№ 2881
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Иванина Ив. Пъстракова
Членове:Димитър К. Демирев
Донка Янк. Русинова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20231100512486 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 13300/28.07.2023г., постановено по гр.д. № 19785/22 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65 състав, са уважени предявените от
„БКС“ ООД срещу „Щрабаг“ ЕАД установителни искове с правна
квалификация чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, като е признато
за установено, че ответникът дължи сумата от 2064лв., представляваща
неплатено възнаграждение по договор за покупко-продажба на стоки и
предоставени услуги, обективирани във фактура № *********/19.04.2018г.,
ведно със законната лихва от 23.03.2021г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 612лв. – мораторна лихва за забава за периода от 20.04.2018г. до
23.03.2021г., за които суми е издадена Заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д .№
16388/2021г. по описа на СРС. Ответникът е осъден да плати и разноски в общ
размер на 1 307,45лв.
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ответника,
с която се обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда оплаквания за
неправилност поради нарушение на материалния закон, необоснованост и
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Конкретно сочи, че
1
няма произнасяне по възражението за погасяване по давност по съображения,
че самият установителен иск не бил предявен в срок. Твърди се, че съдът не е
обсъдил по същество нито едно от направените в отговора на исковата молба
възражения и оспорвания. В атакувания акт решаващите мотиви били
базирани на издадена от ищеца фактура въз основа на опис и показания на
свидетел – бивш служител на ответника, но не бил взет предвид факта, че
фактурата материализирала няколко правоотношения, всяко от които
предполагало доказване на различен фактически състав, за което нямало
доказателства. Прави се оплакване, че съдът не е обсъдил възражения, в които
се оспорва сключване на договор за покупка на бетон, съответно липсва на
доказателства за същото, като предоставената фактура не материализирала
правоотношение между страните, доколкото не била подписана от ответника,
не била осчетоводена и не бил ползван данъчен кредит за същата. Дори и да са
били водени преговори, то били от лице без представителна власт, съответно
нямали обвързващо действие за отчетника. Представеният Опис от ищеца
нямал дата и не бил ясно към коя дата отразявал описаните в него факти и
обстоятелства, като се твърди, че бил съставен за целите на процеса. На
следващо място, нямало и идентичност между вида бетон, посочен в Описа на
ищеца и този в процесната фактура (в първия бил бетон с клас С 20/25, а във
фактурата – С 15), като се твърди за липса на връзка между Описа и
фактурата, така и в описа бил посочен превоз, но без уточнения, като липсвал
елемент от договора за превоз, а именно мястото, до което да се извърши. В
този смисъл доказателствата били противоречиви, поради което не доказвали
наличието на основателни претенции и изискуеми вземания. По отношение на
претенциите за заплащане на наем на кюбел и площадка за офис – във
фактурата била описана сума за наем на площадка фургони (без да се посочва
период), а в Описа било записано „март, фургон, площадка“, което не било
ясно. Така и липсвал един от съществените елементи на правоотношението,
доколкото нямало доказателства за предаване на държането на кюбела и
площадката за фургон.
В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба. С
писмена молба оспорва въззивната жалба и претендира разноски в размер на
600лв. за адв.възнаграждение съгласно списък по чл.80 ГПК (л.33-34).
С разпореждането за насрочване на делото настоящият състав е
2
констатирал, че подадената искова молба по отношение на претенцията
относно бетона не отговаря на изискванията по чл.127, ал.1, т.4 ГПК, за което
са дадени указания по индивидуализиране относно вид, марка и клас, в
изпълнение на които в срок е постъпила молба, с която указанията са
изпълнение, като се уточнява, че претенцията за осъждане на ответника по
първоначалния иск е да заплати сумата от 720лв. с ДДС, дължима по позиция
1 от процесната фактура № **********/19.04.2018г. и представляваща
стойността на закупен от ответното дружество 9 куб.м. бетон, а именно:
„обикновен“, по марка М200 по клас по БДС ЕN 206-1 С12/15, съответстващ
на клас по БДС ЕN 206-1/NA на В15.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в
жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а
съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите;
1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както
и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост
само в обжалваната част на решението.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни
искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ, чл.232, ал.2
вр. чл.228 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ е
предпоставено от установяване на следните обстоятелства: 1) наличие на
сключен между страните действителен договор за покупко-продажба на
посочените във фактура № **********/19.04.2018г. стоки (9 куб.м. бетон,
„обикновен“, по марка М200 по клас по БДС ЕN 206-1 С12/15, съответстващ
на клас по БДС ЕN 206-1/NA на В15); 2) изпълнение от страна на ищеца-
3
продавач на произтичащите от договора задължения - предаване в собственост
на ответника на продуктите; 3) неизпълнение от страна на ответника-купувач
на задължението за заплащане на уговорената цена. В тежест на ищеца е да
докаже сключването на договора и изпълнение на задължението си за
предоставяне на стоките. Доколкото ответникът не твърди да е извършил
плащане по процесната фактура, същият не следва да доказва това
обстоятелство.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл.232, ал.2 вр.
