Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.11.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното
заседание десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря
Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело № 6168 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
49269 от 28.02.2017 г. постановено по гр.д.№ 41971/2014 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 82-ри състав, е признато за установено по отношение на Х.А.Х.,
осъден на наказание „доживотен затвор без замяна“, че за периода от
15.03.2013г. до 15.01.2014г. като пребиваващ в затвора в гр.Плевен ответникът Г.Д.„Изпълнение
на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от
дискриминацията, във вр. с чл. 197, ал. 2, вр. с чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС,
изразяващо се в неравно третиране, основано на „лично положение“ –
неподсигуряване на условия за подстригване и поддръжка на косата в специално
пригодено помещение за фризьорски услуги, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от
ЗЗДискр., поради което същият е поставен в по-неблагоприятно положение в
сравнение с другите осъдени на лишаване от свобода в същия затвор, пребиваващи
извън спално помещение 307 в зоната за повишена сигурност, както и осъдените на
лишаване от свобода от 11 група в затвора в гр.Ловеч, където всички лишени от
свобода, включително и настанените в 11 група, осъдени на доживотен затвор и
доживотен затвор без право на замяна, ползват тази услуга два пъти седмично.
Ответникът Г.Д.„И.НА
Н.обжалва първоинстанционното решение в цялост, като излага подробни
съображения, че същото е недопустимо, позовавайки се на разясненията дадени в
т. 4 от Тълкувателно постановление № 2/2014г. от 19.05.2015г. на СО на
Гражданска колегия на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС, доколкото компетентен да се произнесе по
спора е не гражданският съд, а административният. Под евентуалност в жалбата се
застъпва становище, че решението на районния съд е неправилно, тъй като по
делото не е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на
чл. 4 от Закона за защита от дискриминацията, защото освен различно третиране
следва да бъде установено и че третирането по някой от признаците в чл. 4 от
ЗЗДискр. е извършено съзнателно, като доказателства в тази насока липсват.
Поддържа се, че именно в тежест на ищеца е било да докаже фактите, от които
може да се направи извод за наличие на дискриминация, но той не го е направил.
Жалбоподателят посочва и че районният съд е осъществил неправилна преценка на
наличните по делото доказателства, което е довело до неправилни фактически
констатации, тъй като в производството било доказано, че в затвора в
гр.Плевен всеки трети четвъртък преди
баня на затворниците с наложено наказание „доживотен затвор“ са осигурявани
фризьорски услуги и че коридорът, в който са подстригвани лишените от свобода,
е оборудван със стол. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде
обезсилено като недопустимо и делото да бъде изпратено по компетентност на
административния съд, а под евентуалност – моли същото да бъде отменено като неправилно.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Х.А.Х..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминацията.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по наличието
на противоречие с императивните правни норми, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящата
състав намира постановеното от СРС, 82 ри състав, решение за валидно и
допустимо. Неоснователно е възражението на Г.Д.„Изпълнение на наказанията“ за
недопустимост на постановеното от районния съд решение. Аргументите на съда в
тази насока са следните:
Производството е
било образувано по предявен от Х.А.Х. установителен иск с правно основание чл.
71, ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. срещу Г.Д.„Изпълнение на наказанията“. След
извършване на преценка във връзка с допустимостта на предявения иск Софийски
районен съд, 82ри състав, постановява определение № 08/12.02.2015г. по гр.д. №
41971/2014г., с което прекратява образуваното производство като неподсъдно на
СРС и го изпраща по компетентност на Административен съд – Плевен на основание
чл. 133, ал. 1 от АПК.
С определение №
851/09.07.2015г., постановено по адм.д. № 560/2015 по описа на Административен
съд – Плевен, VІ състав, производството по така предявения от Х.А.Х. иск е прекратено и е повдигнат спор за
местна подсъдност между Административен съд – Плевен и Административен съд –
София град, като делото е изпратено на ВАС за произнасяне.
