Р Е Ш Е Н И Е
Номер 1052 Година 15.07.2019 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
деветнадесети юни Година 2019
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 5580 по описа за 2018
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в исковата си
молба, че на 19.05.2017 г.
сключил с П. договор за цесия, по който вземането на П. срещу ответникапо
договора им за потребителски кредит № *********/20.06.2016 г., му било
прехвърлено с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и
всички лихви, такси, комисионни и други разноски. Договорът за кредит съдържал
изрична клауза за правото на кредитора да прехвърли вземането в полза на трети
лица. Цедентът го упълномощил да уведоми длъжниците за цесията. До ответника
били изпратени посочените в исковата молба уведомления, които обаче се върнали
невръчени, тъй като съответно се бил преместил на друг адрес и не бил открит на
адреса. В тази насока се позовавал на посочената в исковата му молба практика.
На 20.06.2016 г. ответникът, в качеството му на кредитополучател, сключил
договор за потребителски паричен кредит № ********* с П., при спазване на ЗПК.
По същия кредитодателят се задължил да му предостави потребителски кредит за
лични нужди в размер на 700 лева, като сумата била предоставена от кредитен
консултант в брой по местоживеенето на кредитополучателя, което последният
потвърдил с факта на подписването на договора. В него била уговорена договорна
лихва за срока му в размер на 138.08 лева. Общата стойност на усвоената
главница и договорна лихва била 838.08 лева, които се плащали на 60 равни
седмични погасителни вноски, всяка по 13.97 лева. Първата погасителна вноска
била платима на 29.06.2016 г., а последната – на 16.08.2017 г. С договора
кредитополучателят изразил съгласие да платял и такса за оценка на кредитно
досие в размер на 35 лева, която била включена в седмичните погасителни вноски
с цел улеснението му. Била разделена на 60 броя равни вноски, всяка по 0.58
лева, които били платими на падежите на погасителните вноски. По избор на
кредитополучателя, кредитодателят се задължил да му предоставя допълнителна
услуга за доставка на заемната сума в брой по неговото местоживеене и по
седмично събиране на вноските по кредита, която била наречена „кредит у
дома" и за която кредитополучателят се задължил да заплати такса 597.08
лева, който също била включена в седмичните погасителни вноски, като била
разделена на 60 равни вноски, всяка по 9.95 лева, които били платими на падежите на погасителните
вноски. Така общата сума, която кредитополучателят се задължил да върне при
сключване на договора, била 1470.60 лева, на 60 равни седмични вноски, всяка по
24.51 лева, в която били включени 13.97 лева вноска по кредита, 0.58 лева
вноска по такса за оценка на досие и 9.95 лева вноска по такса за услуга
„кредит у дома". Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 16.08.2017 г. и те не били обявявани за предсрочно изискуеми. На
кредитополучателят, ищецът начислил обезщетение за забава върху дължимите суми
в размер на законната лихва от 19.05.2017 г., общият размер на което бил 59.97
лева. Кредитът не бил платен изцяло. Платената до момента по него сума била 326.60
лева, с която били погасени 238.12 лева такса „кредит у дома", 16.11 лева
такса оценка на досие, 33.23 лева договорна лихва, 39.14 лева главница. По
подадено от ищеца заявление било образуваното ч.гр.д. № 1584/2018 г. на СтРС и
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответника
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния интерес на ищеца
от предявените искове. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 660.86 лева за главница от невърнат
кредит по договора за потребителски кредит, със 104.85 лева договорна лихва от
03.08.2016 г. до 16.08.2017 г., с 18.89 лева такса за оценка на досие от
04.01.2017 г. до 16.08.2017 г., с 358.96 лева такса за услуга „кредит у дома”
от 07.12.2016 г. до 16.08.2017 г., с 59.97 лева обезщетение за забава от
19.05.2017 г. до подаване на заявлението в съда, както и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 1584
описа за
Ответникът В.В.И., чрез назначения му от
съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените искове,
които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
30.03.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За
разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 1584/2018 г. на СтРС, по
което на 03.04.2018 г. е издадена исканата заповед № 901, която е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 02.11.2018 г., в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се считат предявени на 30.03.2018 г.,
когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор за
потребителски кредит от 20.06.2016 г., сключен между ответника, като
кредитополучател и П., като кредитор (л. 5-7). Последният несъмнено
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Не
е подписан обаче от страните по него представеният
от ищеца по делото - погасителен план, какъвто няма и в самия договор (л. 7). А именно такъв погасителен план
изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК да съдържа всеки договор за
потребителски кредит, който план следва и да е двустранно подписан, защото е
част от необходимото съдържание на този договор, а за действителността му
законът изисква да е сключен в писмена форма (чл. 10, ал. 1 ЗПК). В процесния договор не са посочени съгласно
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (чл. 5-6). А това означава, че този договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 10 и 11, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК (чл. 22 ЗПК).
Въпреки това по същия договор, видно от чл.
27 от него и т. Б-1 от заключението на назначената по делото
съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му
от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, П. е
предоставило на ответника в брой на датата на сключването му на 20.06.2016 г., обещания
на стр. 1, б. „а“ от него кредит от 700 лева, който според уговорките в същата
страница от този договор, ответникът е трябвало да върне заедно с 35 лева такса
за оценка на досие, със 138.08 лева договорна лихва и с 597.08 лева такса за
услуга „кредит у дома“, или общо 1470.16 лева, на 60 разсрочени седмични
вноски, всяка по 24.51 лева и една последна в размер на 24.07 лева, първата от
които дължима на 27.06.2016 г. (л.
5).
Понеже този договор е недействителен с
оглед изложеното, ответникът дължи по него връщане само на чистата стойност на
кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и лихви, такси, неустойки и
други разходи по този договор (чл.
23 ЗПК).
От т. Б-2 на ЗСИЕ се установява още, че
по този договор ответникът е платил на П. на 27.06.2016 г. сумата от 100 лева,
след което е преустановил плащанията си по него и не е извършвал други такива
до приключване на съдебното дирене по делото (л. 91). При това положение, следва да се
приеме, че към датата на приключване на съдебното дирене, ответникът дължи по него
съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената му с това частично плащане част от 600
лева от чистата стойност на получения по него кредит от 700 лева.
На 19.05.2017 г. между П. и ищеца е сключен
представения по делото договор за прехвърляне на вземания (л. 10-20). С него П.
му цедирало общо 1143.56 лева вземания от ответника по процесния договор за кредит,
видно от представеното от ищеца извлечение от приложение № 1 към тази цесия (л. 23).
Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за тази цесия преди подаване на заявлението по
приложеното заповедно производство и образуване на настоящото дело с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л.
26-31), следва да се
приеме, че е уведомен за нея в хода на настоящото дело на 19.03.2019 г., когато
особеният му представител е получил преписи от приложение № 1 с договора за същата
цесия и с уведомленията за нея с преписа от исковата молба с приложенията към
нея със съобщението за отговор (л. 61). Така приема и ВКС в задължителната си
практика, че доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението за цесията, то получаването му в
рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не
може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
Вярно е, че тези уведомления не изхождат
от цедента, а от ищеца, като негов пълномощник, упълномощен с представеното по
делото пълномощно (л.
25). Но също така е
вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта на чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така, че тези
уведомления за тази цесия са връчени със съобщението за отговор, не на ответника,
а на особеният му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Но също така е вярно, че
доколкото ВКС приема в задължителната си практика, че с връчването на препис от
исковата молба на особен представител на ответника, може да се обяви
предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая да се приеме за
съобщена на ответника процесната цесия с връчването на уведомлението за нея на
особеният му представител със съобщението за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за кредит,
са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва
да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно. Не само защото по делото се установи
с оглед изложеното, че сключеният между П. и ответника процесен договор за потребителски
кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, защото в него не са посочени
взетите предвид допускания посочени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и няма
двустранно подписан от страните по този договор погасителен план със
съдържанието по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в който случай ответникът не дължи по
него лихви, неустойки, такси и други разходи, а само невърната в случая към
датата на приключване на съдебното дирене част от 600 лева от получения по него
кредит (чл.
23 ЗПК). Но и защото, в
случая не може да бъде уважен и главният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК на ищеца за
съществуване в негова полза на вземане и за тази част от главницата, защото е
нищожна и цесията, с която П. му е цедирала вземанията си по този кредит.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това. А в случая чл. 26, ал. 1 ЗПК не е
позволявал на цедента П. да цедира на ищеца с договора им за цесия 19.05.2017
г. и единствено дължимата се от ответника част от 600 лева от главницата по недействителния
с оглед изложеното договор за кредит. Последният представлява такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. А според чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си по него на трето лице само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност, а случаят не е
такъв. Не само защото, с оглед посочената му недействителност по чл. 22 ЗПК,
недействителна/нищожна се явява и клаузата на чл. 22 от същия договор, даваща право
на П., да прехвърля, изцяло или частично, правата си по този договор за кредит
без съгласието на ответника, като впоследствие го информира (чл. 22 ЗПК).
Но и защото, дори и този договор да не бе недействителен (което обаче съдът не приема с оглед
изложеното),
според чл. 24 ЗПК, към него се прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП. А според
чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и
уговорката, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието
на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая (л. 6).
