Р Е Ш Е Н И Е №
АРДИНО, 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД- АРДИНО, в публичното заседание на 07.04.2021 г. в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАЛЕНТИН ПЕТРОВ
при секретаря КАТЯ ХАДЖИЕВА, като разгледа
докладваното от съдията Гр. дело № 101 по описа на
РС- Ардино за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 124
и сл. ГПК, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 21, ал. 1, вр. с чл. 19, ал. 4
от ЗПК .
Постъпила е искова молба от З.Т.Ф.,
с ЕГН – **********,***,
против „Профи Кредит България“ ЕООД- гр. София, с правно основание
чл. 124 от ГПК, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 21, ал. 1, вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК .
В молбата
се посочва, че на дата 30.06.2016 г. с ответната страна са сключили Договор за потребителски кредит №
**********, за сума от 900.00 лева, която сума следвало ищцата да върне за 24
м., при месечна вноска в размер на 93.14 лв. Размерът на общата месечна вноска
включвала вноска по кредита от 55,64 лв., която съобразно Споразумение за
допълнителни услуги се завишавала с допълнителна сума от 37,50 месечно, която
сума е била дължима за закупен пакет от допълнителни услуги. Общата сума за
връщане по кредита съгласно сключения договор възлизала на сума в размер от 2 235.00
лева.
Сочи се, че на дата 28.11.2017 г. ищцата сключила с
ответното еднолично дружество нов Договор за потребителски кредит № **********,
за сума от 2 000.00 лева, която сума следвало да се върне за 36 месеца,
при обща месечна вноска в размер на 168.00 лева. Размерът на общата месечна
вноска включвала вноска по кредита от 97,59 лева, която съобразно Споразумение
за допълнителни услуги се завишавало с допълнителна сума от 70,41 лева месечно,
която сума е била дължима за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност
от 2 534.00 лева. Общата сума за връщане по кредита съгласно сключения
договор възлизала на сума в размер от 6 048.00 лева.
Навеждат се доводи, че на 17.07.2017 г. ищцата сключила с
ответното еднолично дружество, нов /трети/ Договор за потребителски кредит №
**********, за сума от 3 000.00 лева, която заемна сума следвало да се
върне за 36 месеца, при месечна вноска в размер на 229.08 лева. Размерът на
общата месечна вноска включвала вноска по кредита от 146,39 лева, която
съобразно Споразумение за допълнителни услуги се завишавало с допълнителна сума
от 82,69 лева, която сума е била дължима за закупен пакет от допълнителни
услуги на стойност 2 976.00 лева. Общата сума за връщане по този трети
кредит съгласно сключения договор възлизала на обща сума в размер от 8 246.00
лева. С този договор за кредит била рефинансирана сума в размер от 2 189.00
лева, дължима по договор № ********** от
30.06.2016 г., с което задължението по същия било окончателно изплатено.
Ищцовата страна твърди, че съгласно Общите условия и на
трите договора, възнаграждението, дължимо за заплащане на пакета от
допълнителни услуги, включвало приоритетно разглеждане и изплащане на кредита,
възможност за отлагане на изплащането на определен брой вноски, възможност за
намаляване на определен брой вноски, възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Посочва се,
че до момента по трите договора за кредит са били направени плащания общо за
повече от 8 000.00 лева.
Навеждат се доводи от ищцата, че и трите договора за
кредит са били сключени при недействителни уговорки относно дължимата договорна
лихва, която надвишавала максимално допустимата, определена от закона и
съдебната практика. Налице са били така също и неравноправни клаузи във всички
договори за кредит, наложени при възползване от надмощното икономическо
положение на кредитора, доколкото кредитите са били отпуснати единствено при
условие за закупуване на цитираните допълнителен пакет от услуги, които услуги
обаче не се обхващали от цитираните лихвени проценти и заемателят не е имал
възможност да влияе при договарянето на въпросните пакети.
