Разпореждане по дело №387/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба с вх. № 3331/30.04.2014 г., подадена от заявителя „К.” О., Г. Я., чрез управителя на дружеството Е. М. П., против разпореждане от 10.04.2014 г., постановено по ч. Г. д. № 378/2014 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в частта, с която е отхвърлено заявление на „К.” О., Г. Я., ЕИК, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 103,55 лв., представляваща възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението – 14.03.2014 г. до окончателното й изплащане. В жалбата се поддържа, че атакуваното определение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, тъй като в заявлението за издаване на заповед за изпълнение обстоятелството, от което произтича вземането, е индивидуализирано пълно и ясно до степен, позволяваща точното му определяне по страни, предмет, стойн¯ст и всички други правнорелвантни факти, за да бъде уважено. В жалбата е посочено, че с оглед естеството на предсрочната изискуемост, е невъзможно дефиниране на период, за който се претендира възнаградителна лихва, поради което и в заявлението не е посочен такъв. По отношение на изводите на съда, че искането за мораторна лихва върху сумата от 103,55 лв. е неоснователно, жалбоподателят сочи, че лихвата при договорите за потребителски кредит не е мораторна /закъснителна/ лихва, а по своята правна и икономическа природа представлява цена /възнаграждение/, което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените му парични средства. В тази връзка в жалбата е отбелязано, че ако длъжникът не плати в срок тази цена, по аргумент от чл. 86, ал. 1 от ЗЗД той дължи мораторна лихва, а ако няма такава - законова лихва. От тук следвал изводът, че не бил налице анатоцизъм и съответно, не била приложима забраната от чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Жалбоподателят счита, че след настъпване на падежа на задължение по договора за потребителски кредит, длъжникът дължи главницата, уговорената лихва /цена/, както и мораторната лихва върху сбора от двете, по реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Именно поради различния характер на задълженията за заплащане на дължимата цена по договора за потребителски кредит /възнаградителната лихва/ и мораторната лихва, в случаите на забава на дължимо по договора плащане, не е налице т.нар. „анатоцизъм”, който принципно е недопустим, освен между търговци и то ако е изрично уговорен. В жалбата се иска обжалваното разпореждане да бъде отменено, вместо което да бъде постановено друго, с което да се разпореди издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за всички искания съгласно заявлението.

Въззивният съд, като взе предвид доводите, изложени в жалбата, както и данните по делото, намери следното:

Разглежданата частна жалба е допустима, като подадена в срок и от лице, които има правен интерес от обжалването. По същество съдът констатира следното:

Със заявлението от 14.03.2014 г. заявителят „К.” О., Г. Я., е поискал издаване на заповед за изпълнение за изискуема и непогасена главница по договор за потребителски кредит № 34837/19.10.2013 г. в размер на 244,11 лв.; изискуема и непогасена възнаградителна лихва в размер на 103,55 лв., начислена въз основа на чл. 7 от договора за потребителски кредит и приложение № 1 /Схема за плащане/ към него; законна лихва за забава за периода 28.12.2013 – 27.01.2014 г. в размер на 1,00 лв. върху сумата от 115,89 лв., представляваща погасителна вноска с падеж 27.12.2013 г.; законна лихва за периода 28.01.2014 – 13.03.2014 г. в размер на 4,35 лв. върху сумата от 347.66 лв., представляваща пълния размер на задължението на длъжника по договора за потребителски кредит, чиято предсрочна изискуемост е настъпила на 28.01.2014 г., както и законна лихва за забава върху сумата от 347,66 лв., считано от датата на подаване на заявлението /14.03.2014 г./ до окончателното й изплащане. Като обстоятелства, от които произтича вземането, заявителят е посочил неизпълнението от страна на длъжника Ш. А. да плати задълженията си, произтичащи от горецитирания договор за потребителски кредит. След плащане на първата от уговорените четири на брой равни погасителни вноски, длъжникът преустановил плащането. Заявителят сочи, че съгласно уговорките в чл. 19 от договора за потребителски кредит, вземането става предсрочно изискуемо с неплащането на повече от една погасителна вноска, а в случая това е станало на 28.01.2014 г. – след падежа на втората неплатена вноска /настъпил на 27.01.2014 г./.

