№ 58
гр. Бургас, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело
№ 20222001000046 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 323 от 07.12.2021 г. по т.д. № 456/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Бургас е отхвърлен искът на “С. Б.” ЕАД против СТ. ИВ. Д. за
установяване съществуване на вземане на ищеца към ответницата за сумата
114 365,25 лв. заедно с мораторна лихва с основание менителнично
поръчителство по запис на заповед, издаден от “Б. г.” ЕООД на 17.04.2009 г.
Недоволен от решението е останал ищецът “С. Б.” ЕАД, който го
обжалва изцяло. Въззивникът сочи във въззивната си жалба, че решението е
незаконосъобразно поради допуснати нарушения на процесиулния и
материалния закон и необоснованост.
Допуснати са според въззивника следните процесуални нарушения.
Съдът неправилно определил правната квалификация на иска както в доклада
на делото, така и в решението. И на двете места съдът посочил като
основание на иска “чл. 430 ТЗ”, а този законов текст не кореспондирал с
предявените от ищеца права, както и с възраженията на ответника. Съдът не
изпълнил задължението си да посочи в доклада на делото за кои от
твърдените факти страните не сочат доказателства. Наред с това
доказателствената тежест била разпределена бланкетно. По-нататък, по повод
оспорване истинността и автентичността на представения от ответницата
споразумителен протокол за прихващане съдът открил производство по чл.
193 ГПК и разпределил доказателствената тежест, но не се произнесъл с
определение по чл. 194 ГПК, нито изложил мотиви в решението си. Съдът не
1
изпълнил и задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да извърши преценка на
всички събрани по делото доказателства.
Неправилно били приложени материалноправните норми на чл. 487, ал.
1, чл. 514, ал. 1 и чл. 531, ал. 1 ТЗ. Неправилно съдът възприел разясненията
по т. 3 от ТР № 1/2005 г. и формирал извод, че за запис на заповед с падеж на
предявяване не е необходимо да бъде предявен за плащане, за да има
подлежащо на изпълнение вземане. Непредявяването на менителният ефект за
плащане не се отразявало на възможността да бъде ангажирана отговорността
на издателя и на авалиста. Предявяването за плащане се явявало само
предпоставка за поставянето на длъжника в забава. В случая вземането по
записа на заповед не било погасено по давност, тъй като записът на заповед не
бил предявен в срока по чл. 487, ал. 1, изр. 2 ТЗ. С предявяването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение давностният срок бил
прекъснат. Неправилен бил изводът, че поведението на ищеца показвало
недобросъвестност. Излагат се във въззивната жалба подробно аргументи за
това, че недобросъвестно е действала ответницата.
Иска се отмяна на решението и уважаване на иска. В случая че се
констатират съществени нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка с изготвянето на доклада и нереализирани задължения на съда, се иска
разпределяне на доказателствената тежест и указване на фактите, за които
ищецът не сочи доказателства.
Въззиваемата ответница СТ. ИВ. Д. е представила отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва изцяло.
Излага в него подробни аргументи за липса на допуснати от
първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения.
Възразява се в отговора, че във връзка с възражението за изтекла
погасителна давност основният въпрос е от кой момент започва да тече такава
давност и се аргументира тезата, че давността започва да тече от момента на
изтичане на срока за предявяване записа на заповед с падеж на предявяване.
В условия на евентуалност въззиваемата поддържа заявените пред
първата инстанция възражения за погасяване на всички задължения по
каузалното правоотношение поради извършено заместване в дълг по смисъла
на чл. 102 ЗЗД на издателя на записа на заповед “Б. г.” ЕООД от “Б. м. г.”
ЕООД; за погасяване на всички възможни задължения по прекратеното
каузално правооотношение по давност, както и за наличие на
недобросъвестност на ремитента и в двата случая.
Апелативен съд - Бургас, като взе предвид изложените съображения
и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на
закона за редовност, поради което с определение от 23.03.2022 г. е допусната
2
до разглеждане по същество.
Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искова молба от “С. Б.” ЕАД
против СТ. ИВ. Д.. Ищецът заявил, че по негово заявление по ч.гр.д. №
10494/2019 г. на Районен съд – Бургас била издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение № 367 от 13.02.2020 г. против
ответницата, срещу която заповед ответницата подала възражение на осн. чл.
414 ГПК. Вземането по заповедта за незабавно изпълнение произтичало от
следното: На 17.04.2009 г. бил издаден запис на заповед от “Б. г.” ЕООД за
сумата 114 365,25 лв., платима на предявяване. Към онзи момент между
издателя на записа на заповед и ищеца действал договор за дистрибуторство,
складиране и предаване на технически газове от 15.11.2006 г. Едноличен
собственик на капитала и управител на дружеството-издател на записа на
заповед била ответницата С.Д.. Тя авалирала записа на заповед на датата на
издаването му. Записът на заповед на 04.11.2019 г. бил предявен
едновременно на издателя и на авалиста, като предявяването било условие за
настъпване изискуемостта на вземането спрямо солидарните длъжници –
издател и авалист. Ищецът поискал да бъде прието за установено в
отношенията му с ответницата съществуването на вземане срещу нея за
сумата 114 365,25 лв. по запис на заповед, издаден от “Б. г.” ЕООД и авалиран
от ответницата на 17.04.2009 г., заедно със законната лихва от датата на
заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане.
