РЕШЕНИЕ
гр. София, 29.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав, в публично
съдебно заседание на първи юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 12949 по описа за 2019 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 16467 от 19.01.2019 г., постановено по
гр.дело № 38863/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 с-в, е признато за установено
по предявените от Х.К. ЕООД против А.Т.Б. ЕООД обективно кумулативно съединени
искове, че А.Т.Б. ЕООД дължи в полза на Х.К. ЕООД суми, както следва: 1/ сумата
от 6675 евро, представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон
2012 г. по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. /задължения по
фактура № 91/12.09.2012 г. за сума в размер от 4977,58, равняващи се на 2545
евро, и по фактура № 97/12.09.2012 г. за 8077,58 лева, равняващи на 4130 евро/,
ведно със законната лихва върху сумата от 6675 евро, считано от 30.04.2014 г.
до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 1945,76 евро, представляваща
договорна неустойка за забава за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., ведно
със законната лихва върху сумата от 1945,76 евро, считано от 30.04.2014 г. до
окончателното ѝ изплащане, за които суми на 10.05.2014 г. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 23789/2014 г.
по описа на СРС, ГО, 46 състав.
С решението си първоинстанционният
съд се е произнесъл и по въпроса за разпределението на отговорността за
разноски, като е осъдил ответникът А.Т.Б. ЕООД да заплати в полза на Х.К. ЕООД
сумата от 1937,21 лева, представляваща направени разноски в исковото
производство пред СРС и сумата от 1137,21 лева, представляваща разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС.
Срещу първоинстанционното
решение е постъпила въззивна жалба вх. № 5046037/15.03.2019 г. от името на ответника
А.Т.Б. ЕООД, чрез адвокат Станев, в която са наведени оплаквания за
неправилност на обжалвания съдебен акт. В жалбата се излагат съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че се
установява от доказателства по делото, че ищецът е изпълнил задълженията си по
отношение на шестима туристи, които са били настанени и обслужени по силата на
направени от ответника резервации. Поддържа се, че по делото не се съдържат
доказателства, от които да се установява, че от страна на ответника са
направени заявки-резервации за конкретните претендирани
в исковата молба доставки на услуги, още по-малко за потвърждаване на такива
резервации. В жалбата се излагат подробни съображения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, обуславящи
неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че първоинстанционният
съд не е съобразил, че не са налице резервации, съдържащи съществените
реквизити, валидни за туристическия ваучер по смисъла на чл. 25 от Закон за
туризма, в редакцията му към реализиране на туристическите услуги. Поддържа се,
че всички издадени фактури, на които ищецът основава претенциите си не
отразяват по никакъв начин количеството пакети, количеството туристи,
периодите за които са формирани
отразените във фактурите суми, периода на престоя на туристите, единичната цена
на всеки пакет, евентуалните намаления за деца и др. Излагат се твърдения, че
доколкото не е установена изискуемостта на паричните задължения, предвид
липсата на установено по делото връчване на процесните
фактури от ищеца на ответника, то не са налице предпоставките и за прилагане на
нормата на чл. 92 ЗЗД, относно уговорената между страните неустойка.
Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение и за отхвърляне в цялост на предявените искове. Претендират се разноски
за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по
чл. 263, ал. 1 ГПК, от името на въззиваемата страна Х.К.
ЕООД е депозиран отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва, моли за оставянето ѝ без уважение и за потвърждаване
на обжалваното първоинстанционно решение. Поддържа се
становище за неоснователност на наведените с въззивната
жалба съображения за неправилност на обжалваното решение. Посочва се, че
отговорът на исковата молба, подаден от името на ответника в първоинстанционното производство е просрочен, поради което
всички възражения на ответника, с изключение на тези за извършени плащания на претендираните от ищеца вземания, са преклудирани.
Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран на 30.04.2014 г. със заявление по чл. 410 ГПК от Х.К. ЕООД, с което е
поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу А.Т.Б. ЕООД за сумата от 8620,76 евро, от които сумата 6675 евро,
възнаграждение по договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. и сумата от
1945,76 евро, неустойка за забавено плащане на възнаграждението по т.8.2 от
договора, дължима за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., ведно със законна
лихва, считано от 30.04.2014 г. до плащане на вземането.