Сочи се също така, че освен неравноправни клаузи,
обективиращи злоупотреба с надмощно положение, споразуменията за допълнителни
услуги следвало да се разглеждат и като опит за заобикаляне на максимално
допустимата възнаградителна лихва, която според съдебната практика не трябвало
да надхвърля пет пъти законната такава дори при необезпечени кредити- чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Твърди се още, че разгледани
в съвкупност, сборът от вноските по кредитите и възнагражденията за
допълнителни услуги формирали възнаградителна лихва, която надвишавала
максимално допустимата съгласно закона, поради което ищецът следвало да върне
само чистата получена сума по кредита, увеличена със законната лихва за времето
на ползване на средствата.
Посочва се също така, че, процесните три договора за
кредит между ответната страта като кредитор и ищцата в качеството й на кредитополечятел,
са били сключени, без да бъде отбелязана датата на сключване на тези договори.
Твърди се, че датата на сключване на договор за кредит е бил задължителен
реквизит от минимално допустимото съдържание на договора, а липсата и е
предпоставка за недействителност на такъв договор.
Посочва се, че съгласно чл. 11 от ЗПК, задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесните
договори и ГПР и ГЛП са били противни и на закона- чл. 19, ал. 4 от ЗПК, и на
добрите нрави. Санкцията при несъобразяване с добрите нрави е бил в чл. 26,
ал.1 от ЗЗД. Съгласно установената съдебна практика „добри нрави" по
смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, е обща правна категория, приложима към
конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен
случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело, съдът можел да прецени дали поведението на конкретния правен
субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави",
злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази
конкретна преценка, съдът можел да направи извод дали договора е нищожен,
поради накърняване на добрите нрави. Такива можели да бъдат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Ако уговорените престации са били за предоставена услуга и уговорената за това
цена, щял да бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице явна
нееквивалентност между двете престации.
Твърди се, че в случая по процесните три договора за
потребителски кредит на ищцата са били предоставени заеми, при които
възнаградителната лихва надхвърляла повече от пет пъти законната такава,
следователно уговорките, които ги въвеждали, противоречали на разпоредбите на ЗПК,
а същевременно и на добрите нрави. Посочва се, че клауза от договора, която
противоречала на закона е била недействителна. Въпросните клаузи, които
противоречали на закона в тези три договора за потребителски кредит, нарушавали
принципа на справедливост и създавали условия за неоснователно обогатяване на
ответника.
Твърди се, че ответникът не е съблюдавал принципите на
добросъвестност и справедливост по чл. 9 от ЗЗД и чл. 143 и сл. от ЗЗП, при
определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в размер, който
да налага връщане на повече от 5 пъти по- голяма сума от отпуснатите кредити.
Налице е била явна нееквивалентност между двете престации.
Посочва се още, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Посочва се от ищцата, че в конкретния случай не е било налице нито една от тези
две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР, не можели да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или договорът за потребителски кредит не би бил
сключен, ако в него не са включени въпросните две клаузи. Навежда се извод на
страната, че това е било така, защото като се изходи и от характера на тези
договори, които са възмездни и включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита на всеки един от договорите и ГПР по него е било въведено
като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, то без въпросните
реквизити договорите нямали възможност да бъдат сключени. Предвид на това в
случая не е била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на
посочените по-горе клаузи на процесните договори обуславяли тяхната цялостна
недействителност.
Моли се в
конкретния случай да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която
е приложима за процесните договорни правоотношения. Тази норма изрично
посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит е бил изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените основания за обявяването им като такива, са били
и тези по чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 от ЗПК- за определяне на възнаградителна
лихва и на ГПР. Твърди се, че предвид на това и след като клаузите в процесния
договор като нищожни не пораждали правно действие, то договорите на основание
чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. с чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД, се явявали недействителни.
Посочва се още от ищцата, че съгласно чл. 23 от ЗПК:
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.“ С оглед убеждението на ищцовата страна, че
процесните договори за потребителски кредит са нищожни, то платените от нея
суми на ответника са били платени при начална липса на основание. Следователно,
на основание чл. 55, ал. 1, предлогение
първо от ЗЗД, ответникът дължал връщане на това, което ищцата му е престирала
при такава начална липса на основание.
