№ 337
гр. Пазарджик, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
като разгледа докладваното от Красимир Г. Ненчев Въззивно гражданско
дело № 20215200500305 по описа за 2021 година
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и слeдващи от ГПК.
І. Развитие на съдебното производство.
Районен съд – Пазарджик е сезиран с искова молба, подадена от Г. Д. Ф., ЕГН ********** от
гр.П., област Пазарджик против ОДМВР – Пазарджик.
С решение №260071/26.02.2021г., постановено по гр.д.№1888/2020г. по описа на РС – Пазарджик,
е осъдена ОДМВР – Пазарджик ДА ЗАПЛАТИ на основание чл.178, ал.1, т.З ЗМВР, във вр. с
чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД, на Г. Д. Ф., ЕГН **********, дължимото му
допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден/нощен труд през периода от
31.07.2017 г. до 31.07.2020 г. в размер на 1 158,38 лева, получен в резултат от преизчисляване на
положения нощен труд с методиката в НСОРЗ, както и обезщетение за забава в размер на 185,33
лева, дължимо за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период /през
процесния период 31.07.2017 г. - 31.07.2020 г./ на сумирано изчисляване на работното време до
03.08.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба, до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за дължимото му допълнително
трудово възнаграждение за положен извънреден/нощен труд през периода от 31.07.2017 г. до
31.07.2020 г. за размера над 1 158,38 лева до претендиралия от 1 450,48 лева, т.е за сумата в размер
на 292,10 лева като недоказан.
Осъдена е ОДМВР – Пазарджик да заплати на Г. Д. Ф. разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 539,58 лева, съразмерно на уважената част от исковата претенция.
Осъдена е ОДМВР – Пазарджик ДА ЗАПЛАТИ, по сметка на РС - Пазарджик държавна такса в
размер на 96,33 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 359,72 лева.
1
Осъден е Г. Д. Ф. да заплати на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 от
Наредба за заплащането на правната помощ на ОДМВР - Пазарджик сумата в размер на 30,21 лева
- разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковата
претенция.
Решението се обжалва с въззивна жалба от ОДМВР– Пазарджик в частта, с която исковете са
уважени. С оплакване за незаконосъобразност, поради нарушение на съдопроизводствените
правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, жалбоподателят иска от въззивния
съд да отмени решението в обжалваните части и вместо това да отхвърли предявените искове.
Излага подробни съображения, като поддържа, че през процесния период - 31.07.2017 г. -
31.07.2020 г. е действала Наредба №8121з-776/29.07.2016 г., уреждаща реда за организацията и
разпределението на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима за дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в МВР, към която препраща чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР и е недопустимо прилагането на
общите правила установени по КТ и НСОРЗ.Твърди, че всички документи, свързани с
организацията на работното време, като протоколи и графици са изготвяни именно по процесната
наредба, към която препраща ЗМВР. Претендира разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна, с
оглед фактическата и правна сложност на делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът по жалбата Г. Д. Ф. чрез адв.А. изразява подробно
становище за неоснователност на същата и иска потвърждаване на обжалваното решение. Твърди,
че при липса на специално правило, което да определи методологията за превръщането на
отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на
държавните служители в МВР, е налице нормативна празнота преодолима чрез субсидиарно
приложение на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Претендира разноски.
Страните не сочат нови доказателства по реда на чл.266 ГПК пред въззивната инстанция.
Въпреки това, с определение №356/12.07.2022 г. съдът е дал възможност и конкретни указания на
страните да сочат доказателства по въпросите, повдигнати в Решението на СЕС от 24.02.2022 г. по
преюдициално дело С- 262/2020г., като в дадения срок е депозирано становище от пълномощника
на ищеца връзка с дадените указания.
ІІ. Правни изводи.
Решението на районния съд е валидно (постановено е от надлежен съдебен състав, в предвидената
от закона писмена форма и в рамките на правораздавателната компетентност на съда). Няма
основания за прогласяване нищожността на съдебния акт, при условията на чл.270, ал.1 ГПК).
Решението на районния съд е процесуално допустимо (няма основания за обезсилване на
съдебното решение при хипотезите на чл.270, ал.3 ГПК).
Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като:
изхожда от активно легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от
обжалването (страна в производството пред районния съд);
насочена е против съдебен акт, който подлежи на въззивен съдебен контрол (чл.258,
ал.1, ГПК;
подадена е в преклузивния двуседмичен срок по чл.259, ал.1 ГПК;
Обжалваното решение е постановено по осъдителни претенции на служител на МВР със статут на
държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР за суми, съставляващи възнаграждение за
положен извънреден труд, вследствие преобразуване на нощен в дневен такъв, ведно със
обезщетение за забавеното изпълнение на паричното задължение, определено по размер на
законната лихва за времето на забавата, черпещи правното си основание в разпоредбите на чл.178,
ал.1, т.3, във връзка с чл.179, ал.1 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С въззивната жалба не се оспорват фактическите констатации в първоинстанционното решение, а
2
произтичащите от същите правни изводи.