На 10.05.2014 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 23789/2014 г., по описа на СРС, 46 състав, с която е разпоредено А.Т.Б. ЕООД да заплати на Х.К. ЕООД посочените
в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по делото заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е връчена на представител на А.Т.Б. ЕООД на 15.05.2014
г., като в законоустановения срок от името на
дружеството е депозирано възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което
и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният
съд е указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на
вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на
съда. В указания срок и по реда на чл.
422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу А.Т.Б. ЕООД за претендираните
в заявлението суми.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно.
По отношение допустимостта на същото, настоящият съдебен
състав намира следното:
Видно от петитума на исковата
молба ищецът иска да бъде признато за установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К.
ЕООД суми, както следва: 1/ сумата от 6675 евро – главница и 2/ сумата
от 1945,76 евро, представляваща дължима неустойка за периода 22.09.2012 г. –
29.04.2014 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2014 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и разноските по делото. От така заявения
в исковата молба петитум следва да се направи извод,
че ищецът претендира присъждането на законна лихва само върху твърдяното
вземане за главница, но не и върху това за дължима неустойка за периода
22.09.2012 г. – 29.04.2014 г. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и
обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Като се е
произнесъл с повече от това, с което е сезиран от ищеца с исковата молба, първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум
и е постановил недопустим съдебен акт в частта, с която е признал за
установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума, представляваща законната
лихва върху претендираната договорна неустойка за
забава от 1945,76 евро, дължима за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г.,
считано от 30.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, следователно
обжалваното първоинстанционното решение е недопустимо
в тази част и следва да бъде обезсилено.
В останалата си част обжалваното първоинстанционно
решение е допустимо.
По отношение правилността на решението в допустимата му
обжалвана част, СГС, ГО, IV-А въззивен състав, намира
следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.
286 ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид предмета на спорното материално право, в тежест
на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК в условията на пълно и главно доказване е
било до докаже три главни обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните
договор за изработка, с който му е възложено предоставянето на туристически
услуги, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на
изработеното от ответника. По иска за неустойка ищецът е следвало да докаже: 1)
изпадането на ответника в забава, 2) наличието на постигната уговорка за дължимост на неустойка, предвидено в сключения между
страните договор за предоставянето на туристически услуги и 3) размера на
задължението за неустойка. Ответникът следва да ангажира доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи
или правопогасяващи възражения срещу съществуването
на вземането, респективно срещу изискуемостта на вземането.
Договорът за предоставяне на туристически услуги
/конкретно хотелиерството като вид туристическа дейност по чл. 3, ал. 1, т. 2
от ЗТ/ е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика
няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален
договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно
присъщите на съдържанието му съществени елементи - работата, която възложителят
възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което
възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа.
Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на
договора за изработка.
В конкретния случай, ищецът основава претенцията си на
твърдение за сключен договор за предоставяне на туристически услуги.
По делото е представен и приобщен към доказателствения материал, договор за туристически
услуги от 29.08.2011 г., сключен между А.Т.Б.
ЕООД, в качеството на възложител и Х.К. ЕООД, в качеството на изпълнител, по
силата на който възложителят възлага, а изпълнителят приема да осигури
туристическа обслужване на организираните и изпратени от възложителя туристи в
комплекс на изпълнителя, съгласно контингента и цените, указания в Приложение №
1, което се счита неразделна част от договора, като договорът е бил валиден за
туристически сезон 2012 г., съгласно чл. 2.1. от същия. Въз основа на
представения по делото договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., се
налага извод, че страните в
настоящото производство са били обвързани от валидно правоотношение по договор
за туристически услуги, по силата на който на ищеца е възложено предоставянето
на туристически услуги, при цени, уговорени между страните и посочени в
Приложение № 1, което е неразделна част от договора. Същевременно това обстоятелство
не се оспорва от ответното дружество.
