Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на десети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №15262 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Б.М.В. срещу решение от 26.07.2019 г. по гр.д. №29710/2016 г. на
Софийския районен съд, 26 състав, с което е признато за установено на основание
чл.108 ЗС по отношение на жалбоподателя, че Д.Ц.Ц. притежава право на
собственост върху недвижим имот – апартамент №64 в гр. София, жк. „************,
с идентификатор 68134.303.56.3.64 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. София, ведно с припадащите се идеални части от общите части, и
е осъден жалбоподателят да предаде на Д.Ц.Ц. владението върху този имот, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Поддържа, че в нарушение на
разпоредбата на чл.131 ГПК на ответника не е дадена възможност да депозира
отговор на исковата молба, както и че неправилно първоинстанционният съд не е
приел възражението му за подобрения. Сочи, че неправилно СРС е приел, че ищецът
е собственик на процесния недвижим имот и неправилно не е разгледал, респ.
уважил, възражението на ответника за изтекла в негова полза петгодишна
придобивна давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна Д.Ц.Ц. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните
съображения:
По делото
представен договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.117
ЗТСУ №108, т.ІV, от 05.01.1980 г., от който се установява, че ГДИС е продала на
В.М.И.следния недвижим имот: ап. №64, находящ се в гр. София, жк. „************, със ЗП от 43,48
кв.м., заедно с припадащите се избено помещение №13 и 1,240% ид.ч. от общите
части на сградата, както и съответните ид.ч. от правото на строеж.
Представено
е също саморъчно завещания от 07.10.2010 г., с което В.М.И.е завещала на
ответника Б.М.В. следния недвижим имот: ап. №64, находящ се в гр. ********жк. „****Троица“.
В завещанието е посочено, че в случай, че се влоши здравословното състояние на
сина на завещателя Ц.Б.Ц., разходите, задълженията по лечението му и по имота
да бъдат поети от Б.В..
Видно от
представеното по делото удостоверение за наследници, изх.
№РВЕ16-УГ01-3314/13.05.2016 г., издадено от СО, район „Възраждане“, В.М.И.е
починала на 08.11.2010 г. и е оставила следните наследници по закон: Ц.Б.Ц.-син.
Видно от
представеното по делото удостоверение за наследници, изх.
№РВЕ16-УГ01-3313/13.05.2016 г., издадено от СО, район „Възраждане“, Ц.Б.Ц. е
починал на 04.09.2011 г. и е оставил следните наследници по закон: Д.Ц.Ц.-син.
По делото
е представен нот. акт за собственост
върху недвижим имот №11, т.І, н.д. №9/19.02.2016 г. на нот. А.Ш., с който Д.Ц.Ц.
е признат за собственик на следния недвижим имот, индивидуална негов
собственост, придобит по наследство от баба си В.М.И., респ. от баща си Ц.Б.Ц.,
а именно: ап. №64, находящ се в гр.
София, жк. „************, със ЗП от 43,48 кв.м., заедно с припадащите се избено
помещение №13 с площ от 2 кв.м., и 1,240% ид.ч. от общите части на сградата,
както и съответните ид.ч. от правото на строеж.
Представен
е нот. акт за собственост на недвижим имот по писмени доказателства №141, т.І,
н.д. №111/16.06.2016 г. на нот. А.Ш., с който Б.М.В. е признат за собственик на
следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда ап. №64 с
идентификатор 68134.303.56.3.64 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, находящ се в гр. София, жк. „************,
със ЗП от 43,48 кв.м., заедно с припадащите се избено помещение №13 и 1,240%
ид.ч. от общите части на сградата, както и съответните ид.ч. от правото на
строеж.
Видно от
приетото по делото заключение на СГЕ от 25.05.2018 г., което съдът кредитира
напълно, ръкописният текст, вкл. и изписаните три имена, както и подписът в
описаното по-горе саморъчно завещание не са изпълнени от завещателя В.М.И..
Видно от
приетото по делото заключение на СГЕ от 17.10.2018 г., което съдът кредитира
напълно, ръкописният текст, както и подписът в описаното по-горе саморъчно
завещание не са изпълнени от завещателя В.М.И..
От
показанията на свид. К.К.се установява, че ответникът живее в процесния
апартамент след смъртта на В.М.в края на 2010 г. и към настоящия момент също
живее там, като той е собственик на имота.
От
показанията на свид. К.С.се установява, че ответникът живее в процесния
недвижим имот от края на 2010 г. и към настоящия момент, като се е грижел за Ц.Ц..
Свидетелят сочи още, че ответникът се е грижел и за имота, плащал е сметките за
общите части, като е заявил, че апартаментът му е завещан.
Други
относими доказателства не са ангажирани.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни възраженията на въззивника, че не му е дадена
възможност да депозира отговор на исковата молба в нарушение на разпоредбата на
чл.131 ГПК. В първоинстанционното производство е установено, че адв. Рада
Лилова, действала от името на ответника и депозирала отговор по чл.131 ГПК на
09.11.2016 г., е била без надлежно учредена представителна власт, но с молба от
13.12.2016 г. ответникът лично е депозирал молба за издаване на заверено копие
от първоинстанционното дело, която молба е уважена и на 16.12.2016 г.
