Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.04.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря А.Л. като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 6306 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени частични искове с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ищецът - „Д.р.е.” ЕАД, твърди, че на 16.10.2006 г. сключил с ответника – „Л.Ф.” ЕАД /с предишно наименование „П.Л.Б.” АД/, договор за Ф.ов лизинг, с който последният се задължил да му предостави за временно ползване недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 280 кв.м., находящо се на адрес: гр. Пловдив, ул. „*******, съставляващо имот с пл. № 1473, ведно с построената в имота триетажна масивна железобетонна сграда със застроена площ от 221 кв.м. На 31.10.2006 г. между същите страни бил сключен втори договор за Ф.ов лизинг, с който ответникът се задължил да предостави на ищеца за временно ползване недвижим имот, представляващ 195/280 ид.ч. от имот с пл. № 507, ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 164 кв.м., находящ се на адрес: гр. Пловдив, ул. „*******. Ищецът посочва, че ответникът не е изпълнил точно задължението си да предаде вещите на лизингополучателя, което е възникнало в негова тежест и по двата договора – имотът по договора от 16.10.2006 г. е предоставен в такова състояние, че е бил напълно негоден за експлоатация поради конструктивни недостатъци и невъзможност за привеждането му в съответствие с изскванията за ползване на сгардата по предназначение, а имотът по договора от 31.10.2006 г. изобщо не е предоставян на лизингополучателя, защото е бил обитаван от трети лица. Въпреки неизпълнението от ответника на основните му задължения по сключените сделки, ищецът е изпълнявал своите задължения за заплащане на вноските от лизингова цена, чийто падеж е настъпил до м. юли 2008 г., които са в размер на 654 393, 11 лв. – по договора от 16.10.2016 г. и в размер на 402 122, 15 лв. – по договора от 31.10.2016 г. След месец юли 2008 г. по искане на лизингодателя ищецът е заплащал дължимата лизингова цена по двата договора общо като е престирал сума в размер на 1 410 856, 42 лв. Заявява, че след това е спрял да плаща дължимите вноски от лизинговата цена, поради което ответникът е развалил двата договора за Л.като е отправил до него едностранно изявление в тази насока, обективирано в нотариална покана, която му е връчена на 13.05.2013 г. Ищецът счита, че с оглед развалянето на договора и предвид неизпълнението от ответника на задължението му да предостави за ползване двата недвижими имота, сумата от 2 467 371, 68 лв., представляваща платени вноски от лизинговата цена по двете сделки за периода от тяхното сключване до датата на развалянето им, се явява получена от „Л.Ф.” ЕАД на отпаднало основание и това дружеството дължи да я върне на ищеца. Предвид изложеното, моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 100 000 лв., представляваща частично заявена претенция от общо дължимата такава от 2 467 371, 68 лв. – заплатени лизингови вноски по договори за лизинг от 16.10.2016 г. и от 31.10.2016 г., които подлежат на връщане поради разваляне на тези договори. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът - „Лизинг Ф.” ЕАД /с предишно
наименование „П.Л.Б.” АД/, оспорва иска. Посочва, че е придобил двата недвижими
имота, които след това е предоставил за ползване на ищеца, съобразно указанията
на последния и направения от него избор, поради което не носи отговорност за
каквито и да било недостатъци или несъответствия по тях. Твърди, че е предал на
ищеца и двата недвижими имота в деня на придобиването им – имотът в гр.
