Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/……...2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети
февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 3836 по описа за 2019 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 407545 от 15.05.2018
г., постановено по гр.д. № 39974/2017 г. на СРС, 41 състав, поправено с решение №
32151 от 05.02.2019 г. Относнонаименованиетона ищеца, е признато за установено, по предявените от «М.Ф.М.» АД срещу Л.Д.А., установителни искове справно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК във вр. с вр. с чл.
99 ЗЗД и чл. 240,ал. 1 ЗЗД вр.
вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 и чл.86 ЗЗД,
че Л. Д.А. дължи на «М.Ф.М.» АД сумата от 655,09 лева, представляваща незаплатена сума по главница
цо договор за паричен заем
№ PLUS-01391726/27.04.2009 г., ведно със законна лихва
за периода от 20.02.2017 г. До изплащане на вземането, договорна възнаградителна лихва в размер на 94,81 лева за периода от 15.05.2009 г. до 15.03.2013 г. и неустойка за забава в размер
на 227,92 лева за периода от 21.02.2014 г. до 16.02.2017
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2017 г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№20619/2017 г. по описа на СРС, 41 състав, като е отхвърлен предявения установителен иск по 124, ал.1 във вр. счл.422 ГПК във вр. с вр.
с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал. ЗЗД вр. чл.92 ЗЗД за разликата над
227,92 лева до пълния предявен размер от 234,13 лева, както и за периода от
14.12.2012 г. до 20.04.2014 г. С решението първоинстанционния
съд се епроизнесъл и относно разноските, като е осъдил на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 ГПК, Л.Д.А., да заплати на «М.Ф.М.» АД,
521,89лева разноски за исковото производство 74,53 лева разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице цомагач на страната
на ищеца - "Б.П.П.Ф." ЕАД.
Решението е обжалвано само от ответницата Л.Д.А. с искане за отмяната му и отхвърляне на
исковете. Излагат се доводи за неправилност поради необоснованост- неправилно
интерпретиране на събрания доказателствен материал, и за неправилно приложение на
материалния закон. Изразява несъгласие с извода на първоинстанционния
съд, че дължи посочената главница, тъй като не се установявало по делото, вкл.
и от приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, как са били
погасявани месечните й задължения по кредита, когато е заплащала суми по-големи
от месечната вноска, оспорва и да дължи договорна лихва за периода
от 15.05.2009
г. нататък, след като от заключението на вещото лице е видно, че тази договорна
лихва е определена за периода 15.11.2012 г. до 15.03.2013 г., но в проведеното първоинстанционно производство ищецът не направи изменение
на иска в тази насока, а и оспорва да дължи договорна лихва след датата на
твърдяното настъпване на предсрочна изискуемост 14.12.2012 г. Оспорва и да
дължи „такса събиране” в размер на 10 лв. месечно, каквато е самоволно определяна
от кредитора, и не е договорена с нея като длъжник, при което същата е събирана
без основание, и не следва да се
приспада от постъпленията на внасяните от нея месечни вноски, което първоинстанционният съд не бил обсъдил въобще. Оспорва и да
дължи претендираната неустойка, като счита, че никъде
в договора тя не е определена за всеки ден забава, оспорва дължимостта
й да се установява от ССчЕ, с която ответницата е
изразила несъгласие, възразява, че неправилно е приложен института на
погасителната давност спрямо претенцията за неустойка, като счита, че заявлениетопо чл.410 от ГПК не прекъсва давността, и
3-годишната давност е изтекла преди подаване на исковата молба за неустойката.
Възразява за нередовност и на претенциите за договорна лихва и за неустойка
поради съвпадането им за един и същи период 14.12.2012 г. до 15.03.2013 г., без
да са разраничени като отделни вземания за всяка падежирала вноска, и така се достигало до кумулирането две вземания за лихви за един и същи период,
което правният ред не допуска. Намира че са налице основания за спиране на
делото до постановяване на решение по тълкувателно
дело № 3/2017 г. от ОСГТК на ВКС по въпроса „Как следва да се определи размерът
на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит
- само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична
сума или се включва и уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни лихви)?”. Оспорва и да е доказано да е
настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – ищец „М.Ф.М. ” АД чрез пълномощник юрк.К.С., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че
решението не страда от сочения в жалбата пороци, а таксата събиране се дължала
съгласно чл.5 от договора, и към процесния дотовор както такъв с небанкова институция не се прилагали
разясненията по ТР относно условията за настъпване на предсрочната изискуемост,
а в случая тя била без значение, тъй като падежът на кредита е и настъпил на
15.03.2013 г. Преетндира
разноски по чл.78, ал.8 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Жалбата в частта й срещу първоинстанционото
решение с която е отхвърлен частично иска за неустойка, е недопустима, тъй като
ответницата няма правен интерес да обжалва решението в тази част, тъй като този
изход е благоприятен за нея. Ето защо въззивното
производство по жалбата й в частта срещу решението, с което се отхвърлен предявения
установителен иск по 124, ал.1 във вр. счл.422 ГПК във вр. с вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал. ЗЗД вр. чл.92 ЗЗД
за разликата над 227,92 лева до пълния предявен размер от 234,13 лева, както и
за периода от 14.12.2012 г. до 20.04.2014 г., следва да се прекрати.