чл.228 ЗЗД е предпоставено от установяване на следните обстоятелства: 1)
съгласие на страните относно вещта, която се предоставя за временно
ползване, и относно възнаграждението, т.е. валидно сключен договор за наем
на конкретна вещ; 2) изпълнението на основното му задължение да
наемодателя да отстъпи ползването на вещта.
От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства
се установява, че ищецът като доставчик е издал фактура №
**********/19.04.2018г. за сумата от 2064лв. с ДДС с посочен получател
ответника, съгласно която са описани 4бр. стоки/услуги, както следва: 1. Бетон
С15, количество (9), единична цена 80лв., обща стойност 720лв.; 2. Превоз,
престой, вътрешен превоз на обща стойност 200лв.; 3. Наем Кюбел
10.11.2017-17.04.2018г. (5м.) единична цена 150лв. обща стойност 750лв.; 4.
Наем пласт.фургон 1бр. обща цена 50лв., като фактурата в графата „получил“
е отбелязан Н.И. и подпис на лицето. Приет е и „ОПИС“ от ищеца, в който са
описани стоки и услуги, както следа: № 1. 30.03.2018г. „бетон“ 9м3; № 2.
Превоз на бетон от 30.03.2018г. (1 курс); № 3. Наем кюбел 10.11.2017г. -
17.04.2018г. 5м.; № 4 март фургон – площадка 1 бр., като отбелязванията по
количество са попълнени в графа „С20/25“, като в описа в графа „получил“ е
изписано: „ЩРАБАГ ЕАД – Н.И.а“ с положен подпис, както и печат на
дружеството сложен върху подписа.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетел в режим на довеждане на ищеца – св.Н.И., който дава показания, че
през процесния период 2017-2018г. работил при ответника като главен
ръководител на обект –„Завод за преработка на златна руда Ада тепе“, като
ответното дружество било главен изпълнител, като между страните в процеса
имало отношения, като работниците на ответното дружество нощували в
4
техния хотел, за което имали договор, и към края на проекта се наложило да
складират един контейнер на тяхната база, когато трябвало да освобождават
площадката, така и бил закупен един бетоновоз с бетон, което се наложило
поради аварийна ситуация. Изяснява, че по отношение на доставки на бетон
работили с други две фирми, съответно ответното дружество не било сред тях
и трябвало разрешение от възложителя, но поради спешната ситуация се
наложило. Дава показания, че бетоновозът бил на обекта цял ден като на 2-3
места наливал бетон, който бил нисък клас било допустимо да бъде положен,
като стандартното бетониране било с помпа, но не можела да се достави
такава и за по-малки количества се наливало с кюбел. Сочи, че в предходен
момент св.И. помолил ответното дружество да осигурят кюбел, който след
това се разбрали да стои на обекта, за да могат да го ползват. Сочи, че по
отношение на доставката на бетон са имали устна договорка, за което се
разписал на документи, вкл. фактура, която е била предадена на
счетоводството на ответника, но няма информация дали е била осчетоводена.
Дава показания, че това, което е подписал е зависело от неговата преценка, за
което бил упълномощен от страна на ответника да носи такава отговорност,
като възлагането е направил устно.