Пловдив, на ул. „******* е предаден на 16.10.2006 г., а този в гр. Пловдив, на
ул. „******* е предаден на 01.11.2006 г. Ответникът заявява, че ищецът не е
изпълнявал задължението си за заплащане на вноските от лизинговата цена, поради
което за него е възникнало правото да развали двата договора за лизинг, което
той е упражнил, като изявление в тази насока е отправено до лизингополучателя
и е достигнало до него на 13.05.2013 г. Ищецът е върнал на лизингодателя
двата имота, предмет на развалените лизингови договори на 27.05.2013 г., когато
те пак са му предоставени за ползване със сключен между страните нов договор за
Л.и съгласно подписан на същата дата договор за търговски заем. Тези договори
за Л.от 27.05.2013 г. също са развалени поради неизпълнение на ищеца на
задълженията му за заплащане на лизинговата цена. Прави възражение за
погасяване по давност на предявените от ищеца вземания. Поради изложеното моли
предявените искове да се отхвърлят. Претендира присъждане на направените
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
На първо място, следва да се посочи, че при съобразяване на посочените в исковата молба обстоятелства, се налага изводът, че правопораждащите факти, от които ищецът твърди, че са възникнали вземанията му за получаване от ответника на сума в общ размер от 2 467 371, 68 лв., част от която е предмет на предявените частични осъдителни искове, са следните: 1) наличие на сключени между страните по спора два договора за Ф.ов лизинг, 2) възникване в полза на ответника, в качеството му на лизингодател, на правото да развали тези два договора лизинг поради неизпълнение от ищеца, в качеството му на лизингополучател на задължението му за заплащане на месечните вноски от лизинговата цена, 3) упражняване на това право от лизингодателя чрез отправяне на изявление за това до лизингополучателя, 4) възникване в резултат на настъпилото разваляне на правото на лизингополучателя да получи обратно всичко, което е престирал по развалените договори за Ф.ов лизинг, което е платената от него цена за ползване на вещите, предмет на двете сделки. С оглед на това, съдът счита, че ищецът се позовава на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което и съдът следва да се произнесе само по въпроса дали това, предвидено в закона право, което се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, е възникнало в полза на „Д.р.е.” ЕАД.
Правото на едно лице да получи обратно даденото от него в хипотезата на третия фактически състав, предвиден в чл. 55, ал. 1 ЗЗД, възниква тогава, когато се установи, че основанието, въз основа на което е осъществена престацията, е съществувало към момента на нейното получаване от обогатилото се лице, но след това то е отпаднало с обратна сила. В този смисъл са задължителните указания, дадени в Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. В това постановление е посочено и това, че текстът на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие. Във всички тези случаи съществуващото между страните договорно правоотношение, въз основа на което е извършена една престация, се прекратява с обратна сила, което означава, че както в отношенията между страните по сделката, така и по отношение на всяко трето лице, се приема, че тази сделка не е била сключвана и се възстановява състоянието от преди нейното сключване. С оглед на необходимостта правното положение на страните по отпадналата с обратно действие правна сделка да бъде възстановено такова, каквото е било преди нейното извършване, в закона е предвидено, че всяко от договарящите лица е длъжно да върне на другото това, което е получило. Ето защо в случая съдът трябва да се произнесе по това дали са сключени твърдените в исковата молба два договора за Л.и дали е настъпил факт, който води до отпадане на тяхното действие с обратна сила.
По делото не се спори, че между „П.Л.Б.” АД, чието ново наименование е „Л.Ф.”
ЕАД, в качеството му на лизингодател, и „Д.р.е.” ЕАД,
в качеството му на лизингополучател, са сключени два
договора за Ф.ов лизинг – първият от тях е сключен на
16.10.2006 г. и с него лизингодателят се е задължил
да предостави за временно ползване на лизингополучателя
недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 280 кв.м., находящо се на адрес: гр. Пловдив, ул. „*******,
съставляващо имот с пл. № 1473, ведно с построената в имота триетажна масивна
железобетонна сграда със застроена площ от 221 кв.м., а вторият е сключен на 31.10.2006
г. и с него лизингодателят се е задължил да предостави
за временно ползване на лизингополучателя недвижим
имот, представляващ 195/280 ид.ч. от имот с пл. №
507, ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 164 кв.м.,
находящ се на адрес: гр. Пловдив, ул. „*******. Не се
спори и че в изпълнение на задълженията, поети с тези договори, за периода от
24.10.2006 г. до 29.11.2012 г. ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер
от 2 467 371, 68 лв.
