Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 05.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б с-в, в публично съдебно заседание на двадесет и двадесет и
пети май през две
хиляди двадесет
и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло
Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№2486 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 06.11.2020 год.,
постановено по гр.дело №13821/2015 год. по описа на СРС, ГО, 179 с-в, поправено
с решение от 10.12.2020 год. и изменено в частта за разноските с определение от
10.12.2020 год., е прогласена за нищожна като неравноправна на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клаузата на чл. 11.1.3 от договор за банков
ипотечен кредит №********от 10.10.2007 год.,
сключен между „У.Б.“ АД, като кредитор и А.Г.А.-П. и Х.З.П., като
кредитополучатели и „У.Б.“ АД е осъдено да
заплати на А.Г.А.-П. и Х.З.П. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД
сумата от 12 301.38 лв., представляваща
платена без основание възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит №********от 10.10.2007 год., с
оглед нищожността на клаузата на чл. 11.1.3, за периода от 20.02.2009 год. до
20.02.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молла – 18.03.2015 год. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 2 791.06 лв.
Срещу решението
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „У.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че оспорената
договорна клауза е нищожна. С процесния договор се предоставяла финансова
услуга и по отношение на него намирали приложение специалните разпоредби на чл.
144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП. Дори и да се приемело, че намира приложение
чл. 146 ЗЗП, то следвало да се има предвид на ал. 1 на посочената норма, като в
случая оспорената клауза била уговорена индивидуално – видно от събраните по
делото гласни доказателства. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
процесният договор бил сключен в нарушение на чл. 58 ЗКИ. В договора ясно било
посочено кога банката има право да променя размера на възнаградителната лихва,
а именно при определена промяна на пазарните условия – увеличение на цената на
кредитния ресурс. Информацията за промяната на цената на кредитите била
общодостъпна, както и тази за методологията, която банката трябвало да използва
при поддържане на своята ликвидност. Неправилно било прието също така, че в
процесната клауза е налице порок, тъй като не било предвидено и намаляване на
размера на възнаградителната лихва при определени условия. При условията на
свободна договаряне банката не била задължена да предвиди възможност за
намаляване на възнаградителната лихва. Съдът не можел да се намесва в
свободната воля на страните и да я променя. Ответникът не дължал и
претендираната от ищците сума. Начинът, по който се определял размера на
възнаградителната лихва, бил определен в договора, като в съответствие с него
банката събирала дължимата лихва. Сочи също така, че СРС не е взел предвид
своевременно релевираното възражение за погасителна давност. Дори да се
приемело, че в случая е приложима общата петгодишна давност, то част от
вземането също било погасено. Претенцията на солидарния длъжник Х. З.П. била
неоснователна, тъй като процесната сума била заплатена от кредитополучателката А.Г.А.-П..
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците
по жалбата А.Г.А.-П. и Х.З.П. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържат, че оспорената клауза от процесния договор не била индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146 ЗЗП, тъй като била част от общите условия на
банката, била изготвена предварително от банката и ищците нямали възможност да
влияят върху съдържанието й. Това се потвърждавало и от извлечение от Протокол
№27 от заседание на Комисията за защита на потребителите, проведено на 21.06.2010
год., както и от представените копия от договори с други кредитополучатели. Клаузата
съществувала във всички договори с кредитополучателите и не била създадена индивидуално
за ищците. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на
клаузи от същия, тежестта на доказване, че определено условие от договора е
уговорено индивидуално, било на търговеца или доставчика. Само обстоятелството,
че договорът бил подписан било ирелевантно за дължимата от съда защита на
потребителя – ако това обстоятелство освобождавало търговеца от задължението да
докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, то това щяло да има за
последица изключване на защитата при всички потребителски договори. В
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 3ЗП били посочени критериите, според които
клаузи от договора не са индивидуално уговорени – които били изготвени
предварително и поради това потребителят нямал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. От дефиницията на законодателя следвало по
аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не били
изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при
достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които
препращал договорът, независимо че били приети от потребителя при сключването
му, поначало се считало, че не са индивидуално уговорени. По отношение на
съгласието с общите условия на договора и декларирането на получаването им от
потребителя, включени като изявления в индивидуалния договор, следва да бъде съобразена
и нормата на чл. 147а, ал. 5 ЗЗП, а за
измененията на общите условия – на чл. 147б 3ЗП. Одобряването на общите условия
от Комисията за защита на потребителите по реда на чл. 148, ал. 2 и ал. З 3ЗП
не изключвало съдебния контрол за преценка на клаузите в тези общи условия
относно неравноправния им характер. От потребителската защита по чл. 146, ал. 1
ЗЗП били изключени клаузите, посочени в чл. 145, ал. 2 3ЗП, които се отнасяли
до определяне на основния предмет на договора, както и съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще
бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Преценка на
неравноправен характер на тези клаузи се извършвала, ако същите не са ясни и
разбираеми. Посочените клаузи можело да са индивидуално уговорени, доколкото се
отнасяли до определящите договора престации и потребителят, изразявайки
съгласие за сключване на договора, е могъл да влияе върху съдържанието им. Изискването
за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език, сочело на необходимост от
предоставяне на информация, въз основа на която потребителят да може да прецени
икономическите последици от сключването на договора и съответно даденото
съгласие да е недвусмислено, което обуславяло и извода, че клаузите по чл. 145,
ал. 2 3ЗП можело и да не са индивидуално уговорени. Тези клаузи, като правило, били
част от индивидуалния договор, но подлежали на преценка за евентуална
неравноправност, ако не са били уговорени индивидуално и не са били формулирани
ясно и разбираемо. В този смисъл е последователната практика на Съда на ЕС. Видно
било от клаузата на чл. 11.1.3 от Условията за усвояване и обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит, че същата не
била индивидуално договорена, нито отговаряла на изискванията за яснота и
разбираемост. В нея като предпоставка за изменение в размера на лихвения
процент било посочено следното: когато
„пазарните условия водят до необходимост от увеличаване” на годишния лихвен
процент с повече от 1 пункт“. Така формулираната предпоставка била лишена от
конкретно съдържание – изобщо липсвала дефиниция в договора и общите условия на
термина „пазарни условия”, поради което и изобщо не можело да се направи извод
изменението в условията на кой пазар трябва да се изследват, доколкото изобщо
не можело да се предположи какъв пазар се има предвид в цитираната уговорка на
общите условия. Нарушаването на чл. 147, ал. 1 ЗЗП чрез ползване на
недефинирани термини за възникване правото на банката едностранно да изменя
договора било самостоятелно основание за нищожност на посочената клауза,
доколкото в тази хипотеза било налице общото основание на чл. 143 ЗЗП, отделно
от прякото нарушаване на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Също така в посочената клауза
изобщо липсвало указание в какви случаи изменението в пазарните условия водело
до „необходимост” от увеличаване на лихвения процент и то над посочения размер
– 1 пункт. При тази неяснота изменението на лихвения процент зависело само от
волята на едната страна по договора – ответната банка. Не следвало да бъдат кредитирани
показанията на свидетелката Т.Т.И.. Същата била пристрастна като служител в
банката от 20 години. Нейните показания не се базирали на конкретни преговори,
водени с ищците, а на предположения какво по принцип е правила банката. Същата
никога не се била занимавала със сключването на договора с ищците. Освен това
твърденията й, че посъветвала ищцата А.П. да напише искане до банката за
промяна на годишния лихвен процент и тя не го е направила не били верни. Видно било
от представената по делото кореспонденция, че ищцата била подавала устни и
писмени оплаквания до банката, искала промяна на годишния лихвен процент, но не
последвало никаква реакция от страна на последната. Неоснователен бил доводът
на ответника, че възможността за увеличаване на годишния лихвен процент поради
увеличаване на цената на кредитния ресурс било в съответствие с чл. 58 ЗКИ. С
посочената норма било въведено изискване условията на банката да уреждат метода
за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков
кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното
погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно условията, при които
банката следвало да предоставя на потребителя – кредитополучател конкретен
банков продукт, трябвало съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/
за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през
времетраенето на договора. Нямало спор в правната доктрина и в съдебната
практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябвало да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори.
Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна била
и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитора, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата също се
явявала елемент от договора за кредит, което само по себе си изключвало
възможността същият да бъде едностранно променян от кредитора след сключване на
кредитния договор, независимо дали се касаело до фиксиран лихвен процент или до
променлив такъв. Клаузата на чл. 11.1.3
не съдържала подобна методология. Това се потвърждавало и от заключенията на вещите
лица по едноличната и тройната съдебно-счетоводна експертизи. Ответникът бил
определял напълно произволно размера на годишния лихвен процент. Неоснователно
било и възражението, че банката нямала задължение да предвиди възможност за
намаляване на годишния лихвен процент. На следващо място сочат, че годишният
лихвен процент, който бил приложим към договора, бил сбор между стойността на
пазарния индекс Sofibor, два работни дни преди първия
работен ден на съответния месец и твърда надбавка в размер на 2.4 %, като страните
никога не били договаряли фиксиран минимален лихвен процент и бил заложен
автоматизъм на промяната. От клаузите на т. 4 и т. 4.1а от договора било видно,
че: 1/ възнаградителната лихва била наименована „годишен лихвен процент“; 2/ годишният
лихвен процент се формирал от сбора на базисен лихвен процент /индекс/ и
надбавка към него, който към датата на сключване на договора бил 7.5 %; 3/
надбавката била с фиксиран размер от 2.4 %, а за базисния лихвен процент се
препращало към т. 10.3 и т. 10.4 от Общите условия по кредити на физически
лица, което предполагало той да е променлива величина; 4/ в договора били
посочени размерите към датата на договора на годишния лихвен процент /7.5 %/, на базовия лихвен индекс /5.100 %/ и
на надбавката. Следователно, договорът въвеждал променлив годишен лихвен
процент, което било следствие от променливия характер на едната му компонента –
базовия лихвен процент. При това липсвала договорна клауза, която да поставяла
граници за движение на годишния лихвен процент – минимален или максимален
размер. Клаузата на т. 11.1.3 от договора не предвиждала по същество нещо
по-различно от клаузата на т. 4.1а. Различен извод не следвал и от клаузите на т.
11.1.2 и 11.1.3., които не въвеждали изискване всички промени в годишния лихвен
процент да се правят само с едностранен акт /волеизявление/ на кредитора,
особено ако те са в интерес на длъжника. Следователно годишният лихвен процент не
бил фиксиран в договора, нито бил определен негов минимален или максимален
размер, като той се формирал автоматично от сбора на фиксирана надбавка и
променлив базисен лихвен процент, определян по реда на т. 10.3 и 10.4 от общите
условия. Такъв извод следвал и при анализ на общите условия от 2007 год. Обстоятелството,
че 1М Sofibor подлежал на автоматична промяна се
подкрепяло и от това, през 2009 год., т.е. след повече от 1 година от
сключването на договора, банката била взела решение за неговото замразяване.
Решението било обективирано в представените по делото протоколи на Управителния
съвет на банката. Ако пазарният индекс бил фиксиран, то нямало да се налага,
банката да приема подобни решения. Вземанията не били погасени по давност. Съгласно
т. 7 от ППВС № 1/1979 год., вземане, произтичащо от фактическия състав на чл. 55 ЗЗД, се погасявало с изтичането на петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. В случая
ищците претендирали връщането на суми, които били неоснователно получени от
банката, а не обезщетение и/или лихви. Активно легитимирани по исковете по чл. 55,
ал. 1 ЗЗД били и двамата ищци, тъй като и двамата били кредитополучатели, което
автоматично води до обвързването им със задълженията по договора и солидарната
им отговорност. Доколкото възникналото за ищците задължение за плащане по
договора било солидарно, то извършеното плащане от всеки един тях ползвало
другия, поради което ответникът следвало да бъде осъден за заплати посочената
сума и на двамата, като те разпределяли получената сума помежду си при уреждане
на отношенията между тях. Ищците били съпрузи и били получили ипотечния кредит
за семейни нужди и били изплащали същия от семейния си бюджет. Приносът им при
изплащането се считал равен, доколкото не било доказано друго в процеса.
Следователно вземането, което било възникнало в резултат на института на
неоснователното обогатяване, било в полза и на двамата и се явявало имущество
придобито по време на брака с общ принос. Претендират и присъждането на направените разноски
по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. с чл.
