РЕШЕНИЕ
№ 536
гр. Варна , 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20203100503778 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 277663/30.10.2020 г. на М. М. М., ЕГН **********, с
местожителство в гр. Варна, ЖК „Вл. Варненчик“, 303, вх. 9, ет. 8, ап. 157
срещу Решение № 260513/02.10.2020 г., постановено по гр.д. № 13829/2019
г., на ВРС, XXXIII с., с което е прието за установено, че дължи на „БАНКА
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Московска“, № 19, сумата 853.65 лв., изискуема главница, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 05.02.2019 г., до окончателното изплащане, сумата
106.57 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода
10.07.2018 г. - 05.02.2019 г.; сумата 75.84 лв., представляваща заемни такси,
всички дължими по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
револвиращ кредит за физически лица от 15.11.2017 г., на осн. чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, за които суми е издадена
Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1873/2019 г. на ВРС, XXIV с.
1
Въззивникът, чрез особен представител, навежда твърдения, че
решението е недопустимо, неправилно и необосновано. В резюме
оплакванията на въззивникът се свеждат до следното: - обявена предсрочна
изискуемост на задълженията преди настъпване на предпоставките за това; -
липса на доказателства за фактическо усвояване на сумата по кредитната
карта; - неправилно посочване в решението, че приетото заключение на ССЕ
не е било оспорено; - необсъждане на нарушените изисквания на чл. 11, ал. 1
ЗПК. Излага доводи по всяко от оплакванията. По същество отправя искане за
отмяна на постановеното решение и отхвърляне на предявените искове по чл.
422, ал. 1 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор от въззиваемата
страна „Банка ДСК“ ЕАД, в който оспорва жалбата. Счита, изложените в
жалбата оплаквания за неоснователни, а постановения съдебен акт за
правител и законосъобразен. Излага съображения по всяко от оплакванията
на въззивника. По същество отправя искане за потвърждаване на атакувания
съдебен акт.
В с.з. страните чрез процесуални представители поддържат доводите,
съображенията и възраженията, релевирани във въззивната жалба и отговора.
Варненски окръжен съд по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от "Банка ДСК"
ЕАД иск за приемане за установено, че М.М. дължи сумата 853.65 лв.,
усвоена и непогасена главница, ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението в съда - 05.02.2019 г. до окончателното изплащане; сумата 106.57
лв., възнаградителна лихва за периода 10.07.2018 г. - 05.02.2019 г.; сумата
75.84 лв., заемни такси, дължими по силата на Договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от
15.11.2017 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. №
1873/2019 г., на ВРС, XXIV с.
Ищецът твърди, че по силата на договор от 17.01.2015 г. за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица е
предоставила на М.М., сумата от 1000.00 лв. чрез кредитна карта DSK Maxi
Go като неразделна част от договора са приетите и подписани от ответника
2
ОУ и Условията за съответния вид карта. Между страните били уговорени
възнаградителна лихва, такси и неустойки, в посочени размери. Сочи, че
издадената карта била получена от ответника на 28.11.2017 г. като
усвояването на кредита в пълен размер е извършено чрез картата на датите
29.11.2017 г., 01.12.2017 г. и 08.12.2017 г. Дължими суми за револвиране са
били заплащани само на 12.12.2017 г., 26.03.2018 г. и 27.07.2018 г., съответно
в размер на 20.00 лв., 100.00 лв. и 120.00 лв. Твърди, че след 27.07.2018 г.,
погасяване на суми по кредита е било преустановено и поради нереволвиране
в четири поредни месеца м. 08., 09, 10 и 11.2018 г., правото на ползване на
кредита е спряно, а считано от 10.01.2019 г. правото на ползване на кредита е
прекратено. С оглед наличието на предпоставките за предсрочна изискуемост
на цялото вземане до длъжника било изпратено уведомление, надлежно
получено от него на 11.11.2018 г. Счита, че с връчване на уведомлението е
