Решение по дело №2779/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 06.10.2021 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-11 състав, в публично съдебно заседание на шести юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИАНА СТАНКОВА

 

при секретаря Диана Борисова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 2779/2018 г. по описа на съда за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3  ДФЕС и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът „Г.П.“ ЕООД твърди, че с ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г. на ТД на НАП – гр. София му е отказано правото на данъчен кредит по няколко фактури, издадени в периода м. март 2009 г. – м. февруари 2011 г. на обща стойност 61243,00 лева, като основание за отказа е било, че преките доставчици не са се съобразили с изпратените от данъчните власти искания за предоставяне на документи и обяснения, а ревизираното лице не е доказало по категоричен начин всички необходими ресурси за осъществяване на доставката у своя доставчик, както и че последният не е извършил каквито и да било нарушения на националното законодателство. Твърди, че ревизионният акт е обжалван пред директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ при Централно управление на НАП гр. София, който с решение № 215/07.02.2011 г. е потвърдил ревизионния акт по същите мотиви. Сочи, че решението е обжалвано пред АССГ, който с решение № 2148/23.01.2012 г. по адм.д. № 1915/2011 г. на АССГ е отхвърлил жалбата, като това решение е обжалвано от ищеца „Г.П.“ ЕООД пред ВАС, който с решение № 2766/26.02.2013 г. по адм.д. № 7361/2012 г. потвърждава обжалваното решение.

Твърди се, че според мотивите на решението на ВАС представените от „Г.П.“ ЕООД документи не са достатъчни, тъй като в тях били описани родово определени вещи и не могло да се разбере дали това конкретно гориво е било предмет на конкретната доставка, както и че „при недоказано предаване на гориво по чл. 2, ал.2 ЗЗД, собствеността върху стоката не е преминала в патримониума на касатора, поради което органите по  приходите и съда законосъобразно са приели, че не са осъществени фактурираните доставки на гориво от „М.Т.К.“ АД и „Д.69“ ЕООД “. Твърди, че действията на органите на НАП, както и окончателното решение на ВАС съществено противоречат на приложимите разпоредби от правото на Европейския съюз – чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата схема на данъка върху добавената стойност, както и на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), обективирана в решения, както следва: решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11, решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/2011г., решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11 г., решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/2011г., решение от 31.07.2013 г. по дело С-78/12, решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13, решение от 15.07.2015 г. по дело С-123/14, решение от 15.07.2015 г. по дело С-159/2014 г. и утвърдените в тях принципи на данъчния неутралитет, правна сигурност, в т.ч. оправдани правни очаквания и принципа на пропорционалност. Ищецът твърди, че в цитираните решения са очертани ясни правила и критерии за прилагане на правото на ЕС в контекста на отказано право на данъчен кредит, като и прието, че отказът е допустим единствено с цел да бъдат избегнати злоупотреби, които ощетяват фиска и представляват опити за данъчна измама и заобикаляне на данъчното законодателство, като следвало да бъде установено, че конкретният субект е участвал в злоупотребата или е знаел за нея. Твърди, че в практиката си СЕС сочи, че разпоредбите на чл. 167, чл. 168, б. А, чл. 178, б. А, чл. 220, т.1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчно задължено лице право на приспадане на данъчен кредит, поради това, че издателят на фактурата или някой от неговите доставчици са извършили нарушения без да се доказва въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама. Също така, твърди, че според цитираната практика на СЕС, не се допускат национални практики, според които се изисква от данъчните субекти да се уверят, че техният доставчик е разполагал със стоките, предмет на доставката и е бил в състояние да ги достави. Твърди, че нормите на Директивата са ясни, точни и безусловни и същите, както и практиката на СЕС е следвало да бъдат приложени от органите на НАП и националния съд постановил окончателният съдебен акт с приоритет пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Сочи, че в конкретния случай, в следствие неспазване на тези норми на Европейския съюз е претърпял вреди в размер на непризнания данъчен кредит по фактури с №№ 159/31.03.2009 г., № 255/30.04.2009 г., № 256/30.04.2009 г., № 268/30.04.2009 г., № 297/29.05.2009 г., № 334/23.11.2009 г. и № 52/26.01.2010 г. в общ размер на 61 423,00 лева, за които твърди ответниците Н.А.ЗА П.и В.А.С.да носят солидарно отговорност и претендира солидарното им осъждане. Претендира и лихва за забава за периода 01.01.2011 г. – 26.02.2018 г. в размер на 44 900,00 лева.