По жалбата срещу останалата част от решението, с което са уважени
предявените искове, въззиният съд намира следното:
Решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:
Ищецът твръди,
че има вземане срещу ответницата като цесионер на кредитодателя „Б.П.П.Ф." ЕАД
основано на договор от 27.04.2009 г. между "Б.П.П.Ф."
ЕАД и Л.Д.А. за паричен заем № PLUS- 01391726, по силата на който дружеството
предоставило на ответницата сумата от 4 000 лева, при годишен процент на
разходите 40,02 % и такса за усвояване 88 лева, или общо за връщане 7 064 лева.
Сумата била усвоена от кредитополучателя, и плащания по кредита били правени,
като вноската на 15.11.2012 г. била пропусната, което довело до нарушаване на
погасителния план и до настъпване на предсрочна изискуемост на кредита на
14.12.2012 г. Твърди че от датата на цедиране на
вземането по договор от 14.10.2015 г. между ищцовото
дружество и кредитодателя, на основание чл.99, ал.2 ЗЗД, ищецът вече е титуляр на вземанията по договор за паричен заем №
PLUS-01391726/27.04.2009 г. към ответницата, което вземане възлизало на 984,03
лева, от които 655,09 лв. непогасена главница, 94,81 лв. договорна лихва за
период 15.05.2009 г.-15.03.2013 г., и 234,13 лв. неустойка върху главницата от
датата на предсрочната изискуемост 14.12.2012 . до 16.02.2017 г., за които иска
да се установи наличие на задължение на ответницата.
Ответницата оспорва исковете като
недопустими, и неоснователни, оспорва качеството на ищеца на кредитор, доколкото
не била уведомена за извършената цесия, възразява договорът за цесия да е
сключен без предмет и основание, оспорва да са налице основания за настъпване
на автоматична предсрочна изискуемост, както и да е уведомявана за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Оспорва исковете по размер, оспорва да е
уговорена с договора неустойка, прави и възражение за погасяване вземанията по
давност с тригодишен давностен срок.
Третото лице помагач на страната
на ищеца "Б.П.П.Ф." ЕАД, не оспорва
исковете.
За да уважи предявените искове за
главница и договорна лихва изцяло, и частично за неустойка, първоинстанционният
съд е изложил фактически и правни изводи за наличието на договорни
отношения между ответника и цедента, като ответникът е усвоил
сумата в размер на 4000 лева, при годишен процент на разходите 40,02 % и такса
за усвояване 88 лева, а ответникът се задължава да погаси същия на 47 месечни
вноски по 150,30 лева всяка (при средно месечно отклонение на вноската от една
стотинка) съгласно погасителен план, инкорпориран в договора. Уговорена е
падежна дата на последната погасителна вноска на 15.03.2013 г. и предвид
настъпването на тази дата преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК е
счел, че всички вноски са с настъпил
падеж. Приел е още, че кредитодателят е изправна
страна по договора и е прехвърлил валидно на ищеца вземанията си към ответницата
по посочения договор за кредит, и предвид уведомяването на ответницата за
цесията, направени с получаване на преписа от исковата молба и приложенията към
нея на 13.10.2017 г., е приел, че тя е уведомена за извършената цесия, съгласно
непротиворечивата практика по прилагането на закона, и ищецът като цесионер се явява надлежен кредитор на ответницата. Относно
размера на задължението е приел тези, посочени в заключението на приетата по делото ССчЕ, което е кредитирал, установяващо, че ответницата е извършила плащания по кредита в
размер на общо 6 414,10 лева, последното от които на 06.03.2013 г., с което са
погасени 3 344,91 лева главница, 2 969,19 лева лихви, 100 лева такса за
събиране на вземането, и е останало непогасено задължение за главница в размер
на 655,09 лева главница, 94,81 лева лихва и неустойка за забава в размер на
234,13 лева, като последното вземане е намалил до 227,92 лева поради уважаване
частично на възражението за погасителна давност само спрямо това вземане за
времето от 14.12.2012 г. до 20.04.2014 г. По отношение на другите две вземания
е приел, че не са погасени по давност, при прилагане на общата 5 годишна
давност.