Пред ВАС е
образувано адм.д. № 10277/2015г., по което е постановено определение №
9989/29.09.2015г., като е прието, че делото следва да се изпрати на
Административен съд – София град и му е предоставена възможност за преценка
дали да повдигне спор за подведомственост според правилата на чл. 128 от АПК.
С определение №
5487/12.12.2015г., постановено по адм.д. № 9444/2015г. по описа на
Административен съд – София град, ІІ-ро отделение, 22ри състав, делото по
предявения от Х.А.Х. отново е прекратено и на основание чл. 135, ал. 5, вр. с
ал. 4 от АПК и повдигнат спор за подсъдност на делото между Административен съд
– София град и Софийски районен съд, а делото е изпратено за произнасяне на
смесен петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС. По така повдигнатия спор е
образувано дело № 69/20115г. и от петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС е
постановено определение № 1/07.01.2016г., с което въпросът за подсъдността на
делото е решен окончателно, като делото е изпратено на Софийски районен съд за
произнасяне по предявения от Х.А.Х. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1
от ЗЗДискр.
Именно в
светлината на описаните факти във връзка с развитието на процеса, настоящият
състав намира, че не може да преценява допустимостта на обжалваното решение по
отношение на въпроса дали делото е подсъдно на общите граждански съдилища или
на административните. Този въпрос може
да бъде разглеждан от въззивния съд с оглед правомощието си по чл. 270, ал. 3
от ГПК, но извън хипотезата на проведено преди това производство по повдигнат
спор за подсъдност, какъвто е разглежданият хипотеза. С този смисъл е и
решението № 61/23.03.2015г. по гр.д.№6270/2014г. на І г.о. на ВКС.
Следователно, въззивната инстанция не може да преразгледа въпроса, който вече е
решен от смесения петчленен състав на ВАС и ВКС.
По отношение на
поддържания от въззиника довод, че приложение намира т. 4 от Тълкувателно
постановление №2/19.05.2015г. по тълк.д. № 2/2014г. на Общото събрание на
съдиите от ГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, настоящият състав споделя
становището изложено в определение № 459/13.05.2016г. по гр.д. № 1601/2016г. на
ІІІ г.о на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно което искът по
чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. не попада в обхвата на цитираното тълкувателно
постановление.
След
извършване на преценката за валидност и допустимост на обжалваното решение,
настоящият състав счита, че следва да се произнесе и по правилността му с оглед
изложените твърдения във въззивната жалба.
Въззивната
инстанция намира постановеното от Софийски районен съд решение за правилно. Съображенията на съда в
тази връзка са следните:
Между страните
по делото е безспорно, а и от
представените по делото справка с рег.№Р-5880/10.12.2014г. и справка
рег.№Р4852/18.10.2016г., подписани от началника на затвора в гр.Плевен, се
установява, че ищецът Х.А.Х. е осъден на доживотен затвор без замяна на
основание чл. 196, чл. 339, чл. 116, чл. 216, чл. 25 и чл. 23 от НК, като
първоначално му е определен „специален режим“. Неоспорени са и обстоятелствата,
упоменати в справките, а именно че ищецът е пребивавал в затвора в гр. Ловеч в
периодите от 17.01.2000г.-14.06.2002г., 12.08.2005г.-20.12.2006г. и
19.02.2009г.-15.03.2013г. и в затвора в гр.Варна през периодите 14.06.2002г.-12.08.2005г.
и 20.12.2006г.-19.02.2009г, като е постъпил в затвора в гр.Плевен на
15.03.2013г. и е пребивавал там до 06.08.2015г., след което е бил преместен
отново в затвора в гр.Ловеч.
Страните не
спорят и относно факта, удостоверен от началника на затвора в гр.Плевен в
справка рег.№Р4852/18.10.2016г., че лишените от свобода, осъдени на „доживотен
затвор“ са настанени в зона с повишена сигурност, където няма помещение за
бръснарски услуги. Безспорно е и посоченото в същата справка обстоятелство, че
в корпуса на затвора в гр.Плевен има едно помещение за осигуряване на подобни
услуги, но че в него не се допускат осъдени на „доживотен затвор“.
Пред Софийски
районен съд е разпитан и един свидетел – В.В.Г., която през периода от март
2013г до януари 2014г. е работила в затвора в гр.Плевен на длъжност „инспектор
социални дейности“. Същата заявява пред съда, че е работила с осъдените на
„доживотен затвор“ само когато се е налагало да замества свои колеги, които са
отговаряли за тази група лишени от свобода. Свидетелката поддържа, че в затвора
в гр.Плевен има бръснар, като има и график, по който се подстригват всички
лишени от свобода, включително и тези осъдени на „доживотен затвор“. Г.
разяснява, че лицата с наложено наказание „доживотен затвор“ се подстригват в
зоната за повишена сигурност, където има обособено помещение, но то не е
специално за фризьорски нужди, а се ползва като такова само когато по график е
ден за подстригване на лицата, осъдени на „доживотен затвор“, и тогава се
оборудва със стол. Свидетелства, че това помещение се намира пред килиите в
мястото на коридора.
Съдът кредитира
изцяло показанията на свидетелката, тъй като същата не е заинтересована от
изхода на спора, а дадените от нея показания са логични, последователни и
непротиворечиви, като не се оборват от останалите налични по делото
доказателства.
С оглед
изложеното от свидетелката и твърденията на ответника във въззивната жалба,
настоящият състав намира, че като безспорно следва да бъде определено и
обстоятелството, че подстригването на осъдените на „доживотен затвор“ се е
осъществявало в зоната с повишена сигурност пред килиите, а не в помещението,
пригодено за това, където са осигурявани фризьорски услуги на останалите лишени
от свобода.
При така установеното от фактическа страна
въззивният съд намира от правна страна следното:
Въззивникът
твърди, че районният съд неправилно е приложил нормите на чл. 71, ал. 1, т. 1
от ЗЗДискр. и чл. 4 от ЗЗдискр., тъй като е приел за установено наличието на
дискриминация, въпреки че не е доказано осъществяването на всички елементи от
фактическия състав на приложимата правна норма с оглед начина на разпределение
на доказателствената тежест предвиден в чл. 9 от ЗЗДискр. и в частност, че не е
установено различното третиране на ищеца да е извършено съзнателно по някой от
признаците очертани в чл. 4 от ЗЗДсикр. Настоящият състав счита тези твърдения
за неоснователни по следните причини:
Както правилно е
посочил първоинстанционният съд Законът
за защита от дискриминация
забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1, сред които е и посочения от
ищеца признак, а именно „лично положение“. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно
третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.
Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в
очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени
съответните нормативни изисквания. Следователно забраната на дискриминация означава,
че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат
аналогични възможности.
Въззивната инстанция счита, че по
делото е установено наличието именно на неравноправно третиране на ищеца с
оглед личното му качество, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор
без замяна“ в сравнение с останалите лишени от свобода, пребиваващи в затвора в
гр.Плевен в периода от 15.03.2013г. до 15.01.2014г.
С оглед начина на разпределение на
доказателствената тежест съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, настоящият състав намира за
неоснователно твърдението на въззивника, че ищецът следва да докаже фактите, от
които да се направи извод, че е налице
дискриминация. Законодателят ясно е посочил в чл. 9 от ЗЗДискр., че в
тежест на ищецът е да установи не фактите, от които да се направи извод за
осъществена дискриминация, а тези, въз основа на които може да се направи предположение,
че е налице дискриминация. В този смисъл са и решение № 85/13.09.2016г. по
гр.д. №4328/2015г. на ВКС ІV г.о., в което е разяснено, че ищецът е длъжен да
докаже фактите, въз основа на които може основателно
да се предположи, че той е жертва на дискриминация и решение № 62 от
19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г. на ВКС, ІV г.о., където е посочено, че
ищецът следва да докаже поне факти, които на пръв поглед дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е
извършена дискриминация.
