Решение по дело №128/2019 на Окръжен съд - Плевен

 

                             Р    Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                   №    /16.05.2019

 

                                  Гр.Плевен 16.05.2019г.

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД     ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ

ІІ-ри гр.с.в публичното заседание на седемнадесети април   

през две хиляди и деветнадесета     година в състав:

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА

          ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА

                               : КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ

    при секретаря  Петър П.                                               и в присъствието  

    на  прокурора                                          като разгледа          докладваното от

    съдията  РЕНИ СПАРТАНСКА                      въззивно гр.дело №128/2019г.

    по  описа на ПОС  и за да се произнесе съобрази следното:

            Производство по  чл. 258  и следв. от ГПК.

 С решение на Левченски Районен съд №225 от 13.12.2018г., постановено по гр.д.№276/2018г.по описа на същия  съд е признато за установено ,че „***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Левски, ул.„***" № ***, с управител А.П.Л., дължи на „***" ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Свищов ул. „***" № ***, ет.***, представлявано от управителя Х.Б.Ц.,сумите по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 125/2018 г. PC Левски, а именно:

         - сумата 1634.70 лева, представляваща главница, плащане по ф-ра №3609/20.09.2016г. за дължим наем за земеделска земя за стопанската 2015-2016 г. по договор за наем от 01.10.2015 г. между страните;

         - сумата 227.50 лева, представляваща законната лихва, считано от датата на забавата - 01.10.2016г. до 12.02.2018 г.;

         - законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 14.02.2018 г. до датата на окончателното плащане на дължимата сума.

         - разноските по заповедното производство, присъдени със заповедта в размер на 38.00 лв. държавна такса и 360 лв. адвокатско възнаграждение.

           Със същото решение на ЛРС „***" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Левски, ул. „***" № *** е осъдено да заплати на „***" ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Свищов ул. „***" № ***, ет.1 деловодни разноски в размер на 398 лв.

Срещу  така постановеното решение на ЛРС е постъпила въззивна жалба от ответника пред първата инстанция -„***" ЕООД, гр. Левски, представлявано от управителя А.П.Л.,който   го обжалва изцяло пред Плевенски Окръжен съд като неправилно и противоречащо на закона,необосновано и постановено при съществено процесуално нарушение. Основното възражение в жалбата,поддържано и пред ЛРС е,че въззивникът не е ползвал имотите,описани в наемния договор в периода на действие на този наемен договор,поради което не дължи заплащане на договорената наемна цена.Изложени са доводи,че ищецът реално е ползвал процесните имоти през стопанската 2015/2016г.,тъй като е поискал и получил субсидия за тях и не е изпълнил задължението си  по наемния договор да предаде имотите на въззивното  дружество  наемател.Подробни съображения в тази насока да изложени във въззивната жалба.В заключение моли Окръжния съд да отмени обжалваното решение на ЛРС и да отхвърли предявените искове или алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.В съдебното заседание на 17.04.2019г.пред ПОС въззивникът,представляван от управителя на дружеството А.Л. поддържа подадената въззивна жалба и моли съдът да я уважи.

        Въззиваемото дружество-„***“ЕООД гр.Свищов , представлявано от управителя Х.Ц.,чрез своя пълномощник адвокат К.Д. от ВТАК  е  депозирало  писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 ГПК.В същия е взето становище,че въззивната жалба е неоснователна,а обжалваното решение на ЛРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.Подробни съображения в тази насока са изложени в писмения отговор.Претендират се и направените по делото разноски,съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

       Окръжният съд, като прецени посочените във въззивната  жалба оплаквания и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

        Въззивната жалба  е подадена в срока по чл. 259 ал.1  ГПК,от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От приложеното ч.гр.д.№125/2018г. по описа на ЛРС безспорно  се установява,че същото е образувано на основание подадено от въззиваемото дружество „***”ЕООД гр.Свищов  заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК.Заявлението е уважено,като ЛРС  е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК  №72 от 15. 02. 2018г.,с която е разпоредено длъжникът„***”ЕООД гр.Левски, представлявано от управителя А.Л.  да заплати   на кредитора „***”ЕООД,гр.Свищов,представлявано от Х.Ц.а сумата 1634,70лв.-главница ,сумата  227,50лв. лихва за периода 01.10.2016г.до 12.02.2018г. ,законна лихва върху главницата ,считано от 14.02.2018г./датата на подаване на заявлението/ до  изплащане на вземането,както и сумата 38лв. ДТ и разноски по делото в размер на 360лв.,адвокатски хонорар. В  заповедта е отразено,че вземането на кредитора произтича от следните обстоятелства: Дължима сума по фактура №3609/20.09.2016г.за сумата 1634,70лв.наем за земя 2015/2016г. Срещу така издадената заповед длъжникът „***”ЕООД гр.Левски, представлявано от управителя А.Л. е подал  възражение в срока по чл.414 ГПК.В съответствие с нормата на чл.415 ал.1 ГПК, ЛРС е указал на дружеството  заявител  да предяви иск за установяване на вземането си. На това основание кредиторът „***”ЕООД гр.Свищов  е предявил установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК срещу длъжника за установяване съществуване на вземането си в горепосочения размер,предмет на разглеждане в настоящото производство.