По отношение фактическото изпълнение на същите услуги по
делото са представени писмени доказателства, а именно: Ваучер за резервация №
64509 за настаняване за периода 06.08.2012 г. – 13.08.2012 г. на лицата Й.Ш., Й.Ш.,
Б.Ш.и Б.М.в А.К.Е.2 /посочен в представеното по делото Приложение № 1,
неразделна част от договор за туристически услуги от 29.08.2011 г./; Ваучер за резервация №
205919 за настаняване за периода 13.08.2012 г. – 20.08.2012 г. на лицата С.С., С.С., К.С.и М.С.в А.К.С.В./посочен
в представеното по делото Приложение № 1, неразделна част от договор за
туристически услуги от 29.08.2011 г./;
Ваучер за резервация № 240058 за настаняване за периода 13.08.2012 г. –
27.08.2012 г. на лицата А.Б., Г.Б., В.Б., П.Б.и Е.Б.в А.К.С.П.1 и 2 /посочен в
представеното по делото Приложение № 1, неразделна част от договор за
туристически услуги от 29.08.2011 г./;
Ваучер за резервация № 66808 за настаняване за периода 29.07.2012 г. –
12.08.2012 г. на лицата М.Б.и Д.С.в А.К.Е.2 /посочен в представеното по делото
Приложение № 1, неразделна част от договор за туристически услуги от 29.08.2011 г./; Ваучер за резервация №
205909 за настаняване за периода 29.07.2012 г. – 12.08.2012 г. на лицата М.Ф., Я.Ф.и
Д.Ф.в А.К.Е.2 /посочен в представеното по делото Приложение № 1, неразделна
част от договор за туристически услуги
от 29.08.2011 г./. От така представените писмени доказателства се
установява, че посочените във ваучерите лица са били настанени през периодите
посочени във ваучерите, и са ползвали туристически услуги предоставени от
изпълнителя по договор за туристически услуги
от 29.08.2011 г., във връзка с поетите към възложителя задължения. Този
извод се налага, доколкото ответникът не оспорва и изрично заявява, че на база
сключения между страните договор от 29.08.2011 г. е сключвал договори с
чуждестранни туроператори, по силата на които са изпращани туристи за
настаняване от ищеца, с издадени ваучери, част от които са представени и към
исковата молба. Това признание на неизгоден за страната факт ценен в съвкупност
с описаните по-горе писмени доказателства и обстоятелството, че ваучерите са
били в държане на ищеца /което въззивният съд цени
като допълнителна индиция за това, че посочените в
тях лица действително са били настанени от ищеца в изпълнение на задълженията
по процесния договор/, води до извода, че през
посочените във ваучерите периоди, посочените в същите лица са ползвали
туристически услуги, предоствени от ищцовото дружество в изпълнение на задълженията му, поети
по процесния договор, както и че ваучерите са
издавани именно във връзка с процесния договор за
туристически услуги от 29.08.2011 г.
Съгласно чл. 6.1. от процесния
договор разплащането между страните се извършва на базата на надлежно оформени
от изпълнителя фактури за предоставени услуги, като фактурите следва да бъдат в
посочената в Приложение № 1 към договора валута и придружени от съответните
ваучери.
В чл. 6.5. от договора е уговорено, че окончателното
разплащане между страните за сезон 2012 г. следва да се извърши най-късно до
21.09.2012 г.
За ползваните от горепосочените лица туристически услуги
и обслужване са издадени проформа фактури, както
следва: проформа фактура № 13/14.08.2012 г. за
резервация № 64509 на името на Й.Ш. за сумата от 280 евро; проформа фактура №
5/17.08.2012 г. за резервация № 205919 на името на С.С.
за сумата от 259 евро; проформа фактура № 14/14.08.2012 г. за резервация № 240058 на името на А.Б. за
сумата от 1146 евро; проформа фактура № 12/31.07.2012
г. за резервация № 66808 на името на М.Б.за сумата от 300 евро; проформа фактура №
11/31.07.2012 г. за резервация № 205909 на името на М.Ф. за сумата от 560 евро.
