Р Е
Ш Е Н
И Е № 260490
гр. Сливен, 24.11.2021 година
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
граждански състав в съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИНА КОРИТАРОВА
при секретаря МАРИАНА
ТОДОРОВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4319
по описа на съда за 2020 год., за
да се произнесе съобрази следното:
Производството е образувано по
искова молба на „АСТРА ЛИДЕР“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ямбол, ж.к. „Васил Левски“ № 5, ет. 2, ап. 3 чрез адв. В.Н. от
САК срещу Д.И.В., ЕГН: ********** *** с правно основание чл.221, ал. 2, пр. 1 КТ, с която се претендира ответникът да заплати на ищеца сумата от 1830 лв.,
съставляваща дължимо обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение на
ответника за срока на предизвестието ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
В срокът по чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор на исковата молба от особения представител на
ответника адв. К.Б.П. ***. Последната е предявила в качеството си на особен
представител и в законоустановения едномесечен срок инцидентен установителен
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с който претендира да се
признае уволнението на ответника на основание Заповед № 017/13.04.2020 г. за
незаконно и да бъде отменено. Предявила е и насрещен иск с правно основание чл.
128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, с който се претендира да бъде осъден ищецът по първоначално предявения иск
да заплати на ответника по първоначално предявения иск и ищец по насрещния иск
да му заплати брутното трудово възнаграждение за м. януари 2020 г. в размер на
258,19 лв., ведно с мораторната лихва
върху тази сума от 01.03.2020 г. до 01.07.2021 г. в размер на 35 лв. и брутно
трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г. в размер на 384, 04 лв. ведно с
мораторната лихва върху тази сума за периода от 01.04.2020 г. до 01.07.2021 г.
в размер на 48,75 лв. ведно със законната лихва върху главниците, считано от
01.07.2021 г. датата на подаване на насрещния иск до окончателното плащане.
Предявен е при условие на евентуалност ако бъде приет инцидентният
установителен иск за неоснователен и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ
да бъде осъдено дружеството да заплати на ответника и сумата от 70 лв.,
съставляваща обезщетение за неплатен годишен отпуск в размер на 3 работни дни.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на насрещния иск депозиран от
ответника по насрещния иск, с който се оспорва насрещния иск като неоснователен
и недоказан и представено платежно нареждане от 03.01.2020 г.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран отговор на инцидентния установителен иск депозиран от ответника по
този иск, с който се оспорва на инцидентния установителен като недопустим,
неоснователен и недоказан.
Ищецът твърди, че на
18.12.2019г. между него, и ответника Д.И.В. бил сключен Трудов договор №
71/18.12.2019 г. за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. По
силата на този договор работодателят бил възложил, а работникът бил приел да
изпълнява при него длъжността „шофьор на товарен автомобил (международни
превози)", с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 560
/петстотин и шестдесет/ лева, платимо от 25-то до 31-во число на месеца,
следващ този на полагане на труда, с уговорен в него размер на основния платен
годишен отпуск от 20 дни. Уговореният срок на предизвестие по договора бил в
размер на 90 /деветдесет/ дни, в полза и на двете страни.
Посочва, че на 05.03.2020г. Д.В.,
не се бил явил на работа и не бил отговарял на обажданията от страна на работодателя
си. Същото се било случило и на 06.03.2020г., и на 08.03.2020г. В тази връзка,
на основание чл. 193 от КТ, на 09.03.2020г., работодателят бил изпратил, до
предоставения по лична карта адрес от ответника, молба за даване на обяснение
за неявяването му на работа в посочените дни. Молбата била изпратена чрез
„Булпост", с номер на пратка: DB0001495905 и била върната на изпращача на
06.04.2020г., с отбелязване, че същата е „непотърсена".
Тъй като ответникът,
продължавал да не се явява на работа и да не отговаря на обажданията на
работодателя, на 17.03.2020г., със Заповед № 014, му било наложено наказание
„забележка". Молбата за искане на обяснение и Заповедта, били изпратени
чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001508553. Пратката била върната на
изпращача на 02.04.2020 г., с отбелязване, че същата е „непотърсена".