постигната целената промяна в правната сфера на длъжника, изразяваща се в
настъпване на предсрочна изискуемост на дължимите суми по сключения
договор. Изложеното обосновало правния интерес на ищеца да предприеме
действия по принудително събиране на вземането си.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът М.М., чрез назначения особен
представител, депозира писмен отговор, в който оспорва предявените искове
по основание и размер. Оспорва автентичността на подписа положен от името
на ответника при връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост и
счита, че не са налице доказателства за фактическото връчване на
уведомлението. Сочи, че поканата за обявяване на предсрочна изискуемост е
изпратена преди изтичане на 6 м. гратисен период като така банката била
нарушила чл. 32 от ОУ. Излага, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1
от ЗПК. Към договора не е бил приложен погасителен план, който да съдържа
изискуемата информация. В договора не се съдържала информация за
лихвения процент за просрочени плащания, начините на неговата промяна и
стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договор,
не било предвидено и заплащането на заемни такси, не се съдържала
информация за право на отказ на потребителя от договора, срока и условията
за упражняването на това право. Не били налице клаузи за наличието на
извънсъдебни способи за решаването на спорове и не бил посочен адрес на
КЗП. Поради изложеното се прави извод за недействителност на сключения
3
договор, на осн. чл. 22 ЗПК.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на въззиваемия е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. № 1873/2019 г., на ВРС,
XXIV с., по силата на която е разпоредено въззивникът да заплати сумата
853.65 лв., усвоена и непогасена главница, ведно със законната лихва от
депозиране на заявлението в съда - 05.02.2019 г. до окончателното изплащане;
сумата 106.57 лв., възнаградителна лихва за периода 10.07.2018 г. - 05.02.2019
г.; сумата 75.84 лв., заемни такси, дължими по силата на Договор за издаване
и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от
15.11.2017 г.
Представен по делото е Договор за издаване и обслужване на кредитна
карта с револвиращ кредит за физически лица от 15.11.2017 г., по силата на
който "Банка ДСК" ЕАД, е поела задължение да предостави на М.М.
револвиращ кредит под формата на кредитен лимит, достъпът до който се
осигурява, чрез кредитна карта DSK Maxi Go, отчитан по сметка
BG71STSA93000024873783, в размер на 1000.00 лв., при променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 21,95 % или 0, 06 % на
ден, формиран от стойността на 6–м. SOFIBOR за карти в лева и ГПР в
размер на 6.25 %. Договорът е надлежно подписан от страните като
ответникът е декларирал, че е получил и е запознат Общи условия по договор
за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на "Банка
ДСК" ЕАД /ОУ/. Договорът съдържа подписи на ответника на всяка страница.
Представени са и ОУ по договор за издаване и обслужване на кредитни
карти с револвиращ кредит на "Банка ДСК" ЕАД, които също са подписани от
ответника на всяка страница.
Представени са Условия за издаване и обслужване на плащания с
кредитни карти, които са подписани от ответника на всяка страница на
15.11.2017 г. и съдържат изявлението му, че ги приема.
Представени по делото е и Погасителен план и ГПР от 15.11.2017 г.,
4
подписани от ответника на всяка страница.
Представена е декларация от 28.11.2017 г., от която се установява
предаването на кредитната карта на ответника.
По делото е представена Покана-уведомление от 30.10.2018 г., с която
ищецът е уведомил ответника за упражненото право да направи задълженията
по сключения договор за предсрочно изискуеми, поради забава в погасяване
на задълженията по него. Поканата е получена от ответника на 12.11.2018 г.
Съдът намира, че оспорването автентичността на документа не е било
успешно проведено, предвид заключението на назначената в хода на
откритото производство по реда на чл. 193 ГПК, Съдебно-почеркова
експертиза, от която се установява, че подписът изпълнен в поканата е на
ответника.