Въззивният съд, при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, но в рамките на ограничените по ч.269 от ГПК
само до спорните според жалбата факти и правилното приложение на закона, споделя
частично изложените в мотивите на първоинстанционното
решение фактически констатации и правни изводи, и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях, с изключение на частта относно размера на задължението на
ответницата за непогасена главница и неустойката върху тази главница , както и
периода, за който се дължи договорната възнаградителна
лихва.
По наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд отбелязва следното:
Основателно е оплакването на
ответницата, че неправилно е определен дължимия остатък от дълга след
15.11.2012 г. Не е оспорено установеното от ССчЕ, че
ответницата е заплатила 6414лв., което е с 640,90 лв. по-малко от задължението
й по договора което е общо 7064 лв.
Плащанията от ответницата следва да се отнасят към погасяване на
месечните й задължения за главница и договорено възнаграждение, така
–погасяване на 3444,91 лв. и 2969,19 лв. лихви. Въззивният
съд намира, че не е доказано до
15.11.2012 г. ответницата да има задължение да плати сумата 100лв. за такси
събиране, след като ищецът не твърди да е имало просрочие
по кредита до тази дата, при което с тази сума следва да се намали задължението
за главницата /първа по ред, както е
посочено в чл.3 от договора да кредит/ и
то е погасено в размер следователно 3444,91 лв , а не
както сочи ССчЕ 3344,91 лв. така до пълния размер на главницата
от 4000лв. остава непогасен остатък от 555,09 лв., за който несе доказа да е
заплатен от товетницата или погасен по друг начин, и
за този размер вземанвето за главница съществува и
искът се явява основателен. За разликата до 655,09лв. се явява неоснователен
този иск и подлежи на отхвърляне. По отношение на договорната лихва, остатъкът
дължим е 2969,19 лв. , както правилно е определено със ССчЕ,
съобразно и погасителния план и правените плащания от ответницата, но тази сума
се дължи за периода 15.11.2012 г.-15.03.2013 г., съгласно заключението, а не за
по-големия претендиран период 15.05.2009г-14.11.2012
г. и за този период следва да се отхвърли иска, но само по период. Оплакването
по въззивната жалба за ненастъпила предсрочна
изискуемост на месечните погасителни вноски в случая не се отразява върху
горните изводи, тъй като към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК -20.02.2017 г. е настъпил падежа на задълженията по кредита -15.03.2013 г.,
и всички останали непогасени задължения се считат с настъпил падеж.
При направената промяна на
размера на непогасената главница на 555,09лв., вземането за неустойка също се
променя и определя от въззивния съд по реда на чл.162
от ГПК, с помощта на лихвен калкулатор, на 168,63 лв. за периода
21.02.2014г.-16.02.2017 г. тази неустойка се дължи на основание чл.5, изр.първо
от договора за кредит, където е уговорено при забавяне плащане на една или
повече месечни погасителни вноски, кредитополучателя да дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка
забавена месечна погасителна вноска. Тази уговорка има характер на уговорка за
неустойка, като е определена в размерите на законната лихва за забава по чл.86
от ЗЗД и за целия период на забавата. В случая ищецът претендира такава
неустойка само върху непогасената главница към датата на договора за цесия, но
не и върху целия размер на непогасените месечни вноски, при което оплакването
по въззивната жалба за натрупване на два вида лихви
за един и същи период се явява неоснователно.
Или както вече посочи въззивния съд по-горе,
непогасения размер на главницата към падежа на кредита 15.03.2013 г., е 555,09
лв., и предвид уваженото възражение за погасяване вземането за неустойка като
периодично такова до 20.02.2014 г., то от 21.02.2014 г. до 16.02.2017 г./краен претендиран период/ такава се дължи от оветницата
в размер на 168,63 лв. За разликата над този размер до 227,92 лв. искът за
вземане за неустойка се явява неоснователен. Давността за неустойката като периодично
задължение е 3 години, като се прекъсва с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, когато искът по чл.415 от ГПК е предявен в срок, както е в настоящия
случай, според изричната норма на чл.422, ал.1 от ГПК, и това оплакване по въззивната жалба на ответницата се явява неоснователно. Въззивният съд не
може да спре производството по делото поради висящо пред ВКС тълкувателно дело,
защото такава възможност има само ВКС, както е определено с ТР № 8/2014 г. по т.д.№ 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради частично несъвпадане
на крайните извод на двете инстанции, решението следва да се отмени частично в
обжалваните части, в които е уважен иска за главница над 555,09 лв., уважен
иска за възнаградителната лихва за период 15.09.2009г.-14.03.2013 г., и
уважен иска за неустойка над 168,63 лв. и се отхвърли за тези горници и период.
При този изход на
спора, следва да се намалят и дължимите от ответницата на ищеца разноски
съответно на отхвърлените размери / намаление с 16,29% спрямо уважените размери
от СРС / така : на 436,88лв. за първата инстанция и на 62,39лв. за заповедното
производство. Над тези суми също следва да се отмени обжалваното решение.
Въззивницата няма искане за
разноски за въззивната нистанция.
Въззиваемата страна-ищец има искане за разноски по
чл.78, ал.8 от ГПК, което съдът определя на 100лв. съгласно наредбата за
правната помощ, от която сума по съразмерност на неуважената част от жалбата,
му се дължи от ищцата като разноски сумата 83,71 лв..
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
частично въззивното производство по в.гр.д.№
3836/2019 г. на СГС, ГК, II-Г въззивен състав, в частта по въззивната
жалба на Л.Д.А. срещу решение № 407545 от 15.05.2018 г., постановено по гр.д. №
39974/2017 г. на СРС, 41 състав, поправено с решение № 32151 от 05.02.2019 г.
В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявения установителен иск по 124, ал.1
във вр. с чл.422 ГПК във вр.
с вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал. ЗЗД вр. чл.92 ЗЗД
за разликата над 227,92 лева до пълния предявен размер от 234,13 лева, както и
за периода от 14.12.2012 г. до 20.04.2014 г., поради липсата на интерес от въззивната жалба в тези части.
В тази част съдебният акт има
характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен
съд-София, в 1-седмичен срок от съобшаването му на
страните.
ОТМЕНЯ решение №
407545 от 15.05.2018 г., поправено с решение № 32151
от 05.02.2019 г., двете постановени
по гр.д. № 39974/2017 г. на СРС, 41 състав, В ЧАСТИТЕ, в които е признато за установено, по предявените от «М.Ф.М.» АД
срещу Л.Д.А., установителни
искове справно основание чл.124, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК във вр. с вр.
с чл. 99 ЗЗД и чл. 240,ал. 1 ЗЗД вр. вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 и чл.86 ЗЗД, че Л. Д.А. дължи на «М.Ф.М.» АД сумата над
555,09 лв. до 655,09 лева, представляваща
незаплатена сума по главница,
ведно със законна лихва върху тази разлика от 100лв. за периода
от 20.02.2017 г. до изплащане на вземането,
че дължи договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2009 г. до
14.11.2012 г. / без отмяна
на дължимия размер 94,81лв./ , че дължи
неустойка за забава в размер над 168,63 лв. до 227,92 лева за периода от 21.02.2014 г. до
16.02.2017 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2017 г. по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№20619/2017 г. по описа на СРС, 41 състав, и в частите, в които е осъдена ответницата да плати на ищеца разноски за исковото производтво над 436,88лв. и за заповедното
производство над 62,39лв. , ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от «М.Ф.М.» АД, ЕИК:******, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Л.Д.А.,
ЕГН:**********,***, установителни искове
с правно основание чл.124, ал.1 във
вр. с чл.422 ГПК във вр. с вр. с чл. 99 ЗЗД и чл.
240,ал. 1 ЗЗД вр. вр.чл.430 ТЗ вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 и чл.86 ЗЗД, за признаване за установено,
че Л.Д.А. дължи на «М.Ф.М.» АД сумата над 555,09 лв. до 655,09 лева за незаплатена
сума по главница,
че дължи договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2009 г. до
14.11.2012 г., че дължи
неустойка за забава в размер над 168,63 лв. до 227,92 лева за периода от 21.02.2014 г. до
16.02.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 08.04.2017
г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№20619/2017 г. по описа на
СРС, 41 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
407545 от 15.05.2018 г., поправено с решение № 32151 от 05.02.2019 г., двете
постановени по гр.д. № 39974/2017 г. на СРС, 41 състав, , в останалите
обжалвани части, в които е установено задължение за главница 555,09 лв. със
законната лихва върхунея от 20.02.2017 г. до
плащането, за възнаградителна лихва 94,81 лв. за
периода 15.11.2012г.-15.03.2013 г., задължение за неустойка 168,63 лв. за
периода от 21.02.2014 г. до 16.02.2017 г., и относно разноските за исковото
производство 436,88лв. и за заповедното производство 62,39лв.
ОСЪЖДА Л.Д.А., ЕГН:**********, с адрес ***, да заплати на «М.Ф.М.»
АД, ЕИК:******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК сумата 83,71 лв.
Разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца - "Б.П.П.Ф." ЕАД.ТАВЯ без уважение искането на въззивника А. Б. С.
за разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.