Между страните не е спорно, че за процесния период ищецът Г. Д. Ф. е полагал труд по служебно
правоотношение като „младши автоконтрольор І степен“ в група „Охранителна полиция“ към РУ
– П. при ОДМВР – Пазарджик. Служебните си задължения ищецът е изпълнявал на дневни смени
от 7,00 ч. до 19,00 ч. и нощни смени от 19,00 ч. до 7,00 ч. на следващия ден, всяка от които с
продължителност от 12 часа, съгласно изготвени и утвърдени от началника на РУ – П. месечни
графици при сумарно отчитане на работното време.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-счетоводна експертиза, приета
по делото и неоспорена от страните, от чието заключение се установява, че през периода от
31.07.2017 г. до31.07.2020 г. ищецът е положил общо 1 328 часа нощен труд. Възнаграждението,
което ищецът е получил за положения от него нощен труд през посочения период, е общо в размер
на 349,50 лв. Размерът на положените часове нощен труд, приравнени към дневен труд с
коефициент 1,143 за посочения период, е общо 1 515 часа. Сумата на неначисленото и
неизплатено възнаграждение на ищеца за приравнен към дневен, положен нощен труд за
процесния период е общо в размер на 1 158,38 лв. Обезщетението за забава за процесния период е
общо в размер на 187,79 лв.
Основното оплакване във въззивната жалба се свежда до това, че по отношение на служителите на
МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, които
уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът
на дежурствата, времето за отдих и почивки, а не Наредба за структурата и организацията на
работната заплата, тъй като се касае за специална уредба.
Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.9 от ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители
извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
Към процесния период е приложима Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., като съгласно чл.3, ал.3
от същата, при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч.,
като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, а в
Наредба №8121з-407 от 11.08.2014 г. /отм./ изрично е било предвидено, че при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период
се умножава по 0,143 /чл.31, ал.2 от Наредбата/.
Такава изрична разпоредба за преобразуване на часовете положен нощен труд липсва в Наредба
№8121з-776/29.07.2016 г. / обн. ДВ бр.60/02.08.2016 г. в сила от 02.08.2016 г. / и в действаща за
част от исковия период Наредба №8121з-776/29.07.2016 г. / обн.ДВ бр.3/10.01.2020 г. в сила от
10.01.2020 г./.
Липсата на такава норма не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, а представлява
празнота в уредбата на реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР.
Съгласно принципните разяснения, дадени в т.23 на ТР №6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в МВР
има служители, назначени по трудови договори и такива по служебно правоотношение, като тези
от втората група са държавни служители по смисъла на Закон за държавния служител /ЗДСл/ и
общият закон намира субсидиарно приложение по отношение на тях. Същото разрешение се
отнася и за служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР. Още повече, че ЗМВР съдържа изрична
разпоредба - чл.188, ал.2 ЗМВР, която предвижда, че държавните служители, които полагат труд
за времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
Следователно при наличие на посочената непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в
МВР и предвид препращането на чл.188, ал.2 от ЗМВР към КТ, следва субсидиарно да се приложи
КТ и по-специално чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата,
3
съгласно която при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място, т.е. приложим е коефициентът 1,143.
Неоснователни са възраженията изложени във въззивната жалба, че липсата на регламентация в
действащите Наредби от 2016 и 2020 г. не е непълнота в правната регламентация, а специален ред
за такава регламентация. Прилагането на такъв подход би довело до лишаване на държавните
служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения за нощен труд, като по този
начин би ги поставило в неравностойно положение спрямо останалите държавни служители и
служителите по трудово правоотношение, които получават такива допълнителни възнаграждения,
съгласно чл.67, ал.7, т.1 от ЗДСл и чл.261 от КТ.
По спорния въпрос е налице противоречива съдебна практика, поради което е образувано
тълкувателно дело №1/2020 г. за приемане от ОСГК на ВКС на тълкувателно решение, но към
настоящия момент, тълкувателен акт не е налице. Ето защо, при наличието на неяснота в правната
уредба съдът следва да тълкува закона, като търси целта на закона съобразно чл.46 ЗНА. В тази
връзка съдът намира, че целта на законовите разпоредби относно заплащането на труда на
служителите в МВР е да се спази конституционно закрепеното право в чл.48, ал.5 от
Конституцията на Република България заплащането да съответства на извършената работа.
Полагането на нощен труд, без оглед на вида на извършваната работа,нарушава биологичните
ритми и е свързано с вредни за организма последици,които се компенсират чрез допълнителното
заплащане и различното отчитане на нощния труд. Горното тълкуване е в съответствие и с
основния правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация,закрепен и в чл.6 от КРБ
и чл.14 от ЕКЗПЧОС.В случая предвиденото в закона заплащане от 0,25 лв. на час нощен труд
няма характера на допълнително трудово възнаграждение, нито съответства по какъвто и да било
начин на конституционното задължение трудовото възнаграждение да е адекватно на положения
труд.
Тези изводи не противоречат и на Решение от 24.02.2022г. на съда на ЕС по дело С-262/2020,
постановено по преюдициално запитване от РС- Луковит по дело със същия предмет на спора.
Независимо, че в обхвата на компетентността на СЕС са включени общностните норми и
вътрешноправните разпоредби, които съдържат такива норми, а не националното право и
функцията на този съд е не да тълкува, може да се приеме, че съдът на ЕС е достигнал до същите
правни изводи в т.55 от решението, а именно че чл.8 и чл.12,б.“а“ от Директива 2003/88/ЕО на
Европейският парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на
работното време трябва да се тълкува в смисъл, че при всички случаи на приета национална
правна уредба, която да предвижда ,че нормалната продължителност на нощния труд за
работниците от публичния сектор /каквито са полицаите и пожарникарите/ е различна от
предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня,следва в полза на тези
работници да има други мерки за защита,под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената
тежест на полагания от тях нощен труд. Освен това в т.79 от решението на СЕС е посочено, че ако
не е основана на обективен и разумен критерий, всяка разлика в третирането, която
разпоредбите на националното право в областта на нощния труд въвеждат по отношение на
различните категории работници,намиращи се в сходно положение, би била несъвместима с
правото на съюза и би налагала в такъв случай националният съд да тълкува националното право
във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответната разпоредба на
първичното право, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от
последното тълкувателни методи, за да гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да
достигне до разрешение, съответстващо на преследваната от нея цел.
По делото не е установено за полагания нощен труд да има предвидени други мерки на защита на
служителите. В защита по същество, процесуалният представител на жалбоподателя излага доводи
за компенсационни механизми /първа категория труд, допълнително възнаграждение за
прослужено време, размер на основния платен годишен отпуск, обезщетения за неизползван
платен годишен отпуск, обезщетения за прекратяване на служебното правоотношение, по-
4
благоприятен режим за заплащане на извънреден труд и др., които действително са допълнителни
материални стимули и блага за служителите предвидено в ЗМВР, но не може да се приеме, че
представляват адекватна допълнителна защита или обезщетение по смисъла на Директивата и
решението на СЕС по преюдициалното запитване, тъй като тези придобивки ползват всички
служители на МВР, а не само полагащите нощен труд, нито пък тяхното предоставяне е
предвидено да компенсира специално продължителността на труда им през нощта.
Не е установено по делото обективен и разумен критерий за разликата в третирането на
полагащите нощен труд по трудово правоотношение и тези по служебно правоотношение.
Разликата в допустимата продължителност на работните часове – нощен труд по служебно
правоотношение /8 часа/ и по трудово правоотношение /7 часа/ не отразява допустима от закона
цел, която да е годна да обоснове разлика в третирането. При недоказаност на обективен и разумен
критерий за разликата в третирането прави същото несъвместимо с правото на ЕС и води до
необходимост на националния съд да тълкува националното право във възможно най-голяма
степен за постигане на разрешение, съответстващо в най-голяма степен на съответната разпоредба
от първичното право.
Относно размера на претенцията се установи, че вещото лице е определило същия при условията
на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Тази разпоредба не поставя изискванията на чл.9, ал.1 за работа при
трудови норми, за брой нощни часове към брой дневни часове.
При така възприето и по съображения изложени по-горе за приложимостта в случая на
разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, то съдът приема за установено по делото, валидно
възникнало вземане на ищеца към ответника за заплащане на сумата от 1 158,38 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за процесния
период.В проведеното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, ищецът чрез
своят процесуален представил е направил искане и съдът го е уважил, като на основание чл.214
ГПК размерите на исковите претенции се поддържат в рамките на тези установени със
заключението на експерта.
С въззивната жалба не са въведени конкретни оплаквания срещу изводите на районния съд за
изпадането в забава и за размер на обезщетението за забава. При обосноваване на тези изводи
районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна норма, поради което и при
съобразяване на ограниченията на чл.269 ГПК, съдът приема за правилно решението на районния
съд в частта, в която е уважил исковете за лихва за забава за сумата от 185,33 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
С оглед изложеното и при констатираното съвпадение на правните изводи на двете инстанции,
въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора в полза на ответника по въззивната жалба Г. Д. Ф. следва се присъдят
разноски за настоящата инстанция, но доколкото по делото не са доказани такива – липсва
представен договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК, не се присъждат.
На основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260071/26.02.2021 г. по гр.д.№1888/2020 г. по описа на Районен съд
– Пазарджик.
5
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6