146 вр. с чл. 143 ЗЗП и с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
По
отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е по делото, че на 10.10.2007 год. бил сключен договор за банков кредит №********между „У.Б.“ АД, от една
страна и А.Г.А.-П., като кредитополучател и Х.З.П., като солидарен длъжник, от
друга страна, по силата на който банката предоставила ипотечен кредит в размер
на 58 000 лв., който ищците се задължили да изплатят в срок от 10.10.2007
год. до 20.10.2027 год. на анюитетни погасителни вноски – съгласно погасителен
план /приет като доказателство по делото/, като годишният лихвен процент по
редовен дълг по т. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договора бил 7.50 %, формиран от базисен лихвен
процент от 5.100 % и надбавка от 2.400 % /т. 4.1.а/. Видно е от т. 5.3 от
договора, че не е била предвидена такса за предсрочно погасяване на кредита. Съгласно
т. 11.1 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договора, за ползвания кредит, издължаван чрез анюитетни вноски
/равни всеки месец/ кредитополучателят заплащал на банката лихви,
изчислявани при годишна база – 360/360 дни, като съответно дългът по заемната
сметка се олихвявал с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен
процент плюс надбавка, определени в размер по т. 4 за съответния период на
олихвяване. Приложимият към съответния период на олихвяване от действието на
договора базисен лихвен процент по смисъла на т. 11.1 се определял от Управителния
съвет на банката или оторизирани от него органи и/или лица въз основа на
конкретно посочения индекс, установен в т. 10.3 и т. 10.4 от Условията на „У.Б.“
АД, неразделна част от договора, с които кредитополучателят бил запознат.
Кредиторът уведомявал кредитополучателя за определения от Управителния съвет
приложим БЛП към съответния период на действие на договора за кредит и
олихвяване чрез обявяването му в интернет страницата на банката, изричното му
посочване в извлечението от кредитната сметка към съответния лихвен период и
изпращане по пощата – т. 11.1.1. С промяната на действащия към съответния
период на олихвяване БЛП, лихвените условия по раздел І, т. 4.1 до 4.5 от
договора се считали за автоматично променени в съответствие с приетите
изменения, които били задължителни за страните по договора, като кредиторът
уведомявал кредитополучателя за настъпилите изменения – т. 11.1.2. Според т.
11.1.3, при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец,
включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната
анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксирал в размера по т. 4.1.а /в частност 7.50 %/ и
не се променял, освен когато пазарните условия водели до необходимост от
увеличаването му най-малко с 1 /един/ пункт. Кредитополучателят давал
съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1.а, определен
съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните при
нарастване на БЛП с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в
деня на сключването на договора или от размера му, формиран след промяна по
реда на настоящата точка. Кредиторът уведомявал кредитополучателите за
извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в
искането за отпускане на кредит и/или по реда, установен в Условията по кредити
на физически лица.
Като доказателство по делото са приети и Условия по кредити на физически
лица – ипотечни кредити на „У.Б.“ АД от 2007 год. /Общи условия/, които не се
спори, че са били предадени на ищците. Според т. 10.3, 10.3.1 и 10.4 от същите,
за БЛП за съответния период на олихвяване се прилагал утвърдения от
Управителния съвет на банката лихвен процент за кредити в съответната валута,
като за кредити в лева – едномесечен SOFIBOR – равен на индекса,
закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страницата на SOFIBOR на REUTERS в 11.00 ч. българско време
два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилагал от
първия работен ден месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия
месец включително. Горепосоченият БЛП бил приложим при ипотечни кредити.
Съгласно т. 10.5, при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, годишният
лихвен процент за съответния лихвен период се фиксирал в размер към датата на
договора за кредит и оставал такъв до нарастване на лихвения индекс с 1.00 %,
съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената.
В отговор
на молба на ищцата, с писмо от 18.02.2013 год. банката я уведомила, че
референтният за кредита базисен лихвен процент е претърпял три поредни
завишения на текущата стойност извън промяната на референтния лихвен процент
/базов лихвен процент на банката/ – първото било на 01.12.2008 год.; считано от
02.04.2009 год. било направено второто завишение с още 1 процентен пункт, което
съответно било влязло в сила с третото завишение на 15.06.2009 год. /писмото
обективира и справка за годишния лихвен процент по кредита/.
На
17.04.2013 год. ищцата депозирала молба до ответната банка с вх.№107, с което
поискала връщането на надвнесена лихва по процесния договор за кредит в размер
на 7 665.98 лв.
От заключението
на вещите лица по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство тричленна
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано като по-пълно и обосновано, се установява, че за
периода от 20.02.2009 год. до 20.02.2015 год. ищците заплатили на ответника
сумата от 37 509.70 лв., от които 27 679.64 лв. – лихви и
9 830.06 лв. – главница /при базисен лихвен процент = сбор от стойността
на месечния Sofibor + твърда надбавка в
размер на 2.4 % + премия, като се отчита праг на промяна 1 %/. Размерът на
месечната лихва при годишен лихвен процент, равен на едномесечния Sofibor + надбавка от 2.4 %, без
да се отчита праг на промяна 1 %, възлизал на 13 699.14 лв., т.е.
разликата била в размер на 13 980.50 лв. /която сума е в по-висок размер
от претендираната от ищците – обстоятелство, което не е спорно във въззивното
производство/. Установено е също така, че на името на ищцата А.А.-П. е била
открита банкова сметка ***, която е била използвана за обслужване на процесния
банков кредит, като вещите лица не са открили данни за това, че сметката е била
захранвана от ищеца Х.З.П., както и за извършени от него плащания към банката
за погасяване на отпуснатия кредит.
По отношение на правните изводи:
Според ищците ответната банка е
получила без основание процесната сума в в общ размер на 12 301.38 лв. – разлики в размера на месечните погасителни анюитетни
вноски за периода от 20.02.2009 год. до 20.02.2015 год., тъй като за нея не е
възникнало правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент /което право
не почивало на заложени ясни и обективни критерии и освен това било упражнено
чрез едностранното въвеждане на допълнителен компонент – премия, както и само в
посока на увеличение/, поради нищожност поради неравнопоставеност на клаузата на
т. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договор за банков ипотечен кредит №********от 10.10.2007 год., която нищожност претендират да
бъде прогласена. На практика ищците се позовават на изначална липса на
основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното
обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
В разглеждания случай е установено
по делото, а
и не се спори, че между страните е бил сключен договор
за банков кредит, чиято регламентация
се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият
е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За
банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична
сума, като срещу това задължение кредитополучателя /респ. солидарният длъжник/ има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
Доказано е също така, че в
изпълнение на договора ищците са заплатили на ответното дружество през
процесния период възнаградителна лихва в общ размер на 27 679.64 лв., като
надплатената от тях лихва от увеличението на годишния лихвен процент /над 7.50 %/
не е в по-нисък размер от претендираните общо 12 301.38 лв.
Първият спорен
между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с валидността
на оспорената клауза.
В тази
връзка, на първо място, настоящият
съдебен състав приема, че кредитополучателката А.Г.А.-П., както и солидарният
длъжник Х.З.П., е физическо лице, на което по силата на процесния договор е
предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или
професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла
на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване на т. 11.1.3 от процесния договор
във връзка с останалите клаузи, в т.ч. т.
11.1.1 и т. 11.1.2, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити,
разпределението на риска и теориите при избор на лихвения процент, въззивният
съд приема, че оспорената клауза се отнася до изменението на годишния лихвен
процент, който извод следва на първо място от употребените в т. 11.1.1 и т.
11.1.2 изрази „съответния период на олихвяване“ и „с промяната на действащия
към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент … лихвените условия
… се считат за автоматично променени …“, което сочи, че годишният лихвен
процент от 7.50 % е първоначален, като същият може да е различен за следващите отделни
лихвени подпериоди, предвид определянето на базисния лихвен процент въз основа
на едномесечен SOFIBOR, както и на второ място от обстоятелството, че втората от посочените
клаузи изрично препраща към предходната. Клаузата на т. 11.1.3 изрично
предвижда възможност за промяна на годишния лихвен процент по кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски /какъвто е сключеният между страните по
настоящото дело/, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Видно е
от буквалния смисъл на спорната клауза, че тя предвижда забрана за всяко друго
изменение на първоначално определения лихвен процент от 7.50 %, освен в посока
увеличение и то минимум с 1 пункт. Липсва възможност за намаляване на лихвата
по т. 4.1а при аналогична обратна промяна на пазарните условия.
