Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …………….2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и шести
април през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР
КОСТАДИНОВ
при секретаря ВАЛЕНТИНА
ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 14 615 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх.№ 5111275 от 24.07.2017 г. на ответника „Д.“ АД срещу
Решение № II – 69-22 от
16.06.2017 г. на СРС, II ГО, 69 състав по гр.д. № 36529 по описа за 2013 г., в частта, в която на основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр. чл.372, ал.1 от ТЗ е признато за установено, че ответникът „Д.“ АД дължи на
ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ сумата от 2513.98
лева, от която 1). сумата от 463.58
лева, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за
превоз, обективиран във фактура № 714 от
07.10.2011 г., 2). сумата от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение
по договор за превоз, обективиран във фактура
№ 615 от 27.09.2010 г., 3). сумата от 592.00 лева представляваща дължимо
възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от 05.10.2010 г. и 4). сумата от 546.40 лева,
представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 595 от 05.07.2010 г., ведно
със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 14.03.2013 г. до
окончателното изплащане на сумата.
С
решението ответникът „Д.“ АД е осъден да заплати на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумите от 606.22
лева и 1063.61 лева, представляващи сторените в заповедното и исковото
производство разноски.
Във
въззивната жалба на ответника „Д.“ АД се инвокират съображения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение в
посочената част. Излага се, че първоинстанционният съд не е бил обсъдил изготвената
по делото ССчЕ, както и представените писмени доказателства, в това число и
официалният документ на НАП с изх. № 2553-04-1043 от 17.09.2014 г. Не се
оспорва, че ответникът „Д.“ АД се е намирал в трайни търговски отношения с
ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ на основание сключвани договори за превози и съгласно
събраната по делото доказателствена съвкупност. Излага се, че част от
издадените от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“
фактури реално не са били заплатени преди завеждане на делото. От друга
страна, се счита, че са останали две спорни като недължими между страните
фактури № 511 от 07.12.2009 г. за сумата от 421.20 лева и фактура № 594 от
01.07.2010 г. за сумата от 1680.00 лева. Излага се, че ответникът „Д.“ АД е
извършило в хода на съдебното производство плащане на всички дължими суми по
сключените между страните договори за превози на товари. Заявява се, че този
факт се установявал от неоспорената от страните ССчЕ, така и от счетоводната
справка на ответника „Д.“ АД. Извършва се позоваване от ответното дружество на
официалният документ на НАП с изх. № 2553-04-1043 от 17.09.2014 г. , според
който се установявало, че в дневниците за покупки по ДДС за периода от
м.07.2010 г. до датата на издаване на писмото не е имало данни за включване на
фактура № 594 от 01.07.2010 г. с контрахент ЕТ „Г.Д.– Р.“. Поддържа се, че с
направеното плащане в хода процеса, което обстоятелство е потвърдено от ССчЕ,
ответникът „Д.“ АД не дължал останалите суми по фактурите № 511 от 07.12.2009 г.
за сумата от 421.20 лева и фактура № 594 от 01.07.2010 г. за сумата от 1680.00
лева. Мотивират се съображения, че съдът на основание чл.202 от ГПК не е
задължен да се съобразява със заключението на вещото лице по ССчЕ, като в тази
насока е и трайната съдебна практика на ВКС. Инвокират се доводи, че чрез
спорните две фактури № 511 от 07.12.2009г.
и фактура № 594 от 01.07.2010 г.
