Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 12.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тринадесети
юни
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 13973 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
І-31-436821 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 7990/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 31 съставq съдът е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
против Е.С.К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 18,12 лв., главница за дялово разпределение за периода м.11.2013 г. -
м.04.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г.
до изплащане на вземането, сумата от 2,99 лв. - мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение за периода 31.12.2013 г. - 14.06.2016 г., които вземания
са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 17.10.2016 г. по ч.гр.д. № 44371/2016 г., СРС, 31 състав. Със
същото решение „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати Е.С.К. на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 162,48 лв., разноски, сторени в исковото производство, както и
сумата от 121,11 лв., разноски, сторени в производството по ч.гр.д. №
44371/2016 г., СРС, 31 състав.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която предявените искове с правно
основание чл. чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 149 от ЗЕ
и установителен иск по чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, е останал
ищеца „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с
оплаквания, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно, неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон по изложените във въззивната жалба
съображения.
Въззиваемата страна Е.С.К. оспорва
въззивната жалба по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК с подробно изложени
съображения по съществов депозирания отговор.
Третото лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване
на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Решението на СРС е правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави следното:
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата Е.К..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника.
Съгласно
чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и меренето
й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от Общите условия разноски за
изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение са
именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД. По делото
ищеца не установява, че е заплатил на третото лице помагач процесната сума.
Същевременно
нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава
уговорка не е включена в общите условия, което води до неоснователност на
главния иск. Но както правилно първостепенния съд е отбелязъл Общите условия на
ищеца дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на задължението
за разноски и начин на неговото възникване, поради което същите се явяват неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП и същите са нищожни, като вземането за
стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски по чл. 186,
ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Основателността
на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Той е неоснователен, поради неоснователност на главния и защото в общите
условия не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са
изискуеми след нарочна покана до длъжника.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото на въззиваемата
страна се следват и сторените от нея разноски. Въззивника прави възражение за
прекомерност, което настоящият съдебен състав намира за основателно, поради
което и присъжда в полза на въззиваемата страна 300 лв. за адвокатски хонорар.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
І-31-436821 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 7990/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 31
състав в обжалваните части, вкл.частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
******, да заплати Е.С.К., ЕГН ********** сумата от 300 лв., разноски за
адвокатски хонорар.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.