На допълнително основание, представеният от ищцовото
дружество бланков договор не е бил предмет на предварително и индивидуално
договаряне между двете страни, а ищцата не е имала никаква възможност да влияе
върху съдържанието му. Твърди се, че в разпоредбата на чл. 147 а, ал. 5 от ЗЗП
е посочено, че, дори и да съществув а клауза за съгласие с общите условия на
договора и декларирането на получаването им от потребителя, то това не е
доказателство за действително приемане на общите условия. Според чл. 146, ал. 1
от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са били нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е било разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са
били дадени и в Директива 93/13/ЕИО и Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е била транспонирана с
нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП / ДВ бр.64/2007 г./. Сочи се, че според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Ищеца твърди, че въпросните три договора за кредит са
сключени в горната хипотеза.
Моли се съда, на гореизложените основания да приеме за
установено по отношение на „Профи Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК *********,
че Договор за потребителски кредит № **********, Договор за потребителски
кредит № ********** и Договор за потребителски кредит № ********** са недействителни.
Моли се да се осъди ответника да върне недължимо
получените надвзети суми по тези три договора за кредит от 30.06.2016 г., от
17.07.2017 г. и от 28.11.2017 г. , които суми възлизат на обща сума от 4 000.00
лева. Моли се да им бъдат присъдени направените разноски по делото.
В ОСЗ по делото ищцата не се явява и не се представлява.
В ход по същество, не се взема отношение по предявения иск.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответната страна- „Профи Кредит
България“ ЕООД- София, ЕИК ********* е депозирала писмен отговор по предявения
иск.
Взела
е отношение по допустимостта и основателността на депозираната от ищеца
претенция с правно основание посочено в исковата молба. Не е оспорила
допустимостта на иска, но изцяло се оспорва неговата основателност и обстоятелствата,
на които се позовава ищеца. Излагат се нови обстоятелства. Представени са
писмени доказателства, които съдът ги е приел с определението си в закрито
съдебно заседание. Не се направени
доказателствени искания. Моли се съдът да отхвърли исковата молба като
неоснователна и недоказана. Претендират се разноски на основание чл. 78, ал. 8
от ГПК.
В
ОСЗ ответната страна не се представлява и не взема становище по предявените
искове по същество.
Представени
са писмени доказателства от ответната страна, които съда ги е приел с
постановено определение № 33/29.01.2021 г. по реда на чл. 140 от ГПК. Направено
е в ОСЗ по делото от ищ;овата страна доказателствено искане за допускане и
назначаване на ССчЕ, която да установи размера на плащанията, направени по всеки
от кредитите, така също ГЛП и ГРК относно всеки договора за кредит, което искане съдът
с определение в ОСЗ е уважил, но след невнасяне на определения депозит за
извършването на ССчЕ е отменил определението си за допускане на тази съдебно-
счетоводна експертиза.
Районен съд- Ардино, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
Исковете са
допустими, ищецът има право на избор по какъв начин да предяви претенцията си,
дали чрез установителен иск за недействителност на договора или осъдителен иск
за връщане на дадено по недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има
на разположение възможността да предяви осъдителен иск за връщане на платени
суми по недействителен договор, респективно клаузи от него не изключва правото
му да предяви иск за установяване на недействителност на договора, което е
залегнало и в мотивите на т. 2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС.
По същество:
Предявени са главни искове по чл.
26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 26,
ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 124 от ГПК, за признаване за установено по
отношение на ответника и за прогласяване на недействителността на:
1.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 30.06.2016 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
2.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 28.11.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
и
3.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 17.07.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
Предявен е и аксесорен иск по тези три
процесни договора на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК, за връщане от
страна на ответника, на недължимо получените надвзети суми по тези договори в
общ размер на 4 000.00 лева.
За да бъдат уважени така предявените искове
ищецът следва да установи твърдението си за недействителност на процесните
три договора и твърдението си за надвзети суми над максимално допустимата възнаградителна лихва при необезпечени
кредити, която според чл. 19, ал. 4 от ЗПК, не трябва да надхвърля пет пъти
законната такава, което противоречало на закона, на установената съдебна
практика и на добрите нрави. В тежест на ответника е да докаже валидно
възникнало правоотношение по:
4.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 30.06.2016 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
5.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 28.11.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
и
6.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 17.07.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател,
което
е й било направено в настоящото производство, както и, че в тези три процесни
договора е предвидено
съдържанието по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а по евентуалния иск, че
вземането за сключените споразумения за допълнителни към всеки един от тези три
договора, които увеличавата сумата, която следва да се върне в срок от
кредитополучателя, са били включени в ГПР.