Пред ВРС е допусната ССЕ, чието заключение е прието и кредитирано
от съда като компетентно и безпристрастно дадено. Заключението се цени и
от настоящата въззивна инстанция. От него се установява, че кредитния
лимит по картата е усвоен чрез тегления на 28.11.2017 г., 30.11.2017 г. и
07.12.2017 г. Установява се, че за погасяване на задълженията по картата са
извършени три вноски, както следва: на 12.12.2017 г. – 30.00 лв., на 26.03.2018
г. – 100.00 лв. и на 24.07.2018 г. – 120.00 лв. След тази дата кредитната карта
не е била обслужвана. Експертът посочва, че към датата на депозиране на
заявлението частично неплатена е останала минималната месечна вноска с
падеж 10.05.2018 г. в размер на 13.65 лв. и още осем бр. вноски от по 30.00
лв., падежирали в периода 10.06.2018 г. – 10.01.2019 г. Вещото лице посочва,
че към датата на заявлението – 05.02.2019 г. размерът на задълженията
възлиза на 853.65 лв., главница, 93.64 лв., договорна лихва до 10.01.2019 г.,
12.93 лв., договорна лихва за периода 11.01.2019 г. – 05.02.2019 г. (21.805 %),
75.84 лв., такса нереволвиране.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че
решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност
на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът е с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК и е предявен в границите на предвидения в
5
закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 1873/2019 г. на ВРС,
XXIV с., поради което решението се явява и допустимо.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Въззивния съд намира, че от обсъдените във възприетото по фактите
писмени доказателства, безспорно се налага извода, че между страните е било
налице валидно облигационно правоотношение, основано на сключения
Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за
физически лица от 15.11.2017 г., Общите условия към него и Условията за
издаване на кредитни карти на „Банка ДСК“ ЕАД. Безспорен е и извода, че
след усвояването на кредитния лимит, ответникът не е изпълнявал
задължението си да го погасява чрез минимални месечни вноски от по 30.00
лв., с падеж 10-то число на месеца.
Безспорно се установява и, че към 30.10.2018 г. - датата на която до
ответника е отправена обсъдената във фактическата обстановка, покана-
уведомление, частично неплатена е била минималната месечна погасителна
вноска с падеж 10.05.2018 г., а изцяло неплатени са били месечните вноски
падежирали през периода 10.06.2018 г. – 10.10.2018 г. или още 5 броя
вноски.
Изложеното води до извода, че към посочената дата – 30.10.2018 г. са
били налице условията, предвидени в разпоредбите на чл. 32, вр. чл. 31, ал. 2
ОУ – четири поредни неплатени месечни вноски (частично и изцяло) – м. май,
юни, юли и август и до края на петия гратисен месечен период – 25.09.2018 г.
(при уговорена падежна дата 10-то число и гратисен период 15-дни)
задълженията не са били погасени. Този извод не може да бъде разколебан и
от извършеното плащане на 24.07.2018 г., доколкото сумата е била отнесена
за погасяване на задължения от предходни периоди.
След като условията са били налице, то кредиторът валидно е упражнил
правото си да направи целия използван кредитен лимит предсрочно изискуем
и е уведомил за това ответника с обсъдената покана-уведомление, връчена
6
надлежно на ответника на 12.11.2018 г., с което предсрочната изскуемост е
породила действие.
Тук следва да бъде обсъдено първото оплакване на въззивника за
предсрочно обявена от въззиваемия предсрочна изискуемост, поради
неспазване на предвиден 6 месечен срок. Това оплакване се преценява като
неоснователно, тъй като съгласно клаузите на договора и ОУ, такъв шест
месечен период е предвиден единствено за начисляването на дължимата
възнаградителна лихва върху ползвания кредитен лимит.
Второто оплакване на въззивника касае заключението на изслушаната
ССЕ и, че то е било изготвено без по делото да е била представена цялата
счетоводна документация и данни, с които експертът е работил. Това
оплакване също се преценява като неоснователно. Поначало вещо лице се
назначава, при възникнала необходимост от специални знания в определена
област или по определени въпроси. (чл. 195 ГПК) Не съществува изискване
съдът да извършва самостоятелен анализ на счетоводни документи или пък
вещото лице да работи само с представените по делото доказателства.