Издадена е и фактура № **********/12.09.2012 г., за ползваните от
горепосочените лица туристически услуги, за сумата от 4977,58 лева /или 2544,99
евро/, съответстваща на сумите по издадените проформа
фактури. С горното ищецът е изпълнил задълженията си по чл. 6.1. от процесния договор по отношение на предоставените
туристически услуги, за които е издадена фактура № **********/12.09.2012 г.
Действително по делото се установи, че няма данни фактура №
**********/12.09.2012 г. да е осчетоводена от ответното дружество и няма данни
да е включена в дневника за покупки по ЗДДС на последното. От друга страна,
обаче, въз основа на приетите по делото заключения на вещо лице по допуснати,
изготвени и приети по делото съдебно-счетоводна и допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, както и от изложеното от вещото лице в открито
съдебно заседание, се установи, че счетоводството на ответника не е водено
редовно, както и че счетоводителя на дружеството ответник е отказало съдействие
на вещото лице, поради което само на това основание не може да се приеме, че е
налице неизпълнение на задължението на ищеца по чл. 6.1. от договора. Още
повече, че от заключението на вещото лице по приетата допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че фактура № **********/12.09.2012
г. е включена в дневниците за продажба на ищцовото
дружество и е подадена Справка-декларация № 2210-1881286/15.10.2012 г. в ТД на
НАП.
Съгласно чл. 6.5. от процесния
договор, окончателното разплащане между страните за сезон 2012 г. е следвало да
се извърши най-късно до 21.09.2012 г.
От страна на ответника са наведени твърдения, че на
02.08.2012 г. в полза на ищеца е преведена сума в размер на 6462,06 лева, с
която сума се твърди, че са погасени част от претендираните
в настоящото производство от ищцовото дружество
вземания. Представено е и платежно нареждане от 02.08.2012 г., удостоверяващо
това обстоятелство, в което изрично е посочено, че получател на паричния превод
е Х.К. ЕООД, с основание на превода arrivals. Същевременно от заключението на
вещото лице по приетата от първоинстанционния съд
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода м. 01.2012 г. – м.
12.2012 г. ответникът е извършил плащания по сметка на ищеца в размер на
9084,82 лева. Същевременно, обаче, от заключението на вещото лице се установява
също, че ответникът не е представил на вещото лице първичните счетоводни
документи за извършените плащания, поради което не може да конкретизира
основанието на извършените преводи. Предвид горното и доколкото между страните
в настоящото производство са налице трайни търговски отношения във връзка със
сключени договори за туристически услуги и доколкото липсват конкретни
доказателства, от които да се установи, че с извършените в полза на ищцовото дружество през 2012 г. плащания са погасени именно
задълженията на ответника по фактура № **********/12.09.2012 г., то се налага
извод, че ответникът е останал задължен към ищеца за сумата от 2544,99 евро,
представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон 2012 г. по
Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., за които е издадена фактура №
**********/12.09.2012 г. с издател Х.К.
ЕООД и получател А.Т.Б. ЕООД
Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоинстанционно решение, в частта, с
която е признато за установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сумата от
2544, 99 евро, представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон
2012 г. по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., за които е издадена
фактура № **********/12.09.2012 г. с издател Х.К. ЕООД и получател А.Т.Б. ЕООД е правилно и
следва да бъде потвърдено.
С исковата молба се претендира и признаване дължимостта на сумата от 8077,58 лева с включено ДДС,
представляваща левовата равностойност на 4130 евро, като са изложени твърдения,
че в допълнителните условия към Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г.
между страните е уговорено, че в случай, че възложителя А.Т.Б. ЕООД не е
отменил в предвидения в договора срок направените от него резервации, същият е
длъжен да заплати изцяло сумата, дори и туристите да не са пристигнали – “No Show”. В тази връзка
се сочи, че за направените от А.Т.Б. ЕООД резервации, изпълнителят Х.К. ЕООД е
издал фактура № **********/12.09.2012 г. за сумата от 8077,58 лева с включено
ДДС.
