№ 1718
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100510847 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 9281/18.05.2024 г., постановено по гр.д. № 8415/2023 г. на
СРС, ГО, 175 състав, е отхвърлен предявеният от Т. В. Д., ЕГН ********** и
Н. Е. Д., ЕГН **********, срещу М. И. Д., ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС за признаване за
установено, че вещното право на ползване на М. И. Д. върху апартамент,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с идентификатор 68134.1603.5815.1.93
по КККР на гр. София, със застроена площ от 83,81 кв.м., състоящ се от три
стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи на апартамента: изток- улица,
запад- детска градина, север- стълбище, юг- разделна стена с вх. Д, заедно с
избено помещение под № 1 с полезна площ от 3,48 кв.м., при съседи на
същото: изток- ПРУ, запад- коридор, север- коридор, юг- стълбище, заедно с
5,336% върху сто идеални части от общите части на сградата и правото върху
държавната земя, учредено с Нотариален акт за дарение на недвижим имот на
низходящ № 200, том I, рег. № 3770, дело № 289 от 22.12.1999г. по описа на
нотариус Л.З., рег. № 088 на Нотариалната камара, вписан в СВ-АВ с вх. рег.
№ 33316, акт 175, том LLXX, дело № 29644, е погасено поради
неупражняването му в продължение на пет години.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците в
първоинстанционното производство Т. В. Д. и Н. Е. Д., в която се твърди, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че е
1
невъзможно едно лице да владее имота на две различни основания – договор
за дарение и заем за послужване, като в тези случаи се приема, че имотът се
владее на по-силното основание или ако са равни, на основанието, случило се
по- рано във времето. Твърди се, че правото на собственост включва в себе си
правомощието на владение, ползване и разпореждане, като договорът за
дарение е по-силното основание за владение на имота, а и се е случило в по-
ранен момент. Поддържа се, че ползвателят съгласно чл.57,ал.1 ЗС е длъжен
да заплаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъци и такси, но
ответницата не е плащала в посочения период дължимите данъци и такси за
имота, което обуславя извод за липса на опити за упражняване на правото на
ползване. Въззивниците сочат, че липсвали доказателства М. Д. да е
упражнявала правото си на ползване, както и за сключен договор за заем за
послужване. В жалбата се поддържа, че ищците не са давали съгласие да
върнат вещта, напротив, упражнявали са пълноправно правото си на
собственост, което доказвало, че договор за заем за послужване не бил
сключван. Отделно се сочи, че спорадичните и кратки посещения в имота не
могат да бъдат доказателства за това, че върху имота е упражнявана
фактическа власт от страна на ползвателя. Твърди се, че ищците са владяли
имота като свой с намерение да го своят. Моли се за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен,
като бъдат присъдени и сторените по делото разноски.
Въззиваемата М. И. Д. оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че по
делото се установило сключването на договор за заем за послужване между
страните, по силата на който предала на ищците ползването на процесния
недвижим имот. Сочи, че ищците действително са заплащали всички разноски
за имота, но това съответства на нормата на чл.245 ЗЗД. Въззиваемата
поддържа, че след раждането на внука й предоставила на сина си и снаха си
ползването на имота поради възникналата жилищна нужда. Навежда, че
ответниците като голи собственици не са имали правомощие да ползват
имота. Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на сторените
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални
норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
2
По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявен от Т. В. Д. и Н. Е. Д. срещу М. И. Д. отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС за признаване
за установено, че вещното право на ползване на М. И. Д. върху апартамент,
находящ се в гр. София, ж.к. *******, с идентификатор 68134.1603.5815.1.93,
със застроена площ от 83,81 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня и сервизни
помещения, при съседи на апартамента: изток- улица, запад- детска градина,
север- стълбище, юг- разделна стена с вх. Д, заедно с избено помещение под
№ 1 с полезна площ от 3,48 кв.м., при съседи на същото: изток- ПРУ, запад-
коридор, северкоридор, юг- стълбище, заедно с 5,336% върху сто идеални
части от общите части на сградата и правото върху държавната земя, учредено
с Нотариален акт за дарение на недвижим имот на низходящ № 200, том I, рег.
№ 3770, дело № 289 от 22.12.1999г. по описа на нотариус Л.З., рег. № 088 на
Нотариалната камара, вписан в СВ- АВ с вх. рег. № 33316, акт 175, том LLXX,
дело № 29644, е погасено поради неупражняването му в продължение на пет
години.
Не е спорно между страните, че с нотариален акт за дарение на
недвижим имот на низходящ № 200, том I, рег. № 3770, дело № 289 от
22.12.1999г. по описа на нотариус Л.З., М. И. Д. и съпругът й Д..Ц Д. са дарили
на сина си Е. Д. Д. процесния апартамент, както и че дарителите са запазили
вещното право на ползване върху имота до края на живота на всеки един от
тях. Правото на собственост представлява абсолютно сложно субективно
право, чийто титуляр притежава отделни вещни правомощия по отношение
обекта на правото на собственост – вещта, а именно да владее, да ползва /вкл.