Ищецът „Г.П.“ ЕООД твърди, че в следствие на действията на органите на данъчната администрация и на състав на ВАС, като последна съдебна инстанция, е претъпял неимуществени вреди в следствие уронване на безупречната му репутация на коректен търговец и претендира солидарно осъждане на двамата ответници за сумата от 10 000,00 лева неимуществени вреди, както и на сумата в размер на 5000,00 лева – лихва за забава на това обезщетение за периода от датата на издаване на ревизионния акт  30.11.2010 г. до 26.02.2018 г. Претендира законна лихва и разноски.

Ответникът В.А.С./ВАС/ оспорва исковете, пасивната си легитимация и наличието на солидарност. Твърди, че правото на Европейския съюз не задължава националните съдилища да не прилагат вътрешно-процесуалните норми, от които произтича присъденото нещо на дадено решение, дори ако това би позволило да се отстранят последиците от това правоотношение, което е несъвместимо с това право. Оспорва с решението си състав на ВАС да е допуснал нарушение на приложимите норми на Директива 2006/112/ЕО. Твърди, че според практиката на СЕС по дело С-273/11 е прието, че в правомощията на държавите членки е да определят в съответствие с чл. 131 от Директива 2006/112/ЕО условията, при които освобождават вътрешно общностните доставки от ДДС, за да се гарантира правилното и ясно прилагане на посочените разпоредби за освобождаване и да предотвратят всяка евентуална измама, избягване на данъци или злоупотреба. Твърди, че решението на ВАС е в смисъла на най-новата практика на СЕС – решение по дело С-78/12 Е.-К“ ЕООД, в което е прието, че при преценка за упражняване правото на приспадане на данъчен кредит националната юрисдикция съобразно с националните правила на доказване следва да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, за да се определи дали разглежданите доставки на стоки са действително осъществени, като счита, че данъчнозадълженото лице е страната, която следва да докаже обстоятелствата във връзка с реалността на доставката. Евентуално сочи, че липсва достатъчно сериозно нарушение на правото на ЕС и в случая не се касае нарушение на правото на ЕС в съдебен акт, което да представлява изключителен случай, в който е налице очевидно нарушение, каквото е необходимо да е налице според практиката на СЕС в такива случаи . Претендира разноски.

Ответникът Н.А.ЗА П./НАП/ оспорва исковете. Твърди, че липсва основание за ангажиране на отговорността му по чл. 1, ал.1 ЗОДОВ. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Контролиращата страна Прокуратурата на Р. Б. оспорва исковете, като поддържа съображенията, изложени в писмените отговори на ВАС и НАП.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Не е спорно между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че с ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г, въз основа на извършена ревизия на „Г.П.“ ЕООД е установено данъчно задължение на това лице, в следствие отказ за признаване правото му на данъчен кредит по фактури както следва № 159/31.03.2009 г. за сумата от 8400,23 лева, издадена от „М.Т.К.“ АД, № 255/30.04.2009 г. за сумата от 12190,00 лева, издадена от „М.Т.К.“ АД, № 256/30.04.2009 г. за сумата от 5035,00 лева, издадена от „М.Т.К.“ АД, № 268/30.04.2009 г., издадена от „М.Т.К.“ АД, № 297/29.05.2009 г. за сумата от 7468,42 лева с доставчик „М.Т.К.“ АД; № 334/23.11.2009 г., издадена от „Д. 69“ ЕООД и № 52/26.01.2010 г., издадена от „Д. 69“ ЕООД.

По отношение на доставките от „М.Т.К.“ АД са изискани документи от това дружество по насрещна проверка, като същото не е намерено на декларирания адрес и не е представило изисканите такива. Прието е, че в издадените от това дружество фактури липсват имена на лицата приели и предали горивото, както и че липсват първични документи доказващи транспортирането на горивото, както и спецификации и сертификати относно вида му. Прието е, че „М.Т.К.“ АД не разполага с технически и кадрови потенциал за доставка на количества гориво, за каквито декларира доставки, както и няма наети работници, като декларира доставки на гориво в големи размери и същевременно минимални размери на дължим ДДС. Прието е, че доставчикът „М.Т.К.“ АД не доказва произходът на доставката – закупуване на стоката от производител или вносител. Поради горното е прието, че доставките, извършени от „М.Т.К.“ АД  към „Г.П.“ ЕООД и в последствие от това дружество на трети лица са фиктивни. По идентични мотиви е отказано правото на приспадане и по отношение на фактурите с издател „Д.-69“ ЕООД. В мотивите към акта е прието за основателно възражението на „Г.п.“ ЕООД, че разполага с дълготрайни материални активи и работници, назначени на длъжност, относима към фактурираните доставки, както и всички налични документи, проверени в хода на ревизията /договори, ведомости, надлежно осчетоводяване на операциите, свързани с продажбите и начисляването на данъка за тях, както и начисляването на амортизации, работни заплати, осигуровки /, от което следва, че доставките към клиентите са реално осъществени. Посочено е, че ревизираното лице разполага със съответната технически и кадрова обезпеченост, доказваща реалност на доставките, по които е изпълнител. Посочено е обаче, че тези факти не представляват пряко и несъмнено доказателство, че продаденото гориво е закупено /доставено/ именно от „М.Т.К.“ АД, „Ю.“ ООД и „ЕНТ.“ ЕООД.