Действително от представените по делото допълнителните
условия към Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. се установява, че
между страните по договора е уговорено, че в случай, че възложителя А.Т.Б. ЕООД
не е отменил в предвидения в договора срок направените от него резервации,
същият е длъжен да заплати изцяло сумата, дори и туристите да не са пристигнали
– “No Show”, като тези
случаи резервацията се канселира автоматично и се
фактурира изцяло. Действително по делото са представени проформа
фактура № 16/11.09.2012 г. за сумата от 4130 евро, в която е посочено, че
основанието за начисляване и издаване е „no show”, както и фактура № **********/12.09.2012 г. за сумата от 8077,58
лева с включено ДДС, представляваща левовата равностойност на сумата от 4130
евро.
От друга страна, обаче, само въз основа на горните
представени по делото доказателства не може да се направи извод, че за лицата,
посочени в проформа фактура № 16/11.09.2012 г.
действително са били направени резервации от ответника А.Т.Б. ЕООД, свързани с
ползването на туристически услуги, предлагани от ищцовото
дружество по процесния договор, за да се приеме, че
за ответното дружество е възникнало задължение на първо място да отмени в
предвидените в договора срокове направени резервации, по които знае, че туристи
няма да пристигнат, и на второ място да заплати на ищцовото
дружество суми по клаузата “No Show”.
Предвид гореизложеното предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ се явява
неоснователен за сумата от 4130,00 евро, представляваща цена на предоставени
услуги за туристически сезон 2012 г. по Договор за туристически услуги от
29.08.2011 г., за които е издадена фактура № **********/12.09.2012 г. с издател Х.К. ЕООД и получател А.Т.Б. ЕООД, и следва
да бъде отхвърлен в тази част.
Първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че А.Т.Б.
ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума, представляваща цена на предоставени услуги за
туристически сезон 2012 г. по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г.
за разликата над 2544, 99 евро до пълния уважен размер от 6675 евро /или за
сумата от 4130 евро/.
По отношение на предявения иск с правно основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД, настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно чл. 8.1. от процесния
договор при забава на плащане се начислява лихва в размер на 0,035 % на ден
върху дължимата сума.
Съгласно чл. 8.2. от процесния
договор в случай, че остане неизплатена сума след края на текущата календарна
година, то лихвата за целия срок на забавата в размер на 0,05 % на ден върху
дължимата сума.
Настоящият съдебен състав намира, че са налице всички
изискуеми предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Установи се изпадането на ответника в забава за заплащането на сумата от 2544,
99 евро, представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон 2012
г. по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., за които е издадена
фактура № **********/12.09.2012 г. с издател
Х.К. ЕООД и получател А.Т.Б. ЕООД,
наличието на постигната уговорка за дължимост
на неустойка, предвидено в сключения между страните договор за предоставянето
на туристически услуги, както и размера на задължението за неустойка, а именно
0,05 % на ден върху дължимата сума, по отношение на която ответника е изпаднал
в забава, а именно 2544,99 евро. Предвид горното предявеният иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан до размера от 742,95
евро /определен по реда на чл. 162 ГПК/, като за горницата до пълния предявен
размер от 1945,76 евро следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че А.Т.Б.
ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума, представляваща договорна неустойка за забава за
периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г. за разликата над 742,95 евро до пълния
уважен размер от 1945,76 евро /или за сумата от 1202,81 евро/.
По отношение разпределението на отговорността за разноските в
производството пред СРС:
При този изхода на спора първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, с която на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК А.Т.Б. ЕООД е осъдено да заплати в полза на Х.К. ЕООД разноски в исковото производството пред СРС за разликата
над 738,85 лева до пълния присъден размер от 1937,21 лева и разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС за
разликата над 433,73 лева до пълния присъден размер от 1137,21 лева.
При този изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски в производството пред СРС. От името на
ответното дружество е направено искане за присъждане на разноски и са
представени доказателства за извършването на такива, а именно за заплатен
депозит за вещо лице в размер на 100 лева. Направено е искане и за присъждане
на адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, като е представен и
договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че за
процесуално представителство в първоинстанционното
производство е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лева,
платимо по посочена в договора банкова сметка, ***ства
за извършеното плащане.
