Р Е Ш
Е Н И Е
№ 770
гр. П., 18.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – гр. П.,
Гражданска колегия,
VІІІ-ми състав, в открито
съдебно заседание на осемнадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в
състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Яна Филипова
при
секретаря Божура Антонова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 9072
по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Б.А.Й.
*** АД с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 3500.49 лева,
представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за периода от
01.10.2003 г. до 30.04.2007 г. и сумата в размер на 991.78 лева, представляваща
законна лихва за забава върху месечните плащания, формиращи главницата, за
периода от 30.11.2003 г. до 20.11.2007 г., за които вземания срещу ищеца е
издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 688/2009 г. по описа на Районен съд –
гр. П., въз основа на който срещу Б.А.Й. е образувано изп. дело № 478/2009 г.
по описа на ЧСИ Е.Д., с район на действие Окръжен съд – гр. П., което е
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В исковата молба се сочи, че
въз основа на процесния изпълнителен титул за удовлетворяване на вземанията
обективирани в него, срещу ищеца е образувано изп. дело № 2439/2018 г. по описа
на ЧСИ С.Б., с район на действие Окръжен съд – гр. П., с взискател ответното
дружество. Ищецът, чрез процесуалния си представител поддържа, че са настъпили
нови обстоятелства след издаване на изпълнителния титул, а именно вземанията са
погасени по давност.
Ответникът
в срока по чл. 131 ГПК не изразява становище по предявената искова
претенция.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и
възраженията на страните, приема от
фактическа страна по спора следното:
Страните не спорят, а и от
изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 688/2009г. по описа на Районен
съд – гр. П. се установява, че по заявление на ответното дружество против ищеца
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 24.03.2009г. за сумата
в размер на 3500.49 лева, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул. „***** за периода от 01.10.2003
г. до 30.04.2007 г. ведно със законна лихва за забава върху главницата от
подаване на заявлението на 25.02.2009 г. до окончателно изплащане на вземането,
сумата в размер на 991.78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода от 30.11.2003 г. до 20.11.2007 г.,
както и за сторените съдебни разноски в размер на 89.85 лева, представляваща
внесена държавна такса и сумата в размер на 31.71 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“
АД. Заповедта за изпълнение е връчена чрез лице от домашните на 08.04.2009 г.,
а заповедният съд е издал изпълнителен лист за сумите по заповедта на
22.05.2019 г.
Видно от приетия заверен препис от
изп. дело № 2439/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б., с район на действие Окръжен съд
– гр. П., с молба с вх. № 24354/16.10.2018 г. „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт Димирова, е направило искане за
образуване на изпълнително производство срещу ищеца за принудително
удовлетворяване на вземанията обективирани в процесния екзекутивен титул, като
на съдебния изпълнител е възложено да извърши пълно проучване на имущественото
състояние на длъжника и определи начина на изпълнение по реда на чл. 18 ЗЧСИ.
Видно от отбелязването върху
процесния изпълнителен титул за удовлетворяване на вземанията по листа на
03.09.2009 г. е било образувано изп. дело № 478/2009 г., което е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Съдът
намира, че при така установеното от фактическа страна, се налагат следните
правни изводи:
В
доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск
е предприемането на действия, водещи до спиране, респ. прекъсване на
погасителната давност на процесните вземания.
Съгласно разясненията дадени с
Решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. № 2382/2017г. на ВКС, IV ГО, изцяло възприети
от въззивната инстанция с Решение № 363/12.11.2018г., постановено по в. гр. д.
№ 489/2018г. по описа на Районен съд – гр. П., по силата на даденото с
Постановление № 3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС тълкуване погасителната
давност за процесните вземания по изпълнителния лист е била не само прекъсната,
но същата е и спряла да тече през време на изпълнителното производство по изп.