Приети е заключение по ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено, от което се установява, че процесната фактура не е
била осчетоводена при ответника, съответно не фигурира в дневника на
покупки подаден в НАП, така и не е ползван данъчен кредит от ответника по
начисления ДДС, тъй като не е била декларирана пред НАП.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна, като съображенията за това са следните: Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР №
1 от 09. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
5
Исковата претенция се основава на твърдения за неизпълнени от
ответника договорни задължения за заплащане стойността на доставени от
ищеца стоки по договори за покупко-продажба и доставка на бетон, т.е.
включва цената на обекта на продажбата (чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.318, ал.1 ТЗ) и
извозването му (т.е. разноски по см. на чл.330, ал.1 ТЗ), както и неплатена
наемна цена на ползван кюбел и фургон (чл.232, ал.2 вр. чл.228 ЗЗД вр. 286,
ал.1 ТЗ). Релевантните към предмета на делото въпроси са наличие на
валидно сключен договор за продажба, предаване на стоката, предмет на
договора, така и сключен договор за наем и предаване фактическата власт
върху наетите обекти. Съгласно правилата на разпределение на
доказателствената тежест, доказването на посочените обстоятелства е в
тежест на ищеца.
По отношение на продажбата и разноските по предаване на стоката -
отношенията между страните са се развили на плоскостта на договор за
продажба. Договорът за търговска продажба на движими вещи е
консенсуален. Сключването му предпоставя постигане на съгласие между
страните- продавач и купувач, относно съществените елементи от
съдържанието на сделката, а такива са вещта (стоката), обект на продажба и
цената. С постигането на съгласие, за продавача възниква задължението да
заплати уговорената цена. Основните права и задължения на страните по
търговската продажба се покриват с тези на обикновената продажба-
продавачът дължи прехвърляне на собствеността и предаването на стоката,
предмет на договора, а купувачът е длъжен да плати цената и да получи
стоката. Спорът е пренесен пред настоящата инстанция за решаване на
въпросите възникнало ли е между страните облигационно правоотношение
въз основа на договор за търговска продажба и изпълнил ли е задължението си
продавачът по същото, ищец в първоинстанционното производство.
Съгласно непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение
№ 46/ 27. 03. 2008 г. по т. д. № 454/ 2008 г., решение № 96/ 26. 11. 2009 г. по т.
д. № 380/2008 г., решение № 42/ 15. 04. 2010 г. по т. д. № 593/ 2009 г. и др.,
фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор, ако
отразява съществените елементи от съдържанието на сделката- вид на
предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ.
на техните представители, време и място на сключване на договора.
6
С оглед тези принципни разяснения, съдът намира за доказано в
производството, при съобразяване на ангажираните по делото писмени
доказателства, че страните по делото са се намирали в търговски
взаимоотношения, като в изпълнение на сключен договор за покупко-
продажба, ищецът е доставил, а ответникът е приел описаните в процесните
фактури стоки. Възраженията на ответника, че между страните не е сключен
договор и че стоката не била доставена, съответно приета, са неоснователни. В
случая фактурата е подписана от страните по делото, в нея стоката е
индивидуализирана със съществените си белези- вид, количество, стойност,
посочен е начин на плащане, наименованията на страните и време и място на
издаване - в този смисъл следва да се приеме като доказателство за
възникнали договорни правоотношения по договори за покупко-продажба
между страните и за получаване на стоката, предмет на договорите, най-
късно на датата на получаване на процесните фактури, поради което в тежест
на купувача е възникнало задължението за заплащане на покупната цена (в
този смисъл решение № 23/ 07. 02. 2011 г. по т. д. № 588/ 2010 г. на ВКС, II т.
о. и др.).
От приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ, което съдът
кредитира, се установява, че процесната фактура не е била осчетоводена от
ответното дружество, нито е ползван данъчен кредит за ДДС по същата, но
обстоятелството, че двустранно подписанита фактура и Опис-а, макар и
приети от служител на ответника, не са достигнали до счетоводството му, след
като са били надлежно съставени не съставляват основание за неточно
изпълнение на поетите с договора задължения от страна на ищеца. Съдът
приема за доказано, че ищецът надлежно е изпълнил задълженията по
договора, като в изпълнение на възлагане на представител на ответното
дружество (св.И.) е доставил и предал заявените стоки, за които е съставил
изискуемите документи, разписани от служител на ответника. Оттук
настоящият състав намира възражението на ответника – въззивник, че не е
възникнало насрещно задължение за плащане за неоснователно, съответно
прие главният иск за основателен, което обуславя и основателност на
претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от изпадането в забава по арг. на
чл.327, ал.1 ТЗ в чл.303а, ал.3 ТЗ, доколкото по правило лихва между търговци
се дължи, освен ако не е уговорено друго – чл. 294, ал. 1 ТЗ. Възражението за
липса на представителна власт на св.И. /който според показанията му през
7
процесния период е работил при ответника като главен ръководител на
обекта и по отношение на доставката на бетон са имали устна договорка,
за което се разписал на документи, вкл. фактура, която е била предадена на
счетоводството на ответника, като това, което е подписал е зависело от
неговата преценка, за което бил упълномощен от страна на ответника да
носи такава отговорност, като възлагането е направил устно, т.е. от
показанията му в тази част, които съдът няма основание да не кредитира,
доколкото не противоречат на останалия доказателствен материал се
установява, че като представител на ответника е възложил доставката на
стоки и услуги, съответно приел изпълнението на същите и подписал описа и
фактурата, вкл. доказателство за наличие на представителна власт е и
положения печат на дружеството в Описа/ е неоснователно с оглед чл.301 ТЗ.
По отношение на договора за наем, същият също е консенсуален и за
валидното възникване на наемното правоотношение следва да е налице
съгласие на страните относно вещта, която се предоставя за временно
ползване, и относно възнаграждението /наемната цена/, която наемателят
дължи за предоставеното му ползване. При наличието на съгласие относно
посочените съществени елементи договорът се счита за валидно сключен, като
ирелевантен по отношение на действителността му е фактът дали вещта
реално е предадена на наемателя. Последното е от значение единствено за
дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на наемодателя е
обусловено от изпълнението на основното му задължение да отстъпи
ползването на вещта. Съвкупно от показанията на св.И. (в частта, в която дава
показания, че се наложило да складират един контейнер на тяхната база,
така и помолил ответното дружество да осигурят кюбел, който след това
се разбрали да стои на обекта, за да могат да го ползват) и приетите по
делото писмени доказателства /двустранно подписана фактура и Опис/ съдът
приема, че ищецът е доказал съгласие на страните относно вещта, която се
предоставя за временно ползване, и относно възнаграждението, т.е. валидно
сключен договор за наем на конкретна вещ, така и изпълнението на основното
му задължение да наемодателя да отстъпи ползването на вещта и периода на
ползване.
Възражението за погасяване на вземането по давност също е
неоснователно, доколкото вземането е било изискуемо по чл.303а, ал.3 ТЗ от
8
04.05.2018г., заявлението е било подадено на 23.03.2021г. (в рамките на 3г.
срок), като след подадено в срок възражение по чл.414 ГПК указания по
чл.415, ал.1, т.1 ГПК са дадени на 28.03.2022г. с разпореждане връчено на
04.04.2022г., в изпълнение на които в срок (на 12.04.2022г.) е подадена
исковата молба по чл.422 ГПК, която с оглед фикцията по ал.1 искът се смята
предявен от момента на подаване на заявлението, т.е. 23.03.2021г., поради
което приложимата кратка 3г. погасителната давност не е изтекла.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия извод, което обуславя
неоснователността на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК като
правилно.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр.
2 ГПК, както и произнасянето в частта относно разноските, аргумент от чл.
280, ал. 3, изр. 3 ГПК и аргумент a contrario от чл. 274, ал. 4 ГПК.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото с право на разноски разполага въззиваемият,
който е доказал сторени разноски в размер на 600лв.
Така мотивиран Софийски градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13300/28.07.2023г., постановено по гр.д.
№ 19785/22 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 65 състав.
ОСЪЖДА на основание чл.273 ГПК вр. чл.78, ал.1 ГПК „ЩРАБАГ“
ЕАД, ЕИК: *********, гр.София, ул. Кукуш № 1, да заплати на „БКС“ ООД,
ЕИК: *********, гр.Крумовград, ул. *********, сумата от 600лв. за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9