Твърди, че на 13.04.2020 г.,
работодателят бил издал Заповед № 017, с която налага наказание на ответника „
предупреждение за уволнение. Заедно със заповедта, отново бил изпратил молбата
за искане на обяснение, чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001518232.
Документите били изпратени на 13.04.2020 г. и се били върнали при изпращача на
15.04.2020г., с отбелязване върху обратната разписка „преместен".
Със Заповед № 052/22.04.2020г.,
работодателя бил наложил на служителя дисциплинарно наказание „уволнение"
и бил прекратил трудов договор № 70/18.12.2019г. Заповедта била изпратена до
ответника чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001522382, на 22.04,2020г.
и се била върнала при изпращача на 04.05.2020г., с отбелязване, че пратката е
„непотърсена".
На 27.10.2020г., на ответника
била изпратена покана за изпълнение на парично задължение по чл. 221, ал. 2,
предложение 1 от Кодекса на труда. Направени били три опита да бъде връчена
поканата, на предоставения от ответника адрес по лична карта, като всичките
били отбелязани като неуспешни, поради отсъствие на получателя. На
09.11.2020г., отново бил направен опит за изпращане на поканата за изпълнение
на парично задължение, като резултат бил същият - три неуспешни опита за
доставяне поради отсъствие на получателя. Към настоящия момент ответникът не
бил заплатил задължението си към „АСТРА ЛИДЕР" ООД.
Заявява, че съгласно чл. 221,
ал. 2 от КТ при дисциплинарно уволнение работникът дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение. За да са налице
предпоставките на този иск, между страните следва да има сключен трудов договор
за неопределен срок, същият да е прекратен с дисциплинарно наказание
„уволнение" и заповедта за прекратяването му да е влезнала в сила.
Предназначението на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ било да се репарират
вредите, които работодателят търпи вследствие на прекратяване на трудовото правоотношение
по вина на работника или служителя. Задължението за обезвреда се възлагало за
извършени тежки нарушения на трудовата дисциплина, които били основания за
налагане на дисциплинарно наказание уволнение при прекратяване на трудовото
правоотношение. В конкретния случай, трудовото правоотношение на ответника било
прекратено на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и за същия било възникнало
задължение да заплати на ищеца обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, тоест за 90 дни, тъй като се касаело
за безсрочно трудово правоотношение.
Съгласно РЕШЕНИЕ № 490
ОТ28.06.20Ю Г. ПО ГР. Д. № 342/2009 Г., Г. К., IV Г. О. НА ВКС, обезщетението
се изчислявало на база брутното трудово възнаграждение за последния отработен
пълен месец, т. е. за месеца, през който работникът или служителят е работил
през всичките работни дни, като ако работникът или служителят не е работил през
целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото
възнаграждение не може да се определи като месечно, а оттам - и да служи като
база по чл. 228, ал. 1 от КТ за изчисляване на обезщетенията по Раздел III,
Глава X от КТ. В настоящия случай, било видно от разчетно-платежните ведомости
на „Астра Лидер" ООД, че ответникът нямал нито един пълен отработен месец.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от НСОРЗ предвиждала, че когато работникът или
служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение
по чл. 228 от КТ се определя, като полученото среднодневно брутно трудово
възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец.
Посочва, че ответникът бил
започнал работа средата на декември месец 2019 г., като трудовото му
правоотношение било прекратено през месец март 2020 г., през който нямал нито
един отработен ден, с оглед на което декември 2019 г. и март 2020 г., не били
могли да послужат като база за изчисляване на дължимото обезщетение. През
януари месец 2020 г., ответникът имал 12 /дванадесет/ отработени дни от общо 22
/двадесет и два/ работни дни за месеца и също не бил могъл да послужи като база
за изчисляване на дължимото обезщетение, тъй като чл. 228, ал. 1 от КТ изисква
това брутно трудово възнаграждение да е "...полученото от работника или
служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е
възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от
работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение ...".