Ревизионният акт е потвърден с решение № 215/07.02.2011 г. на директора на дирекция „ОУИ“ – София при ЦУ на НАП, което е обжалвано по дело № 1915/2011 г. по описа на АССГ. С решение № 2148/23.04.2012 г. жалбата е оставена без уважение.  В мотивите на решението е посочено, че поради факта, че от дневниците на покупките и продажбите дружеството е декларирало доставки в особено големи размери, като същевременно през ревизираните периоди няма данни данъчния субект да е имал кадрова, техническа и материална обезпеченост за извършване на доставките на дизелово гориво, правилно органът по приходите е приел, че не се установява безспорност на обективираните в процесните фактури доставки, поради което ДДС е начислен без основание и следователно за „Г.п.“ ЕООД не е налице основание да ползва данъчен кредит на основание чл. 70, ал.5 ЗДДС. Прието е, че реалността на извършените доставки не се установява и от представените от жалбоподателя 14 броя приемо-предавателни документи с дати и количества, тъй като липсвали доказателства доставчикът да притежава личен или нает данъчен склад за съхранение на гориво, което е необходимо с оглед спецификите на този вид стока. Прието е, че при непроведено доказване как и къде доставчикът е съхранявал горивото, предмет на спорните доставки не е изпълнена доказателствената задача на жалбоподателя да установи извършването на доставки именно на тези стоки. Прието е, че Директива 2006/112/ИО на Съвета на Европа от 28.11.2006 г. относно общностната система на ДДС не свързва изискуемостта на ДДС и корелативно свързаното с нея право на данъчен кредит единствено с издаването на фактурата, а поставя изискването да е налице реално осъществена доставка. Същите мотиви са изложени и по отношение на доставчика „Д.-69“ ЕООД. Също така е прието, че представените данъчни фактури и дневници за продажбите и извлечения от счетоводните сметки на тази две дружества не доказват реалното извършване на доставките, а само тяхното документално оформяне. Посочено е, че представените международни товарителници и митнически документи, предвид липсата на достъп до счетоводствата на тези две дружества е пречка да се направи категоричен извод, че същите горива са предмет на доставки по издадените от тези дружества фактури от жалбоподателя. Прието е, че представените с жалбата договори за съхранение на светли горива сключени между „М.Т.К.“ АД, „Д. 69“ ЕООД с „Ю.“ ООД доказвали само сключването на договора, но не и неговото изпълнение, тъй като липсвали доказателства за внасяне и изнасяне на горивата от склада. Не са приети за относими и представените с жалбата пътни листа, тъй като в тях не е вписан вида на товара.

С решение № 2766/26.02.2013 г. по адм. дело № 7361/2012 г. по описа на ВАС, І-во отделение решение № 2148/23.04.2012 г. постановено по адм.д. № 1915/2011 г. по описа на АССГ е оставено в сила. В мотивите на решението състав на ВАС е приел, че от правилно установените факти съдът е достигнал до обоснован правен извод за законосъобразно определяне на данъчните задължения по ЗДДС. Приет е за правилен изводът в обжалваното решение, че представените приемо-предавателни протоколи не установяват предаване на гориво, тъй като протоколите са подписани от неизвестни лица, а при недоказано предаване на гориво по чл. 24, ал. 2 ЗЗД собствеността върху стоката не е преминала в патримониума на касатора, поради което органите по приходите правилно са приели, че не са осъществени фактурираните доставки от „М.Т.К.“ АД и „Д. 69“ ЕООД. Също така е прието, че хипотезите, разгледани в решенията по съединените дела С-80/2011 г. и С-142/2011 г. са различни от процесните, а са съобразени изводите с трайната практика на СЕС, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит при доставка на стоки, следва да се налице осъществена доставка и да е издадена фактура за нея. В този смисъл е посочено решение на СЕО по дело С-152/02 г.

Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, с ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г. на ТД на НАП – гр. София са установени задължения за довнасяне на ДДС от страна на „Г.п.“ ЕООД в размер на 78 137,81 лева и лихви за просрочие върху тях в размер на  9902,82 лева, които са внесени с платежни нареждания, както следва: от 10.06.2011 г. – сумата в размер на 52 137,81 лева; на 13.06.2011 г. – сумата в размер на 26 000,00 лева; на 16.06.2011 г. – сумата в размер на 13 618,31 лева и на 20.06.2011 г. – сумата в размер на 553,50 лева, от които последните две плащания представляват плащания за лихва за забава. Според показанията на свидетеля Надя Здравкова, управителят на дружество на дружество „Г.п.“ ЕООД към момента на съставяне на ревизионния акт и решенията на ВАС - Р.Л.З.е нейн съпруг. Свидетелката сочи, че през около 2016 г. дружеството било продадено, тъй като почти фалирало, съпругът й продал дяловете си спрял да го управлява, като до този момент и тя работела в него като ръководител, касиер, общувала с клиенти, приемала заявки, каквото е било необходимо. Свидетелката сочи, че клиенти на дружеството били предимно обществени заведения като училища, детски градини, общини. Свидетелката сочи, че с плащане на дължимите суми по извършената през 2011 г. ревизия дружеството било затруднено да се разплаща с доставчици. Съпругът и рухнал психически и постепенно работата намаляла. Свидетелката сочи, че партньорите, може би заради насрещните проверки, загубили доверие в дружеството, но не сочи конкретни примери, от които съди за това.

Според показанията на свидетеля В.Ц.той е работил в дружество „Г.п.“ ЕООД в периода 2006 г. – 2015 г. на длъжност офис-мениджър. Свидетелят сочи, че знае само за една данъчна ревизия на дружеството, която започнала през 2010 г. Според свидетеля ревизията се отразила на клиентите, с които са общували. Свидетелят сочи, че клиенти на дружеството били големи клиенти като „Балкан Стар“, „Кауфланд - Б.“, „Билла - Б.“ и др., които спрели да поръчват от тях, тъй като дружеството нямало как да се разплаща с доставчиците си, след издаване на ревизионния акт и запориране на сметките му. Свидетелят сочи, че разплащанията с доставчици и прекратяването на договори с клиенти станало след запориране сметките на дружеството и тогава нямало работа и се наложило той да напусне, като смята, че в дружеството не останали други служители. Според Ц., обстоятелствата около ревизията се отразили негативно на репутацията на дружеството и неговия собственик, в който клиенти и доставчици започнали да се съмняват, като свидетелят сочи, че не е бил свидетел на такива разговори.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:

Към момента на предявяване на иска във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. Нормата на чл. 2в ЗОДВ (обн. бр. 94/2019 г.), уреждаща отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС), е приета след подаване на исковата молба, като според § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ обн. ДВ бр. 94/2019 г. тези разпоредби се прилагат за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а според ал. 2 неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.   В правото на ЕС също не се съдържат разпоредби относно реда за ангажиране отговорността на държавата - членка по чл. 4, § 3 ДФЕС, поради което и в съответствие с принципа за процесуална автономия процесуалният ред за разглеждане на такива искове се определят от националните процесуални правила, което включва и правилата за определяне на компетентния съд. В тази връзка, СЕС приема в своите решения, че предявените пред националния съд искове за обезщетяване на такива вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове по националното право. Затова и с оглед установените с практиката на СЕС изисквания състав на ВКС с определение № 269/08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК е приел, че отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичащи от чл. 4, § 3 от ДФЕС следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав счита, че отговорността на държавата не може да бъде ангажирана по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като не е налице отменен като незаконосъобразен административен акт, от който да се претендират вредите, поради което с Определение № 5/12.02.2015 г. по д. № 66/2014 г. смесен петчленен състав на съдии от ВКС и ВАС приемат, че извън хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ всички други претенции за обезщетения за вреди са родово подсъдни на общите граждански съдилища. Преценявайки спецификата на предявения иск с оглед фактическите твърдения в исковата молба, установените от съдебната практика на СЕС принципи за равностойност и ефективност, както и възприетата към настоящия момент практика на ВКС, както и определение № 2921/30.08.2019 г. по описа на САС, ГК, по ч.гр.д. № 3798/2019 г. съдът счита, че процесуалният ред за разглеждане на предявените искове е този по реда на чл. 2 ЗОДОВ.

