РЕШЕНИЕ
№ 45
гр. Варна , 06.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20213000500205 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 205/2021 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивна жалба на Н. ИВ. Ч., Д.С. С. и ЕВ.
СТ. Ч., подадена чрез адв. Б.Ж., против решение № 260015/15.02.2021 г.,
постановено по гр.д. № 1722/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, с
което са отхвърлени исковете им срещу М. В. Г., за осъждането му да заплати
на всеки от ищците сума в размер на по 15 053,33 евро, представляваща
дължима част от главница по договор за заем, сключен между наследодателя
на ищците С.Т.Ч. и ответника М.Г. на 13.04.2011г. с падеж на 31.12.2011г.,
ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 11.09.2019г. до окончателното изплащане, както и
сума в размер на по 4 582,90 евро, представляваща лихва за забава начислена
върху дължимата главница за периода от 11.09.2016г. до 11.09.2019г. на
основание чл.240, ал.1 и чл.86 от ЗЗД и ищците са осъдени да заплатят на
ответника сумата от 4 500 лева– адвокатско възнаграждение, на основание
чл.78, ал.3 от ГПК.
1
Въззивниците са настоявали, че обжалваното решение е неправилно
като постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон и въз
основа на необосновани изводи, като са молили за отмяната му и за
постановяване на друго решение за уважаване на исковете с присъждане на
сторените по делото разноски. Навели са оплаквания, че съдът е възприел
превратно смисъла на уточненията в първото съдебно заседание, че
задължението от 450 000 евро, което с оглед поредните сделки се явявало
неизплатен остатък от предходен заем по договор за заем от 2009 г.,
обезпечаван след това със записи на заповед на падежа в полза лично на
наследодателя, е новирано с договора за заем от 13.04.2011 г. и не обсъдил
изявлението на ответника върху записа на заповед за дължима точно към
наследодателя сума в размер точно на заетата по договора за заем от същата
дата – 13.04.2011 г., представляващо пряко доказателство за новацията и така
достигнал до необосновани изводи във връзка с предаване на сумата по
договора за заем от 2011 г. Изводът на съда, че разходните касови ордери не
удостоверявали по кое правоотношение ответникът е плащал общо над
400 000 евро бил необоснован, предвид твърдението на ищеца за наличието
на едно единствено правоотношение между страните и липсата на твърдение
от насрещната страна за друго такова. Сочили са, че решението противоречи
и на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, предвид липсата на извършена преценка от
съда на съдържанието му с оглед всички обстоятелства по делото,
осъществили се в дълъг период от 2009 г., от които следвал извода за
предаване на заетата сума още 2009 г. и за новиране на задълженито на всеки
падеж на предходното. Клаузата от договора за заем, с която ответникът поел
задължение да върне на наследодателя сумата в размер на 450 000 евро не
била преценена от съда ведно с признанието на ответника от същата дата
(13.04.2011 г.) за дължимост на същата сума. Неправилен, с оглед
предходните правоотношения и задължения при новирането в нов заем, бил и
извода на съда, че и в такъв случай пари следва да се предават. Позовано на
процесуално нарушение на първата инстанция, са заявили искания по
доказателствата.
Ответникът М.Г., чрез адв. Г.Л., е подал писмен отговор, с който е
оспорил въззивната жалба и по съображения за неоснователността на всяко
от оплакванията и за правилността на обжалваното решение е молил за
2
неговото потвърждаване и за присъждане на разноските. Възразил е срещу
исканията по доказателствата с доводи за недопустимост и настъпила
преклузия.
С определение от 13.05.2021 г., съдът се е произнесъл по
доказателствените искания и на осн. чл. 266, ал1 и ал.3 ГПК е допуснал
същите.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, чрез своите
процесуални представители, страните са поддържали съответно въззивната
жалба и отговора. В предоставения им от съда срок са депозирали писмени
бележки.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му
с оглед наведените оплаквания намира следното:
Предмет на производството пред Варненския окръжен съд са били
предявените от Н. ИВ. Ч., Д.С. С. и ЕВ. СТ. Ч., чрез своята майка и законен
представител Н. ИВ. Ч., всички представлявани от адв. Ж., срещу М. В. Г.
