№ 5617
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
В.ена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от В.ена Дранчовска Въззивно гражданско дело
№ 20231100513670 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца В. И. В. срещу решение № 17297 от 24.10.2023 г., постановено по гр. дело
№ 59012/2022 г. по описа на СРС, 40 състав, с което са отхвърлени предявените срещу
„Софийска вода“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 82,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата от 150 лв., представляваща платена без основание сума
по фискален бон от 24.10.2022 г. на обща стойност 329 лв., както и за сумата от 700 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от
неморално и неправомерно поведение на служители на ответника в периода м. 08.2022 г. –
31.10.2022 г., изразяващо се в отказ за предоставяне на информация, отказ от неизпълнение
на заявени услуги, отказ за прилагане на разпоредбата на чл. 111 ЗЗД, неконкретизиране на
отчетите на водомерите за последните три години, неконкретизиране на задълженията за
консумация на вода и лихви за последните три години.
Във въззивната жалба, включително след дадени указания от въззивния съд за отстраняване
на нередовности и подадена допълнителна молба от 20.12.2023 г., не са развити конкретни
оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като общо е посочено, че съдебният
акт противоречи на законодателството. Въззивникът твърди, че не следва да заплаща
1
консумативи за имот, който не е негова собственост, а посоченият в първоинстанционното
решение адрес на жилището бил различен. С молба от 02.10.2024 г., подадена от
процесуалния му представител, назначен по реда на правната помощ, моли решението да
бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият „Софийска вода“АД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява
становище по нея.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не е
налице нарушение на императивна материалноправна норма, а въззивният състав споделя
мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Във въззивната жалба общо е посочено, че обжалваният съдебен акт противоречи на
законодателството и е неправилен, като във връзка с единствените конкретни доводи,
касаещи погрешно посочване на адреса на водоснабдения имот и твърденията за липса на
право на собственост върху него, следва да се отбележи и следното:
Предявената искова претенция касае връщане на платена от ищеца в полза на ответника
сума при твърдения, че липсва основание за извършване на плащането, тъй като ищецът не е
собственик на водоснабдения имот. Противно на доводите във въззивната жалба, същият е
индивидуализиран правилно в обжалваното съдебно решение, с посочения от ищеца адрес:
гр. София, ж.к. ****. От приетите писмени доказателства и приетото и неоспорено от
страните заключение на ССЕ се установява, че за този имот е открита партида в ответното
дружество на името на ищеца В. И. В. с клиентски номер **********, като на 24.10.2022 г.
ищецът е заплатил задължения за този имот в размер на 329 лв. Според вещото лице, сумата
е отнесена за погасяване на потребените ВиК услуги за периода 28.12.2018 г. – 30.03.2020 г.
по съдебна договорна сметка № **********, посочена във фискалния бон, като е останал
неплатен остатък за този имот в размер на 345,79 лв., т.е. ищецът не е надплатил суми по
партидата за този обект.
2
По делото не са представени доказателства за правото на собственост върху процесното
жилище, но са налице данни, че същият е притежание на съпругата на ищеца – А.И.В., която
е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ за този имот с отбелязване, че е титуляр на правото на
собственост върху него в пълен обем (л. 105 от делото на СРС). Това обстоятелство обаче не
изключва възможността потребител на ВиК услуги в имота да е ищецът. Съгласно
разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи, потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради -
етажна собственост. Следователно, потребител на ВиК услуги е лицето, което получава
услугите и ги ползва за собствени нужди, като ползва водоснабдения имот като негов
собственик или по силата на вещно или облигационно право на ползване. Цялата уредба на
закона показва, че законодателната цел е да определи като страна по облигационното
отношение лицето, което действително потребява ВиК услуги за собствени нужди, като
действително ползва имота на възможните законови основания. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по
тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК (приложими по аналогия и към договорите за
продажба на ВиК услуги при общи условия), съобразно които собствениците и титулярите
на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, но такива могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за
битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и ВиК оператора подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
водоснабдителното дружество, каквато в случая е налице – видно от приетите писмени
доказателства (фактури) и заключението на ССЕ, партидата за процесния имот с клиентски
номер ********** е открита на името на В. И. В., който е запознат с начисляваните
задължения за процесния имот и доброволно е извършил погасяване на същите. С
подадената от него молба от 24.10.2022 г. (л. 6 от делото на СРС) В. И. В. е признал
дължимостта на платената сума от 329 лв. по фискалния бон от същата дата, като е заявил,
че лично е изчислил тази сума като отговаряща на отчетите на водомерите в апартамент №
41 в ж.к. „Люлин 6“. В хода на производството пред първоинстанционния съд в молба от
26.06.2023 г. той отново изрично е заявил, че е клиент на ВиК услуги в имот, находящ се гр.
София, ж.к. ****, като по този начин е признал наличието на облигационно правоотношение
между него и ответника за доставка на ВиК услуги в посочения обект.
3
Ето защо и доколкото заключението на ССЕ установява дължимостта на платената сума от
329 лв. (част от която е оспореното задължение от 150 лв.), налице е основание за плащането
по фискалния бон от 24.10.2022 г. и претендираната сума от 150 лв. не подлежи на връщане.
В допълнение следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че клиент на потребяваните в
имота ВиК услуги е съпругата на ищеца А.И.В., то плащането е извършено от В. В. от нейно
име и за нейна сметка (както е посочено от ищеца в молбата му от 24.10.2022 г.), т.е. ищецът
не е материално легитимиран да иска връщане на платената сума, която в случай на
недължимост следва да бъде претендирана от задълженото лице, от чието име е извършено
плащането – собственикът на имота Анна В.а.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал по
делото несъмнено се установява наличие на основание за ответното дружество да получи и
задържи претендираната сума от 150 лв. – същата представлява част от задълженията за
описания имот в ж.к. „Люлин 6“, които са били надлежно погасени от потребителя на ВиК
услуги в жилището. Следователно, претенцията на ищеца за връщане на платената сума
поради липса на основание е неоснователна и следва да се отхвърли. Като е достигнал до
идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да
бъде потвърдено.
Във въззивната жалба не са изложени каквито и да било доводи срещу правилността на
съдебното решение по отношение на отхвърления иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, поради което въззивният съд не следва да формира собствени изводи
по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение в тази част, а
следва да го потвърди – чл. 271 ГПК.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на
направените пред въззивната инстанция разноски, но предвид липсата на искане от страната
съдът не дължи присъждането им.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17297/24.10.2023 г., постановено по гр.д. № 59012/2022 г. по
описа на СРС, 40 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5