Правото на ЕС не урежда изрично иска за ангажиране отговорността на държавите-членки за вреди от нарушаването му, като материално-правните предпоставки на този иск са изведени от практиката на Съда на ЕС (СЕС) - делото Francovich и Kцbler, (съединени дела С- 6/90 и С- 9/90 ) и дело С- 224/01.  и те са следните три: 1. нарушение на правна норма на ПЕС, даваща права на частно-правни субекти; 2. извършеното нарушение да е достатъчно съществено и явно и 3. да съществува причинна връзка между претърпените вреди и това нарушение. Доколкото практиката на СЕС има задължителен характер, то и нейното нарушаване представлява нарушение, за което би могла да се ангажира отговорността на държава-член за вреди.

Според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (решения от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Такова нарушение, според СЕС е налице например ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Според решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, № 17/05.03.2021 г. по гр.д. № 1457/2020 г. по описа на ВКС, VІ г.о. националните съдилища са длъжни да посочват в своите актове, постановени по искове за ангажиране на такава отговорност коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена, като е посочено, че „… Когато разглеждат спор за вреди, причинени от нарушение на ПЕС с действия на национална юрисдикция, имаща качеството на последна инстанция, съдилищата са длъжни да мотивират акта си като посочат изрично в него кое е допуснатото очевидно нарушение, обосноваващо изключителност на случая. От това логично следва, че, мотивирайки очевидността на нарушението и изключителността на случая, те не могат да се основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено на нарушението. „

Първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на Общностното право, която има директен ефект. Директният ефект дава възможност на частноправните субекти да се позоват на съответната норма от правото на ЕС пред националните съдилища, а те от своя страна са длъжни да я зачетат и приложат. Нормата трябва да е ясна и безусловна и да предоставя права на частноправни субекти. Тя може да се съдържа в учредителен договор, регламент или директива, т. е. да е норма на акт с директна приложимост или не.

В случая, ищцовото дружество претендира вреди от нарушение на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, уреждаща общата система на данъка върху добавената стойност като твърди, че ответниците неправомерно са му отказали възстановяване на данъчен кредит и са му начислили ДДС и лихви върху него. Няма спор, че Директива 2006/112/ЕО е транспонирана в националното ни право - в разпоредбите на чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС. Съгласно чл. 168 от Директивата регистрираното лице има право на данъчен кредит срещу ДДС, дължим или платен в съответната държава членка по повод доставки на стоки и услуги, които е получило, които са осъществени /или ще бъдат осъществени/ от друго данъчно задължено лице. В същия смисъл е и нормата на чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, според която данъка за стоките или услугите, които доставчикът - регистрирано по ЗДДС лице му е доставил или предстои да му достави.

Към момента на постановяване на решението на ВАС – 26.02.2013 г. в практиката на СЕС, въпросът относно възможността на държавите-членки да установяват норма и практики за предотвратяването на данъчни измами и свързания с тях отказ от упражняване на право на данъчен кредит е разгледан в редица решения –решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11 Gabor Toth, решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 Mahageben и David; решение  от 06.12.2012 г. СЕС; дело С-285/11 г. „Б.“ ЕООД и др. В практиката на СЕС се подчертава, че правото на приспадане на ДДС е основен принцип на въведената в ЕС система на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано. Сочи се, че поради това, че отказът е изключение, съответният орган по приходите следва да докаже обективните данни, въз основа на които може да се заключи, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената сделка е част от измама с ДДС.

В решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11 Gabor Toth е прието, че Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице право на приспадане дължимия или платен ДДС за предоставени му услуги, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Прието е, че фактът, че данъчно задълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с ДДС. Прието е, че правото на приспадане не може да бъде отказано поради посочения факт, след като предвидените в Директивата условия са изпълнени.