Експертът може да извършва и самостоятелни проверки и да изисква
представянето на данни и справки от страните, доколкото те са му
необходими, за да отговори на поставената му задача. В случай, че
въззивникът е считал, че от страна на въззиваемия-ищец е следвало по делото
да бъдат представени определени писмени доказателства или справки е
следвало да отправи съответното искане за представянето им, в границите на
процесуалните срокове, което не е сторено. На следващо място, в случай, че у
страната е възникнало съмнение в обосноваността или в правилността на
даденото заключение, то страната разполага с процесуалната възможност да
оспори заключението. Междувпрочем заключението е било оспорено от
страна на въззивника, но без да бъдат релевирани по-нататъшни искания в
тази насока.
На следващо място, въззивникът счита, че е налице несъответствие на
съдържанието на сключения договор с изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Въззивния съд счита, че това оплакване е неоснователно. Както бе посочено,
неразделна част от сключения Договор са и Общите условия към него като
двата документа са подписани от въззивника на всяка страница. Така, макар и
7
в самия договор да не се съдържат всички елементи посочени в чл. 11 ЗПК, то
те се съдържат в ОУ и доколкото двата документа следва да бъдат
разглеждани като едно цяло, съдът намира, че изискванията на чл. 11, ал. 1
ЗПК са спазени.
Изложеното и при липсата на твърдения и кореспондиращите им
доказателства за погасяване на усвоения и неплатен кредитен лимит, съдът
намира, че води до извода, че претенцията за главницата, чиито размер е
установен посредством събраните специални знания се явява основателна и
искът в размер на 853.65 лв. като основателен подлежи на уважаване.
Досежно претендираната възнаградителна лихва, съдът намира, че
клаузата, в която лихвата е уговорена (чл. 1, ал. 2) съдържа ясно и конкретно
посочване на начина на определяне на формирането й, както и конкретния
размер към датата на сключване на договора, поради което и не се явява
неравноправна. Видно от заключението на ССЕ лихвата е начислявана за
периода 10.07.2018 г. – 05.02.2019 г. и за този период дължимата лихва
възлиза на сумата 106.57 лв., в какъвто размер е заявена за разглеждане и тази
претенция. Съставът на въззивния съд намира, че съобразно разрешението
възприето със задължителната тълкувателна практика на ВКС, че
възнаградителна лихва се дължи до датата на предсрочната изискуемост, в
случая крайната дата на периода на тази лихва следва да бъде редуциран на
12.11.2018 г. – датата на която е обявена предсрочната изискуемост на
длъжника. Видно от заключението на ССЕ, начислената след тази дата
възнаградителна лихва възлиза на 30.05. лв. Съобразно изложеното,
въззивния съд намира, че искът за заплащане на възнаградителна лихва за
разликата над 76.52 лв. до претендирания размер от 106.57 лв. и за периода
13.11.2018 г. - 10.01.2019 г., ще следва да бъде отхвърлен.
Като основателно се преценява оплакването на въззивника, че в
сключения между страните договор не е предвидено заплащането на заемни
такси, каквито се претендират от въззиваемия. Ищецът-въззиваем обосновава
тази си претенция с разпоредбата на чл. 8 от Договора и чл. 53 от ОУ. В
посочените разпоредби е предвидено заплащането от страна на длъжника на
такси за издаване и ползване на кредитната карта. Не се установява
претендираната такса да касае издаване и ползване на картата. Видно от
8
заключението на ССЕ, основанието за начисляването на таксата е невнасянето
от страна на въззивника на минимална сума за погасяване. Съобразно
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква от
потребителя каквото и да е плащане, вкл. на лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора за кредит, които не са изрично посочени в
него. В случая подобна такса не е посочена в договора и този факт не може да
бъде променен от обстоятелството, че такава такса фигурира в Условията за
издаване и обслужване на кредитни карти, имащи характер на Тарифа на
Банката. При това положение претенцията за сумата 75.84 лв. е
неоснователна и в тази му част искът подлежи на отхвърляне.
Държима се явява законната лихва върху главницата, считано от
05.02.2019 г. – датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда, да
изплащането.
