ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 423
гр. Бургас , 31.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на тридесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500540 по описа за 2021 година
Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.274, вр.чл.413, ал.2
ГПК и е образувано е по частната жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК
*********, против разпореждането, инкорпорирано в Заповед № 260737 от 26.02.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.1342/2021 г. по описа
на Районен съд Бургас, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на частния
жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и
изпълнителен лист срещу длъжника И. Л. К. с ЕГН ********** от ***, за следните вземания
по договор за паричен заем № 276339/21.02.2019 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД - 149,38
лв – договорна (възнаградителна) лихва за периода 25.03.2019 г. - 21.11.2019 г., и 323,59 лв
– обезщетение за забава за периода от 26.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в
съда.
Твърди се, че обжалваното разпореждане е неправилно, тъй като са неправилни
изводите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е недействителен поради
клаузата за неустойка, както и защото претенцията за договорна лихва надвишава над три
пъти размера на законната лихва. Сочи се, че клаузата за неустойка е под условие, като в
случай че не се сбъдне условието, то тогава се дължи неустойка, т.е. първоинстанционният
съд неправилно е приел, че е следвало и неустойката да се включи в размера на ГПР по
договора към дата на подписването му, още повече, че към длъжника не се претендира
неустойка по договора, а клаузата за неустойка, само по себе си не води до недействителност
на договора. По отношение на претендираната възнаградителна лихва се твърди, че с чл.19,
ал.4 ЗПК, с който е въведен законовоустановен императивен лимит на възнаграждението на
кредитора, Законодателят е предвидил в Приложение 1 към ЗПК, лихвата да е компонент от
годишния процент на разходите /ГПР/ и съответно е определил максимален размер на
последния. Сочи се, че договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя
за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно
1
е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие
със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР. В
тази връзка се твърди, че след като сборът на договорната лихва и другите разходи не
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на
фиксиран лихвен процент от 37,75 %, кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Твърди се, че процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл. 19 ЗПК /обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което
по отношение на същия е приложимо изискването на алинея четвърта на същата разпоредба,
ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на
законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет
пункта отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 48,55 % не надвишава
пет пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен процент е 37,75 %.
Следователно договореният размер на лихвата не е нищожна поради противоречие със
закона - чл.19, ал.5 ЗПК. На следващо място се твърди, че целта на заповедното
производство по реда на чл.410 и сл. от ГПК е само да провери дали вземането е спорно,
като е достатъчно заявителят да твърди, че вземането съществува. Въпросът за доказването
действителността на договора за заем, в т.ч. и за това дали ГПР съответства на законово
определения размер на същия съобразно използваната методика при изчисляването му е
въпрос, който не е в пределите на изследване от съда в заповедното производство, тъй като
в това производство заявителят не разполага с процесуална възможност да провежда пълно
и главно доказване на заявената в заповедното производство претенция. Сочи се, че по тази
причина в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение не следва да се
доказва нито съществуването на вземането, нито обстоятелствата, на които се основава
претенцията. Достатъчно е да са описани обстоятелствата, от които произтича вземането, за
да се провери дали същото е спорно. Твърди се, че при постъпване на възражение от страна
на длъжника, или ако същият бъде уведомен за заповедта за изпълнение при условията на
чл.47 ГПК, заявителят е длъжен да предяви иска по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на
съществуването на твърдяното от него вземане, и в това исково производство страните ще
реализират своето право на защита и ще установят по надлежния ред своите твърдения, в
т.ч. съществуването и действителността на сключения договор за заем, включая и ползвания
размер на годишния процент на разходите.
Претендира се отмяна на разпореждането на първоинстанционния съд и вместо
него постановяване на разпореждане за издаване на Заповед за изпълнение за сумите,
претендирани в Заявлението по чл.410 от ГПК.
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ
на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна.
Производството пред Районен съд Бургас е образувано по подаденото заявление
по чл.410 ГПК от частния жалбоподател, срещу длъжника И. Л. К. от ***, за следните суми:
800 лв, представляваща главница за периода 25.03.2019 г. – 21.11.2019 г.; 149,38 лв –
възнаградителна договорна лихва за периода от 25.03.2019 г. до 21.11.2019 г.; 323,59 лв –
обезщетение за забава, считано от 26.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда,
и законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
2
задължението. Посочено е, че вземанията на заявителя произтичат от Договор за паричен
заем № 276339, сключен на 21.02.2019 г. между „Сити Кеш“ ООД и длъжника К., което
вземане е прехвърлено от „Сити Кеш“ ООД на заявителя – частен жалбоподател с
Приложение № 1 от 10.12.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 24.09.2019 г.