ищецът ЕТ „Г.Д.– Р.“ има за цел да установи, че между страните са били
сключени още два договора за автомобилен превоз на товари. Заявява се, че
съгласно константната съдебна практика на ВКС, за да се счита за възникнало
правоотношението между страните по определен договор, следва издадените фактури
да са включени, в случая от ответника „Д.“ АД, в дневника за покупко-продажби
по ДДС и да е ползван данъчен кредит за тях. Излага се, обаче, че в настоящият
случай, в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК ищецът не е бил провел
главно и пълно доказване, въпросните две фактури № 511 от 07.12.2009 г. и фактура № 594 от 01.07.2010 г. да са
включени в дневника за покупко-продажби по ДДС на ответника „Д.“ АД и да е
ползван данъчен кредит за тях. Инвокират се доводи, че дори и да не е бил
подаден отговор на исковата молба от ответника „Д.“ АД, то ищецът не следва да
се счита за освободен да докаже на основание чл.154, ал.1 от ГПК предпоставките
на спорното материално право относно дължимостта на процесните фактури под №
511 от 07.12.2009 г. и № 594 от
01.07.2010 г. Излага се, че тези два
фактури не са годни доказателства, тъй като не били подписани от ответника „Д.“
АД чрез съответното приемащо лице и само въз основа на тях не следва да се
счита, че претенциите на ищеца за тяхната дължимост е налице. Мотивира се, че при
липсата на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната
стопанска операция, то фактурите не могат да бъдат годни доказателства за извършени фактически действия по
получаване и приемане на стоките, нито доказателство за облигационна
обвързаност между страните по силата на неформални договори. Сочи се, че
съпътстващите документи към фактурите, също не носили подписа на представител
на ответника „Д.“ АД, като останалите документи на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ касаели
правоотношения между ищеца и трети за делото лица, поради което същите се
считат за неотносими към делото. По изложените съображения се предявява искане
към въззивната инстанция за отмяната на обжалваното решение в посочената част и
за отхвърляне на исковата претенция в уваженият размер от 2513.98 лева като
неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.
В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК
въззиваемата страна – ищец в производството ЕТ „Г.Д.– Р.“ оспорва като
неоснователна въззивната жалба на ответника „Д.“ АД. Претендират се разноски.
По
делото е постъпила по реда на чл.248 от ГПК частна жалба от ответника „Д.“ АД
срещу разпореждане № 236344 от 10.10.2017 г., с характера на определение, с
което е оставена без уважение молбата на ответника „Д.“ АД от 25.07.2017 г. за
изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските.
В
частната жалба на ответника „Д.“ АД се обективират съображения за неправилност
и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт. Счита се, че размера на
разноските е следвало да се определят от първоинстанционният съд съразмерно на
уважената и отхвърлената част на исковата претенция. Заявява се, че неправилно
в тежест на ответника са възложени разноските в цялост, без да се отчита изхода
по спора. Предявява се искане за отмяната на разпореждането на съда,
постановено по реда на чл.248 от ГПК и за определяне на размера на разноските,
съобразно изхода на спора.
В
законоустановеният срок е постъпил
отговор на частната жалба от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“, с който се излагат
съображения за неоснователност на частната жалба на ответника „Д.“ АД и се
предявява искане за оставянето й без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението в цялост, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд намира постановеното от
СРС решение за валидно в цялост и допустимо в обжалваната му част, а по
съществото на спора с оглед очертания във въззивната жалба предмет – за неправилно, по следните съображения:
По силата на правната норма, уредена в чл.
269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е
длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по
релевираните във въззивната жалба
основания, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно
производство, въззивният съд действа като
апелация (т. нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и задължителната
за въззивните съдилища практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г.,
II г. о., ГК, в което се приема, че "въззивният
съд дължи произнасяне с решението си само
в пределите на въззивната жалба, с
която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т. е. той може
да се произнася само по онези части от първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивната жалба, съответно не може да
разглежда доводи по искания, които не са разгледани от първата инстанция. Въззивният съд ...дължи произнасяне само по
наведените в жалбата доводи - чл. 269 ГПК."; Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г.,
II г. о., ГК, в което се приема, че "въззивният
съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на
жалбоподателя, както е посочено и в чл.
269, изр. 2 ГПК - ограничен от
посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на
различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него
първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са
разгледани в първоинстанционното производство. Вярно е, че той има правомощието
на самостоятелна преценка на доказателствата, събрани пред първоинстанционния
съд, но в рамките на посочения във въззивната
жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно
предмета му, определен в първоинстанционното производство.".
Следователно, предметът на
решаващата дейност на въззивната
инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба и отговора на исковата молба,
а с релевираните във въззивната жалба
основания за неправилност на обжалвания съдебен акт - по отношение на неговата
обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният
съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил
правилно материалния закон.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано в частта, в която предявеният положителен установителен
иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.372, ал.1 от ТЗ е отхвърлен за сумата над
размера на уважената претенция от 2513.98 лева до пълния предявен размер от
11 131.40 лева, поради извършено от ответника „Д.“ АД в хода на
производството плащане, от която сумата от 3849.00 лева,
представляваща възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура №
704 от 08.08.2011 г., сумата от 2688.00 лева, представляваща възнаграждение по
договор за превоз, обективиран във фактура № 662 от 19.04.2011 г., както и
сумата от 2080.42 лева, представляваща погасена част от възнаграждение по говор
за превоз, обективиран във фактура № 714 от 07.10.2011 г., поради което в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила и
въззивният съд не дължи произнасяне по нея.
От материалите по делото е видно, че СРС, 69 състав е бил сезиран
с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ.
В постановеното решение е прието
за установено, че исковата претенция на ЕТ „Г.Д.– Р.“ срещу „Д.“ АД е
основателна само за размера за сумата до 2513.98
лева,
от която сумата от 463.58 лева,
представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във фактура № 714 от
07.10.2011 г., сумата от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение
по договор за превоз, обективиран във фактура
№ 615 от 27.09.2010 г., сумата от 592 лева, представляваща дължимо
възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от 05.10.2010 г. ,
като съдебният състав на СРС, ГО е приел следното:
Предмета на исковото производство,
очертан в исковата молба, съгласно предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр.
372, ал.1 от ТЗ е за сумата от 11 131.40
лева, претендирана на основание шест броя фактури, от която сумата от
546.40 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във 1). фактура № 595 от 05.07.2010 г.; сумата
от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във 2). фактура № 615 от 27.09.2010 г.; сумата
от 592 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във 3). фактура № 617 от 05.10.2010 г.; сумата
от 2688.00 лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във 4). фактура № 662 от 19.04.2011 г.; сумата
от 3849.00 лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във 5). фактура № 704 от 08.08.2011 г. и сумата
от 2544.00 лева, представляваща погасена част от възнаграждение по говор за
превоз, обективиран във 6). фактура №
714 от 07.10.2011 г.
С оглед кредитираните и неоспорени от
ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ шест броя платежни нареждания от 17.04.2014 г., 15.05.2014
г., 23.05.2015 г., 26.05.2015 г., 13.06.2014 г. и 17.06.2014 г. с общ размер на
плащането за сумата от 8617.42 лева,
съдът е приел, че след като в платежните нареждания не се отразявало от
длъжника кое задължение по коя отделна фактура се погасявало, то следвало на
основание чл.76, ал.1 от ЗЗД извършеното частично плащане от ответника да се
съотнесе първо към най-обременителното по размер парично задължение по
посочените шест броя фактури до изчерпването на сумата към по-малките по размер
задължения. В този смисъл, съдът е приел, че от плащането от 8617.42 лева
следва да се считат за изцяло погасени сумите от 3849.00 лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз,
обективиран във фактура № 704 от
08.08.2011 г. и сумата от 2688.00
лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 662 от 19.04.2011 г., както и
част от задължението фактура № 714 от 07.10.2011 г. за сумата от 2080.42
лева. След приложението на чл.76, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел,
че са дължими – оставаща част от задължението по фактура № 714 от 07.10.2011 г. за сумата от 463.58 лева и
задълженията по сумата от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение по
договор за превоз, обективиран във фактура
№ 615 от 27.09.2010 г., сумата от 592 лева, представляваща дължимо
възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от 05.10.2010 г. Общият размер на исковата претенция
по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.372, ал.1 от ТЗ, която оставала непогасена се
явявала в размер на 2513.98 лева и до този размер искът е уважен.
С оглед доводите и възраженията на
ответника „Д.“ АД от въззивната му жалба за липсата на доказателства за наличие
на облигационна връзка по договор за превоз на товари по две от фактурите № 511
от 07.12.2009 г. и № 594 от 01.07.2010
г., доколкото същите не са били подписани от представител на ответника и не са
били осчетоводени от същия, настоящата инстанция приема, че решението на
първоинстанционният съд в обжалваната му част на уважената исковата претенция за
сумата от 2513.98 лева е неправилно и необосновано.
Дори по делото да липсва отговор на
исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, спрямо ответника се счита, че не се
преклудира възможността, същият след този момент, включително до края на
устните състезания, и дори в по-късен
момент пред въззивната инстанция, да се защитава с правни доводи и с
възражения, изведени от анализа на доказателствената съвкупност, който той
извършва. В тази насока е решение № 27
от 25.05.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2136/2017 г. I ГО,
според която „…..оценката, която страните правят на събраните по делото доказателства
и правните доводи, с които подвеждат фактите по делото под съответната правна
норма, се излагат от тях пред съда при устните състезания, съответно в
писмената защита по чл. 149 ал.3 ГПК и те не се обхващат от преклузията на чл.
133 ГПК. (срв. решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 2410/2013г.). Независимо от
изложените от страните по време на устните състезания правни доводи, при
решаването на делото, първоинстанционният съд е длъжен да извърши самостоятелна
преценка на събраните доказателства и да установи фактите и породените от тях
правоотношения. Такава преценка дължи и
въззивният съд в рамките на доводите във въззивната жалба …..“
Във въззивната жалба на ответника „Д.“
АД е видно, че същия се позова на твърдения за липсата на облигационна връзка по
две оспорени от него фактури под № 511 от 07.12.2009 г. и № 594 от 01.07.2010 г., така и на процесуално
нарушение, доколкото се заявява, че съдът не е обсъдил в мотивите си приетата
по делото ССчЕ. Действително в мотивите на първоинстанционното решение липсва
извършен анализ на ССчЕ, а от друга страна тя е останала неоспорена от
страните, включително и от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“.
Преди, обаче, да извърши анализ на
заключението на ССчЕ, съдът отбелязва по отношение на възражението на ответника
„Д.“ АД за липсата на облигационна връзка по фактура № 511 от 07.12.2009 г. за
сумата от 421.20 лева, че същото е неотносимо към предмета на доказване по
делото, тъй като тази фактура със задължението по нея не е била претендирана
със заявлението по чл.410 от ГПК на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“, нито с исковата молба
по чл.422, ал.1 от ГПК и не попада в очертания от ищеца исков период на
заявените претенции.
От друга страна, на основание
представената от ответника „Д.“ АД счетоводна справка на л.116 от делото и
изводите на заключението по ССчЕ е видно, че липсват данни за осчетоводяването
на въпросната фактура № 511 от 07.12.2009 г. за сумата от 421.20 лева в
счетоводството на ответното дружество, включително и за нейното отразяване в
дневника за покупките на „Д.“ АД от
м.12.2009 г.
Експертизата е установила, че при ищеца ЕТ
„Г.Д.– Р.“ са издадени от него за периода от 10.09.2009 г. до 08.11.2011 г.
фактури на стойност от 121 413.96 лева, като получените плащания от
ответника „Д.“ АД по тези фактури възлизат на стойност от 119 312.76 лева,
толкова колкото са и осчетоводените при ответното дружество фактури на ищеца за
очертаният период. Получената разлика от 2 101.20 лева между фактурираната
от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ стойност от 121 413.96 лева и платената стойност на
фактурите за сумата от 119 312.76 лева се основавала на две фактури - фактура № 511 от 07.12.2009 г. за сумата от
421.20 лева, която не е предмет на производството и фактура № 594 от 01.07.2010
г. за сумата от 1680.00 лева. За последната фактура вещото лице по ССчЕ е
установило, че за същата на основание писмо на НАП с изх.№ 2553-04-1043 от
17.09.2014 г. за периода м.07.2010 г. нямало данни тя да е била включена в
дневниците по ЗЗДС на ответника „Д.“ АД.
От друга страна, е видно, че от двете фактури,
посочени по-горе само фактурата под № 594 от 01.07.2010г. за сумата от 1680.00
лева е била предмет на заявлението на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“, подадено по реда на
чл.410 от ГПК като частично заявена само за сумата от 626.40 лева и за нея на 08.04.2013
г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
като част от общо претендираните задължения между страните. В исковата молба,
обаче, ищецът ЕТ „Г.Д.– Р.“е обективирал признание, че тази фактура под № 594 от 01.07.2010г., частично
заявена за сумата от 626.40 лева от общия размер на фактурираната стойност от
1680.00 лева, е била платена в хода на исковото производство в срока на
указанията на съда по чл.415 от ГПК.
Настоящият съдебен състав приема за
установено на основание кредитираната от него ССчЕ и приложената на л.116 от
делото неоспорена счетоводна справка, че въпросната фактура № 594 от 01.07.2010
г. за сумата от 1680.00 лева не е била осчетоводена от ответника „Д.“ АД и
доколкото според изводите на вещото лице по ССчЕ, основано на писмото на НАП с
изх.№ 2553-04-1043 от 17.09.2014 г., за периода м.07.2010 г., е нямало данни тя
да е била включена в дневниците по ЗЗДС на ответника „Д.“ АД.