Доколкото както
ищецът, така и ответникът се позовават на осъществено разваляне на описаните
два договора за лизинг, което е настъпило в резултат на упражняване от лизингодателя „Л.Ф.” ЕАД на правото му да ги развали поради
неизпълнение от ищеца на неговите договорни задължения да заплаща лизингова цена на
месечни вноски, то съдът счита, че в отношенията между страните са безспорни
обстоятелствата, че в полза на лизингодателя е
възникнало потестативното право да развали сключените договори за финансов лизинг, както и че то е надлежно упражнено с отправяне на писмено
изявление до лизингополучателя в тази насока, което е
получено от последния на 13.05.2013 г. /ищецът сочи тези факти, като такива,
които са настъпили както в исковата молба, така и в открито съдебно заседание,
проведено на 04.04.2018 г. и основава на тяхното
осъществяване възникването на предявените в процеса вземания/. За да се направи
извод дали е налице отпаднало основание за извършени по тези сделки плащания по
смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съдът трябва
да отговори на въпроса какво е действието на настъпилото разваляне на двата договора
за финансов лизинг.
В чл. 88, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че развалянето на един двустранен
договор има обратно действие освен при договорите за продължително или
периодично изпълнение.
Договорът за финансов лизинг е такъв, който с оглед вида на характерните престации на насрещните страни по него, които съгласно
разпоредбите на чл. 344 ТЗ и чл. 345 ТЗ са тези, които имат наемателят и
наемодателят по договора за наем, има характер на договор за продължително
изпълнение по отношение на задълженията на лизингодателя
и за периодично изпълнение на задълженията на лизингополучателя.
Основното задължение на лизингодателя е да предостави
на лизингополучателя определена вещ за ползване за
определен период от време, а не еднократно, което придава на това задължение
характер на такова с продължително изпълнение. Основното задължение на лизингополучателя е това за заплащане на лизингова цена, която
се дължи периодично – на определен ден, който настъпва през предварително определен
в съдържанието на сделката интервал от време, който в случая е месец, при
предварително определен размер на плащанията, което придава на това задължение,
характера на такова за периодично плащане. Това, че договорът за финансов
лизинг има характер на такъв с продължително и периодично изпълнение се приема
и в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 258 от
16.04.2015 г., постановено по т.д. № 3977/ 2013 г. по описа на ВКС, I т.о.,
Решение № 49 от 26.06.2017 г., постановено по т. д. № 89/ 2016 г. по описа на
ВКС, II т.о.
С оглед на този характер на договора за финансов лизинг и предвид
изричната правна норма на чл. 88, ал. 1 ЗЗД се налага изводът, че развалянето на
такъв договор няма обратно действие. То има действие за в бъдеще, което
означава, че с осъществяване на развалянето на договора за финансов лизинг, той
се прекратява занапред. Възникналото между страните по него договорно
правоотношение се счита за съществувало от датата на сключване на договора до датата
на развалянето му, а не се заличава с обратна сила. Извършеното преди
развалянето изпълнение от страните на задълженията им по договора за лизинг се
запазва, като всяка от страните се освобождава от задълженията, които са
възникнали в нейна тежест по тази сделка само за в бъдеще – т.е. от момента на
развалянето. Ето защо и в тази хипотеза не е налице отпадане на основанието въз
основа на което са осъществени престации от страните по
смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В този смисъл
се е произнесъл ВКС в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения – Решение №
258 от 16.04.2015 г., постановено по т.д. № 3977/ 2013 г. по описа на ВКС, I
т.о., Решение № 21 от 30.06.2015 г., постановено по т. д. № 1107/2012 г. по
описа на ВКС, I т.о.