От представения с ИМ  договор за отдаване под наем на земеделска земя №203/2015г.,сключен на 01.10.2015г. между въззиваемото дружество „***” ЕООД като  наемодател и въззивника „***” ЕООД като наемател се установява,че наемодателят е предоставил на наемателя земеделска земя с обща площ 27,245 дка ,а именно:имот №055003 с площ от 4.417 дка; имот №055017 с площ от 3.858 дка; имот №055020 с площ от 0.771 дка; имот №055021 с площ от 0.262 дка; имот №055028 с площ от 17.725 дка; имот №055016 с площ от 0.212 дка,всички в землището на с.***, Община Свищов.Съгласно чл.2 договорът е  сключен за срок от една стопанска година,считано от 01.10.2015г. до 30.09.2016г.,а според  чл.15 наемателят се е задължил да заплаща наемна цена за 2015/2016г.по 60 лв./дка, или общо 1634.70 лв.,като срокът на плащане е до 30.09.2016г.,а дължимите наемни плащания се превеждат по банкова сметка ***.

Няма спор,че за дължимата наемна цена по договора наемодателят „***“ЕООД е издал фактура №3609/20.09.2016г.на стойност 1634,70лв., приложена в заповедното производство,която е двустранно подписана, съответно от ищеца като доставчик и от ответника като получател. Не се спори,че тази сума не е изплатена от въззивника,наемател по договора.

Безспорно е също така ,че между страните е имало сключен договор за наем на същите земеделски земи за предходната стопанска година,за периода от 01.10.2014г.до 30.09.2015г.,при същата наемна цена за 2014/2015г.-1634,70лв.,която сума въззивникът изцяло е изплатил на въззиваемото дружество по банков път.

Спорни в настоящото производство,а и пред ЛРС са били въпросите  съществува ли вземането на ищеца в размер на 1634,70лв.,дължима сума по договора за наем за 2015/2016г.,ползвал ли е ответникът като наемател отдадените му под наем земеделски земи.

 Ответникът не оспорва сключения на 01.10.2015г.наемен договор ,нито издадената и двустранно подписана фактура №3609/20.09.2016г.за сумата 1634,70лв.  Основното му  възражение,поддържано,както в писмения   отговор на осн.чл.131 ГПК,така и с въззивната жалба е ,че не е ползвал отдадените под наем земеделски земи за процесния период,че земите реално са ползвани от наемодателя –ищец.Това възражение е неоснователно.Твърденията на ответника наемател,че реално не му е предоставено ползването на зем.земи и наемодателят не е изпълнил основното си задължение по договора,се опровергават от чл.3 на наемния договор.Съгласно тази клауза наемодателят предава на наемателя наетата земя в състояние, което отговаря на ползването й по настоящия договор, съгласно чл. 1, ал.1,като договорът има силата на приемо-предавателен протокол.Така сключеният и подписан от двете страни наемен договор представлява частен документ по смисъла на чл.180 ГПК и съгласно цитираната разпоредба  съставлява доказателство,че изявленията , които се съдържат в него са направени от лицата,които са го подписали.В тази си част договорът,с оглед изричното изявление на страните,удостоверено с подписите им представлява приемо-предавателен протокол и доказва,че наемодателят е предал за ползване на наемателя отдадените под наем земеделски земи.