Ответницата оспорила иска, като повдигнала следните възражения:
Изявлението върху записа на заповед не обективирало волеизявление за
поемане на менителнично поръчителство, тъй като съдържало условие.
Записът на заповед бил предявен само на авалиста, но не и на издателя.
Вземането на ищеца по записа на заповед, вкл. от авалиста, било погасено по
давност. Издаденият запис на заповед обезпечавал изпълнение на парични
задължения на издателя към ищеца, произтичащи от каузални отношения,
които задължения били погасени. Поискала отхвърляне на исковете.
С обжалваното решение окръжният съд отхвърлил предявения иск.
Решението е правилно и на осн. чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите му. В допълнение и по повод конкретните оплаквания във
въззивната жалба следва да се съобрази следното:
Неоснователно е оплакването на въззивника за допуснати от
първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с правната
квалификация на иска, изготвянето на доклада, даването на указания за
фактите и обстоятелствата, за които страните не сочат доказателства и
преценка на всички събрани по делото доказателства. Действително съдът е
посочил в определението си по чл. 374 ГПК и в обжалваното решение, че
исковете се основават на “чл. 422 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД”.
Очевидно погрешно е посочването на разпоредбата на чл. 430 ТЗ, тъй като
спорните отношения нямат никаква връзка с договор за банков кредит.
Предявеният главен иск има за предмет установяване съществуването на
3
оспорено по реда на чл. 414 ГПК вземане на ищеца против ответницата, за
което е издадена заповед за незабавно изпълнение, по запис на заповед, по
който ответницата е поела менителнично поръчителство, т.е. правното
основание на иска е чл. 422 ГПК вр. чл. 485, ал. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ. Дадената
неточна правна квалификация според настоящия въззивен състав се дължи на
техническа грешка и не е довела до нарушаване на процесуалните права на
страните, до даване на неточни указания за правнорелевантните факти и
обстоятелства и тежестта на доказване. В нито един момент от процеса за
страните не е било неясно или спорно кои са фактите и обстоятелствата от
значение за спора. Първоинстанционният съд е докладвал коректно
фактическите твърдения на страните и направените от тях искания и
възражения, въз основа на което е дал указания, че ищецът следва да докаже
съществуващо действително облигационно правоотношение с ответницита, а
тя – възраженията си, в т.ч. че са се осъществили факти, които я
оснобождават от задълженията по записа на заповед, респ. по договора,
обезпечен със записа на заповед. Крайните изводи на първоинстанционния
съд не са обусловени от констатации за факти, по отношение на които съдът
не е указал на страните, че не сочат доказателства.
Неоснователно е оплакването на въззивника по отношение на извода на
първоинстанционния съд, че вземането против ответницата-авалист по записа
на заповед е погасено по давност с изтичането на тригодишен давностен срок.
Не намира опора в закона виждането на въззивника, че в случая
тригодишният давност срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече от датата на
предявяване на записа на заповед. Процесният запис на заповед е с падеж,
определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. Съгласно чл. 487,
ал. 1 ТЗ в общия случай менителница на предявяване трябва да се предяви за
плащане в срок до една година от издаването, но издателят може да определи
по-къс или по-дълъг срок. В конкретния случай издателят не е определил
различен срок. При това положение тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ
за погасяване на иска срещу платеца, респ. срещу поръчителя, който отговаря
както издателя, започва да тече на 17.04.2010 г. и е изтекъл на 17.04.2013 г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.12.2019 г.,
към който момент вземането на ищеца против авалиста по записа на заповед е
било погасено по давност. Несъстоятелна е тезата на въззивника, че със
заявлението за заповед за изпълнение давността е била прекъсната. Може да
бъде прекъсната давност, която не е изтекла, а случаят не е такъв.
Ето защо искът за установяване на вземането е неоснователен.
Крайните изводи на въззивния и на първоинстанционния съд съвпадат,
поради което обжалваното решение ще се потвърди.
Поради изхода на делото въззивникът дължи на въззиваема сумата 1500
лв. – разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 323 от 07.12.2021 г., постановено по т.д.
№ 456/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА “С. Б.” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район П., ул. В. р. № 12, да заплати на СТ. ИВ. Д.,
ЕГН **********, от гр. Бургас, ж.к. Б. М. бл. 39, ет. 6, ап. 109, и съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. О. № 90, ет. 2, адв. М. О., сумата 1500 лв. – разноски за
въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5