да извлича естествените и гражданските плодове, които тя дава/ и да се
разпорежда с нея. Носителят на това сложно субективно право може да го
отчужди изцяло - при т. нар. транслативна сукцесия /прехвърлително
правоприемство/ или да прехвърли само част от включените в неговото
предметно съдържание вещни правомощия – при т. нар. конститутивна
сукцесия /учредително правоприемство/, като по този начин съответно се
ограничават вещните правомощия на собственика, който е длъжен да търпи
фактическата власт, която ще упражнява лицето, на което е учредено
ограничено вещно право – напр. при учредяване на вещно право на ползване
по чл. 56, ал. 1 ЗС или при учредяване на право на строеж по чл. 63, ал. 1 ЗС.
Ето защо и посредством сключения договор Е. Д. Д. е придобил само правото
на собственост върху имота, но не и вещното право да ползва същия,
доколкото това право е запазено от дарителите посредством извършената
конститутивна сукцесия. В тази връзка и неоснователни са доводите във
въззивната жалба, че процесният договор създавал основание на Е. Д. Д. /респ.
неговите универсални правоприемници/ да ползват процесния имот,
доколкото това право е било запазено в патримониума на дарителите.
По делото не е спорно, че Д..Ц Д. е починал на 20.01.2014г., както и че Е.
Д. Д. е починал на 18.09.2014г. и е оставил за свои законни наследници-
3
съпругата си Т. В. Д. и сина си Н. Е. Д., които на основание чл.9,ал.1 ЗН са
придобили по ½ ид.част от правото на собственост върху процесния
недвижим имот. Страните не спорят също така, че за периода от 2003г. до
16.02.2023г. в процесния апартамент са живели ищците Т. В. Д. и Н. Е. Д.,
които са заплащали текущите консумативни разходи за поддръжка на имота.
Спорно между страните е на какво основание ищците са живели в процесния
апартамент, както и дали между страните е бил сключен договор за заем за
послужване.
Пред първоинстанционния съд е разпитан свидетелят В.Т.Б. – баща на Т.
Д., който твърди, че ищците живеят в процесния имот от 2003г., като Т. Д. е
сключила граждански брак с Е. Д. през 2002г., а впоследствие през 2003г. се е
родил и Н. Д.. Сочи, че не знае ответницата М. Д. и покойният и съпруг някога
да са живели в жилището, не му е известно и ответницата да е имала ключ от
имота, като ключалката била сменена през 2017г. поради счупване на ключа в
нея. Свидетелят твърди да не знае за съглашения между страните, нито
ответницата някога да е пречила на ищците да живеят в жилището.
Разпитана като свидетел е и В.Д.И. - дъщеря на ответницата, която
твърди, че е присъствала на среща през 1999г. между нея, нейната майка М.
Д., нейния баща Д. Д. и нейния брат Е. Д., на която се разбрали процесният
апартамент в ж.к. „Дървеница“ да бъде дарен на Е. Д.. Свидетелката казала, че
нямала жилищна нужда, поради което нямала против апартаментът да бъде
дарен на брат й Е. Д.. Сочи, че към този момент нейният брат учел във
военното училища и апартаментът бил ползван от М. Д. и Д. Д., като през
2000г. го отдали под наем. След като Е. Д. приключил службата си, живял за
кратко при свидетелката, след което се оженил за ищцата. Когато Е. Д. се
оженил за ищцата Т. Д., наемателите били освободени, двамата се нанесли в
процесния имот и започнали ремонт, а М. Д. и съпругът й се преместили да
живеят в техен наследствен имот в село Гинци, за да не притесняват младото
семейство. Свидетелката навежда, че от 2003г. до момента имотът се ползвал
постоянно от Е. Д. /до смъртта му през 2014г./ и семейството му – двамата
ищци, а М. Д. и съпругът й отсядали там само временно по различни поводи –
за операция през 2010г., за абитуриентски бал през 2012г., но основно живеели
в с. Гинци и след операцията рядко идвали в гр. София, тъй като съпругът на
ответницата бил трудно подвижен.