ответникът лично срещу подпис е получил поисканите копия, видно от направеното
отбелязване на гърба на молбата, т.е. от 16.12.2016 г. за ответника е започнал
да тече едномесечния срок за отговор по чл.131 ГПК. Освен това в първото по
делото о.с.з. пред СРС, проведено на 22.05.2017 г., процесуалният представител
на ответника е заявил изрично, че поддържа депозирания от адв. Л.отговор, както
и е представил молба, с която е конкретизирал възражения за извършени от
ответника в процесния имот подобрения и за изтекла в негова полза петгодишна
придобивна давност от смъртта на В.М.И..
Според
чл.108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее
или държи без да има основание за това. Основателността на предявения иск
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е
собственик на претендирания имот; 2/ процесният имот да се владее или държи от
ответника /да се намира във фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее
или държи имота без правно основание. Тежестта на доказване на първите две
обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото /основанието за владение/ – върху
ответника. При това, за установяването на твърдяното право на собственост
ищецът следва да проведе едно главно
доказване, което за да постигне целта си – формиране на сигурно
убеждение у съда в надлежното осъществяване на всички пораждащи правото му на
собственост факти, следва да бъде пълно. Ответникът може да проведе насрещно и
то непълно доказване, което има за предмет установяването на такива факти,
които изключват възможността за осъществяването на правопораждащите факти и
разколебават сигурността в надлежното им настъпване, като по този начин
осуетяват пълното им доказване.
Настоящият
съдебен състав намира, че в конкретния случай са налице посочените
предпоставки. Ищецът твърди, че е собственик на процесния недвижим имот по
наследство, останало от наследодателите му В. М.И.и Ц.Б.Ц., което обстоятелство
е установено по делото при условията на пълно и главно доказване от събраните и
подробно описани по-горе писмени доказателства – договор за покупко-продажба на
жилище, сключен по реда на чл.117 ЗТСУ, от 05.01.1980 г. и удостоверения за
наследници.
Не следва
да бъдат разглеждани възраженията на въззивника, касаещи легитимацията на ищеца
като единствен собственик на процесния надвижим имот, респ., че наследодателят
му В.М.И.е била единствен собственик на имота, за изтекла в негова полза
петгодишна придобивна давност и за направените от него подобрения, доколкото
възражението, касаещо легитимацията на ищеца, е направено за първи път едва във
въззивната жалба, а възраженията за придобивна давност и за подобренията след
изтичане на срока по чл.131 ГПК, и са преклудирани. Тези възражения е следвало
да бъдат направени в срока за отговор по чл.131 ГПК, доколкото не са свързани със служебно приложения на
материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при които е нужно
заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление. В същия срок
ответникът трябва да направи и фактическите си възражения срещу иска, т.е. да
се позове на правоизключващи и правопогасяващи спорното право факти, т.е. и по
отношение на фактите срокът за отговор е фатален. Съдът има задължение да дава
на страните указания в първото по делото заседание, но само във връзка с
необходимостта да се ангажират доказателства за фактите, на които страните вече
са се позовали – ищецът в исковата молба, ответникът - в отговора.
В
конкретния случай ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил
претендираното от ищеца право единствено с твърдения, че е придобил процесния недвижим
имот по силата на саморъчно завещание, останало от В. М.И., което завещание е
оспорено от ищеца в първото по делото о.с.з. с твърдения за нищожност, тъй като
завещанието не е писано и подписано от завещателя, както и че в него се съдържа
клауза за издръжка и гледане, което противоречи на закона.
Според
разпоредбата на чл.42 б. „б” ЗН завещанието е нищожно, когато при съставянето
му не са спазени разпоредбите на чл.24, съответно чл.25 ал.1, която сочи, че
саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия
завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано
от него. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания.
От
приетите по делото заключения на СГЕ, описани по-горе, се установи по
категоричен и безспорен начин, че процесното завещание от 07.10.2010 г. не е
написано и подписано от завещателя В.М.И., т.е. същото се явява нищожно по
смисъла на чл.42 б. „б” ЗН.
За
пълнота на изложението следва да се посочи също, че процесното завещание е
нищожно и по смисъла на разпоредбата на чл.42 б. „в“ пр.1 ЗН, съгласно която
завещанието е нищожно, когато завещателното
разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е
направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на
добрите нрави, доколкото се съдържа тежест за заветника да се грижи за сина на
завещателя. Трайна е практиката на ВКС /напр. решение №597 от 15.06.2009 г. по
гр.д. №487/2008 г. на I ГО и др./, че завещание, с което на наследника по
завещание се възлагат в тежест задължения за издръжка и гледане, е нищожно по
силата на чл.42 ал.1 б. „в“ ЗН, тъй като такова завещание е противно на закона,
тъй като не представлява едностранен безвъзмезден акт.
При
това положение и доколкото по делото е безспорно, че имотът се владее от
ответника, правилно СРС е приел, че предявеният от ищеца иск с правно основание
чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна,
а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата
от 1438,62 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на договореното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е
основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между
въззиваемия и адв. Д.Т., според който е заплатено адвокатско възнаграждение по
настоящето дело в размер на сумата от 2000,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този
минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.5 вр. ал.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и
правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или до
размера на сумата от 1438,62 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №177742/26.07.2019
г., постановено по гр.д. №29710/2016 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА Б.М.В., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на Д.Ц.Ц., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1438,62 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.