Въззивният съд счита, че оспорената клауза
не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като е
част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и
кредитополучателят и солидарният длъжник не са имали възможност да влияят върху
съдържанието й. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват
данни, че включването на спорната клауза в договора е в резултат на изричното й
предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на нейното съдържание,
а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП – в показанията на разпитаната по искане на ответника
свидетелка Т.Т.И. не се съдържа конкретна информация за горепосоченото
обстоятелство. В този смисъл кредитополучателят и солидарният длъжник могат да
се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта,
касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят,
респ. солидарният длъжник /потребителят/ е в положението на по-слаба страна в
отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите,
така и на степента на информираност – положение, което го принуждава да се
съгласява с установените предварително от банката условия, без да може да
повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови /ипотечни/ кредити
не следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този
на равнопоставеност, на който се основават отношенията между банката и
потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че
при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата
грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и
защита на интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите
на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В
задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция
следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази
промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално
да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред
които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с
предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко
„основателно съображение” по смисъла на горепосоченото решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора,
което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор
и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В разглеждания случай предвиденото в
оспорената клауза обстоятелство за едностранна
промяна на лихвата не зависи от волята на банката, тъй като представлява
неподвластен на страните обективен пазарен индекс. Същевременно прилагането на
това обстоятелство е обусловено от изричен акт на банката, а не е налице
автоматизъм на промяната. В процесния договор обаче не се съдържат условията на
кредита, регламентиращи методиката и математическия алгоритъм /начинът на
формиране на едностранно променената лихва за съответния период и отделните
компоненти в тази формула/, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора
закон, тъй като Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди
изменението – ДВ, бр. 59/2016 г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители,
които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат
правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребителите
и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след
сключването на процесния договор от 09.09.2008 год./. Следователно процесната
клауза от договора, която въвежда правото на кредитора едностранно да променя размера
на възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/
– цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, е
неравноправна. В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които
БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на пазарния индекс SOFIBOR, които принципно
биха били основание за промяната – няма изискване лихвата да бъде повишена
именно с конкретния процент на повишение на индекса SOFIBOR; независимо от размера на изменение на SOFIBOR единствено от
банката зависи с колко точно ще измени лихвата /за което е налице и признание
на банката, обективирано в писмото до ищцата от 18.02.2013 год., което при
преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд приема, че отговаря на
истината/ – в този смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т.
д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ответникът
нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя и солидарния длъжник са били
оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи или е определен
конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е
била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката,
променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния
кредит, без същевременно в оспорените клаузи /а и в други клаузи на договора и
общите условия/ да е предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен
процент при намаляване на базовия лихвен процент.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. Приложението на тази норма е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият
състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, на което се позовава
жалбоподателят – сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс
или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на
свободния пазар и/или държавен регулатор/. В Решение №
77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената
норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че
за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е
прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства,
независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на
размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и
методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и
обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер
на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът
да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с
конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар.
В Решение № 95 от 13.09.2016 г. на
ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е прието, че договорът за жилищен
ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с
оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисляване на лихвата,
съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на
банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно
променян от кредитора след сключването на договора, независимо дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив. Прието е, че когато на потребителя не е
предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може
едностранно да променя цената на доставената финансова услуга, както и когато
методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от
кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В този смисъл е и Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т.
о., ТК, според което, когато кредиторът се позовава на обективни
фактори, които са извън волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс,
размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение
необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под
негов контрол, защото отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно
външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а
не субективната власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са
основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността
на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна,
винаги е по слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила.
Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
който извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване
на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски
договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя
„методът на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора“.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променяна е
законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То
е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните
промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на
лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от
него месечна вноска. Правото на
информация за цената на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/,
респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя
информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4 от закона/. Ако
предпоставката – добросъвестност на търговеца /предлагащ на потребител договор
с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно,
недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е
налице /както е в частност/, същият не може да се ползва от изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Трябва да се посочи също така, че в
Решение на СЕС от 21.03.2013 год. по дело С-92/11 е прието, че потребителят
следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът
може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да
отстрани порока /Решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10/, но при
съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин
/чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи от договора, като
вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 ЗЗП/. А дори и да са
налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, валидността на клаузата
позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора, е
обусловена от добросъвестността на последния, като изискване за поведение по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП /Решение № 201 от
2.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2780/2015 г., II т. о., ТК/.
