Решение по дело №115/2020 на Административен съд - Сливен

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 4 ноември 2020 г. (в сила от 4 ноември 2020 г.)
Съдия: Иглика Василева Жекова
Дело: 20207220700115
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 21 август 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е    133

 

Гр. Сливен, 04.11.2020 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВ БАКАЛОВ

                                              

                                                      ЧЛЕНОВЕ: ИГЛИКА ЖЕКОВА

                                                                     ДЕТЕЛИНА БОЗУКОВА

                                                                    

 

при участието на прокурора Милена Радева

и при секретаря Радостина Желева, като разгледа докладваното от Иглика Жекова КАНД № 115 по описа за 2020 година, за да се произнесе съобрази следното:

 

Производството е образувано по касационна жалба срещу решение по АНД № 252 по описа на Районен съд гр. Сливен за 2020 година и се движи по реда на глава дванадесета от АПК.

С Решение № 263/21.07.2020 г., постановено по АНД № 252/2020 г. на Районен съд гр. Сливен е потвърдено Наказателно постановление № 16-0804-000307/17.03.2016 г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Сливен, с което на С.П.С., ЕГН **********, с адрес *** за нарушения по чл. 5 ал. 3 т. 1 и чл. 150 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 177 ал. 1 т. 2 предл. първо от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 150,00 (сто и петдесет) лева.

Недоволен от така постановеното решение е останал касационният жалбоподател С.П.С., който го обжалва в срок, като в жалбата се твърди материална и процесуална незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се       че е недопустимо участието в процеса на наказващия орган в качеството на свидетел. От друга страна била изтекла и абсолютната давност за ангажиране на административнанаказателната отговорност, която е четири години и половина, считано от датата на извършване на нарушението. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и потвърденото с него наказателно постановление.

В с.з. касационният жалбоподател се представлява от надлежно упълномощен адв. Д. И., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи.  Твърди, че давността за ангажиране на административнонаказателна отговорност е изтекла, тъй като нарушението било извършено на 13.01.2016 г. и съответно – давността е изтекла на 21.07.2020 г. Претендира разноски.

В с.з. ответникът по касационната жалба не се представлява. В писмено становище от упълномощен процесуален представител оспорва касационната жалба и моли съда да остави в сила първоинстанционното съдебно решение.

В с.з. представителят на Окръжна прокуратура Сливен поддържа, че касационната жалба е неоснователна и са налице условия решението на Районен съд – Сливен да бъде оставено в сила.    

Административният съд, в качеството на касационна инстанция, като обсъди направените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните писмени и гласни доказателства, прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законния срок, допустима е и по същество - основателна.

От всички събрани по делото доказателства съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

На 13.01.2016 г. в 21.45 ч. в с. Тополчане, общ. Сливен на ул. „Ген. Столетов“ до № 4 полицейски служители извършили проверка на водач на л.а. „БМВ 318 И“ с рег. № ***, при която установили самоличността му – С.П.С. и извършили проверка с техническо средство Дрегер Алкотест 7510. Проверката показала 1,45 промила алкохол в издишания въздух на водача, като последният отказал медицинско изследване. Служителите извършили и справка в ОДЧ, при която установили, че С. е неправоспособен, тъй като не притежава свидетелство за управление на МПС. Установеното било квалифицирано като административни нарушения по чл. 5 ал. 3 т. 1 и чл. 150 от Закона за движението по пътищата в съставен на 13.01.2016 г. Акт за установяване на административно нарушение Г232741. Въз основа на съставения акт, на 17.03.2016 г. Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Сливен издал Наказателно постановление № 16-0804-000307, с което на С.П.С., ЕГН **********, с адрес *** за нарушения по чл. 5 ал. 3 т. 1 и чл. 150 от Закона за движението по пътищата ЗДвП) и на основание чл. 177 ал. 1 т. 2 предл. първо от ЗДвП наложил административно наказание „глоба“ в размер на 150,00 (сто и петдесет) лева. Наказателното постановление било връчено на неговия адресат С. на 07.02.2020 г.

За да потвърди наказателното постановление, Районният съд е изложил следните мотиви:

При постановяване на своя акт Районният съд е приел, че от доказателствата по делото е установено по безспорен начин, че административното нарушение е извършена, както и е установено по категоричен начин неговото авторство. Решаващият съд е приел още, че при съставяне на акта и издаване на наказателното постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения.

При преценка на събраните по делото доказателства и относимите материалноправни норми, настоящата съдебна инстанция намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно, при следните съображения:

От гласните и писмени доказателства, събрани надлежно пред първата съдебна инстанция се установява по безспорен начин авторството на визираното в процесния санкционен акт административно нарушение. Едновременно с това обаче, основателен е изложеният в касационната жалба довод за изтекла абсолютна погасителна давност. Касационната инстанция намира, че  институтът на давността действително е приложим и при административните нарушения и наказания и същата е налице в процесния случай. Този правен институт е уреден в Раздел V, Глава девета „Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание” от Наказателния кодекс, чиито норми на чл. 80 и чл. 81 са приложими субсидиарно по силата на чл. 11 от ЗАНН и към случаите на административните противоправни деяния. Наказателният кодекс регламентира два вида давност за престъпленията: давност, която изключва наказателното преследване (чл. 80 - чл. 81), и давност, която изключва изпълнението на наказанието (чл. 82). По силата на горецитираното препращане, предвидената в НК давност следва да се прилага и при административните нарушения, още повече, че административните нарушения съставляват деяния с по-ниска степен на обществена опасност от престъпленията. ЗАНН регламентира в чл. 82 единствено давностен срок за изключване изпълнението на наказанието. Такъв текст е визиран и в чл. 82 от НК, но доколкото тази давност е специално уредена в ЗАНН, се прилага разпоредбата на чл. 82 от същия закон. В ЗАНН обаче не е уреден въпросът за погасяване по давност на наказателното преследване за административни нарушения. В случая, при липса на уредба в ЗАНН, както се отбеляза по – горе, с оглед чл. 11 от същия закон, приложими са нормите на чл. 79 - чл. 81 от НК. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 2 от НК, изтичането на предвидената от закона давност е обстоятелство, което изключва както наказателното преследване, така и изпълнението на наказанието. Следователно, изтичането на предвидената от закона давност е обстоятелство, което на основание чл. 11 от ЗАНН, във връзка с чл. 79, ал. 1, т. 2 от НК обуславя и изключване на административнонаказателното преследване за административно нарушение. Действително, давността като срокове за изключване на наказателно преследване е уредена в чл. 80 от НК, но нейното прилагане се регламентира от нормата на чл. 81, в чиято ал. 3 е конкретизиран срокът, след изтичане на който се изключва наказателното преследване. Съгласно чл. 81, ал. 3 от НК, независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния член 80. Тъй като давността е институт на материалното право, същата следва да се определи с начална дата - датата на извършване (довършване, по арг. от чл. 80 ал. 3 НК) на нарушението и в разглеждания случай този срок е три години, съобразно чл. 80 ал. 1 т. 5 от НК. С прибавяне към този срок на още една втора (година и шест месеца), при съобразяване с чл. 81 ал. 3 от НК, следва от датата на извършване на административното деяние до претенцията на наказващия орган за изпълнение на санкцията да са изтекли четири години и шест месеца. По делото е установено, че административното нарушение, изразяващо се в нарушение на нормативно изискване, вменено с разпоредба на ЗДвП, е извършено на 13.01.2016 г. и считано от тази дата срокът от четири години и шест месеца (представляващ абсолютната давност, т.е. тази, изключваща възможност за реализиране на наказателно преследване по чл. 81 ал. 3 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН) изтича на 13.07.2020 г. И тъй като към настоящия момент този срок е изтекъл, то се явява и правилно твърдението на касационния жалбоподател за изтекла абсолютна погасителна давност. Съгласно чл. 80 ал. 1 т. 5 от НК, наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на 3 години, т.е. касае се за относителна давност, която препятства образуването на наказателно производство след изтичането на този срок. В случая наказателно производство е било образувано с издаването на процесното наказателно постановление. Абсолютната давност, изключваща наказателното преследване е уредена от законодателя в чл. 81 ал. 3 от НК и по горните съображения в настоящия случай тя е изтекла. В случая възражение за изтекла давност не е формулирано пред първата съдебна инстанция, а съдът не прилага служебно института на давността. Независимо от това, към настоящия момент и пред касационната инстанция такова възражение е наведено, което налага и горните констатации, водещи до незаконосъобразност на наказателното постановление. Същото следва да бъде отменено, с отмяна и на първоинстанционното решение.

С оглед изхода на делото, основателна се явява претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на сторените по делото разноски. Реално извършените такива възлизат на 300,00 (триста) лева заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 14.05.2020 г. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява неоснователно, доколкото договореното и заплатено такова в процесния случай е на законовия минимум, определен с  разпоредбите на чл. 18 ал. 2 и чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.   Така заплатеното от страната адвокатско възнаграждение във вид на разноски следва да бъде възложено в тежест на ответния орган.

 

Водим от горното, Административен съд Сливен

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 263/21.07.2020 г. на Районен съд Сливен, постановено по АНД № 252/2020 г. по описа на същия съд, като вместо него постановява:

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 16-0804-000307/17.03.2016 г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Сливен, с което на С.П.С., ЕГН **********, с адрес *** за нарушения по чл. 5 ал. 3 т. 1 и чл. 150 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 177 ал. 1 т. 2 предл. първо от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 150,00 (сто и петдесет) лева.

 

ОСЪЖДА  ОД на МВР – Сливен да заплати на С.П.С., ЕГН **********, с адрес *** разноски по делото в размер на 300,00 (триста) лева.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

       ЧЛЕНОВЕ:1.

             

 

                                                                                      2.