Съгласно изискването на чл. 228, ал. 1 от КТ, в настоящия случай, последният
работен месец, който имал ответникът като служител в „Астра Лидер" ООД, се
явявал месец февруари 2020г., през който Д.В. имал 14 /четиринадесет/
отработени дни от общо 20 /двадесет/ работни дни за месеца.
База за определяне на
обезщетението по чл. 221, ал.2 от КТ следвало да бъде брутното трудово
възнаграждение на ответника за месец февруари 2020 г., в който били отработени
14 дни:
- основна заплата - 610 лева при 20 работни дни
- 427 лева при 14 отработени
дни
-брутно трудово възнаграждение
месец февруари 2020 г. - 427 лева
Среднодневно БТВ - 427 лева :
14 отр.дни - 30,05 лв.
БТВ за пълен месец - 30,05 лв.
* 20 р.дни - 610,00 лв.
В трудовия договор било
уговорено, че срокът на предизвестие за прекратяване на трудовия договор бил 90
дни. Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор не
можело да бъде повече от 3 месеца.
Брутният размер на
обезщетението по чл. 221, ал. 2 от КТ бил 1 830,00 лева.
3 месеца / 90 дни / * 610,00
лв./месечно - 1 830,00 лв.
Моли съдът да осъди ответника
да заплати на ищеца, сумата в размер на 1830 /хиляда осемстотин и тридесет/
лева, представляваща дължимо обезщетение, в размер на брутното трудово
възнаграждение на ответника за срока на предизвестието, ведно с законната лихва
от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК
ответникът депозирал отговор на исковата молба чрез особения си представител, с
която оспорва исковете по основание и размер.
Не оспорва обстоятелството, че
по силата на Трудов договор № 71 18.12.2019 г. между страните били възникнали
трудовоправни отношения, но оспорва законосъобразността на уволнение с
представената по делото Заповед 017/13.04.2020 г., с която на основание чл.
190, ал. 1, т. 2 , във връзка с чл. 188, т. 2 от КТ на ответника било наложено
дисциплинарно наказание “уволнение” и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ -
с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, било прекратено трудовото
правоотношение с ответника.
С оглед обстоятелството, че
ищцовото дружество, черпило основанието за предявяване на исковата си претенция
именно от дисциплинарното уволнение с посочената Заповед № 017/13.04.2020 г., както и от направеното
оспорване на законосъобразността на уволнението, за ответника е налице правен
интерес да предяви инцидентен иск. по реда на чл. 212 от ГПК, за признаване на
уволнението за незаконно и отмяната му като такова.
Счита, че реално Заповедта за
налагане на дисциплинарното наказание „уволнение” и прекратяване на трудовото
правоотношение с ответника можело да се приеме за връчена на последния едва с
връчването на исковата молба (като приложение към нея) на 02.06.2021 г. и
именно от тази дата започвал да тече срока по чл. 358. ал. 1, г. 2 от КТ за
обжалване на заповедта, които срок и към момента на депозиране на настоящия
отговор все още не бил изтекъл.
Счита, че в случая не била
спазена установената законова процедура по чл. 193, ат. 1 КТ.
От самото изложение на исковата
молба било видно, че работодателя не бил предприел никакви действия да изпълни
задължението си съгласно чл. 193. ат. 1 от КТ, а именно: „Работодателят е
длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или
служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените
доказателства.”
Посочва, че заповедта също така
не била мотивирана и не съдържала задължителните реквизити съгласно
императивните разпоредби на материалния закон - чл. 195. ал. 1 от КТ, относно
съдържанието на заповедта за уволнение, а именно посочване на нарушението и
кога е извършено.
Посочено било, че
дисциплинарното наказание е наложено на основание чл. 190. ал. 1, т. 2 КТ
“неявяване на работа в течение на два последователни работни дни" , но не
било посочено на кои точно дати ответника не се бил явил на работа, кои два oт
посочените в заповедта 2 работни дни били последователни и не на последно място
въобще кой период от време обхващали тези 2 работни дни.Моли предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Предявен е от особения представител на ответника и
насрещен иск с правно основание чл. 128, т. 2
и чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, с който се претендира да бъде осъден
ищецът по първоначално предявения иск да заплати на ответника по първоначално
предявения иск и ищец по насрещния иск да му заплати брутното трудово възнаграждение
за м. януари 2020 г. в размер на 258,19 лв., ведно с мораторната лихва върху тази сума от 01.03.2020 г. до
01.07.2021 г. в размер на 35 лв. и брутно трудово възнаграждение за м. февруари
2020 г. в размер на 384, 04 лв. ведно с мораторната лихва върху тази сума за
периода от 01.04.2020 г. до 01.07.2021 г. в размер на 48,75 лв. ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 01.07.2021 г. датата на подаване
на насрещния иск до окончателното плащане. Предявен е при условие на
евентуалност ако бъде приет инцидентният установителен иск за неоснователен и
иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ да бъде осъдено дружеството да заплати
на ответника и сумата от 70 лв., съставляваща обезщетение за неплатен годишен
отпуск в размер на 3 работни дни.
Основателността на тази
претенция се обосновава с престирането от страна на ответника на труд по
трудовото правоотношение и изпълнение на трудовите му задължения, за което
възниквало задължение на работодателя да му заплати трудово възнаграждение за
м. януари и февруари 2020 г., което ответникът твърди, че не било изпълнено от
неговия работодател.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор на насрещния иск от страна на ответника по насрещния иск, с
който искът се оспорва като неоснователен и се представя платежно нареждане от
03.01.2020 г., от което било видно, че работодателят бил изплатил на ищеца по
насрещния иск сумата от 650 лв. на основание „аванс“ и по този начин бил
надплатил претенцията на ищеца по насрещния иск за заплащане на трудовите му
възнаграждения за м. януари и м. февруари 2020 г. в общ размер от 642,23 лв. В
случай, че съдът уважи искът по чл. 224,
ал. 1 КТ прави възражение за прихващане на сумата от 70 лв. с присъдената сума
по предявения от тях иск по чл. 221, ал. 2 КТ. Моли насрещните искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
С оглед характера на
предявените искове, съдът е указал с определение по чл. 140 ГПКна ищеца по
предявения първоначален иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ, че следва
да докаже основанието и размера на претендираното от него обезщетение, като
докаже наличие на сключен трудов договор за неопределен срок между страните,
както и че същият е прекратен с дисциплинарно наказание „уволнение" и
заповедта за прекратяването му да е влязла в сила. По отношение на размера на
предявения иск следва да докаже размера на брутното трудово възнаграждение на
работника и служителя за срока на предизвестието. Със същото определение е
указална ищеца по насрещните искове, че следва да докаже по искът с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ
престирането на труд за м. януари и февруари 2020 г. на работодателя в
изпълнение на трудовите си задължения и по искът с правно основание чл. 224 КТ
основанието и размера на претендираното от него обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск. Съдът е указал на ответника по насрещните искове,
че следва да докаже, че е било извършено плащане на претендираните трудови
възнаграждения от ищеца по насрещния иск, както и пплащане на претендираното
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Съдът е счел предявения
инцидентен установителен иск за недопустим, но не поради съображенията изложени
от ответната страна по него поради изтичане на предвидения в чл. 358, ал. 1, т.
2 КТ двумесечен давностен срок, тъй като този срок не е изтекъл. Допустимо е
заповедта за уволнението да бъде връчена по пощата чрез препоръчано писмо с
обратна разписка и в този смисъл дисциплинарното наказание се счита за наложено
от деня на нейното получаване по чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ. В случая, обаче
пратката е била изпратена на адреса на работника и служителя, който е посочил
на работодателя, но е останала непотърсена и заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание уволнение не е била връчена на работника и служителя. Същата
е била връчена на особения му представител на 02.06.2021 г.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е
конститутивен иск, с който се упражнява потестативното право на работника и
служителя да бъде отменено като незаконосъобразно уволнението му, а не е
установителен иск. Следва да се имат предвид при определяне характера на иска
правните последици в случай на уважаването и на отхвърлянето му. Ако искът по
чл. 344, ал.1, т. 1 КТ бъде отхвърлен решението има установително действие, ако
бъде уважен решението има конститутивно действие и води до настъпване на
промяна в правната сфера на страните. В случая се претендира както признаване
на уволнението за незаконно така и неговата отмяна. Съдът счита, че този иск
следва да се разгледа в отделно производство като самостоятелен иск, но не и в
настоящото производство като инцидентен установителен иск, тъй като е
конститутивен, а не установителен иск. По смисъла на чл. 212 ГПК инцидентният
установителен иск се предявява, за да се произнесе съдът в решението си относно
съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което
зависи изцяло или отчасти изхода на делото. Безспорно изходът на настоящото
производство зависи от установяване на законността на извършеното дисциплинарно
уволнение, но в случаят с искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не само се
установява законността на уволнението, но и същото се отменя.
С оглед на тези съображения
съдът с влязло в сила определение от 06.10.2021 г. е оставил без разглеждане
предявения като инцидентен установителен иск по чл. 344, ал. 1, т.1 КТ като недопустим и е
прекратил производството в тази му част.
В практиката
на Върховния касационен съд се приема, че представителната власт на особения
представител възниква от акта на съда и обслужва нуждите на процеса; особеният
представител може да извършва процесуални действия от името и за сметка на
отсъстващата страна, но само в рамките на производството, по което е назначен.
Затова, възникналата въз основа на определението на съда представителна власт
на особения представител е ограничена от целта на разпоредбата на чл. 47,
ал. 6 от ГПК - да осигури нормалното протичане и приключване на съдебното
производство в отсъствието на ответната страна, като едновременно с това
гарантира ефективната защита на интереси й. Затова особеният представител не
може да извършва действия по разпореждане с предмета на спора, нито такива
излизащи извън рамките на предявения иск. По тези съображения представителната
власт на особения представител, назначен на ответника на основание чл.47,
ал.6 ГПК, не включва упражняване на правото му да предяви насрещен иск. В
този смисъл е определение № 591 от 31.10.2018г. по т.д. № 2252/2018г. на ВКС,
II т.о., както и определение № 623 от 28.12.2017г. по ч.гр.д. № 2873/2017г. на
IV г.о. на ВКС.
С оглед на
тези съображения съдът следва да прекрати производството и по отношение на
предявените от особения представител на ответника насрещни искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224 КТ, тъй като същите се явяват недопустими
и предявяването им излиза извън обхвата на представителната власт на особения
представител на ответника.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е
иск с правно основание чл.221, ал.2 КТ.
От събраните
по делото доказателства е безспорно установено, че страните са били в трудови
правоотношения, като видно от представения Трудов договор № 71/18.12.2019 г. за
неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. По силата на този
договор работодателят е възложил, а работникът е приел да изпълнява при него
длъжността „шофьор на товарен автомобил (международни превози)", с основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 560 /петстотин и шестдесет/ лева,
платимо от 25-то до 31-во число на месеца, следващ този на полагане на труда, с
уговорен в него размер на основния платен годишен отпуск от 20 дни. Уговореният
срок на предизвестие по договора бил в размер на 90 /деветдесет/ дни, в полза и
на двете страни.
На
05.03.2020 г. Д.В., не се е явил на работа и не е отговорил на обажданията от
страна на работодателя си. Същото се случило и на 06.03.2020г., и на
08.03.2020г. В тази връзка, на основание чл. 193 от КТ, на 09.03.2020г.,
работодателят е изпратил, до предоставения по лична карта адрес от ответника,
молба за даване на обяснение за неявяването му на работа в посочените дни.
Молбата е изпратена чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001495905 и е
върната на изпращача на 06.04.2020г., с отбелязване, че същата е
„непотърсена".
Тъй като
ответникът, продължавал да не се явява на работа и да не отговаря на
обажданията на работодателя, на 17.03.2020г., със Заповед № 014, му е наложено
наказание „забележка". Молбата за искане на обяснение и Заповедта, са
изпратени чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001508553. Пратката е била
върната на изпращача на 02.04.2020 г., с отбелязване, че същата е
„непотърсена".
На 13.04.2020
г., работодателят е издал Заповед № 017, с която налага наказание на ответника
„ предупреждение за уволнение. Заедно със заповедта, отново е изпратил молбата
за искане на обяснение, чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001518232.
Документите са изпратени на 13.04.2020 г. и се върнали при изпращача на
15.04.2020г., с отбелязване върху обратната разписка „преместен".
Със Заповед
№ 052/22.04.2020г., работодателя е наложил на служителя дисциплинарно наказание
„уволнение" и е прекратил трудов договор № 70/18.12.2019г. Заповедта е
изпратена до ответника чрез „Булпост", с номер на пратка: DB0001522382, на
22.04,2020г. и се е върнала при изпращача на 04.05.2020г., с отбелязване, че
пратката е „непотърсена".
На
27.10.2020г., на ответника е изпратена покана за изпълнение на парично
задължение по чл. 221, ал. 2, предложение 1 от Кодекса на труда. Направени са
три опита да бъде връчена поканата, на предоставения от ответника адрес по
лична карта, като всичките били отбелязани като неуспешни, поради отсъствие на
получателя. На 09.11.2020г., отново бил направен опит за изпращане на поканата
за изпълнение на парично задължение, като резултат бил същият - три неуспешни
опита за доставяне поради отсъствие на получателя. Към настоящия момент
ответникът не е заплатил задължението си към „АСТРА ЛИДЕР" ООД.
Молбите на
работодателя за искане на обяснения от ответника и заповедите за налагане на
дисциплинарните наказания- „забележка“, „предупреждение за уволнение“ и
„уволнение“ са били връчени на особения представител на ответника на 02.06.2021
г.
Видно от
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза на ответника са му били
начислени следните трудови възнаграждения за м. януари 2020 г.-258,19 лв. и за
м. февруари 2020 г.-384,04 лв., като вещото лице в първия вариант на
експертизата е посочило, че с платения аванс на 03.01.2020 г. са били платени
начислените трудови възнаграждения за м. януари и м. февруари 2020 г., поради
което за същите не се дължи мораторна лихва и е предложило втори вариант, в
случай, че съдът приеме, че не са били заплатени възнагражденията. Съдът приема
първия вариант на експертното заключение. Вещото лице е установило, че
полагаемият се платен годишен отпуск на ответника за периода от 18.12.2019 г.
до 22.04.2020 г. е 7 дни или дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ
изчислено по реда на чл. 177 КТ е в размер на 210,35 лв., а дължимото
обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ е в размер на 1830 лв.
С оглед на събраните по делото
доказателства, съдът намира предявения иск по чл.221, ал.2 КТ за неоснователен,
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.2 КТ,
при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на
предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди – при срочно трудово правоотношение. По този начин
работодателят се обезщетява за вредите, които същият търпи вследствие на
прекратяване на трудовото правоотношение по вина на работника за извършени от
последния тежки нарушения на трудовата дисциплина, послужили като основание за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Предпоставка за получаване на
обезщетението по чл.221, ал.2 КТ е наличието на валидно прекратяване на
трудовото правоотношение, поради дисциплинарно уволнение и оставането на
работодателя без работник на същата длъжност. При това, съобразно
разпределението на доказателствената тежест, работодателят е този, който следва
да докаже валидното прекратяване на правоотношението. Такова доказване по
делото не е проведено, не се съдържат данни за връчване на заповедта за
уволнение. Съгласно разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ, дисциплинарното наказание
се налага с мотивирана писмена заповед, а ал.3 на чл.195 КТ постановява, че
дисциплинарното наказание се счита за наложено от деня на връчване на заповедта
на работника или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с
препоръчано писмо с обратна разписка. Следователно, за прекратяване на
трудовото правоотношение е необходимо връчване на писмено изявление в
предвидената в Кодекса на труда форма. В този смисъл е и нормата на чл.335,
ал.2, т.3 КТ, съгласно която моментът на прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие е моментът на получаване от работника на
писменото изявление на работодателя. В случая, на ответника не е било връчено писменото изявление на
работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение, по делото не е
установен моментът на връчване на заповедта за уволнение, в самата заповед
липсват данни за нейното връчване по някой от способите в КТ. Ето защо, следва
да се приеме, че процесната заповед за уволнение не е прекратила съществуващото
безсрочно трудово правоотношение, поради което и работодателят няма право да
претендира обезщетение по чл.221, ал.2 КТ и предявеният от него иск е
неоснователен. Обезщетението по чл.221, ал.2 КТ може да се търси от
работодателя само при валидно прекратяване на трудовото правоотношение, а
настоящият случай не е такъв. За пълнота на изложението, следва да се отбележи,
че възражението на ответната страна за неспазване от рабодотателя на
изискването на чл.193 КТ е ирелевантно за предмета на настоящия спор, същото би
имало значение в производство по оспорване законността на извършеното
дисциплинарно уволнение, но не и в настоящото дело.
Отделно от
това, пак в съответствие с разпределението на доказателствената тежест ищецът –
работодател е този, който следва да докаже, че поради дисциплинарното уволнение
е останал без работник на същата длъжност. Такова доказване по делото не е
проведено, нещо повече, в исковата молба въобще не се съдържат такива твърдения,
поради което предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и на това
основание. Съдът счита, че връчването на заповедта на назначения за особен
представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не е редовно, тъй като
противното би означавало да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 195,
ал. 3 КТ, което е недопустимо, тъй като същата е императивна норма установена в
защита на интересите на работника и служителя. Както вече беше посочено
представителната власт на особеният представител произтича от акт на съда, а не
е учредена от ответника.
С
оглед неоснователността на главния иск, неоснователна е и акцесорната претенцията на ищеца за заплащане
на законната лихвавърху обезщетението по чл.221, ал.2 КТ, считаноотзавежданетонаискадоокончателното му плащане, поради което същата следва да се отхвърли.
Предвид
изхода на спора, на работодателя ищец не му се следват направените по делото
съдебни разноски, поради което искането му е неоснователно.
Тъй като
ответникът е представляван по делото от особен представител, назначен от съда
по реда на чл.47, ал.6 ГПК.
Ищецът
следва да бъде осъден да заплати сумата от 50 лв. по сметката на СлРС,
съставляваща дължимата от него част от депозита за вещото лице по
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза.Мотивиран от
гореизложеното, Сливенският районен съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от ответника
Д.И.В., ЕГН:********** *** чрез особения му представителадв. К.Б.-Пееванасрещни
искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ като НЕДОПУСТИМИ.
ПРЕКРАТЯВА производството,
досежнонасрещни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск от„АСТРА ЛИДЕР“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ж.к. „Васил Левски“ № 5, ет. 2,
ап. 3 срещу Д.И.В., ЕГН: ********** *** с правно основание чл.221, ал. 2, пр. 1 КТ, с който се претендира ответникът да заплати на ищеца сумата от 1830 лв.,
съставляваща дължимо обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение на
ответника за срока на предизвестието ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „АСТРА
ЛИДЕР“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ж.к.
„Васил Левски“ № 5, ет. 2, ап. 3 да заплати сумата от 50
лв. по сметката на СлРС, която съставлява дължимата от ищеца част от
възнаграждението на вещото лице за изготвената от него съдебно-счетоводна
експертиза.
Решеното подлежи на обжалване в
прекратителната си част в едноседмичен срок от връчването му на страните с
частна жалба пред Сливенски окръжен съд.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: