Р Е Ш Е Н И Е
№ 20.02.2020 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година
, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ИВА НЕШЕВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №11400
по описа на 2019 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №11400/2019 г по
описа на СГС е образувано по въззивна
жалба на Т.А.А.
ЕГН ********** от гр.София срещу решение №147954 от 21.06.2019 г постановено
по гр.д.№62832/16 г на СРС , 60 състав , в частта , с която на основание чл.415 ал.1 ГПК във вр.чл.9 ЗПК, чл.99 ЗЗД и чл.430 ал.1 ТЗ е признато за установено спрямо въззивника , че
дължи на „М.“ АД *** сумата от 3133,51 евро
частичен иск от 13373,41 евро незаплатена
главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице №8 от 25.01.2012
г между А. и „У.Б.“ АД , прехвърлена на „М.“ АД с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 08.12.2014 г , ведно със законната лихва от 10.09.2015
г до окончателното заплащане на главницата ; за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК от 25.04.2016 г по ч.гр.д.№54631/15 г на СРС , 60
състав . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът излага доводи за
недопустимост и неправилност
на решението на СРС , тъй
като е налице влязло в сила решение по гр.д.№22132/16 г на СРС , 87 състав , с
което е отхвърлен частичен иск за
друга част от същото вземане. Първоинстанционният съд неправилно не е спрял
делото до приключване на предходното дело по частичен иск . Не е налице друго
основание на процесния частичен иск , защото предсрочната изискуемост не е част
от основанието на иска , а е въпрос по основателността му . С отхвърлянето на
частичния иск се отрича цялото вземане и е недопустим иск за разликата .
Вземането е същото като по предходното дело независимо дали съдът е присъдил по
него падежиралите вноски съгласно новата тълкувателна практика на ВКС . Ищецът
не е придобил процесното вземане , защото няма данни цесионерът да е заплатил
уговорената цена . Кредитът не е обявен за предсрочно изискуем , защото по
делото липсва изявление на банката в този смисъл . Представеното пълномощно е
без достоверна дата във връзка с изявлението за предсрочна изискуемост към
13.01.2015 г . По делото не е установен БЛП на банката , не е установен единият
компонент от възнаградителната лихва и банковите извлечения не са основание за
възприемане на ССЕ от съда .
Въззиваемата страна не е подала писмен
отговор на въззивната
жалба .
Въззивната
жалба е допустима.
Решението на СРС е връчено на въззивника на 26.06.2019 г и е обжалвано в срок на 09.07.2019 г .
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото ,
въззивният съд приема за установено следното от фактическа и
правна страна :
В мотивите на СРС е
възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд
извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение . Относно доводите за неправилност съдът е
ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да
приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от
09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да уважи
исковете СРС е приел , че процесният
иск за главница е допустим. По другата част от вземанията е образувано
гр.д. № 22132/16 г на СРС , 87 състав , приключило с окончателен съдебен акт –
решение № 357295 от 09.03.2018 г., с което предявените от ищеца искове са били
отхвърлени изцяло. Първоинстанционното решение е потвърдено с решение от 27.02.2019
г., постановено по в. гр. д. № 6681 по описа за 2018 г. на СГС , ІІІ-В
въззивен състав. Според т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по
тълк. д. №3 от 2016 г., ОСГТК, ВКС когато ищецът претендира с петитума на
исковата молба само част от размера на вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в исковата
молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява
основанието на иска, включително при предявяването му като частичен. Независимо
че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на
иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен
частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до
пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. Обективните предели на
силата на пресъдено нещо очертават нейния предмет – правоотношението, чието
съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното
материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по
материалното правоотношение, както и лицата, които макар да не са страни, са
обвързани от установеното положение. Материалното правоотношение се
индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се
осъществили и кои – не. Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по
иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение
на ищеца, че вземането му по-голямо, възражението на ответника, че то е
по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че
вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално
правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на
установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но
и до основанието и правната му квалификация. При отхвърляне на частичния иск
като неоснователен ищецът не би могъл
успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй
като с влязло в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича
цялото спорно право. Следователно, силата
на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със
СПН и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно
правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС
– „обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат
установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от
момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на
приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния
диспозитив по частичния иск разпростира
действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на
материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради
неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно
материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до
неговия пълен обем според твърденията на ищеца. В т. 3 от същото тълкувателно
решение е прието, че ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни,
на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също
вземане, не е налице идентитет между двете дела. Ако първоначално предявеният
частичен иск бъде уважен, съдът по втория частичен иск следва да зачете СПН, с
която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи
факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия
частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със СПН
се отрича цялото спорно материално право.
Според СРС постановеното по друг частичен иск решение
не обвързва съда в настоящото производство, нито води до неговата
недопустимост, независимо че е бил постановен отхвърлителен диспозитив. Исковете
не са били отхвърлени нито поради неосъществяване на правнорелевантните за
възникване на твърдяното субективно материално право факти, нито поради това,
че макар и възникнало материалното право е било прекратено или погасено към
момента на приключване на съдебното дирене. Единственото основание за постановяване на решение в посочения
смисъл и от двете съдебни инстанции е, че ищецът не бил доказал обявяването на
кредита за предсрочно изискуем по отношение на ответника, т.е. към
релевантния за спора момент не съществувало изискуемо вземане в полза на
ищцовото дружество. Предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на
претенцията. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, а последната е
възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Основанието на
иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното
от него субективно материално право. Доколкото с поставеното по другите
частични искове решение не е отречено
осъществяването на фактическия състав, пораждащ претендираните вземания,
а е направен извод единствено за липса на отправено от ищеца или от банката
изявление до ответника за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита,
то същото не се ползва със сила на пресъдено нещо и не обвързва настоящия съдебен
състав при решаване на спора по същество.
От събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че между „У.Б.“ АД и ответника възникнало валидно облигационно
правоотношение по силата на договор за
банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския
кредит) № 8 от 25.01.2012 г., което е съществувало през процесния период. От
заключението на изслушаната ССЕ се установява , че отпуснатата от банката сума
в размер на 15 000 евро била усвоена
от ответника на 26.01.2012 г. в пълен размер, както и че последното плащане по
кредита било от 04.10.2013 г. Според СРС
всички вземания на банката към ответника по процесния договор за кредит са валидно
прехвърлени на ищеца със сключения договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 08.12.2014 г. От събраните по
делото писмени доказателства и от заключението на ССЕ се установява, че
вземанията на „У.Б.“ АД по процесния договор за банков кредит били част от
предмета на договора за цесия, договорената покупна цена била заплатена в пълен размер от цесионера в деня на
сключване на договора, поради което и на основание чл. 4.1 от договора
същият влязъл в сила и произвел действие, считано от 08.12.2014 г. От
посочената дата всички вземания на банката към ответника по процесния договор
за банков кредит преминали към новия кредитор – ищеца.
По отношение на уведомяването
на ответника за извършеното прехвърляне следва да бъде посочено следното.
Само уведомяване от цедента дава достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла
на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Практиката на ВКС допуска цедентът да упълномощи новия
кредитор (цесионера) да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания –
цедента съгласно разпоредбата на чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор
(вж. Решение № 114 от 07.09.2016
г. по т. д. № 362/2015 г., ІІ Т.О., ВКС, Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр.
д. № 5759/2014 г., ІІІ Г.О., ВКС).
В настоящия случай цедентът е упълномощил цесионера от негово име да уведомява всички
длъжници във връзка с прехвърлянето на задълженията им на нов кредитор,
извършено с договора за цесия от 08.12.2014 г. Следва да бъде посочено, че
такова изрично упълномощаване се съдържа в
самия договор за продажба и прехвърляне на вземания – чл. 4.3. Нещо повече,
по силата на цитираната клауза цесионерът е поел задължение да извърши
уведомяването на длъжниците. Уговорката между страните е ясна и не поставя под
съмнение волята на цедента. Обстоятелството дали банката е изпълнила поетото
към цесионера задължение да му предостави и заверено пълномощно с посочените
права, не дерогира учредената вече със
самия договор в полза на приобретателя на вземанията представителна власт
да извърши съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По същата причина
правно ирелевантно е и обстоятелството кога е било съставено пълномощното,
представено по делото. Направените в тази насока възражения и оспорвания от
ответника са неоснователни . Дори такова пълномощно изобщо да не съществуваше,
упълномощаването е налице по силата на самия договор за цесия. Предвиденото в
чл. 4.3 от договора задължение на цедента да предостави и заверено пълномощно е
установено в полза на цесионера, за да улесни последния при доказването на
факта на упълномощаването пред длъжниците по прехвърлените вземания. Длъжникът
не е страна по договора за цесия и с оглед неговото релативно (относително)
действие, не може да се позовава на неизпълнение на задължения по него,
доколкото те не засягат учредената вече в полза на цесионера представителна
власт във връзка с извършването на уведомленията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД (вж. Решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. №
2230/2016 г., І Т.О., ВКС). Представените
по делото уведомление изх. № ВVІ00087/13.01.2015 г. и известие за доставяне се
установява по безспорен начин обстоятелството, че извършената цесия е била
надлежно съобщена на ответника на 24.01.2015 г., от който момент прехвърлянето
е произвело действие и спрямо него.
Според СРС искът за главница е доказан по основание.
Не следва да бъде разглеждано възражението на ответника за нищожност на
клаузата на чл. 9.7 от договора за кредит, доколкото същата визира неизпълнение
на други изискуеми задължения или кредити на длъжника към кредитополучателя. В
настоящия случай банката не претендира права на основание посочената уговорка,
а се позовава на клаузата на чл.17 от договора, за да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Не е нищожна и уговорката на чл. 11.1 от договора за
кредит, доколкото същата препраща към погасителния план, справка за годишния
процент на разходите, общите условия и тарифата за физическите лица на банката ,
където са определени и конкретните размери на дължимите лихви, комисиони и
други разходи, дължими от кредитополучателя.
По отношение на изискуемостта на задълженията на
ответника по процесния договор за кредит следва да бъде посочено следното.
Както в заявлението, така и в исковата молба ищецът се позовава на предсрочната изискуемост на всички задължения на
ответника, настъпила на 09.05.2014 г. Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.
20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента
на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила,
че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. В настоящия
случай няма доказателства, а и твърдения, че преди да отнесе кредита като
предсрочно изискуем, банката е изпратила уведомление до ответника, че упражнява
това свое право. Съобразявайки цитираната по-горе задължителна съдебна практика
следва да бъде прието, че кредитът не е
станал предсрочно изискуем на 09.05.2014 г., както твърди ищецът.
Според СРС предсрочната
изискуемост не е била надлежно обявена на кредитополучателя и с уведомлението
на ищеца от 13.01.2015 г. При прехвърляне на вземането на цесионера на
основание чл.99, ал. 2 ЗЗД върху последния преминават всички права, които
старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото
към момента на сключване на цесията вземане, в това число и правото да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на
предвидените в договора предпоставки за това. От своя страна длъжникът може да
прави срещу новия кредитор всички възражения, които има по отношение на стария
кредитор, в това число за липса на изрично обявена предсрочна изискуемост. По
отношение на длъжника, след като цесията му е съобщена по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, титуляр на вземането е цедентът, поради което той, в качеството си на
кредитор, е легитимиран да иска изпълнение на вземането на падежа и при липса
на надлежно изпълнение да лиши длъжника от преимуществото на срока, като обяви
кредита за предсрочно изискуем при наличие на предпоставките, посочени в
договора. За упражняване на това право не е необходимо изрично упълномощаване
от стария кредитор или допълнително уговаряне между цедента и длъжника (вж. Решение
№ 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І Т.О., ВКС).
Според СРС ищецът
– цесионер не е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Съгласно съдебната практика волеизявлението за упражняване на
посоченото право следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно
изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60 ал.2 ЗКИ или на обстоятелства,
уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си. В
писмения документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на
задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната
изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на
документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били
налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Уведомлението от 13.01.2015 г., на което се позовава ищцовото
дружество, не отговаря на посочените изисквания. В същото е посочено само,
че новият кредитор уведомява длъжника, че задължението му процесния договор за
кредит е изцяло и предсрочно изискуемо, т.е. вече е било обявено за такова. Не
са посочени просрочените вноски, няма позоваване на обстоятелствата, пораждащи
правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. При тези данни
съдът намира, че предсрочната изискуемост не
е била надлежно обявена на ответника и с уведомлението от 13.01.2015 г. Към
исковата молба няма приложено друго уведомление с изискуемото от закона и
съдебната практика съдържание. С оглед изложеното не може да бъде прието твърдението на ищеца, че целият непогасен
остатък от задълженията на ответника по предоставения му от банката кредит е
станал предсрочно изискуем. Направените в тази връзка възражения в отговора
на исковата молба на напълно основателни.
Според СРС липсата
на предсрочна изискуемост на кредита не е основание само по себе си за
отхвърляне на предявените искове изцяло. Съгласно т.1 от Тълкувателно
решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, ВКС при
вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост
не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува
валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени
между страните – кредитор и кредитополучател. Вземането произтича от договор за
кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили
отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежът на всяка вноска
са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо
удостоверяването на обстоятелства по чл.418 ал.3 ГПК. Липсата на точно
изпълнение съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото
производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът – ответник по иска дължи изпълнение, макар и само
за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен
отстраните. Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното
вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не
може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло
искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение
на вече падежиралите вноски. Присъждането
на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор
за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на
основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на
иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното
от него субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по
договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на
настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно
изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за
кредит. Позоваването на предсрочна
изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на
чл.422 ал.1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на
вноски с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният
договор за кредит. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност
да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава
възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде
отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила.
Няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити,
чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на
настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо
единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Освен
това в т.1.2 от същото тълкувателно решение е прието, че решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене. Това е моментът, в който се формира
сила на пресъдено нещо. Преценката на съда за основателността на иска следва да
бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция (първа или въззивна), а не в деня на
предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл.
235, ал. 3 ГПК. Следователно, искът по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към
датата, към която се формира сила на пресъдено нещо – деня на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция. Обратното би означавало да се
даде възможност на ответника да релевира всички благоприятни за него факти,
които са възникнали в хода на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
като плащане, прихващане, разсрочване, опрощаване на дълга и др., но такава възможност
да бъде отречена на ищеца, който да е ограничен да доказва възникването на
своето вземане само към момента на подаване на заявлението.
Според СРС предявеният иск за главница следва да бъде
уважен за тези непогасени месечни вноски, които са станали изискуеми към датата на приключване на съдебното
дирене в настоящата инстанция, а именно 20.06.2018 г. Съгласно заключението
на съдебно-счетоводната експертиза последната платена от ответника вноска е
била тази за м. септември 2013 г. От друга страна, в чл. 7.1 от договора за
кредит било уговорено, че падежът на месечните анюитетни вноски е 02-ро
календарно число от месеца. Следователно, с настъпил падеж към датата на
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция са непогасените
вноски от м. 10.2013 г - до м.06.2018 г.
включително. Изчислени съгласно подписания между страните погасителен план
същите възлизат на 6267,02 евро. Доколкото в настоящото производство ищецът е претендирал само половината от
дължимата главница, то искът с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 З., вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД
се явява основателен и следва да бъде уважен за сумата в размер на 3133,51 евро, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда до окончателното изплащане на дължимата сума. Неоснователно е възражението
на ответника за погасяване на вземането по давност, тъй като заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е подадено в съда на 10.09.2015 г., а първата
непогасена вноска е с падеж 02.10.2013 г., като срокът за погасяване на
главницата по давност е 5-годишен. За разликата над уважения размер от 3133,51
евро до пълния предявен размер от 6686,70 евро искът се явява неоснователен и
като такъв следва да бъде отхвърлен.
Решението на СРС е недопустимо в обжалваната част . Първоинстанционният съд правилно е цитирал мотивите на
т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. №3 от 2016 г.,
ОСГТК, ВКС , според която при отхвърляне на частичния иск като
неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата
непредявена част от вземането, тъй като с
влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск се отрича цялото
спорно право. СПН обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със
СПН и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Силата на пресъдено
нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна
точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради
неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно
материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия
пълен обем според твърденията на ищеца .
Също правилно СРС е цитирал и мотивите на т.1 от
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, ВКС ,
според които позоваването на
предсрочна изискуемост не е част от основанието на иска . Присъждането на
вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за
кредит поради предсрочна изискуемост , не съставлява недопустима подмяна на
основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските , които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й , но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането.
От друга страна , не могат да се възприемат водещите
мотиви на първоинстанционния съд , че не
следва да се зачете преклудиращото
действие на СПН по влязлото в
сила решение по отхвърления предходен частичен иск гр.д.№22132/16 г на СРС , 87
състав , тъй като „единственото основание“ за постановяване на решенията
на СРС и СГС е , че ищецът не бил доказал обявяването на кредита за предсрочно
изискуем по отношение на ответника . Предсрочната изискуемост няма отношение
към основанието на претенцията . С поставеното по другия частичен иск решение не е отречено осъществяването на
фактическия състав , пораждащ претендираните вземания, а е направен извод
единствено за липса на отправено от ищеца или от банката изявление до ответника
за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита . Предходното решение
не се ползвало със сила на пресъдено нещо и не обвързвало СРС при решаване на
спора по същество.
Действително , всяка СПН – дори тази на частичния иск
– има и своите „предели във времето“ . Съществуването на правото може да се
оспорва от страните по делото само въз
основа на нововъзникнали факти , които не са засегнати от преклудиращото
действие на СПН . Такъв нововъзникнал факт може да е и настъпване на падежа на
вземане , след като /частичен/ иск за същото вземане е отхвърлен поради липса
на /предсрочна/ изискуемост.
В случая СРС е уважил частично иска за падежирала
главница за периода м. 10.2013 г - до
м.06.2018 г. Констатацията за
падежиране на сумите е правилна , но частичното уважаване на иска не е
съобразено с факта , че не са налице
нововъзникнали факти , които да не са преклудирани с решението по
предходния частичен иск .
Решение №357295 от 09.03.2018 г по гр.д.№22132/16 г на
СРС , 87 състав е потвърдено с окончателно решение №2435 от 27.02.2019 г
по гр.д.№6681/18 г на СГС , III „В“ състав ,
като устните състезания пред въззивния съд са приключили на 28.11.2018 г . Към последната
дата с аргумент от чл.235 ал.3 ГПК е настъпило преклудиращото действие на СПН по
предходния частичен иск . Падежирането
на главница за периода м.10.2013 г – м.06.2018 г не е нововъзникнал факт
. Падежирала главница е можела да бъде съобразена и присъдена от въззивния съд по
предходния частичен иск , ако същият е споделял определеното ВПОСЛЕДСТВИЕ
за правилно тълкуване в т.1 от Тълкувателно решение №8/2017 от 02.04.2019 г
на ОСГТК на ВКС / че е допустимо иска по чл.422 ал.1 ГПК да бъде уважен и само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ /. Това не е сторено и е формирана
СПН и за останалия /процесен/ размер на разглеждания частичен иск за главница
. Ищецът не е обжалвал иска за останалия период и размер на иска за главница .
Налага се изводът , че поради наличие на СПН по спора решението
на СРС трябва да се обезсили на основание чл.299 ал.2 ГПК в обжалваната част и
да се прекрати производството по делото .
Съгласно решение
№129 от 12.04.2011 г по гр.д. № 925/2010 г, ГК , ІІІ ГО на ВКС и на основание чл.271 ал.2 ГПК се възстановява
висящността на т.нар.евентуален осъдителен иск за главница за сумата от 3746,73
евро, представляваща падежирали и непогасени вноски за главница по договор
за банков потребителски кредит на физическо лице (по Закона за потребителския
кредит) № 8 от 25.01.2012 г. за периода от м. ноември 2013 г. до м. ноември
2016 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда до окончателното изплащане на дължимата сума. Въпросният „иск“ , чието различно
„основание“ се състои в настъпване на изискуемост на сумата към датата на
исковата молба е на практика идентичен с процесния иск по чл.422 ГПК .
По-горе се посочи , че според ВКС изискуемостта на вземането не е част от
основанието на иска т.е. евентуални твърдения за падежиране на вноски не
представляват различно основание на иск и е недопустимо да се предяви такъв
иск . Тъй като искът е на практика идентичен на основния иск , за него са
валидни и вече изложените мотиви , че искът е недопустим и на основание чл.299
ал.2 ГПК .
С оглед изхода на делото решението
на СРС трябва да се обезсили и в частта за разноските . Ответникът не дължи
разноски пред СРС , а с ново произнасяне следва да му се присъди определения от
СРС общ размер от 1170 лева /1020 лева адвокатско възнаграждение и 150 лева за
ССЕ/ разноски пред СРС . Пред СГС разноски се дължат от ищеца в размер на 822,60
лева , като адвокатското
възнаграждение на ответника е намалено поради прекомерност на сумата от 700
лева .
Водим от горното , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №147954 от 21.06.2019 г постановено
по гр.д.№62832/16 г на СРС , 60 състав , в частта , с която на основание чл.415 ал.1 ГПК във
вр.чл.9 ЗПК, чл.99 ЗЗД и чл.430 ал.1 ТЗ е признато за установено спрямо Т.А.А.
ЕГН ********** от гр.София , че А. дължи на „М.“ АД *** сумата от 3133,51
евро частичен иск от 13373,41 евро незаплатена
главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице №8 от
25.01.2012 г между А. и „У.Б.“ АД , прехвърлена на „М.“ АД с договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 08.12.2014 г , ведно със законната лихва
от 10.09.2015 г до окончателното заплащане на главницата ; за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 25.04.2016 г по ч.гр.д.№54631/15
г на СРС , 60 състав; както и в частта за разноските ; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
част .
ПРЕКРАТЯВА производството
по иск на „М.“ АД *** да се осъди Т.А.А. ЕГН ********** от гр.София да му
заплати на основание чл.9 ЗПК, чл.99 ЗЗД и чл.430 ал.1 ТЗ сумата от 3746,73 евро, представляваща
падежирали и непогасени вноски за главница по договор за банков потребителски
кредит на физическо лице (по Закона за потребителския кредит) № 8 от 25.01.2012
г. за периода от м. ноември 2013 г. до м. ноември 2016 г. вкл., ведно със
законната лихва от 10.09.2015 г до окончателното заплащане на главницата.
ОСЪЖДА „М.“ АД ***
да заплати на Т.А.А. ЕГН ********** от гр.София 1170 лева разноски пред
СРС и 822,60 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.