Не е спорно между страните слючването на тези
три процесни договора. Не е спорно между страните и обстоятелството, че
ответната страна „Профи Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК
*********, представлява финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми /кредити/ със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че
ищцата е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, по тези три посочени
процесни договора.
Предвид изложеното сключените между страните
договори за паричен кредит, по своята същност е договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договорите
за кредит:
За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12
и т. 20 и ал. 2 от ЗПК, и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК.
В настоящия случай, съдът е обвързан от
заявените в исковата молба основания за недействителност на процесните договори,
които са предмет на делото и не следва служебно да разглежда други основания за
нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата молба са изложени обстоятелства и
твърдения за недействителност на процесните договори за кредит, поради липсата
на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и че
същите са били сключени при противоречие с добрите нрави и се заобикалял закона
– чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Договорите са представени не от ищеца, а от
ответната страна с отговора по депозираната ИМ.
След изследване съдържанието на трите процесни
договора, съдът намира, чеи в трите от тях са спазени изискванията към съдържанието
на договора за кредит, предвидени в цитираните разпоредби.
Ищцата твърди, че и трите договора за кредит
са били сключени при недействителни уговорени клаузи относно дължимага
договорна лихва, която според нея надвишавала максимално допустимата определена
от закона и съдебната практика. Твърди се също така, че били налице в тези три
договара и неравноправни клаузи, които били наложени при възползване от
надмощното икономическо положение на ответната страна- кредитор по тези
договори, като по тези договори за отпускане на кредит, кредиторът е бил въвел
задължително условие за отпускането на кредита, закупуване от страна на
кредитополучателя на допълнителен пакет от услуги, които услуги обаче не
попадали в обхвата на на лихвените проценти по всеки един от договорите за
кредит, а били отделно калкулирани, като кредитополучателят не е имал никаква
възможност да влияе при договарянето на допълнителните пакети с услуги при
сключването на всеки един от трите процесни договора.
Тези твърдения на ищцата не бяха доказани в
настоящото производство, по никакъв начин със всички допустими, относими и
необходими доказателства и доказателствени средства.
В чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК ясно е посочено
какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба–
лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договорите за паричен кредит, във
всеки един от тях преди подписването му е бил посочен фиксиран годишен лихвен
процент /ГЛП/ по заема от 41,17 %, както и фиксиран годишен процент
на разходите по всеки един от договорите /ГПР/ в размер на 49.90 %,
представляващи реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и доколкото същите са
били фиксиран за целия период от договорите, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането им, още повече, че ищцата е подписала тези договори,
респективно, предварително е била запозната с тяхното съдържание.
Действително в договора няма отделно записване
на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на
договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за
потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 от ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща
гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договорите става ясно какъв е
общият размер на дължимата договорна лихва за всеки един от тях, за целия срок
на всеки един договор, отразени в представенито от ответника писмени
доказателства, които не бяха оспорени от ищеца, а съдът не намира за необходимо
да коментира.
Обстоятелството дали предвидената в договорите
за кредит неустойка представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде
включена в лихвения процент, не рефлектира върху действителността на договора
като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата
за неустойка, но не и на целия договор.
Тук следва да се отбележи, че преди
подписването на всеки един от тези три процесни договора, ищцата по делото е
била запозната с допълнителна преддоговорна информация на кредитора /СЕФ/, във
връзка с приеоритетното разглеждане на искането й за отпускане на паричен
кредит от кредитора, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура по получаване на
допълнителни парични средства, като бланките за тази допълнителна преддоговорна
информация, неразделна част от всеки един от трите процесни договора, е била
датирана в деня на сключването на договора за кредит между страните и подписани
от тях.