При него в чл. 22 от договора за кредит
е предвидено, че П., има право да прехвърля, изцяло или частично, правата си по
този договор за кредит, без съгласието на ответника, като впоследствие го
информира. Тази клауза е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава възможност на кредитора да прехвърли
по всяко време, без да иска съгласието на ответника, правата си по договора на
всяко трето лице, което избере, а това несъмнено може да доведе до намаляване
на гаранциите на ответника, защото за длъжника не е без значение дали негов кредитор
е избраната от него кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в
същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на ответника,
всяко трето лице, по негов избор, да го замести в дълга му към П. по същия
договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД. Нещо повече. Предвидено е изрично в чл. 17
от договора, че ответникът няма право да прехвърля на трети лица задълженията
си по договора без предварителното писмено одобрение на П. (л. 6). А това несъмнено е значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по този договор, и
обуславя поради това извод за неравноправност на клаузата по чл. 22 от него (чл.
143, т. 15 ЗЗП). По делото няма данни тази неравноправна клауза да е уговорена
индивидуално. Респективно - да не е била изготвена предварително от П. и поради
това ответникът да е имал възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нещо повече. Видно е, че самият
договор за кредит представлява предварително подготвена от П. негова бланка, в
която са попълнени след това с химикал само празните полета, а неравноправната
клауза на чл. 22 е част от самата бланка, което обуславя само извода, че същата
не е била уговорена индивидуално (л. 5-6).Нормата
на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая
на обстоятелството, че тази клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на
ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче, не представи и
по делото няма никакви доказателства същата клауза да е била уговорена
индивидуално. А това
обстоятелство не може да се предполага, нито да се приеме за доказано само от
наличието й в договора за кредит, а следваше ищецът да го докаже по делото, и
то пълно и главно, тоест несъмнено (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така
и той, чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само
не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е била уговорена
индивидуално тази клауза на чл. 22 от договора за кредит, даваща възможност на П.
да му цедира, без съгласието на ответника за това, вземанията си по договора за
кредит, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено
установено по делото, че същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл.
146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така, тя е нищожна и на това основание,
защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това и на това
основание (а
не само поради недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК) не съществува в правния мир от датата на
сключване на този кредит на 20.06.2016 г. А в него няма друга подобна,
действителна клауза, която да предвижда възможност за П. да прехвърли
вземанията си по договора за кредит срещу ответника на друго лице (л. 5-6).
Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли вземанията си
срещу потребителя на друго лице само при условие, че договорът за потребителски
кредит предвижда такава възможност. А след като е така и в случая процесният договор
за кредит не предвижда такава възможност, поради недействителността му на
основание чл. 22 ЗПК и нищожността на клаузата на чл. 22 от него на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, а друга такава възможност не уговорена в него, П. не е имало
законовата възможност да прехвърли на ищеца дори и единствено дължимата се от
ответника горепосочена част от процесна главница. Защото недействителният
съгласно чл. 22 ЗПК договор за кредит, от който поради това е възникнало и
съществува според чл. 23 ЗПК само това главно вземане/неплатената част от 600
лева от него, не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД). Поради това и договора за цесия от 19.05.2017 г., с което П. е
цедирало на ищеца процесните вземания, се явява нищожен в тази му част, с която
те са му цедирани, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД – защото
противоречи в същата му част на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не
допуска цедирането им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като договора за
цесия в частта му, с която тези вземания са цедирани на ищеца, е нищожен, той
не е произвел въобще присъщите му правни последици. Поради това не е прехвърлил
на ищеца дори и дължимата от ответника с оглед изложеното част от 600 лева от главницата
по процесния недействителен договор за кредит. Поради това ищецът не е и неин
титуляр/кредитор на това основание – придобИ.ето й с тази цесия, на което се
позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания несъществуват
в неговия патримониум и не той е активно материално - правно легитимиран да
иска плащането им от ответника. Поради това ищецът не може да се признае въз
основа на същата цесия за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така,
той не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете си по
чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването им в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът
намери тези искове за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното му искане за присъждане на разноски,
без преди това да ги обсъжда и по отношение на техния размер, защото това се
явява безпредметно.
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по същото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил разноски, нито е налице негово
искане за присъждането им. Поради това такива не му се присъждат с оглед и на
диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на В.В.И., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 660.86 лева за главница от невърнат кредит по
договор за потребителски кредит от 20.06.2016 г., със 104.85 лева договорна
лихва от 03.08.2016 г. до 16.08.2017 г., с 18.89 лева такса за оценка на досие
от 04.01.2017 г. до 16.08.2017 г., с 358.96 лева такса за услуга „кредит у
дома” от 07.12.2016 г. до 16.08.2017 г., с 59.97 лева обезщетение за забава от
19.05.2017 г. до 29.03.2018 г., и законна лихва върху главницата от 30.03.2018
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 901/03.04.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1584 описа
за 2018 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на А. за присъждане
на сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 1584 описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: