РЕШЕНИЕ
№ 1041
гр. Стара Загора, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Антония Тонева
при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова
като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело №
20235530103048 по описа за 2023 година
Производството е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Н. М. Н. твърди в исковата си молба, че на 22.02.2022г. сключил с ответното
дружество Договор за паричен заем Кредирект № 637682, по силата на който получил
сумата от 1400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на
48.57 %. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 11 месечни вноски с
размер на погасителната вноска: 3 х 46.73 лв. и 8 х 202.29 лв. с крайна падежна дата
23.01.2023г. и обща сума за плащане 1758,51 лв. Съгласно чл.6.1 от договора за кредит,
кредитополучателят се задължил да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител
или банкова гаранция. Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на
чл.33, ал.1 от ОУ към договорът за заем. Съобразно чл.6.2 от процесния договор, при
неизпълнение на изискването на ал.1 на чл.6 от договора в тридневен срок от сключването
му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
1706.49 лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по
погасителния план. В изпълнение на сключения договор, ищецът извършил две плащания –
на 22.03.2023г. - 218.16лв., на 04.07.2023г. – 89,97 лв., като общо заплатените задължения по
договора възлизат на 308,13 лв.
Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй
като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка. Счита, че процесният
договор е нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от
договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила
1
валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.26,
ал.1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на
финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Кредиторът не изпълнил изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието
на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.
Ищецът счита, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2
във вр. с чл.21 и чл.22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в
него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не
изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Договорът
не поражда валидни права и задължения, тъй като кредиторът е нарушил и изискванията на
чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, защото в съдържанието му не е включен размерът на лихвения
процент на ден и не са разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. На
собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно
ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки
кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка
изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито
оскъпяване на кредита. По силата на чл.22 във вр. с чл.21 от ЗПК неизпълнението на
изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни
съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална
недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от
ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не дължи лихва и други разходи по заема. Уговорената в процесния договор
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл.26 от ЗЗД,
като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и като
заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21 от ЗПК. Договорения фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,05 % се явява прекомерно висок, като договорката
за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за
забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така,
според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 40.05%.
За сравнение, законната лихва по чл.86 от ЗЗД е 10% на година. Уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва.
Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти
законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава
неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в
2
оборота. Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на
справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не
може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен
ред. Размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави
уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция,
която се явява скрита лихва. Вземането по чл. 6.2 от потребителския договор има характера
на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на
неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 от
ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3, т.1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземат предвид
при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу
предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на
банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа
облага, поради което съставлява печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка
лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл.143
от ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от
него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в
размер на 40,05 %. В нарушение на чл.147, ал.1 от ЗПК на заемателят не е било оповестено
по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото
от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил
заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по
чл.6.2 от процесния договор. Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена
клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем
език. Не са изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, който регламентира, че
кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на
лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в
контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.9, се налага
изводът, че под "условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на
лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от
главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по
някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са
намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в
договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,57 % е заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката
за ГПР и е заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Поради неравноправността на
уговорката на ГПР и съгласно чл.21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите
правни последици по чл.22 ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
3
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. По силата на чл.19, ал.1 ЗПК вземането по чл.6 във вр. с чл.8 от процесния
договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не
се дерогира от правилото на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е
печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита,
съобразно повелителните изисквания на чл.19, ал.1 ЗПК следва да бъде включена в размера
на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 40.05 % без в
него да е включена скритата лихва по чл.6.2 от договора е имало за резултат и невярно
разписване на ГПР в размер на 48,57 %. Посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП във
вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19,
ал.4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР,
което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР, като глобален израз на всичко
дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се
приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК в договора трябва да се посочат не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да
са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл.11 от ЗПК е следвало да е
налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като
именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри. Договорът за потребителски кредит не поражда
валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от
ЗПК, тъй като в съдържанието му не е включен размерът на лихвения процент на ден и не са
разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4, и ал.6 ЗПК. Нарушаването изисквания на
чл.11, ал.1, т.20 ЗПК води до недействителност на договора. Поради това уредбата в чл.28,
4
ал.5 от Общите условия на правото на потребителя да извърши отказ не съставлява
изпълнение на предвиденото в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК изискване за задължителното
съдържание на договора. Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи размера на
лихвеният процент на ден.
В условията на евентуалност се позовава на нищожна неустоечна клауза. Съгласно
процесния договор неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което
не съставлява основната престация по договорът и се простира независимо дали кредиторът
е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлява типичен пример за
неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с
тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен
кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на
финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и
единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно
цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежава
и обезпечителна функция доколкото е уговорено, че се дължи в тридневен срок след
сключване на договора. Законът в чл.71 от ЗЗД предвижда различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната
връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с
нормалното търговско развитие на правоотношенията, са предвидени различни правни
последици, което разкрива целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага,
подвеждащо именувана неустойка.
Моли съда да постанови решение, с което за прогласи за нищожен на основание
чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, Договор за паричен заем Кредирект
№637682 от 22.02.2022г., сключен между "Сити кеш" ООД София и Н. М. Н.. Претендира
направените по делото разноски.
Ответникът „СИТИ КЕШ” ООД София представя писмен отговор в срока по чл.131
ГПК, в който взема становище, че предявените от ищеца искове за прогласяване на
нищожност на процесния договор са неоснователни.
Заявява, че не оспорва, че на 22.02.2022г. между ищеца Н. М. Н. и ответника „Сити
Кеш“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № 637682 при ГЛП 40.05% и ГПР
48.57%, по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1400 лева.
Счита, че предявеният иск за нищожност на договора е неоснователен, като твърди,
че възнаградителната лихва не е нищожна, а дължима, уговорена в договора. По своята
същност възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на
заемодателя за предоставените му парични средства, тъй като към момента, в който кредита
се усвоява от заемополучателя, заемодателя се лишава от възможността да ползва дадените
в заем паричните средства. Към момента на сключване на процесния договор в действащото
5
законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по
договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от
принципа, залегнал в чл.9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.
Съгласно чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договора следва на ясен и разбираем език да е посочен
лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. В разглеждания договор за потребителски кредит е посочен
фиксиран размер на годишната договорна лихва - 40,05%. Доколкото този размер е
фиксиран не е необходимо посочването на периодите, условията и процедурите за промяна
на лихвения процент. Нещо повече, в погасителния план е посочен размера на лихвата и
сумата, която трябва да се върне от заемателя. В този смисъл се позовава на Решение
№264126 от 22.06.2021г. на СГС по в.гр.д. №6976/2020г., Решение № 1285/27.10.2017г. на
ОС Пловдив по в.г.д. №1764/2017г. Сочи, че следва да се съобрази и обстоятелството, че в
разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в
чл.19, ал.4 ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (50 %). Същият е обвързан от разходите, които финансовата институция прави с
риска, който носи, както и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Преценката относно валидността на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия срок
на сключения договор - от 22.03.2022г. до 23.01.2023г., в рамките на който заетата сума
следва да бъде върната. Също така се касае за поначало необезпечен кредит. С оглед
изложеното счита, че налице е пълна яснота за заемателя относно финансовата тежест, която
поема чрез сключването на оспорения договор за заем, като е обезпечена възможността да
извърши обоснована преценка относно общия размер на задължението, което произтича от
договора за заем.
Счита също, че възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави.
Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ
резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за
участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената
възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е
възнаграждение за заемодателя затова, че той е предоставил ползването на парична сума.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с
оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на
пределите, установени в чл.19, ал.4 ЗПК - до пет пъти размера на законната лихва по
6
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (50 %).
Счита, че неустойката не се включва в ГПР. Заявява, че неустойката не попада в
общите разходи по кредита и не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР. Оттук
следва, че неустойката не следва да се калкулира в посочения размер на ГПР и същата не
може да се приравнява на лихвата, тъй като според уговореното между страните, тя няма
такава функция. Освен това, ГПР трябва да се изчисли в момента на сключване на
кредитния договор, като информирането на потребителите относно общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната математическа формула, има
съществено значение и позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение
/в този смисъл Определение на СЕС от 16 ноември 2010г. по дело С-76/10, т. 69 и т. 70/. В
случая към момента, в който договорът за потребителски кредит е сключен, предвидената в
договора неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение
на посочените в договора задължения от страна на потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Формулата за изчисляването му е уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК, като непосочването на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение №1 начин само по себе си не
е от естество да обоснове порок на клаузата от договора, уреждаща ГПР, тъй като смисълът
на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на финансовата институция под формата на ГПР, което изискване в случая е спазено
(чл.3, т.12 от договора за кредит и приложения погасителен план към него). В този смисъл е
Решение №104 от 14.05.2020 г. на АпС Варна по в.т.д. № 489/2019 г. Съгласно изложеното
счита, че непосочването на неустойка в ГПР не е само необходимо, а се явява задължително
условие, за да бъдат изпълнени изискванията на ЗПК относно правилното изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита.
Ответникът възразява, че нищожна клауза не обуславя пълна нищожност договор.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на целия
договор, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случай,
че съдът приеме, че уговорената клауза за неустойка се явява нищожна, то би следвало да
прогласи само нея за нищожна, а не целия договор за заем. Така съгласно чл. 26, ал. 1 във вр.
с ал.4 от ЗЗД в тази си част договора се счита, че не е породил действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение по нея.
Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск за нищожност на Договор за паричен
заем Кредирект №637682 от 22.02.2022г., като неоснователен и недоказан. Претендира
направените по делото разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена
7
следната фактическа обстановка:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на
22.02.2022г. между ищеца Н. М. Н., в качеството на кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД
София, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за паричен заем Кредирект
№637682, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в
размер на 1400лв. срещу задължението на последния да го върне в срок от 11 месеца, при
фиксиран годишен лихвен процент от 40,05% и ГПР в размер на 48.57%. В т.6.1 от договора
е посочено, че заемателят се задължава да предостави едно от изброените обезпечения:
поръчител или банкова гаранция. Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на
условията на чл.33, ал.1 от ОУ към договора за заем, като при неизпълнение в тридневен
срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1706,49 лв., която ще се плаща разсрочено съгласно погасителния
план.
При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и че
ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което за валидност на договора и
последиците му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-
12 и т.20 и ал.2, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Ищецът излага твърдения за нарушения на императивните норми на ЗПК, касаещи
ГПР и в частност твърдения, че ГПР не отразява действителния размер на разходите, тъй
като в същия не са включени всички такси, комисионни и други видове плащания, събрани
от ответника по договора, в т.ч. и визираното в чл.6.1 задължение за предоставяне на
обезпечения – поръчител или банкова гаранция, поради което счита договора за
потребителски кредит за недействителен.
Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК, регламентираща съдържанието на договора за
потребителски кредит, в т.10 въвежда изискване за посочване в договора на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Това изискване е въведено, за да гарантира на
потребителя яснота и прозрачност как се формира задължението му, какво е оскъпяването
на кредита, както и да му даде възможност да извърши съпоставка с други кредитни
продукти и направи своя избор. По правилата на чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
8
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. От изложеното следва, че годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита.
Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В настоящия случай в цитирания по-горе
договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на
ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер
на ГПР 48,57%/.
Действително в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 48,57%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл.19, ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно уговорената по договора неустойка за
подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Неустойката за подсигуряване на
поръчител или банкова гаранция е определена като месечна вноска за срока на договора за
потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР. Прибавянето към ГПР на сумата за
непредоставено обезпечение, несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл.19
ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че договора за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК,
водещо до недействителност на договора. Следва да се уточни, че нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е посочен, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално
лишен от информация за приложимия ГПР, което право му признава и гарантира ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че процесният договор за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
9
действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до
недействителност на договора. В този случай по правилата на чл.23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.
С оглед установената по делото недействителност на договора за кредит на едно от
посочените от ищеца основания, съдът счита, че не следва да разглежда останалите
посочени в исковата молба основания за нищожност.
Ищецът е направил искане за присъждане на направените по делото разноски, за
които представя списък по чл. 80 от ГПК.
Ответникът е направил искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на разноските за
адвокатско възнаграждение на ищеца.
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие ищецът е
направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 450,00лв., отразено като
заплатено в брой.
Размерът на адвокатското възнаграждение за ползваната от ищеца правна помощ от
адвокат, се определя при условията на свободно договаряне. Съгласно чл.78, ал.5 ГПК съдът
може по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските за
адвокатско възнаграждение, ако то не съответства на фактическата и правна сложност на
делото. Възможността за намаляване на възнаграждението е ограничена до минимално
определения размер по чл.36 от Закона за адвокатурата, който в ал.2 предвижда, че при
договорено възнаграждение между адвоката и клиента, същото не би могло да бъде по-
ниско от размера, предвиден в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В настоящия случай минималния размер на адвокатското възнаграждение,
определено съгласно чл.7, ал.2, т.2 на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, при материален интерес 3465,00 лв., възлиза на 646,50 лв.
Предвид горното съдът намира, че договореното между ответника и неговия пълномощник
адвокатско възнаграждение в размер на 450,00лв. не се явява прекомерно и не следва да
бъде намалявано.
Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответника следва да бъде осъден
да заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса (58,00лв.) и
адвокатско възнаграждение (450,00лв.) – общо в размер на 508,00лв.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за паричен заем „Кредирект“ №637682,
сключен на 22.02.2022г. между Н. М. Н., ЕГН **********, гр.Ст.Загора, ул..... и „СИТИ
КЕШ” ООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
10
бул.Цариградско шосе №115Е, ет.5, представлявано от Н. Пенчев Пенчев е недействителен
на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.Цариградско шосе №115Е, ет.5, представлявано от Н. Пенчев
Пенчев, да заплати на Н. М. Н., ЕГН **********, гр.Ст.Загора, ул....., направените по делото
разноски в размер общо на 508,00 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11