 В производството пред първата инстанция са изискани и представени множество доказателства,от които се установява ,че земите, предмет на наемния договор в землището на с.***,Община Свищов са част от земите,разпределени за ползване на ищеца“***“ЕООД гр. Свищов, съгласно подписано на 19.08.2015г. споразумение за ползване по чл.37в ЗСПЗЗ за стопанската 2015/2016.Установено е,а и не се оспорва от въззиваемото дружество-ищец пред ЛРС,че същото е заявило в анкетната карта за регистрация на земеделски стопанин за ползване  процесните имоти в землището на с.*** и за тези имоти дружеството е подало заявление за получаване на субсидия от ДФ“Земеделие“ за стопанската 2015/2016г. Правилни и обосновани са изводите на ЛРС,че така представените доказателства не обосновават извода,че наемодателят лично е ползвал тези земи. Фактът,че земите предмет на наемния договор са част от разпределените на дружеството ищец земи по реда на чл.37в ЗСПЗЗ,че за същите ищецът е кандидатствал и евентуално получил субсидия от ДФ“Земеделие“ не доказва твърдението на ответника,че тези земи не са му предадени за ползване, доколкото  ищецът може да ползва разпределените му имоти,респ.за които е получил субсидия  лично или чрез трети лица и няма законова пречка тези имоти да бъдат отдавани под наем. Отдаването под наем на един имот е акт на обикновено управление ,създаващ облигационна връзка ,поради което наемодател може да бъде и лице,което не е собственик на вещта. Ирелевантни към наемното правоотношение между страните,възникнало по силата на валидно сключен наемен договор са въпросите досежно това дали за процесните имоти наемодателят  е направил искане за получаване на субсидия от ДФЗ,съответно дали такава субсидия е получена.Административните отношения,възникнали между ищеца и др.институции във вр.с предоставянето  и  получаването на субсидия  от ДФ“Земеделие“по никакъв начин не рефлектират върху наемното правоотношение между страните , основаващо се на сключен наемен договор за стопанската 2015/2016г.

По изложените съображения,Окръжният съд приема за недоказани и неоснователни твърденията на ответника,че наемодателят не е изпълнил задължението си по договора да му предаде ползването на зем.земи,предмет на договора.Не е оборена материалната доказателствена сила на договора-чл.3,в частта,в която има характера на приемо-предавателен протокол,удостоверяващ предаване на имотите. Въззивникът не е изпълнил задължението си по чл.15 от договора и не е заплатил дължимата наемна цена за ползване на имотите в размер на  1634,70лв.за стопанската 2015/2016г.Вземането на ищеца в този размер,представляващо непогасена главница е установено по основание и размер.Доколкото се касае за парично задължение с уговорен падеж на плащане -30.09.2016г.,което не е заплатено в уговорения срок,съгласно чл.84 ал.1 във вр.с чл.86 ЗЗД,ответникът е изпаднал в забава,считано от 01.10. 2016г. За периода от 01.10.2016г.до 14.02.2018г. /датата на подаване на заявлението / ответникът дължи и лихва за забава в размер на 227,50лв.Върху главницата се дължи и законна лихва от датата на подаване на заявлението 14.02.2018г.до окончателното изплащане на сумата.

 Предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК  е основателен, доказан и следва да бъде уважен като се признае за установено,че „***“ЕООД гр.Левски дължи на „***“ЕООД гр.Свищов  горепосочените суми ,за които ЛРС е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №72/15.02.2018г.по ч.гр.д.№125/2018г.

         След като е стигнал до същите правни изводи,Левченски РС е постановил едно валидно и допустимо,а по същество  правилно и законосъобразно решение ,което на осн.чл.271 ал.1 ГПК следва да бъде изцяло потвърдено. 

        При този изход на процеса и на основание чл.78 ал.3 ГПК  въззивникът следва да заплати на въззиваемото дружество направените разноски за настоящата инстанция в размер на 360 лв.,заплатено адв.възнаграждение, съгласно представен списък по реда на чл.80 ГПК и договор за правна защита.

         Искът е с цена под 5 000лв. и съгласно чл.280 ал.3 т.1  ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.   

            Водим от горното , Окръжният съд

                                               

                                            Р     Е    Ш     И   :

 

               ПОТВЪРЖДАВА  на осн.чл.271 ал.1 ГПК решението на Левченски Районен съд №225 от 13.12.2018г.,постановено по гр.д.№276/2018г. по описа на същия съд.

               ОСЪЖДА на осн.чл.78 ал.3 ГПК„***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Левски, ул.„***" № ***,представлявано от управителя А.П.Л. ДА ЗАПЛАТИ на „***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление  гр. Свищов ул. „***" № ***, ет.1, представлявано от управителя Х.Б.Ц. ,със съдебен адрес за призоваване:адвокат К.Д. *** деловодни  разноски за въззивната инстанция  в размер на 360лв.  

             Решението е окончателно и не подлежи на  касационно обжалване , съгласно чл.280 ал.3,т.1 ГПК.

                       

           ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                            ЧЛЕНОВЕ :