Съгласно разрешенията дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г., постановено по т.д. № 6/2012 на ОСГТК на
ВКС само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат
да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането, каквото в настоящия случай не е направено,
поради което и не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение в полза
на ответната страна в производството пред СРС.
Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Х.К.
ЕООД следва да бъде осъдено да заплати в полза на А.Т.Б. ЕООД сумата от 61,86
лева, представляваща разноски за заплатен депозит за вещо лице в производство
пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
По отношение разпределението на отговорността за разноските в
производството пред СГС:
При този изход на спора право на разноски във въззивното производство имат и двете страни. Същите са
поискали присъждането на такива до приключване на последното заседание пред
настоящата съдебна инстанция и са представили доказателства за тяхното
извършване.
От името на въззивника А.Т.Б.
ЕООД е направено искане за присъждане на разноски в производството пред СГС за
заплатена държавна такса в размер на 337,21 лева.
Предвид горното, с оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК Х.К. ЕООД следва да
бъде осъдено да заплати в полза на А.Т.Б. ЕООД сумата от 208,60 лева,
представляваща разноски за заплатена държавна такса в производството пред СГС,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
От името на въззиваемата
страна Х.К. ЕООД е направено искане за присъждане на разноски в производството
пред СГС за заплатено адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ и
съдействие в размер на 1200,00 лева.
Предвид горното, с оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК А.Т.Б. ЕООД следва да
бъде осъдено да заплати в полза на Х.К. ЕООД сумата от 457,68 лева
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС,
съразмерно на уважената част от исковете.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 16467 от 19.01.2019 г.,
постановено по гр.дело № 38863/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 с-в в частта, с
която е признал за установено, че А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***-17 дължи на Х.К. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** сума, представляваща законната лихва върху претендираната договорна неустойка за забава от 1945,76
евро, дължима за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., считано от 30.04.2014
г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТМЕНЯ решение № 16467 от 19.01.2019 г.,
постановено по гр.дело № 38863/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 с-в в частта, с
която: 1/ е признато за установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума,
представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон 2012 г. по
Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. /задължения по фактура №
97/12.09.2012 г. за 8077,58 лева, равняващи на 4130,00 евро/ за разликата над 2544,
99 евро до пълния уважен размер от 6675 евро; 2/ е признато за установено, че А.Т.Б.
ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума, представляваща договорна неустойка за забава за
периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г. за разликата над 742,95 евро до пълния уважен
размер от 1945,76 евро /или за сумата от 1202,81 евро/, както и в частта за
разноските, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.Т.Б. ЕООД е осъдено да
заплати в полза на Х.К. ЕООД разноски в исковото производството пред СРС за
разликата над 738,85 лева до пълния присъден размер от 1937,21 лева и разноски
в заповедното производство по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС за
разликата над 433,73 лева до пълния присъден размер от 1137,21 лева, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от Х.К. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***
против А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***-17 иск
с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ за сумата от 4130,00
евро, представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон 2012 г.
по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. за която е издадена фактура
№ **********/12.09.2012 г. с издател Х.К.
ЕООД и получател А.Т.Б. ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума считано
от 30.04.2014 г. до изплащането ѝ, за която сума на 10.05.2014 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 23789/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от Х.К. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***
против А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***-17 иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1202,81 евро, представляваща договорна
неустойка за забава за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., за която на
10.05.2014 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16467 от 19.01.2019
г., постановено по гр.дело № 38863/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 с-в в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Х.К. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати в полза на А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***-17, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 61,86 лева,
представляваща разноски за заплатен депозит за вещо лице в производство пред
СРС, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА Х.К. ЕООД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати в полза на А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***-17, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК сумата от 208,60 лева, представляваща
разноски за заплатена държавна такса в производството пред СГС, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА А.Т.Б. ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***-17 да заплати в полза на Х.К.
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК сумата от 457,68 лева
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.