По съединени дела С-80/11 и С-142/11 Mahageben и David предмет е спор за приспадане на ДДС при доставка на родовоопределени вещи /акациеви трупи/, като там е поставен въпросът за значението на фактурата като единствено сигурно доказателство, че стоката е доставена от посочения във фактурата издател, когато не е доказано, че доставчикът е разполагал със стоките, предмет на доставката и да е бил в състояние да ги достави. В решението от 21.06.2012 г. е прието, че чл. 167, чл. 168, б. а), чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, според която данъчният орган не признава на данъчнозаделженото лице право на приспадане на ДДС, на който е платец, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да се доказва въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Прието е също, че чл. 167, чл. 168 б. а), чл. 178, б. а) и чл. 273 от Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва право на приспадане, поради това че данъчнозадлъженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняването на това право е разполагал със стоките предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави, декларира и плати данъка, или поради това, че въпросното данъчнозадължено лице не разполага с други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материаноправни условия за упражняване на правото на приспадане и данъчно задълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. В решението т. 49 е предвидено, че доказването на това знание у данъчнозадълженото лице е у данъчния орган, като е посочено, че установяването на обективно отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавното съкровище /т.48/. В същото е подчертано, че правото на приспадане на данъчен кредит е право, в упражняването на което данъчно задължените лица следва да разчитат в икономическата си дейност, като отказът за приспадането му следва да се разглежда като изключение. В т. 52 изрично е посочено, че фактурата, издадена според правилата на Директивата, удостоверява действителното извършване на доставката, а в т. 43 значението в процеса на доказване на обстоятелството дали стоките, предмет на доставката, са използвани в последващата стопанска дейност на данъчнозадълженото лице. 

По дело С-285/11 г. „Б.“ ЕООД запитващата юрисдикция е поставила конкретно въпроса дали липсата на реална доставка може да се приеме за „данъчна измама“ по смисъла на Директивата. В решението от 06.12.2012 г. СЕС е приел, че членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това, че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция. Тази доказателствена тежест е посочена и в решения от 31.01.2013 г. по дело C‑643/11 „ЛВК – 56“ ЕООД  и по дело C‑642/11, С.Т.“ ЕООД СЕС.

По делото е установено, че дружеството ищец „Г.п.“ ЕООД е регистрирано по ДДС лице, с основен предмет на дейност доставка на горива, на което не е признато право на данъчен кредит. Видно от мотивите в ревизионния акт и решението на ВАС, което в мотивите си препраща в голямата си част към тези на АССГ, причината за отказа е приетото от органите по приходите и съдилищата, че липсва реална доставка. В мотивите на тези органи са обсъдени събраните в хода на административното и съдебно производство доказателства, като в тази връзка следва да се отбележи, че в случая отказът за признаване на право за приспадане на данъчен кредит е обусловен от невъзможността, издателите на данъчните фактури „М.Т.К.“ АД и „Д.69“ ЕООД “ да бъдат намерени на посочения от тях адрес за връзка с органите по приходите, с оглед отправените до тях искания за представяне на доказателства по повод ревизията, извършвана на „Г.п.“ ЕООД. От друга страна в хода на административното производство органите по приходите са извършили проверки на декларираните от тези лица дневници за продажбите, както и са обсъдили представените в последствие от проверяваното лице доказателства – приемо-предавателни протоколи, като е направен извод, че от същите не следва извод, че доставката е реално извършена.

За да се установи данъчна измама в областта на ДДС, според практиката на СЕС следва да са изпълнени следните условия: въпреки формалното наличие на предпоставките за упражняване правото на данъчен кредит, от множеството обективни обстоятелства да се установява, че проверяваното данъчно-задължено лице е целяло не последиците на облагаемата доставка, а единствено получаването на данъчно предимство или е знаело за преследването на тази цел от останалите доставчици по веригата. Доказването на тези обстоятелствата, според практиката на СЕС е на съответната национална приходна администрация, а не на данъчнозадълженото лице. 

В настоящия случай, съдът намира, че от значение за правилното решаване на делото е разрешаването на въпроса дали противоречат на правото на СЕС национални практики, при които се отказва право на приспадане на данъчен кредит в хипотеза, при която издателят на фактурите не е могъл да бъде намерен и не е представил изисканите доказателства при извършване на данъчна ревизия на получателя на фактурата, поради което е прието, че поради липса на достатъчна кадрова, материална и друга обезпеченост доставката не е реална, т.е. цели се измама с ДДС.