Не е налице и фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Посочената разпоредба изисква
промяната на лихвения процент, дължим от потребителя, да може да бъде
осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина, а на
потребителя е обезпечено правото на изразено несъгласие чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка /безусловно/. От това следва обаче
задължението за кредитора да установи в договора, респ. в Общите условия, по
ясен, недвусмислен и разбираем начин, всички обективно съществуващи
обстоятелства, т.е. такива, които са извън контрола на търговеца и които
обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на
разходите по кредита, в т.ч. и възнаградителната лихва. Или следва да бъде
договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да
бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителната тежест на
отделните компоненти, като съответно всеки от тях следва да бъде обвързан с
обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага
добросъвестност при упражняване правото на кредитора за едностранна промяна на
лихвения процент. При липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени
като основателна причина за промяната на базовия лихвен процент /както е в
частност/, изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложено – в
този смисъл Решение № 165 от 2.12.2016 г. на ВКС по т.
д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК.
Следователно банката е обезпечила за себе си правото
произволно да изменя БЛП в посока само на увеличение със ставка, която тя счете
за целесъобразна /право на автономна преценка/, за постигане на своите
стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е
накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни
/респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени
на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен
договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на
изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за
промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план. Добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от
правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и
обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. Индиция за
недобросъвестна търговска практика на ответната банка представлява обстоятелството, че с решение на Управителния съвет е бил въведен нов
компонент, наречен премия, който се е отразил на договорения годишен лихвен
процент, респ. на формирането на месечните погасителни вноски. Същевременно по
делото нито се твърди, нито има данни, че клаузите на процесния договор са били
изменени, което може да се извърши само чрез подписването между страните на
друг договор /анекс, допълнително споразумение/.
Следователно
обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на възнаградителната
лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, само
в посока на увеличение, при липсата на предвидена реципрочна автоматична
промяна на годишния лихвен процент и при неустановени в договора за кредит
конкретни обективни показатели, поставя ищците в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че клаузата на
т. 11.1.3 от раздел ІІ. Условия за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задължения по сключения между страните договор за банков ипотечен
кредит №********от 10.10.2007 год. е неравноправна, поради
което и нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Предвид
приетото по-горе дължимата по договора възнаградителна лихва за процесния
период е в размера по т. 4.1а – 7.50 %, тъй като липсва установена по допустим
начин в договора и Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата
от която и да е от страните. Страните са изявили съгласие, че годишният лихвен
процент, посочен като абсолютна величина в горепосочената клауза, е минимален
при олихвяване на кредита.
Въпреки
принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /Решение на СЕС по дело
С-618/10/, в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна клауза
би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд следва да
може да замести въпросната неприложима клауза/клаузи/ с друга диспозитивна
уредба от националното право, така че да бъде възстановено равновесието между
правата и задълженията на страните при съхраняване на действието на договора
като цяло. В разглеждания случай отричането на действието на целия процесен
договор би било по-неблагоприятно за потребителите /ищците/, тъй като те биха
изгубили възможността да връщат разсрочено кредита, а при липса на достатъчно
спестявания биха били заплашени от загуба на ипотекирания имот, ако банката
отправи веднага искане за реституция на даденото по договора. А съхраняването
на срочния договор без възможност за увеличаване на размера на годишната лихва
съответства на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по
благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата –
чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
В частност
основният предмет на кредитиране е съхранен в съдържанието на процесния
договор, без счетената за неравноправна клауза от него, доколкото са ясни
общият размер на главницата, ползвана от кредитополучателя – 58 00 лв.,
крайният срок на ползване и първоначално уговорения размер на възнаградителната
лихва – 7.50 %.
При това
положение въззивният съд приема, че сумата от 12 301.38 лв. /разлика между
платената от ищците възнаградителна лихва за процесния период и дължимата
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 7.50 %/ се явява платена при начална липса на основание. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че при уговорена
солидарна отговорност на ищците и доколкото няма спор между тях относно
семейния произход на средствата в откритата при ответника банкова сметка, ***асителни
вноски, то банката дължи и на двамата възстановяване на недължимо платените
суми при условията на разделност, т.е. по 1/2 част /а и ищците не поддържат
искане за солидарното им присъждане/.