По делото безспорно е доказано, че
лишените от свобода и тези, които са с наказание „доживотен затвор“ и
„доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр.Плевен се подстригват в различни
помещения, което само по себе си не би било проява на дискриминация с оглед
специалния режим, при който изтърпяват наказанието си осъдените на „доживотен
затвор“ и ограничението поставено от чл. 197, ал. 1 от ЗИНЗС, където
законодателят е предвидил, че наказанието „доживотен затвор“ и „доживотен затвор
без замяна“ се изпълнява в отделни затвори или в обособени отделения към
другите затвори. От значение за установяването на дискриминационно третиране
обаче е въпросът дали и на двете групи осъдени се предоставят фризьорски услуги
по идентичен начин, с оглед разпоредбата на чл. 197, ал. 2 от ЗИНЗС, съгласно
която при изпълнение на наказанието „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без
замяна“ се прилагат общите разпоредби, освен ако не е предвидено друго в
закона. В разглеждания случай не е налице ограничение, което да предвижда
различни условия, за предоставяне на услуги каквито са фризьорските по
отношение на осъдените на „доживотен затвор“ и тези с наложено наказание
„лишаване от свобода“. Нещо повече, както правилно е посочил районният съд в
чл. 73, ал.1, т. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2010 година
за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода
изрично е предвидено, без да се прави разграничение между осъдените
в зависимост от режима на изтърпяване на наказанията, че следва да им бъдат
осигурени условия за поддръжка на косата и бръснене. Следователно за да е налице
равно третиране подстригването на двете групи осъдени лица дори и да се
осъществява в различни помещения, е следвало да бъде при еднакви условия. По
делото е установено от изслушаните показания на свидетелката Г. именно такова
различие в начина на осъществяване на подстригването на осъдените лица,
настанени за изтърпяване на наказанието си в затвора в гр.Плевен, доколкото
тези с доживотни присъди, в която категория попада ищеца, в периода
15.03.2013г. – 15.01.2014г. са подстригвани в коридора пред килиите в зоната с
повишена сигурност, където е поставен стол, а не както останалите - в
помещение, обособено и пригодено за целта.
Следователно, с
оглед изложеното, по делото е безспорно установено, че ищецът е третиран
по-неблагоприятно в затвора в гр.Плевен през процесния период, тъй като е
подстригван в коридора пред килията му, а не в обособено помещение, отколкото
са били третирани други лица в сравнително сходни обстоятелства – осъдените на
лишаване от свобода, изтърпяващи наложеното наказание в затвора в гр.Плевен и
то поради личното си положение - осъден на „доживотен затвор без замяна“.
Относно възражението на въззивника, че
по делото не е доказано от страна на ищеца, че неравното третиране е
осъществявано съзнателно по
признаците по чл. 4 от ЗЗДискр., настоящият състав намира, че нито от текста на
чл. 4 от ЗЗДискр., нито от текста на чл. 71 от ЗЗДискр. може да се изведе като
елемент от фактическия състав изискването неравното третиране да е било
извършено съзнателно. В този смисъл е и решение № 62 от 19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г.
на ВКС, ІV г.о., в което е изрично посочено, че не е необходимо пострадалият да
доказва пълно и изцяло, че е налице дискриминация, нито умисъл у дискриминатора
или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия.
С оглед изложеното, настоящият състав счита, че ищецът
е осъществил нужното доказване съгласно разпределената му доказателствена
тежест, което е довело да прехвърляне на тежестта на доказване на ответника, но
същият не е представил доказателства, от които да се установи, че правото на
равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Доказването на
обстоятелството, че всички затворници в зоната с повишена сигурност в затвора в
гр.Плевен са подстригвани в коридора, където е поставен стол, не води до
извода, че ответникът е осигурил обособено и оборудвано помещение за извършване
на фризьорски услуги, каквото има за останалите лишени от свобода в затвора в
гр.Плевен.
Предвид изложените мотиви, въззивният състав приема,
че решението на Софийски районен съд е правилно.
По
делото не следва да се присъждат разноски.
На основание чл.
280, ал. 1 от ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49269 от 28.02.2017 г.
постановено по гр.д.№ 41971/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 82-ри
състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.