Изложени са твърдения за сключен между цедента „Сити Кеш“ ООД и длъжника
Договор за паричен заем за сумата от 800 лв, срещу задължението на длъжника като
кредитополучател да върне заема на 9 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от които
– по 108,45 лв, съгласно Погасителен план. Посочено е, че страните са се съгласили
договорната лихва по заема да е в размер общо на 176,08 лв. Изложени са твърдения, че
крайният срок на погасяване на кредита е бил 21.11.2019 г., но заемателят не е заплатил
дължимия заем, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на 323,59 лв, както и
законна лихва за забава до окончателното изплащане на задължението. Посочено е, че с
Приложение № 1 от 10.12.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 24.09.2019 г., заемодателят е прехвърлил на заявителя вземането си против
длъжника К..
Към заявлението са приложени Договор за паричен заем № 0247061 от 21.02.2019
г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и длъжника К., от който е видно, че Банката е
предоставила на длъжника паричен заем в размер на 800 лв при договорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,05% и ГПР в размер на 48,55%, който заем е платим
на договорени 9 погасителни месечни вноски, както следва: 3х26,70 лв и 6х149,33 лв
съгласно погасителен план и падеж на всяка вноска – понеделник; дата на първо плащане –
25.03.2019 г. и дата на последно плащане – 21.11.2019 г. Приложени са и Общи условия към
договор за заем на „Сити Кеш“ ООД.
По заявлението е издадена Заповед № 260737/26.02.2021 г., за следните суми: 800
лв - главница; законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 24.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни
разноски в размер на 46,88 лв – 31,25 лв – юрисконсултско възнаграждение и 15,63 лв –
държавна такса.
С обжалваното разпореждане, инкорпорирано в Заповедта за изпълнение, е
отхвърлено заявлението за сумата от 149,38 лв – възнаградителна договорна лихва и за
сумата от 323,59 лв – мораторна лихва. Първоинстанционният съд е изложил съображения,
че вземането е основано на договор за паричен заем, който е недействителен, съгласно
чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр.чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК, поради което потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Изложени са
съображения, че неустойката за непредставяне на обезпечение всъщност е част от
възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане,
привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ
3
лимит на годишния процент на разходите. Тази неустойка е изначално известна и изначално
дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за
заем още при сключването му, разсрочена е на вноски, чийто брой е равен на броя на
погасителните, т.е.неустойката е дължима не при неизпълнение на определено задължение и
за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе (макар прикрито) до недопустимо
увеличение на възнаграждението на кредитора. Изложени са съображения, че неустоечната
клауза и клаузата за договорна лихва противоречат на добрите нрави - първата, защото
непредставянето на обезпечение за кредитора не е равнозначно на неизпълнение на
задължението за връщане на сумата и не би могло да доведе автоматично до вреди за него,
подлежащи на репариране, следователно още при уговарянето й, тя е предпоставка за
неоснователно обогатяване на кредитора; а клаузата за договорна лихва е недействителна,
поради надвишаване трикратния размер на законната лихва.
Настоящия състав не споделя становището на районния съд, че процесния
договор за паричен заем е недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19,
ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК и потребителят дължи чистата стойност на кредита,
респективно неплатения остатък.
Съгласно приетото в т.2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, в
производството по чл.410 от ГПК, съдът не събира доказателства, нито може да прави
изводи въз основа на представени такива, и преценката на съда по основателността на
искането е ограничена единствено до проверка на твърденията изложени в заявлението. В
случая твърденията изложени в т.9 и т.12 от заявлението по чл.410 от ГПК
индивидуализират претендираното цедирано вземане по основание и размер за всяко от
отделните пера (главница, договорна и мораторна лихва, законна лихва върху непогасената
главница), посочени са начинът и периодът на формиране на акцесорните вземания; налице
са данни за завършен фактически състав на цесията предвиден в чл.99 от ЗЗД, т.е.