Същевременно частично основателно се
явява своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна давност
/чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г.,
Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното
обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД,
а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. При
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при
самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече
от момента на нейното получаване. Следователно петгодишният давностен срок тече
от момента на заплащането на всяка една от месечните анюитетни вноски,
включваща и увеличения размер на възнаградителната лихва /моментът на
плащанията е установен от заключението на вещите лица по тричленната
съдебно-счетоводна експертиза/. В този смисъл и доколкото исковата молба е била
подадена на 18.03.2015 год., въззивният съд счита, че претендираните вземания,
които се отнасят за периода от 20.02.2009 год. до 20.02.2010 год. включително и
чийто размер възлиза на 1 632.22 лв. /определен по реда на чл. 162 ГПК,
при съобразяване на горепосоченото заключение на вещите лица/, са погасени по
давност.
Следователно ищците се легитимират
като кредитори на вземания за неоснователно обогатяване за останалата част от
исковия период, а именно от 20.03.2010 год. до 20.02.2015 год., в общ размер на
10 669.16 лв., до който и релевираните претенции се явяват основателни, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
били уважени за разликата над 10 669.16 лв. до пълния предявен общ размер
от 12 301.38 лв. /т.е. за сумата в
общ размер на 1 632.32 лв./ и за периода от 20.02.2009 год. до
20.02.2010 год. включително, които претенции подлежат на отхвърляне като
погасени по давност. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищците разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 2 420.73 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на
жалбоподателя /ответника/ неприсъдената част от направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждения за вещи лица и
възнаграждение за един адвокат в размер на 510.84 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 32.64 лв. и
за възнаграждение за един адвокат в размер на 191.60 лв., съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищците
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 867.31 лв.
На основание чл. 77 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС
държавна такса в размер на 20 лв. във връзка с въззивната жалба срещу решението
на СРС в частта му по иска за нищожност /която не е била събрана при образуване
на въззивното производство/.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 06.11.2020
год., постановено по гр.дело №13821/2015 год. по описа на СРС, ГО, 179 с-в,
поправено с решение от 10.12.2020 год. и изменено в частта за разноските с
определение от 10.12.2020 год., в частта му, в която са уважени
предявените от А.Г.А.-П. и Х.З.П. срещу „У.Б.“ АД искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 10 669.16 лв. до пълния
предявен общ размер от 12 301.38 лв. /т.е. за сумата в общ размер на
1 632.32 лв./ – платена без основание възнаградителна лихва по договор за
ипотечен кредит №********от 10.10.2007 год., с
оглед нищожността на клаузата на чл. 11.1.3, за периода от 20.02.2009 год. до
20.02.2010 год. включително, както и в частта му, в която ответникът „У.Б.“
АД е осъден да заплати на ищците А.Г.А.-П. и Х.З.П. разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 2 420.73 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като предявените от А.Г.А.-П.
с ЕГН ********** и Х.З.П. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, срещу „У.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.“********, искове
с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за разликата над 10 669.16 лв. до
пълния предявен общ размер от 12 301.38 лв. /т.е. за сумата в общ размер
на 1 632.32 лв./ – платена без основание възнаградителна лихва по договор
за ипотечен кредит №********от 10.10.2007 год., с
оглед нищожността на клаузата на чл. 11.1.3, за периода от 20.02.2009 год. до
20.02.2010 год. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 18.02.2015 год. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.11.2020 год., постановено по
гр.дело №13821/2015 год. по описа на СРС, ГО, 179 с-в, поправено с решение от
10.12.2020 год. и изменено в частта за разноските с определение от 10.12.2020
год., в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА А.Г.А.-П. с ЕГН ********** и Х.З.П. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***,
да заплатят на „У.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
пл.“********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждения за вещи лица и възнаграждение за един адвокат в
размер на 510.84 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 32.64 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 191.60 лв.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“********, да заплати на А.Г.А.-П. с
ЕГН ********** и Х.З.П. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 867.31 лв.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“********, да заплати по сметка на
СГС на основание чл. 77 ГПК сумата от 20 лв., представляваща държавна такса за
въззивно обжалване.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/