            Настоящият съдебен състав намира, че в хипотези като настоящата, при която се установява, че проверяваното лице е извършило последващи доставки на родово определени вещи от същия вид, а издателят на фактурата не може да бъде открит, за да представи доказателства за своята материална и кадрова обезпеченост, в съществено противоречие с принципите на Директива 2006/112/ЕО и посочената по-горе практика на СЕС е да се приема, че липсва реална доставка, без това да е доказано въз основа на сигурни данни. В настоящия случай проверяваното лице „Г.п.“ ЕООД е представило приемо-предавателни протоколи за предаване на стоките, предмет на фактурите, договори за наем на данъчен склад, сключени от двамата му доставчици, както и доказателства за извършен транспорт, но по причина, че родово определените вещи не могат да бъдат индивидуализирани и че липсва достъп до счетоводството на дружества „М.Т.К.“ АД и „Д.69“ ЕООД “ обстоятелствата за наличие на кадрова и материална обезпеченост са приети за недоказани. По този начин съдът намира, че на практика се стига до обективна отговорност на получателя на стоките по фактурите, на когото се отрича правото на приспадане на данъчен кредит поради поведението на издателя на фактурата, който не осигурява съдействие на данъчната администрация, без да се твърди и доказва неправомерно поведение на самия издател. Следва да се посочи, че както е посочено по-горе самата Директива и практиката на СЕС приемат, че данъчната фактура удостоверява извършаването на доставката. От процесните ревизионен акт и решенията по обжалването му не се установява органите по приходите и ВАС като последна инстанция да са събирали и обсъждали доказателства за наличието на обективни данни, от които може да се установи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект по веригата. В тази връзка следва да се отбележи, че в хода на проверката и производството по административно и съдебно обжалване проверяваното лице „Г.п.“ ЕООД е положило дължимата грижа и е представило доказателства във връзка с материалната обезпеченост на доставчиците си – договори за наем и др. Също така от значение е, с оглед практиката на СЕС в цитираните по-горе решения, че проверяваното лице е извършило последващи доставки със стоки от същия род.

            Както беше посочео по-горе, според постоянната практика на СЕС, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат платения или дължим от тях ДДС представлява основен принцип в общостната система на ДДС. Като са приели, че следва да се отрече това право на ищеца органите на НАП и ВАС са допуснали нарушение на този основен принцип на общностното право. Съдът намира, че в случая се касае за съществено, очевидно нарушение на общностното право, тъй като посочените по-норми на чл. 167, чл. 168, б. а), чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112 на ЕС по ясен и недвусмислен начин определят основанията и условията за възникване и упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, изобилата практика на СЕС утвърждава това право като основен принцип на общата система на ДДС в ЕС. Целта на режима на приспадане на ДДС е да освободи стопанските субекти от тежестта на ДДС, дължим или платен във връзка с цялата му икономическа дейност и за това общата система на ДДС гарантира неутралитет от гл.т. на данъчната тежест на всички икономически субекти, без значение на техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС. При игнориране на представените от данъчнозадълженото лице доказателства и позовавайки се на това, че липсва пълно доказване на факта, че за конкретата доставка на родовоопределена вещ издателят на фактурата е разполагал с кадрово и материално обезпечение, а той самият не е намерен във връзка с извършените проверки, органите на приходната агенция и ВАС в противоречие с практиката на СЕС са отрекли правото на възстановяване на данъчен кредит, без да са изследвани и доказани обективни данни за наличие на данъчна измама.

Предвид изложеното съдът намира, че е налице съществено нарушение на Правото на ЕС и практиката на СЕС по прилагане нормите на чл. 167, чл. 168, б. а), чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112 на ЕС, които са нарушени по изключителен начин, въпреки недвусмисления си характер. Предвид изложеното е налице основание за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.4, §3 ДФЕС, като отговорността на ответниците е солидарна по аргумент от чл. 53 ЗЗД.

Установява се по делото, че в причинна връзка с нарушаването на правото на ЕС ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в заплатения от него ДДС в общ размер на 61243,00 лева, право на данъчен кредит, за който не му е признато.

Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца и законната лихва върху така заплатените суми от датата на плащането им до датата на предявяване на исковете. Установява се от приетото заключение на съдебо-счетоводната експертиза, че във връзка с ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г. ищецът е направил няколко плащания, първото от които на 10.06.2011 г. – за сумата в размер на 52 137,81 лева, а второто – на 13.06.2011 г. за сумата от 26 000,00 лева. Предмет на настоящето дело е заплатен по този ревизионен акт ДДС в размер на 61 243,00 лева, като по делото не се установява кое плащане вземанията, за ДДС по кои фактури е погасило, поради което на основание чл. 162 ГПК съдът взема предвид тези две плащания за погасяването му. Според експертизата законната лихва върху сумата от 52 137,81 от датата следваща плащането до датата на предявяване на иска възлиза на сумата от 35721,64 лева, а законната лихва върху остатъка в размер на 9105,19 лева за периода 14.06.2011 г. – 28.02.2018 г. възлиза в размер на 6233,09 лева. Искът за лихва за забава на главницата за имуществени вреди следва да бъде уважен за периода 11.06.2011 г. – 28.02.2011 г. и за сумата в общ размер на 41954,73 лева. За горницата до пълния предявен размер от на 44 900,00 лева. и за периода 01.01.2011 г. 12.06.2011 г. искът следва да бъде отхвърлен.