искове по чл. чл.240, ал.1 и чл.86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на всеки от ищците сума в размер на по 15 053,33 евро, представляваща
дължима част от главница по договор за заем, сключен между наследодателя
им С.Т.Ч. и ответника М.Г. на 13.04.2011г. с падеж на 31.12.2011г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 11.09.2019г. до окончателното изплащане, както и сума в
размер на по 4 582,90 евро, представляваща лихва за забава върху дължимата
главница за периода от 11.09.2016г. до 11.09.2019г.
В исковата си молба, ищците са твърдели, че са наследници по закон на
С. Т. Ч. (починал на 17.10.2012г.) и кредитори на ответника, по силата на
сключения между наследодателя им и ответника на 13.04.2011г. договор за
паричен заем за сумата от 450 000 евро с падеж 31.12.2011г. и неплатен
остатък към момента в размер на общия размер на претенцията им за
главницата от 45 160 евро. Поради забавата на заемателя, са претендирали и
лихва за забава за периода от 11.09.2016г. до 11.09.2019г. в общ размер от 13
748,70 евро.
3
С писмения си отговор, ответникът М. В. Г., чрез адв. Л., е оспорил
исковете по съображения, че пари не са му предавани по договора за заем от
2011 г. и липсва възникнало заемно правоотношение, както и твърденията, че
е извършвал плащания по този договор. В евентуалност е заявил възражение
за погасяване на вземането за заем по давност и за неоснователност на
претенциите за лихви.
В съдебно заседание, ищците чреаз адв. Ж. са пояснили, че пари по
договора от 2011 г. действително не са предавани от заемодателя Ч., а заетата
сума била неизплатения остатък по предходен договор за заем от 2009 г.,
сключен от ответника с еднолично дружество, притежавано от наследодателя
им. Този неплатен остатък от предходен заем била „конституирана като заем“
по договора от 2011 г. с наследодателя им.
Ответникът е оспорил твърденията. Сочил е, че пари по договора не са
му предавани, не е правил плащания по процесния договор за заем както и че
между страните е имало множество финансови взаимоотношения,
включително и по договори за продажба на имоти, които взаимоотношения са
ирелевантни.за спора.
ДСП-Варна, в качеството на контролираща страна, не е изразила
становище по делото.
Претенцията на ищците е по договор за заем за потребление от 2011 г.
Договорът, при който заемодателят предава в собственост пари, а заемателят
се задължава да върне заетите суми, представлява договор за заем за
потребление. Този договор е неформален и реален, а сключването му става с
предаването на парите.
Доказано с приложеното удостоверение за наследници е, че ищците са
наследници по закон - съпруга Н. ИВ. Ч. и дъщери - Д.С. С. и ЕВ. СТ. Ч. на
С.Т.Ч., починал на 17.10.2012г. Установено е също така, че на 13.04.2011 г. е
бил подписан договор между С.Т.Ч. като кредитор и М. В. Г. като длъжник,
съгласно който кредиторът предоставя на длъжника временна финансова
помощ в размер на 450 000 евро, а длъжникът се задължава да върне заетата
сума в срок до 31.12.2011 г. Според поясненията на ищците, имащо характер
на признание, при сключването на този договор сума не е предадена на
4
ответника.
По твърденията на ищците, че сумата по договора от 13.04.2011 г.
представлява остатък от предходно задължение по договор за заем от
19.02.2009 г. и за новиране на дълга:
На 19.02.2009 г. между „Вот“ ЕООД, представлявано от Д.С. от една
страна като кредитор и М. В. Г. от друга като длъжник, е бил сключен
договор за заем с който дружеството предоставя на длъжника временна
финансова помощ в размер на 550 000 евро, която длъжникът се задължава да
върне в срок до 31.12.2009 г. В същия ден са издадени и два записа на заповед
от М. В. Г. в полза на „Вот“ ЕООД за суми в размер на 500 000 евро и 50 000
евро. Съвпадащите дати и сумите по издадените записи на заповед са в насока
на извода за гарантиране на предоставения заем и налагат извод, че сумата от
550 000 евро е била предадена от дружеството в заем на ответника.
На 01.10.2010 г. М.Г. се задължил по запис на заповед да плати на С.Ч.
или на негова заповед сумата от 550 000 евро. Към този момент няма сключен
договор за заем с физическото лице С.Т.Ч., за да се отнесе същия като
обезпечение към него. Върху ценната книга са направени отбелязвания за
плащания от 10.10.2010 г. и от 13.04.2010 г. на две суми от по 50 000 евро или
общо 100 000 евро и е посочен остатък от 450 000 евро - признат от ответника
с поставения подпис. Процесният договор е подписан в деня на плащане на
втората вноска и е за сума от 450 000 евро, но в същия като заемодател и
кредитор фигурира не дружеството, а С.Т.Ч. като физическо лице.
Издадените в периода от 2011г. до 2016 г. 70 броя РКО за наредени от
ответника М.Г. - на С.Ч. и Д.С. плащания в евро с основание главници по
договор и платени лихви по договор, са подписани само от получател и имат
характер на разписки за получените суми, но не доказват относимостта на
плащането към договор за заем, сключен с наследодателя на ищците,
включително и предвид наличието на предходен заем с дружеството от 2009
г. Ответникът – регионален директор на банка и наследодателят на ищците са
имали от години както приятелски, така и финансови взаимоотношения,
видно от сключените договори за продажба на имоти между тях, договора за
заем с дружеството „Вот“ ЕООД от 2009 г., издадените от Г. записи на
заповед за плащане както на Ч. така и на дружеството. За наличието на такива
5
взаимоотношения са свидетелствали П.Д.и С.Г. Ч. е бил и клиент на банката,
в която е работил ответника и е посещавал същата, като в тази връзка са
показанията на свидетелката Д.А. Че в офиса на банката, Н.Ч. през 2015 г. е
ходила и е получавала суми в евро срещу подписана от нея разписка е
свидетелствал и св. К.И., но относимостта на тези плащания към договор за
заем от 2011 г., сключен лично с Ч.не е доказана. Според този свидетел,
получените евро Ч. сменяла с лева, за да плаща на работници, като в насока
че от получаваните суми били плащани заплати на работници, е
свидетелствал и С.Г.
В случая, предвид твърденията на ищците, че сума по договора от 2011
г. не е предавана, а е „конституиран“ като заем неплатения остатък от
дадената от дружеството – на ответника в заем сума по договора от 2009 г.,
сочи на твърдения за активна субективна новация. Подновяването
(новацията) се определя като договор, по силата на който едно облигационно
правоотношение се прекратява, а на негово място възниква ново
облигационно правоотношение, отличаващо се от старото или с оглед на
страните, или с оглед на други елементи. Новацията погасява старото
задължение в момента на сключването на договора (освен ако няма
модалитети). Субективно подновяване има при промяна на субектите на
правоотношението. Когато кредиторът се подменя с нов е налице „активно“
субективно подновяване“. За извършването на активно субективно
подновяване е необходимо съгласието на стария кредитор, новия кредитор и
длъжника. Последиците на подновяването не настъпват по право. Те са
функция от намерението на страните към момента на възникване на новия
дълг. Липсата на подобно намерение има за последица паралелното
съществуване на новия и стария дълг. Намерението за подновяване означава,
че страните желаят уговорката за прекратяване на стария дълг и тази за
създаване на новия дълг да са свързани по такъв начин, че възникването на
новото задължение да цели заместване на старото задължение.Това
намерение не може да се предполага. Новацията има особени последици – тя
прекратява старото провоотношение и едновременно с това поражда ново
правоотношение. В случая различни са кредиторите по двете твърдяни
правоотношения – по първото е дружеството, а по второто – С.Ч.. Затова, за
погасяването на стария дълг и възникването на новия е необходимо освен
6
съгласието на новия кредитор и на длъжника, така и съгласието на стария
кредитор. Именно задължението на длъжника към него се погасява. В случая,
задължението на ответника към дружеството по договора от 2009 г. е било в
размер от 550 000 евро и част от него се твърди да е възникнало като
задължение по договора от 2011 г., сключен с Ч. Затова именно съгласие на
дружеството за погасяване на това задължение следва да е установено по
делото. Нито сключването на договора за заем от 2011 г. с Ч. нито издадения
преди това през 2010 г. от длъжника запис на заповед доказват намерение и
съгласие на дружеството - кредитор за погасяване на дълга към него. Такова
намерение и съгласие не може да се извлече и при съпоставка на
взаимоотношенията между страните и на доказателствата за тях, обсъдени по-
горе. Дружеството не участва във взаимоотношенията по повод записа на
заповед от 2010 г. и признатия от длъжника остатък от задължение към Ч. по
тях изобщо не доказва новиране на задължението по заема към дружеството,
с погасяване на същото и възникване на ново към управителя, т.е.
субективната новация. Затова и оплакванията във въззивната жалба в тази
насока са неоснователни. Предвид, че дружеството е юридическо лице,
действащо чрез представляващия го, неговата воля е различна от тази на
физическото лице С.Ч.. Трябва старият кредитор да се е отказал от вземането
си, което не е доказано по делото. Намерението за новиране не може да се
предполага, защото то представлява отказ от вече придобити права. Това
трябва ясно да личи от договора. В договора от 2011 г. няма такова записване
и съответна клауза, за да се приеме, че се погасява стария дълг към
дружеството и възниква ново към физическото лице – едноличен собственик
на капитала, които са различни правни субекти. Не може да се направи
категоричен извод в тази насока и от плащанията на С.Ч. и на Д.С., които са
били и управители на дружеството, всеки по различно време. Това не сочи
също така и еднозначно на признание на дълг от ответника към С.Ч. по
договора от 2011 г., но дори това да би се приело за установено, то не е
достатъчно за извода за новиране на дълга, доколкото по делото няма данни
за изявление от дружеството в насока на погасяване на старото задължение
към него и за възникване на ново към управителя. Затова, не може да се
приеме наличие на субективна новация и възникване на нов дълг по договор
за заем с Чешмеджиев от 2011 г. със задължение за връщане на С.Ч. на
дадената през 2009 г. от дружеството сума в заем на ответника.
7
Поради това, че пари в заем не са предавани от С.Ч. на М.Г. по договора
от 2011 г. и не се установи по делото новиране на стария дълг към „Вот“
ЕООД от 2009 г. в такъв към С.Ч., се налага извода за липса на
правоотношение между страните по договор за заем от 13.04.2011г. и липса
на задължение на ответника по този договор за връщане на заетата сума на
заемодателя С.Ч., респ. на неговите наследници. В този смисъл предявените
искове от последните за връщане от ответника на остатъка от главницата и за
лихвите за забава по договор за заем от 2011 г. се явяват изцяло
неоснователни и подлежат на отхвърляне. Обжалваното решение на окръжния
съд, като постановяващо идентичен резултат следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, ищците следва да
заплатят на ответника и сторените от него разноски за адвокатско
възнаграждение по приложен списък в размер на 2 500 лв., чието уговаряне и
заплащане е доказано с приложения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260015/15.02.2021 г., постановено по
гр.д. № 1722/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. ИВ. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Георги
Добрев“ № **, етаж последен, ап.10, Д.С. С., ЕГН **********, с адрес:
гр.Варна, ул.“Добри Войников“ № 35, ет.4, ап.* и ЕВ. СТ. Ч., ЕГН
********** последната малолетна и действаща чрез своята майка и законен
представител Н.Ч. ДА ЗАПЛАТЯТ на М. В. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр.Варна, ул.“Братя Миладинови“ № 148, ет.1, ап.* сумата от 2500 лева,
представляваща сторени във въззивното производство разноски за заплащане
на адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен
срок от връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280
ГПК.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9