Така като е достигнал да идентични крайни изводи досежно главницата
и част от възнаградителната лихва, ВРС е постановил правилно и
законосъобразно решение, което ще следва да бъде потвърдено, а в частите за
претендираните заемни такси – 75.84 лв. и възнаградителната лихва за
разликата над 76.52 лв. и за периода 13.11.2018 г. – 10.01.2019 г., решението
като неправилно и незаконосъобразно ще следва да бъде отменено.
По разноските.
С оглед разясненията, дадени в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г., тълк.д. №
4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на
заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че
дължимите в заповедното производство разноски възлизат на 67.34 лв.,
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от предявеният иск, дължимите на ищеца
– въззиваем, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за първа инстанция възлизат
на 803.61 лв., държавна такса, възнаграждение за вещи лица, възнаграждение
за особен представител и юрисконсултско възнаграждение. Изчисляването е
извършено при включено определено служебно от въззивния съд,
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв
9
За въззивна инстанция на въззиваемия се следват разноски, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба и
съобразно обжалваемия интерес, възлизащи на 224.47 лв., възнаграждение за
особен представител и юрисконсултско възнаграждение. При изчисляването
на разноските е включено и юрисконсултско възнаграждение определено
служебно от въззивния съд, в размер на 100.00 лв.
В тежест на въззивника, на осн. чл. 77 ГПК следва да бъде възложена
дължимата за разглеждането на уважената част от въззивната жалба държавна
такса, възлизаща на 12.78 лв.
В тежест на въззиваемата страна, на осн. чл. 77 ГПК, следва да бъде
възложена дължимата за разглеждането на отхвърлената част от въззивната
жалба държавна такса, възлизаща на 112.24 лв.
Мотивиран от изложеното, съставът на Варненски Окръжен Съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 260513/02.10.2020 г., постановено по гр.д. №
13829/2019 г., на ВРС, XXXIII с., в частта за разликата над сумата 76.52 лв.
до претендираната от 106.57 лв., възнаградителна лихва за периода
13.11.2018 г. – 10.01.2019 г., за сумата 75.84 лв., заемни такси, дължими по
силата на Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит за физически лица от 15.11.2017 г., както и в частта за разноските И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска предявен от „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19 за
приемане за установено, че М. М. М., ЕГН **********, с местожителство в
гр. Варна, ЖК „Вл. Варненчик“, 303, вх. 9, ет. 8, ап. 157, дължи разликата
над сумата 76.52 лв. (седемдесет и шест лева и 52 ст.) до претендирания
размер 106.57 лв. (сто и шест лева и 57 ст.) , представляваща
възнаградителна лихва за периода 13.11.2018 г. – 10.01.2019 г., сумата 75.84
лв. (седемдесет и пет лева и 84 ст.), представляваща заемни такси, всички
дължими по Договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
револвиращ кредит за физически лица от 15.11.2017 г., на осн. чл. 422, ал. 1
10
ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ, за които суми е издадена
Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1873/2019 г. на ВРС, XXIV с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260513/02.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 13829/2019 г., на ВРС, XXXIII с., в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕГН **********, с местожителство в гр. Варна,
ЖК „Вл. Варненчик“, 303, вх. 9, ет. 8, ап. 157 да заплати на „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“, № 19 сумата 67.34 лв., (шестдесет и седем лева и 34 ст.) ,
разноски в заповедното производство и сумата 1028.08 лв. (хиляда двадесет
и осем лева и 08 ст.), разноски за първа и въззивна инстанции, на осн. чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕГН **********, с местожителство в гр. Варна,
ЖК „Вл. Варненчик“, 303, вх. 9, ет. 8, ап. 157 да заплати на ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата 12.78 лв.
(дванадесет лева и 78 ст), държавна такса, на осн. чл. 77 ГПК.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19 да заплати на
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, в полза на бюджета на съдебната власт,
сумата 112.24 лв. (сто и дванадесет лева и 24 ст) , държавна такса, на осн. чл.
77 ПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11