дело № 478/2009 г. относно принудителното осъществяване на вземанията по силата
на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, като спирането на давността за същите е
преустановено от момента на отмяната на тълкуването на правната норма, дадено с
Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС, извършена с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Съобразявайки приложимите разпоредби на ЗУС (отм.), ЗСВ (1994 г., отм.) и ЗСВ
(2007 г.) съдилищата са приели, че последващите тълкувателни решения нямат
подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от
момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Последващите
тълкувателни решения се състоят от две части. С първата от тях се дава новото
тълкуване на правната норма, а с втората част се обявява за загубил сила
предшестващ тълкувателен акт и тя поражда действие от момента на
постановяването на новото тълкувателно решение, поради което и от този момент
предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с
новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде
прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които
са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях
след приемането на новото тълкувателно решение или по такива, които са били
заварени към този момент. Изхождайки от тези съображения относно прекъсването и
спирането на давността за вземанията по изпълнителния лист, предмет на
настоящото исковото производство, момента на преустановяване на спирането на
погасителната давност за тях – 26.06.2015г. ( отмяната на даденото с
Постановление № 3 от 18.11.1980г. тълкуване), и разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, която за разлика от чл. 116, б. „б“ ЗЗД не свързва действието на
прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни действия,
респ. с настъпилата перемпция на изпълнителното производство ( както изрично е
приела въззивната инстанция), новата
погасителна давност в случая е започнала да тече от момента на преустановяване
на спирането на погасителната давност, респ. от момента на отмяната на даденото
с Постановление № 3 от 18.11.1980г. на Пленума на ВС тълкуване – 26.06.2015г.
С Решение
№
321/16.10.2018г., постановено по въз. гр. д. № 479/2018г. по описа на Окръжен
съд – гр. П., с което изцяло е възприето застъпеното в Определение
№ 214/15.05.2018г. по ч. гр. д. № 1528/2018г. по описа на ВКС, IV ГО виждане, е
прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от
1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност
е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ,
бр. 275 от 1950г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания
срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за
изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и
само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя
няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното
производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар.
„несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от
законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в
заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от
издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в
сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила
съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в
отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването
на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били
известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до
изтичането на срока за възражение.
Установеното със
заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на
извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно
практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното
производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по
чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални
норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера
на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането
за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се
погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се
погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е
подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
От изложеното следва,
че по сега действащия процесуален закон не е налице основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица произнасяния, както
на касационната инстанция – Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК, така и на окръжни съдилища в
страната – Решение № 7633/15.11.2017г. по въз. гр. д. № 2530/2016г. по описа на
Софийски градски съд, Решение № 186/27.04.2007г. постановено по въз. гр. д. №
179/2017г. по описа Окръжен съд – гр. Пазарджик, посоченото по – горе Решение № 321/16.10.2018г.,
постановено по въз. гр. д. № 479/2018г. по описа на Окръжен съд – гр. П. и Решение № 66/11.03.2019г., постановено
по въз. гр. д. № 44/2018г. по описа на Окръжен съд – гр. П..
По изложените
съображения настоящия съдебен състав намира, че погасителната давност за вземанията,
обективирани в процесния изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност по арг.
от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. В настоящия
случай за прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било
предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са
изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет
на принудително изпълнение е погасено поради давност. При така установената
фактология, че последното действие, годно да прекъсне давността, е образуването
на ново изпълнително производство на 16.10.2018 г., както към датата на
подаване на исковата молба – 19.12.2018г., така и към приключване на съдебното
дирене петгодишният давностен срок все още не е изтекъл, поради което
отрицателният установителен иск се явява неоснователен, в какъвто смисъл е и
даденото с Решение №
321/16.10.2018г., постановено по въз. гр. д. № 479/2018г. по описа на Окръжен
съд – гр. П. разяснение.
Предвид изложеното съдът намира, че
исковата претенция е неоснователна.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати направените от ответното
дружество съдебни разноски в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско
възнаграждение на процесуалния представител на страната, изчислено съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Б.А.Й., ЕГН **********, със съдебен адрес *** против „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. П., кв. „Мошино“, ТЕЦ „Република“
отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумата в размер на 3500.49 лева, представляваща незаплатена
цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2003 г. до 30.04.2007 г.
и сумата в размер на 991.78 лева, представляваща законна лихва за забава върху
месечните плащания, формиращи главницата, за периода от 30.11.2003 г. до
20.11.2007 г., за които вземания срещу ищеца е издаден изпълнителен лист по ч.
гр. д. № 688/2009 г. по описа на Районен съд – гр. П., въз основа на който
срещу ищеца е образувано изп. дело № 2439/2018 г. по описа на ЧСИ С.Б., с район
на действие Окръжен съд – гр. П..
ОСЪЖДА
Б.А.Й., ЕГН **********, със съдебен адрес *** да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. П., кв. „Мошино“,
ТЕЦ „Република“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 100 лева,
представляваща сторени съдебни разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Районен
съдия:
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА: В.А.