Въззивният съд кредитира показания на двамата свидетели като
логични, последователни и вътрешнонепротиворечиви. Същите не си
противоречат пряко, но свид. В.И. излага допълнителни данни относно
обстоятелства, които е имала възможност да възприеме, а именно, че през
2003 г. нейните родители са предали за ползване имота на сина си Е. Д. и снаха
си Т. Д., самите те са се преместили да живеят в с. Гинци с цел да не
притесняват младото семейство. Доколкото М. Д. и Д. Д. са предали имота на
Е. Д. и Т. Д. за временно безвъзмездно ползване, то е налице правоотношение
по сключен договор за заем за послужване по смисъла на чл.243 ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл. 243 от ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят
4
предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно
ползване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът за заем за
послужване е неформален и реален. Сключването му не е подчинено на
изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и в устна
форма. За да е налице валидно сключен договор за заем за послужване, е
необходимо страните по него да постигнат съгласие относно съществените му
условия, а именно заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно
определена вещ за временно ползване от заемателя, а заемателят да се
задължи да я върне след изтичане на уговорения срок или след уговореното
ползване. С оглед реалния характер на договора за заем за послужване е
необходимо и въз основа на постигнатото съгласие заетата вещ да бъде
предадена /решение № 187 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4109/2022 г., IV
г. о., ГК/. Ето защо и въззивният съд намира, че през 2003 г. Д. Д. и Т. Д. са
установили фактическа власт върху имота въз основа на сключен договор за
заем за послужване, като фактическата власт им е било предадено от вещните
ползватели М. Д. и Д. Д., респ. Е. Д. и Т. Д. са били държатели, а не владелци
на имота.
За да промени държането във владение държателят трябва да
демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на
имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. След като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време
да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази
фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по
давност и само ако държателят промени намерението си и превърне
държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност,
но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго
изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия,
които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или
владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит
начин./решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II
ГО на ВКС/. В хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е
придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по
чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението
на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение,
презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС
намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху
имота представлява владение още от момента на установяването си /решение
№ 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I Г.О. решение № 12 от
19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на I Г.О., решение № 291 от 09.08.2010 г.
по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ Г.О., решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр.
д. № 4951/2015 г., I Г.О., решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г.
на ІІ Г.О., решение № 118 от 21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2013 г. на ІІ Г.О./.
По отношение наведения довод във въззивната жалба, че ищците са
5
заплащали данъци и такси, което обуславя извод за липса на опити за
упражняване на правото на ползване, въззивният съд намира следното:
заплащането на дължимите данъци и такси при учредено право на ползване по
правило е възложено на вещния ползвател /чл.57,ал.1 ЗС/, но неизпълнението
на това задължение, респ. заплащането му от друго лице /вкл. собственикът на
вещта/, няма никакво отношение към това дали вещното право на ползване
реално е упражнявано, а касае облигационни отношение между страните. Още
повече, в случая без установено сключен договор за заем за послужване, като
заплащането на данъците и таксите би могло да е допълнителна договорка
между страните /по аналогия и с чл.245 ЗЗД/.
Искът по чл. 59, ал. 3, предл. 2 ЗС цели да установи погасяването на
правото на ползване поради неупражняването му в продължение на 5 години.
Когато ищец е собственикът, а ответникът ползвател, същият може да
възрази, че е упражнявал правото си чрез трети лица, включително и чрез
собственика. В този случай обаче ползвателят носи тежестта да докаже, че е
допуснал в имота лицето, чрез което упражнява правото си на ползване.
Допускането изисква активни действия, т. е. изразена воля от страна на
ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице. Не е налице
допускане, когато собственикът или третото лице самоволно установят
фактическа власт върху имота или са допуснати от другия ползвател, а
ползвателят, чието право се упражнява, не възрази. В този случай не може да
се приеме, че правото на ползване се упражнява чрез другиго, защото не може
да се предполага изразяването на воля за това от ползвателя, който е
бездействал. /решение № 60143 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2021
г., I г. о., ГК/. По делото липсват твърдения, а и събрани доказателства Е. Д. и
Т. Д. самоволно да са установили фактическа власт върху имота – това пряко
противоречи на показанията на свид. В.И., на които съдът дава вяра, а и на
формалната житейска логика с оглед запазените добри отношения между
двете семейства, спорадичните посещения на вещните ползватели в имота и
фактът, че М. Д. и Д. Д. са запазили ключ за достъп до имота.
По изложените съображения и въззивният съд намира, че Е. Д. Д. и Т. В.
Д. са били допуснати да ползват процесния имот по силата на сключен
договор за заем за послужване от вещните ползватели - М. И. Д. Д..Ц Д.. Е. Д.
Д. и Т. В. Д. са били държатели, а не владелци на имота, като са
осъществявали фактическа власт върху същия въз основа на сключения
договор за заем за послужване, съответно и М. И. Д. Д..Ц Д. са владяли имота
посредством тях. По делото липсват всякакви доказателства държането върху
имота да е бил трансформирано във владение, поради което и през целия
процесен период М. И. Д. и Д..Ц Д. /след 20.01.2014г. само М. Д./ са владяли
имота съобразно запазеното им вещно право на ползване. Ето защо и не се
установява вещното право на ползване да не е упражнявано в продължение на
5 години, поради което и предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК вр. с чл. 59, ал. 3, пр. 2 ЗС се явява неоснователен.
С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението
6
на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззиваемата има право
на разноски. Същата е заявила претенция за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер от 4880 лв., но няма доказателства за сключен
договор за правна защита и съдействие и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, поради което и разноски не следва
да бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9281/18.05.2024 г., постановено по гр.д.
№ 8415/2023 г. на СРС, ГО, 175 състав.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7