При тези данни настоящият състав намира частната жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:

Безспорно заявеното в заповедното производство вземане следва да бъде надлежно индивидуализирано от заявителя чрез посочване на неговите страни, основание и размер. Необходимостта от тази индивидуализация е обоснована от препращането в чл. 410, ал. 2 от ГПК към изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че вземането по т. 9, б. „б”, т. 1 на заявлението /описано като 103,55 лв. възнаградителна лихва, начислена съгласно договор за потребителски кредит/ не е в достатъчна степен индивидуализирано, тъй като не е посочен период, за който се претендира неговата дължимост в посочения от заявителя размер. В този смисъл, след като не е посочен период на искането за възнаградителна лихва, заявлението в тази му част се явява нередовно, доколкото не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Неоснователен е наведеният в частната жалба довод, че поради естеството на предсрочната изискуемост не е възможно да бъде посочен период, за който се претендира възнаградителна лихва. По естеството си тази лихва представлява възнаграждение за ползването на определена сума пари за определен период от време и индивидуализирането на вземането за възнаградителна лихва съобразно уговорения размер и период на дължимост безспорно е въпрос, касаещ редовността на предявената претенция. Определянето обаче на периода, за който се претендира дължимостта на тази лихва, по никакъв начин не зависи от естеството на предсрочната изискуемост. Освен това, както е посочено в решение № 99/01.02.2013 г., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, по т. д. № 610/2011 г. по описа на ВКС, I т. о., предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което последиците от настъпването й следва да включат пълно и точно изпълнение на задължението, каквото то съществува и се дължи и при настъпване на срока. Упражняването на предоставено от договора право на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не следва да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника.

Що се отнася до искането за законна лихва върху сумата от 103,55 лв., считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното погасяване на сумата, същото искане е акцесорно спрямо претенцията за възнаградителна лихва и съставлява законна последица от нейното уважаване. В този смисъл и предвид нередовността на искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на сумата от 103,55 лв., посочена в заявлението като възнаградителна лихва, следва да бъде отхвърлено и заявеното акцесорно искане за законна лихва върху тази сума, като в случая са без значение доводите, свързани с обстоятелството дали е налице анатоцизъм или не при начисляването на законна върху възнаградителната лихва, тъй като това е въпрос по същество, който не следва да се обсъжда в случай на нередовно заявено вземане.

Следва да се посочи също и че в рамките на заповедното производство съдът не разполага с правомощия да дава указания за отстраняване на констатирани от него нередовности, свързани с индивидуализацията на вземането и искането в подаденото заявление. В този смисъл е Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в т. 1 на което е прието, че заповедният съд не е длъжен при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 от ГПК да дава указания на заявителя за поправянето му, а следва да отхвърли заявлението. Даване на указания на заявителя се дължи само в изрично уредената в чл. 425, ал. 2 от ГПК хипотеза /когато заявителят не е използвал образец или е използвал неправилен образец/, както и при невнесена в пълен размер държавна такса за заявлението. По тези съображения настоящият състав намира, че с обжалваното разпореждане Кърджалийският районен съд правилно е отхвърлил заявлението досежно искането за възнаградителна лихва в размер на 103,55 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на заявлението /14.03.2014 г./ до окончателното погасяване, като нередовно заявено.

Предвид изложеното частната жалба се явява неоснователна, поради което същата следва да се остави без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 3331/30.04.2014 г., подадена от „К.” О., Г. Я., ЕИК, против разпореждане от 10.04.2014 г., постановено по ч. Г. д. № 378/2014 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОпределенÞето подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, при наличие на условията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.