            По иска за неимуществени вреди.

            Според практиката на ЕСПЧ /делото Markass Car Hire Ltd. Срещу Кипър, дело Payer Yev Haghtanak Ltd. Срещу Армения и др. /и СЕС /решение от 08.11.2011 г. по дело Т-88/09 Idromacchine Srl и др. срещу Европейската комисия и др./ отговорността на държавата, респ. европейските институции е пълна и следва да обезщети всички непосредствени вреди, в т.ч. и неимуществените такива, каквито могат да търпят и юридическите лица.

Установява се по делото, че след запориране и плащането на ДДС, право на данъчен кредит, за което не е признато по процесните фактури, дружеството ищец е забавило плащанията към свои доставчици и с това били нарушени нормалните, трайни партньорски взаимоотношения и била оронена добрата репутация на дружеството, което имало много трайни търговски партньори. Несъмнено извършената данъчна ревизия, свързана с издирване на документи, на които съставител са доставчици, които са трудно откриваеми и продължилото производство по административно и съдебно обжалване и неговия изход е дестабилизирало, както и имуществено дружеството, така и неговото стабилно управление. Не се установява пряка причинна връзка между установените в процеса нарушения на правото на ЕС и прекратяване на дейността на дружеството, тъй като съдът намира, че между постановяване решението на ВАС – 26.02.2013 г. и момента, в който свидетелите сочат, че са напуснали работа и дружеството е продадено – 2015 г. – 2016 г. е изтекъл достатъчно дълъг период от време прекъсващ причинно-следствения процес. Ето защо съдът намира, че справедливият размер на обезщетението на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди възлиза на сумата в размер на 5 000,00 лева. Искът следва да бъде уважен ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на решение № 2766/26.02.2013 г. по адм. дело № 7361/2012 г. по описа на ВАС, І-во отделение - 26.02.2013 г. до датата на предявяване на иска – 28.02.2018 г., която изчислена от съда на основание чл.162 ГПК с помощта на лихвен калкулатор възлиза в размер на 2543,60 лева. За тази сума исковете следва да бъдат уважени и отхвърлени за горницата до пълния предявен размер от 5000,00 лева и за периода 30.11.2010 г. – 25.02.2013 г.

По разноските.

Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сторените от него разноски по делото за държавна такса, в т.ч. и в производството по частна жалба в размер а 40,00 лева. Разноски за адвокатско възнаграждение не се претендират от ищеца.

По изложените съображения Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА Н.А.ЗА П., с адрес: гр.София, бул. „********и ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „********“ ДА ЗАПЛАТЯТ СОЛИДАРНО на „Г.П.“ ЕООД, ЕИК: *******на основание чл. 4, §3 от Договора за фукциониране на Европейския съюз сумата в размер на 61 243,00 лева, представляваща стойност на непризнато право на приспадане на ДДС по фактури с № 159/31.03.2009 г., № 255/30.04.2009 г., № 256/30.04.2009 г., № 268/30.04.2009 г., № 297/29.05.2009 г., № 334/23.11.2009 г. и № 52/26.01.2010 г., представляваща имуществена вреда в резултат на нарушаване на правото на ЕС от страна на ответниците при издаване на ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г. на ТД на НАП – гр. София и решение № 2766/26.02.2013 г. по адм. дело № 7361/2012 г. по описа на ВАС, І-во отделение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2018 г. до окончателното плащане, както и лихва за забава за периода 11.06.2011 г. до 28.02.2018 г. в размер на  41954,73 лева, както и сумата в размер на 5 000,00 лева – неимуществени вреди от нарушение правото на ЕС от ответниците в производството, приключило с издаване на ревизионен акт № 20001005745/30.11.2010 г. на ТД на НАП – гр. София и решение № 2766/26.02.2013 г. по адм. дело № 7361/2012 г. по описа на ВАС, І-во отделение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2018 г. до окончателното плащане, както и лихва за забава за периода 26.02.2013 г. - 28.02.2018 г. в размер на 2543,60 лева, като ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди за горницата до пълния предявен размер от

10 000,00 лева, както и иска за лихва за забава на главницата за имуществени вреди за горицата до пълния предявен размер от 44900,00 лева и за периода 01.01.2011 г. – 10.06.2011 г., както и за лихва за забава на главницата за неимуществени вреди за горницата до пълния предявен размер от 5000,00 лева и за периода 30.11.2010 г. – 25.02.2013 г.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

 

 

СЪДИЯ: _________