Съдът счита, че осчетоводяването на
въпросните две фактури под № 511 от 07.12.2009 г. и № 594 от 01.07.2010 г. само при ищеца ЕТ „Г.Д.–
Р.“, без те да са осчетоводени при ответника „Д.“ АД, не дава основание за съда
да приеме, че задълженията по тях са възникнали и са изискуеми. От една страна,
не се установява това правно – релевантно обстоятелство на база кредитираната
от съда ССчЕ, а от друга - в представената фактура № 594 от 01.07.2010 г., като
едностранно подписана от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“, липсва положен подпис за
представител на ответника. Не се доказва от материалите по делото, също така,
ответникът „Д.“ АД дори с конклудентни действия да е потвърдил дължимостта на
задълженията по двете фактури. В останалите частни документи към фактура № 594
от 01.07.2010 г.– протоколи за доставка на стока, товарителница, заявки за
превози и фактури не фигурират данни за наличие на договорна обвързаност на
ответника „Д.“ АД или да е обективирано
изявление от негов представител в този смисъл.
От приложените към фактура № 594 от
01.07.2010 г. за сумата от 1680.00 лева множество писмени приемо-предавателни
протоколи за готова продукция, фактури от 28.06.2010 г., платежно нареждане от
23.07.2010 г., товарителница и заявки за автомобилен превоз на товари е видно,
че същите касаят възникнали правоотношения на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ с трети лица,
но не и такива със самият ответник „Д.“ АД, независимо от обстоятелството, че
по делото се установява страните да се намират в трайни търговски
правоотношения по договор за превоз на товари. Т.е. възражението на ответното
дружество от въззивната му жалба за липсата на валидно облигационно обвързване
с ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ по договор за превоз на товар по представената фактура №
594 от 01.07.2010 г. е основателно и като такова следва да бъде уважено.
При тези съображения,
първоинстанционният съд е следвало да съобрази на основание приетата по делото
ССчЕ, че обсъжданите две фактури под № 511 от 07.12.2009 г. и № 594 от 01.07.2010 г. не са били
осчетоводени от ответното дружество „Д.“ АД, респ. не са налице основания да се
претендират като задължения съгласно размера на фактурираната стойност от
121 413.96 лева. В тази връзка, получената разлика от 2 101.20 лева между начислената по фактури от страна на ищеца
сумата от 121 413.96 лева и платената от ответника такава в размер на
119 312.76 лева за периода от 10.09.2009 г. до 08.11.2011 г. се е дължала
именно на въпросните две неосчетоводени при ответника „Д.“ АД фактури. ССчЕ е
отчела, че останалите фактури, предмет на исковата претенция по чл.422, ал.1 от ГПК - фактура № 595 от 05.07.2010
г.; фактура № 615 от 27.09.2010 г.,
фактура № 617 от 05.10.2010 г., фактура № 662 от 19.04.2011 г., фактура № 704
от 08.08.2011 г. и фактура № 714 от 07.10.2011 г. са били осчетоводени от
ответника „Д.“ АД. Това води до извод, че е налице възникнало договорно
обвързване по тях между страните по конкретните договори за превоз на товари. След
като плащанията на ответното дружество в размер на 119 312.76 лева покриват всички задължения, включително и
отчетените от вещото лице като осчетоводени от ответника „Д.“ АД шест броя
фактури № 595 от 05.07.2010 г.; фактура
№ 615 от 27.09.2010 г., фактура № 617 от 05.10.2010 г., фактура № 662 от
19.04.2011 г., фактура № 704 от 08.08.2011 г. и фактура № 714 от 07.10.2011 г.,
които са били предмет на установяване на исковата претенция по чл.422, ал.1 от ГПК, то съдът приема, че ответникът „Д.“ АД не дължи останалата част от исковата
претенция в размер на 2 513.98 лева,
с оглед извършените в хода на производството плащания за сумата от 8 617.42 лева и установеното от
неоспорената ССчЕ обстоятелство, че размерът на плащанията на ответника „Д.“ АД
на стойност 119 312.76 лева е съответстващ, респ. равен на размера на дължимите суми в същият
размер по издадените от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ и осчетоводени при ответното
дружество фактури, без да се отчитат задълженията по неосчетоводените две
фактури под № 511 от 07.12.2009 г. и №
594 от 01.07.2010 г. в размер на 2 101.20 лева.
В заключение, първоинстанционният съд е
следвало да кредитира ССчЕ, тъй като вещото лице при съпоставката на
счетоводните данни при ищеца и ответника е установило идентичност в
счетоводното съотнасяне на плащанията по фактурираните между страните задължения,
което обстоятелство не е спорно между страните на основание съществуващите
между тях трайни търговски отношения по договор за превози и с оглед издадените
фактури за периода 10.09.2009г. до 08.11.2011 г., посочени по-горе, с
изключение на фактурите под № 511 от 07.12.2009 г. и № 594 от 01.07.2010 г., които не са осчетоводени
и са оспорени от ответника „Д.“ АД.
Като
не се е съобразил с посочените от въззивната инстанция обстоятелства,
първоинстанционният съд е постановил един неправилен и необоснован съдебен акт,
който следва да бъде отменен в обжалваната му част, а исковата претенция на
ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ в уваженият размер за сумата от 2513.98 лева – да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.
По частната жалба
Настоящият
съдебен състав приема, че следва да преразпредели с оглед изхода на спора
отговорността за разноските с настоящият съдебен акт. Преди да се произнесе по
тях по обаче, съдът намира, че следва да
се произнесе първо по частната жалба на ответника „Д.“ АД срещу постановеното
по чл.248 от ГПК разпореждане № 236344 от 10.10.2017 г., с което е оставена без
уважение молбата на ответника „Д.“ АД от 25.07.2017 г. за изменение на
първоинстанционното решение в частта на разноските.
Частната жалба на
ответника „Д.“ АД е подадена в законоустановения срок от процесуално
легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на съдебен контрол, при
обоснован правен интерес, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана
по същество – частната жалба е основателна.
С
постановеният съдебен акт съдът е оставил молбата на ответника „Д.“ АД по
чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на
разноските без уважение, тъй като е приел, препращайки към мотивите на
първоинстанционното си решение, че ответникът „Д.“ АД следва да носи
отговорност за сторените от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ разноски в пълен размер,
доколкото е дал повод за завеждането на исковите претенции и с оглед извършеното
от него в хода на производството плащане.
Настоящият
съдебен състав приема, че изводите на първоинстанционният съд биха били правилни,
само в случай, че изходът на спора пред въззивната инстанция бе решен по
начина, приет като такъв от СРС.
От
настоящото решение, обаче, е видно, че такъв изход на спора не е налице, с
оглед основателността на въззивната жалба на ответника „Д.“ АД и
неоснователността на уважената от СРС искова претенция по чл.422, ал.1 от ГПК
вр. 372 от ТЗ за сумата от 2513.98 лева.
Този
извод на съда предпоставя като решение по частната жалба на ответника „Д.“ АД
по чл.248 от ГПК, въззивният съд да отмени разпореждане № 236344 от 10.10.2017
г., с което е оставена без уважение молбата на ответника „Д.“ АД от 25.07.2017
г. за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските.
С
оглед изхода на спора, съдът следва съразмерно да разпредели отговорността за
разноските, съобразно уважената и отхвърлената част на исковата претенция.
По
разноските, дължими в заповедното производство, съдът съобрази размера на
разноските за заплатена държавна такса за сумата от 606.22 лева. С оглед
размера на предявеният по чл.422, ал.1 от ГПК материален интерес на исковите
претенции за сумата от 11 131.40 лева и при отчитане на размера на заплатената
в хода на производството от страна на ответника „Д.“ АД сума в размер на 8
617.42 лева, на основание чл.78, ал.2 вр. чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца ЕТ „Г.Д.–
Р.“ се дължат съразмерно разноски за заповедното производство за сумата от 469.30 лева. Следва да се постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в
частта на разноските за разликата над сумата от 469.30 лева до сумата от 606.22
лева, представляваща размера на сторените в заповедното производство разноски.
По
разноските, дължими в исковото, съдът съобрази размера на разноските за
заплатена държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение в
общ размер на 1063.61 лева. С оглед размера на предявеният по чл.422, ал.1 от ГПК материален интерес на исковите претенции за сумата от 11 131.40 лева и
при отчитане на размера на заплатената в хода на производството от страна на
ответника „Д.“ АД сума в размер на 8 617.42 лева, на основание чл.78, ал.2 вр.
чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ се дължат съразмерно разноски за
исковото производство за сумата от 823.40
лева. Следва да се постанови
частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на разноските за
разликата над сумата от 823.40 лева до сумата от 1063.61 лева, представляваща
размера на сторените в исковото производство разноски.
По
разноските, дължими в заповедното и исковото производство, от страна на
ответника „Д.“ АД в последното открито съдебно заседание по делото пред
първоинстанционният съд не са претендирани разноски, липсват доказателства
такива да са извършени – разписка, договор за правна помощ, фактура и др., и не
е представен списък на разноските по чл.80 от ГПК. По изложените съображения на
ответника не са дължими разноски за исковото и заповедното производство.
Такива
са дължими на ответника „Д.“ АД за възивната инстанция, съразмерно на
отхвърлената част на исковата претенция. Същият доказва сторени разноски за ДТ
в размер на 50.27 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 426.00 лева
на основание приложените по делото доказателства и договор за правна помощ от
17.07.2017 г. или общо 476.27 лева. С оглед размера на материалния интерес на
исковите претенции за сумата от 11 131.40 лева и размера на отхвърлената
част на исковата претенция за сумата от 2513.98 лева, то на ответника „Д.“ АД“
се дължат съразмерно разноски за въззивното производство за сумата от 107.56 лева.
На
ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ не се дължат разноски за въззивното производство с оглед
изхода на спора и основателността на въззивната жалба на ответника „Д.“ АД.
Настоящият спор се
квалифицира като „търговски“ и на основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на
въззивният съд не подлежи на касационно обжалване.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Разпореждане № 236344 от 10.10.2017 г. на СРС, II ГО, 69 състав по гр.д. № 36529 по описа за 2013 г., с характера на определение по
чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на ответника „Д.“ АД от
25.07.2017 г. за изменение на Решение № II – 69-22 от 16.06.2017 г. на СРС, II ГО, 69 състав по гр.д. № 36529 по описа за 2013 г.в частта на разноските.
ОТМЕНЯ
Решение № II – 69-22 от
16.06.2017 г. на СРС, II ГО, 69 състав по гр.д. № 36529 по описа за 2013 г., 1). в частта, в която на основание чл.422, ал.1 от ГПК
вр. чл.372, ал.1 от ТЗ е признато за
установено, че „Д.“ АД с ЕИК:*********със седалище и адрес на управление ***
дължи на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ с ЕИК: *********
с адрес на управление ***, к.116 сумата от 2513.98
лева, от която 1). сумата от 463.58
лева, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за
превоз, обективиран във фактура № 714 от 07.10.2011 г., 2). сумата от 912.00
лева представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран
във фактура № 615 от 27.09.2010 г., 3). сумата от 592.00 лева представляваща
дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от
05.10.2010 г. и 4). сумата от 546.40 лева, представляваща дължимо
възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 595 от
05.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 14.03.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, и за което вземане е
издадена на 08.04.2013 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 11 216 по описа за 2013 г. на СРС, ГО, 69 състав; 2). в частта на разноските, които Д.“ АД с
ЕИК:*********със седалище и адрес на управление *** е осъдено да заплати на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ с ЕИК: ********* с
адрес на управление ***, к.116 за
разликата над сумата от 469.30 лева до сумата от 606.22 лева,
представляваща размера на сторените в заповедното производство разноски, 3). както и в частта на разноските, които Д.“ АД с ЕИК:*********със
седалище и адрес на управление *** е
осъдено да заплати на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ с ЕИК: ********* с адрес на
управление ***, к.116 за разликата над
сумата от 823.40 лева до сумата от 1063.61 лева, представляваща размера на
сторените в исковото производство разноски, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
исковата претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.372, ал.1 от ТЗ за признаване за установено, че „Д.“
АД с ЕИК:*********със седалище и адрес на управление *** Дамянов – Р.“ с ЕИК: ********* с адрес
на управление ***, к.116 сумата от 2513.98 лева, от която 1). сумата от 463.58 лева, представляваща непогасена
част от дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура №
714 от 07.10.2011 г., 2). сумата от 912.00 лева представляваща дължимо
възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 615 от
27.09.2010 г., 3). сумата от 592
лева,
представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във
фактура № 617 от 05.10.2010 г. и 4). сумата от 546.40 лева, представляваща
дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 595 от
05.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 14.03.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, и за което вземане е
издадена на 08.04.2013 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 11 216 по описа за 2013 г. на СРС, ГО, 69 състав.
ОСЪЖДА
ЕТ „Г.Д.– Р.“ с ЕИК: ********* с
адрес на управление ***, к.** да заплати на „Д.“ АД с ЕИК:*********със седалище и адрес на управление *** на
основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 107.56 лева, представляваща сторените във въззивната инстанция
разноски.
В останалата част
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.