Т. е. Съдът стига до извод, че твърденията на
ищцата, че и трите договора за кредит са били сключени при недействителни
уговорени клаузи относно дължимата договорна лихва, която според нея
надвишавала максимално допустимата определена от закона и съдебната практика и,
че били налице в тези три договора и неравноправни клаузи, които били наложени
при възползване от надмощното икономическо положение на ответната страна-
кредитор по тези договори, като по тези договори за отпускане на кредит,
кредиторът е бил въвел задължително условие за отпускането на кредита,
закупуване от страна на кредитополучателя на допълнителен пакет от услуги,
които услуги обаче не попадали в обхвата на лихвените проценти по всеки един от
договорите за кредит, а били отделно калкулирани, като кредитополучателят не е
имал никаква възможност да влияе при договарянето на допълнителните пакети с
услуги при сключването на всеки един от трите процесни договора, се явяват
неоснователни и останаха недоказани.
Предвид изложеното този иск се явява неоснователен
и като такъв ще следва да се отхвърли.
По иска за недействителност на договорите за
кредит, поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
съгласно която в договорите за потребителски кредит следва да е посочен
Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
В общите условия на всеки един от трите
процесни договора е посочен общият размер на всички плащания по тях, които
съдът не немира за необходимо да посочва в решението. Посочен е във всеки един
от тези три договора и годишния процент на разходите на заема 49.90 % –
реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Обстоятелството дали така посочения
ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и
невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия
договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка
следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос
относим към действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид
изложеното съдът намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК– посочен е ГПР и
общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Предвид изложеното и този иск се явява
неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По изложените съображения се явява и
неоснователен и иска за прогласяване на недействителност на:
7.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 30.06.2016 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
8.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 28.11.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател;
и
9.
Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 17.07.2017 г. между „Профи
Кредит България“ ЕООД- София, ЕИК ********* като кредитор и З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***,
като кредитополучател,
поради заобикаляне на закона, в частност на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото тази разпоредба касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор, а и
доказателства в тази насока от страна на ищеца не бяха ангажирани по никакъв
начин.
Договорът за кредит не противоречи на добрите
нрави, доколкото не се установява като цяло нееквивалентност на престацията на
ищеца с престацията на ответника. За предоставен в полза на ищеца кредит в определен
размер във валута, ответникът като кредитор получава като възнаграждение за
тази престация сума в размер, която е предварително калкулирана и отразена в
договора, и с която кредитополучателя се запознава преди подписването на този
договор, и която сума в проценти представлява възнаградителна лихва за
кредитора. Съдът не открива нееквивалентност на насрещните престации на
страните. Определеното възнаграждение на ответника, за предоставения заем
съответства на принципа на добросъвестност и справедливост, а противното не се
доказва от ищеца по делото.
Дали подписването на допълнителна
преддоговорна информация представлява скрита лихва по смисъла назакона, с която
необосновано се увеличава размера на насрещната престация на ищеца, като
кредитор е относимо към преценка действитеността на клаузата за дължимо
уговорено възнаграждение за това, а не на договора като цяло.
С оглед изложеното и този иск е неоснователен
и ще се следва да се отхвърли.
Предвид отхвърляне на главните искове, съдът
дължи произнасяне по евентуалния иск.
По отговорността за разноските:
Искане
за присъждане на разноски е направено от ответната страна и при този изход на
спора право на разноски се пораждат за тази страна.
Ответникът
се е представлявал в производството от юрисконсулт, като
се претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото производство
на основание чл.78, ал. 8 от ГПК, в размер на 300.00 лева.
Съдът като
взе предвид конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни
заседания и извършените процесуални действия и с оглед отхвърлената част от
исковете, намира претендираните разноски от ответната страна за напълно
основателни, поради което ще следва да ги присъди.
Мотивиран по горните съображения, този съдебен
състав на РС- Ардино разгледал делото по същество,
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от З.Т.Ф., с ЕГН – **********,***, против „Профи Кредит България“
ЕООД- гр. София искове
с правно основание чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 21,
ал. 1, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК;
ОСЪЖДА З.Т.Ф., с ЕГН– **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България“ ЕООД- гр. София сумата в размер на 300.00 лева,
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК- юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от исковете;
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Окръжен съд- Кърджали.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: