е бил съставен акт за граждански брак № И-77 от 19.03.2003г., като дълбоко и непоправимо разстроен, без да се произнася по въпроса за вината; като постановява след развода съпругата да възстанови предбрачното фамилно име В., районният съд излага съображения: След като кредитира показанията на разпитания по делото свидетел М., съгласно чл. 172 от ГПК, като ги намира за истинни, относно обстоятелството, че страните не живеели заедно, като съпругата била сама първо в Гърция, а от около четири години в Германия, като съпругата нямала връзка със съпруга си, съдът приема, че съпрузите са трайно отчуждени и нямат желание да продължи брачната им връзка, при което бракът им е дълбоко и непоправимо разстроен, на което и основание следва да се прекрати.
Въззивният съд
изцяло приема за правилен извода на районния съд, както и изложените от него
мотиви, към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК.
От своя страна, въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно правомощието си по чл. 269 изр. последно от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка по чл. 235 ал. 2 и чл. 12 от ГПК, на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не са спорни обстоятелствата, че страните са сключили брак на 19.03.2003г. в гр. Пловдив, за което е бил съставен Акт за граждански брак № И-77/19.03.2003г.; както и, че от брака няма родени деца, които да не са навършили пълнолетие към настоящия момент. От страна на ищцата В.В.Ф. не се претендира ползване на семейното жилище, както и издръжка от ответника. Ответникът се представлява, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство от назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК, особен представител, тъй като не е могъл да бъде открит на адреси в РБългария, поради липса на данни за адресна регистрация и разрешено пребиваване, видно от писмо YPИ 538600-219/30.01.2019г. на МВР ОД на МВР-Пловдив, сектор „Миграция“.
От дадени по реда на чл. 176 от ГПК обяснения пред районния съд, се заявява от ищцата, че още първите месеци нищо не е било наред и още тогава са се разделили, няколко месеца са живели заедно; като ищцата е правила много пъти опити да влезе в контакт със съпруга си. Обстоятелствата за налична раздяла между страните още от 2003г., когато е бил сключен гражданският брак помежду им, се потвърждават изцяло от показанията на свидетеля М. М., племенник на ищцата, син на сестра й, които показания при условията на чл. 172 от ГПК, са допустими доказателствени средства; като дават точни данни на очевидец относно самотното – без това на съпруга й, пребиваване на ищцата, както в Гърция след сватбата им, така й в Германия, където ищцата живеела от четири години. Обстоятелството, че според сведенията от МВР, дадени с горецитирано писмо от 30.01.2019г., няма данни за адресна регистрация на ответника в РБ, както и за разрешено пребиваване, както и неговото лично „неучастие“ в настоящето бракоразводно дело, както първоинстанционно, така и въззивно, отново сочат за липса на каквато и да било заинтересованост у ответника относно ищцата, в т.ч. и относно предявената от нея искова молба срещу ответника за прекратяване на гражданския им брак; които обстоятелства отново сочат за отдавна прекратена връзка между страните, дължаща се на многогодишна фактическа раздяла, с очевидни последици относно брака им, който се явява дълбоко и непоправимо разстроен поради трайната отчужденост на съпрузите един от друг.
Предвид изложените обстоятелства, въззивният съд намира за неоснователни направените във въззивната жалба оплаквания, поради което и обжалваното решение, с което бракът между страните е прекратен, като дълбоко и непоправимо разстроен, без да се произнася съдът за вината, като правилно следва изцяло да бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици.
Не се претендират разноски от въззиваемата страна, поради което и такива не се присъждат с настоящето решение на въззивния съд.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло, постановеното на 2.03.2020г. Решение № 765 на Районен съд- Пловдив, І брачен състав, по гражданско дело № 20070 по описа на съда за 2018 година.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/