заявлението е редовно от формална страна. В заявлението са изложени всички фактически
обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на
претендираните вземания за главница, договорна и мораторна лихва в посочения размер и
период. Твърдения за съществуването и изискуемостта на вземане на неустойка не са били
изложени. Поради липсата на претенция за неустойка, според настоящия състав,
съображенията на заповедния съд относно противоречието на неустоечната клауза със
закона не кореспондират с претенцията на заявителя. Задължението на заповедния съд да
извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи, от които се извежда
предявеното със заявлението вземане произтича от разпоредбата на чл.411, ал.2, ал.2 от
ГПК, съгласно която заповед за изпълнение не се издава, а депозираното заявление се
отхвърля в случаите, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави. В
случая предмет на заявлението са вземане за неплатена част от главницата, законната лихва
върху нея, начислената договорна и мораторна лихва за посочени в заявлението периоди от
време. Предвид обстоятелството, че с депозираното пред съда заявление, жалбоподателят не
е претендирал вземане за неустойка следва да се приеме, че не са били налице законовите
4
предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, районният съд да извършва преценка за
съответствието на включена в ДПК неустоечна клауза със закона, да изследва, дали същата
води до нарушение на императивна правна норма - чл.19, ал.4 ЗПК, както и дали същата
противоречи на добрите нрави.
С оглед изложените по-горе съображения съдът намира, че приемайки че
договорът за кредит е недействителен, поради противоречие на неустоечната клауза със
закона и с добрите нрави, съдът е излязъл извън обективните предели на дължимата
потребителска защита по смисъла на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, и неправилно е отрекъл и
съществуването на основанието на които се претендират уговорените с ДПК договорна и
мораторна лихви.
Съдът намира за неправилни и изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на клаузата за договорна лихва поради противоречие с добрите нрави
поради това, че уговореният размер на договорната лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва.
Както се посочи по-горе, уговореният между страните в процесния договор за
заем годишен лихвен процент, е 40,05%, при законна лихва в размер на 10% към датата на
подписване на договора.
В случая се претендира договорната възнаградителна лихва, при която е
подписан договора и същата не е едностранно изменяна от страната, предоставила кредита.
С текста на чл.9 от ЗЗД е приета широка договорна свобода на страните, лимитирана
единствено от непротиворечие с добрите нрави. Като се вземе предвид това, както и факта,
че размера на ГПР (48,55%), в който е включен ГЛП, е съобразен с разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, не може да се направи извод в едностранното заповедно производство за вероятно
противоречие на клаузата за договорна лихва с добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че следва да се издаде заповед за
изпълнение против длъжника за сумата 148,38 лв., представляваща неизплатено задължение
за договорна лихва.
Жалбата е основателна и в частта, в която е отхвърлено заявлението за сумата от
323,59 лв, представляваща лихва за забава от датата на първата неплатена вноска до датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Съгласно чл.7, ал.1 от договора, при забава на
която и да е погасителна вноска, длъжникът дължи обезщетение в размера на законната
лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до
неговото пълно погасяване. В заявлението е посочено, че длъжникът е изпаднал в забава
считано от 26.03.2019 г., поради което съгласно чл.7, ал.1 от договора, той дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден, считано от тази
дата.
С оглед на изложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваното
разпореждане следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за
издаване на заповед за изпълнение за процесните суми, както и за направените от заявителя
5
разноски пред първата и въззивната инстанция.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждането, инкорпорирано в Заповед № 260737 от 26.02.2021 г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.1342/2021 г. по
описа на Районен съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на "Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
“Доктор Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника И.
Л. К. с ЕГН ********** от ***, за следните вземания по договор за паричен заем №
276339/21.02.2019 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД - 149,38 лв – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 25.03.2019 г. - 21.11.2019 г., и 323,59 лв – обезщетение
за забава за периода от 26.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. “Доктор Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, за следните суми:
149,38 лв – договорна (възнаградителна) лихва за периода 25.03.2019 г. - 21.11.2019 г., и
323,59 лв – обезщетение за забава за периода от 26.03.2019 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, дължими на основание Договор за паричен заем № 276339/21.02.2019 г.,
сключен между длъжника И. Л. К. и „Сити Кеш“ ООД, вземанията по който са били
прехвърлени на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Бургас за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, както и за направените от заявителя разноски пред
първата и въззивната инстанция..
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6