Следователно развалянето на договорите за финансов лизинг от 16.10.2006 г. и от 31.10.2006 г., в изпълнение на които ищецът е престирал на ответника процесните суми в общ размер от 2 467 371, 68 лв., няма обратно действие. То води до преутановяване на действието на тези договори занапред, т.е. от момента на неговото осъществяване, което е от 21.05.2013 г. – денят, следващ изтичане на предоставения с поканата срок за доброволно изпълнение. Това означава, че тези сделки са съществували и валидно са обвързвали страните към момента, в който е осъществено разместването на благата чрез извършване от лизингополучателя на плащане на дължимите до развалянето месечни лизингови вноски – в периода от 24.10.2006 г. до 29.11.2012 г., като това състояние не отпада, не се заличава с обратна сила с настъпване на развалянето. Ето защо и с развалянето на договорите, на което се позовава ищецът, не се стига до отпадане в хипотезата на чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД на основанието, въз основа на което са престирани дължимите по сключените сделки лизингови вноски в общ размер на 2 467 371, 68 лв., и в полза на лицето, платило сумите, не възниква правото да иска връщането им при фактическия състав на неоснователното обогатяване. Този извод не би се променил дори и ако по делото се приеме за доказано твърдението на ищеца, че е налице неточно изпълнение от лизингодателя на неговото договорно задължение да му предостави за ползване двата недвижими имота, които са предмет на договорите за лизинг, тъй като няма хипотеза, в която развалянето на договор за финансов лизинг да има обратно действие – то няма такова действие и при наличие на неизпълнение на страната, която е упражнила правото по чл. 87 ЗЗД. Това неизпълнение може да породи определени права за лизингополучателя, каквито са всички права, произтичащи от договорната отговорност на лизингодателя за неизпълнение на задълженията му – лизингополучателят може да противпостави срещу определена претенция на лизингодателя възражение за неизпълнен договор, за наличие на забава на кредитора; в случай че лизингополучателят е претърпял имуществени вреди от твърдяното неточно изпълнение, включително такива, изразяващи се в намаляване на неговото имущество с паричните средства, платени като лизингова цена за срока на действие на договорите, в негова полза възниква правото да получи обезщетение за вредите. В настоящия процес, обаче, ищецът изобщо не се е позовал на съществуващия между страните договор и на правата, които възникват за него по силата на тази сделка при неизпълнение на лизингодателя на негови задължения, поради което и въпросите за това дали е налице такова неизпълнение по предаване на вещите, предмет на лизинговите договори, и дали то е причинило някакви вреди на ищеца, които да са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и да са били предвидими, излиза извън предмета на произнасяне по исковете, с които съдът е сезиран, при които правопораждащият факт има извъндоговорен, а не договорен характер.
С оглед на всичко изложено, се налага крайният извод, че исковете за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в общ размер на 100 000 лв. – частична претенция от 2 467 371, 68 лв., са неоснователни на предявеното основание и следва да се отхвърлят.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ответника е заявено своевременно искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. В производството се доказаха реално заплатени разходи за водене на делото в общ размер от 6 330 лв., от които сумата от 330 лв. – платени депозити за възнаграждение на вещи лица и свидетел и сумата от 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д.р.е.” ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Л.Ф.” ЕАД /с предишно наименование „П.Л.Б.” АД/, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сума в общ размер от 100 000 лв. /сто хиляди лева/, представляваща частично заявени претенции от общо дължимата сума в размер на 2 467 371, 68 лв., която представлява подлежаща на връщане сума, заплатена за периода от 24.10.2006 г. до 29.11.2012 г. на отпаднало правно основание за това, а именно по два договора за финансов лизинг, сключени между „Л.Ф.” ЕАД и „Д.р.е.” ЕАД, на 16.10.2006 г. и на 31.10.2006 г., които са развалени с отправено от „Л.Ф.” ЕАД до „Д.р.е.” ЕАД писмено изявление, получено от последното дружество на 13.05.2013 г. /50 000 лв. е частично предявената претенция, дължима на основание развален договор за финансов лизинг, сключен на 16.10.2006 г. и 50 000 лв. е частично предявената претенция, дължима на основание развален договор за финансов лизинг, сключени на 31.10.2006 г./.
ОСЪЖДА „Д.р.е.” ЕАД да заплати на „Л.Ф.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 6 330 лв. /шест хиляди триста и тридесет лева/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: