РЕШЕНИЕ
гр. София, …………….. 2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, 15 въззивен състав в публичното
заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА
ТАЛЕВА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при участието
на секретаря Татяна Асенова и прокурора Мартин Бешков като разгледа докладваното от съдия Маринкова
ВНОХД № 1665 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда
на Глава ХХІ от НПК.
С присъда от 14.10.2019 г. по НОХД №18035/18 г., СРС, НО, 131 състав е
признал подсъдимия Г.Х.В. за виновен в извършено престъпление по чл.129, ал.2
вр. ал.1 от НК, за което му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от
3 месеца , чието изпълнение е отложил по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3
години, считано от влизане на присъдата в сила. Предвид изхода на делото е
възложил на подсъдимия и направените по делото разноски.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
упълномощения защитник на подсъдимия В. - адв. В.Б., в която твърди, че
присъдата е неправилна и незаконосъобразна - постановена в нарушение на
материалния и процесуалния закон, което е довело и до налагането на
несправедливо наказание на подсъдимия. Сочи, че след запознаване с мотивите на
съда ще изложи допълнителни съображения, каквито не е депозирал впоследствие.
Иска от въззивния съд да измени присъдата на СРС или да отмени същата
и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
В жалбата не се правят искания за събиране на нови доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване
на обстоятелствата по делото не се налага допълнителен разпит на подсъдимия,
както и разпит на свидетели и вещи лица,
нито събирането на нови писмени и веществени доказателства по делото.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция защитникът на
подсъдимия поддържа жалбата, като счита, че първостепенният съд е допуснал
съществени процесуални нарушения при постановяването на присъдата и воденето на
съдебното следствие. Твърди, че в мотивите не са обсъдени направените
възражения по правната квалификация на деянието, касаещи извършването му в
състояние на афект, а производството е протекло с участието на частен обвинител,
който не е надлежно конституиран като процесуален субект. Счита, че неправилно
е становището дали има физиологичен афект или не, като поддържа, че
констатирането на такъв от вещите лица би поставило под съмнение вменяемостта
му към настоящия момент. Изтъква изразената и от първоинстанционния съд
критичност по отношение на показанията на пострадалия и оказаното от подсъдимия
съдействие за разкриване на обективната истина. Моли съда да отмени присъдата и
да върне делото за ново разглеждане. Алтернативно моли подсъдимият да бъде
признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 132 от НК.
Представителят на СГП намира първоинстанционната присъда за правилна и
законосъобразна. Счита, че събраните доказателства категорично установяват
възприетата от първата инстанция фактическа обстановка и опровергават
твърденията на защитата, че подсъдимият е действал при условията на
физиологичен афект. Намира наложеното наказание за съобразено с установените по
делото смекчаващи и отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства и изразява
становище, че присъдата на СРС следва да бъде потвърдена.
Повереникът на частния обвинител – адв. Ч., се присъединява към
казаното от прокурора. Счита, че в мотивите на съда правилно е преценена
фактическата обстановка, обсъдени са всички свидетелски показания и правилно е
прието, че с деянието си Г.В. е осъществил от обективна и субективна страна
престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК. Намира за неоснователни доводите
на защитата за допуснати процесуални нарушения и наличието на афект, поради
което моли съда да потвърди първоинстанционната присъда като правилна и
законосъобразна.
Частният обвинител В. не изразява становище.
Подсъдимият В. в лична защита се присъединява казаното от защитника
си. В предоставеното му право на последна дума заявява, че няма какво да каже.
Софийски градски съд,
като съобрази изложените от страните доводи и служебно провери правилността на
решението, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено
следното:
Производството по НОХД № 18035/2018 г. е образувано по внесен от СРП
обвинителен акт срещу Г.Х.В. за извършено спрямо С.Н.В. престъпление по чл.
129, ал.2, вр. ал.1 НК.
В проведено на 15.01.2019 г. разпоредително заседание пострадалият С.В.
е конституиран в качеството на частен обвинител и граждански ищец срещу
подсъдимия.
С определение от 26.03.2019 г. СРС е отменил дадения ход на съдебното
следствие поради промяна състава на съда и се е произнесъл отново по въпросите
на разпоредителното заседание. В това заседание районният съд не е постановил
изрично определение за повторно конституиране на пострадалия като частен
обвинител и граждански ищец, като е насрочил делото за разглеждане в съдебно
заседание по ред на глава 20-та от НПК. В съдебно заседание от 17.05.2019 г. е
даден ход на съдебното следствие от съдебен състав, който е постановил и
присъдата. Производството по предявения и приет за съвместно разглеждане
граждански иск е прекратено с протоколно определение от 07.06.2019 г. на
основание чл. 88, ал.1 НПК.
Въззивната инстанция счита, че преди да обсъжда доводите на защитника,
касаещи оценката на доказателствения материал от СРС, следва да вземе становище
по възражението относно надлежното конституиране на пострадалия В. като страна
в процеса. Очевидно с твърдението, че пострадалият е конституиран като страна от
един състав на съда, а от друг е постановена присъдата, се поддържа нарушаване
принципа на неизменност на съдебния състав, регламентиран в чл.258, ал.1 от НПК,
както и протичане на производството при участие на ненадлежно конституирана
страна.
Настоящата съдебна инстанция счита, че в случая първата инстанция не е
допуснала твърдяното съществено процесуално нарушение. Разпоредбата на чл. 258,
ал.1 от НПК изисква делото да се разглежда от един и същ състав на съда от
започването до завършването на съдебното следствие. Изискването за неизменност
на съдебния състав произтича от принципите, визирани в чл.18 и чл.19 от НПК, и
означава, че съставът на съда, който извършва действията по допускане, събиране
и проверка на доказателствения материал в съдебното следствие от стадия на
съдебното заседание, следва да е персонално идентичен със състава на съда,
постановил съдебния акт. Конституирането на допълнителните страни (частни
обвинители и граждански ищци) се извършва преди даване ход на съдебното
следствие. Обстоятелството, че при конституирането на страните в процеса са
участвали съдебни заседатели, различни от тези, които са членове на съдебния
състав, дал ход на съдебното следствие и постановил присъдата, не води до
наличието на претендираното нарушение, защото в посоченото съдебно заседание не
е разглеждано делото по същество а след промяната на съдебния състав са
извършени отново всички действия по събиране и проверка на доказателствата.
Ненадлежното конституиране на страна в процеса, която да действа наред
с прокурора и да подпомага същия в доказването на обвинението, поначало би
могло да бъде ценено като нарушение на процесуалните правила, доколкото възлага
на подсъдимия защита и в тази посока и утежнява процесуалното му положение. В
конкретния случай обаче, дори и да се приеме, че частният обвинител не е бил
надлежно конституиран като страна, допуснатият порок не е абсолютно основание за
отмяна на присъдата от втората инстанция, тъй като нито е довело до
ограничаване на процесуалното право на защита на подсъдимия, нито съставлява
основание за отмяна или изменение на присъдата по чл. 348, ал. 3 от НПК. Видно
от материалите по делото, правото на защита на подсъдимия не е засегнато и
ограничено по никакъв начин и в никакъв обем, защото като частен обвинител е
участвало лице с активна легитимация – посочено в обвинителния акт като
пострадал, участието на тази акцесорна страна е било напълно формално и същата
не се е възползвала от предоставените ѝ възможности да влияе върху
развитието на процеса. В проведеното първоинстанционно производство съдът е
изпълнил служебното си задължение за изясняване на обективната истина, като в
нито един момент не е ограничил правото на която и да е от страните да сочат
или оспорват доказателства. Въпреки това след прекратяване на производството по
гражданския иск частният обвинител не е предприемал активно поведение за
доказване на обвинителната теза. Наред с това въззивното производство е
образувано единствено по жалба на подсъдимия, поради което с пълна сила важи забраната
за влошаване на положението му, вкл. и при връщане на делото за ново
разглеждане от предходната инстанция, което, преценено в съвкупност с
правомощията на въззивната инстанция да измени присъдата и да оправдае
подсъдим, осъден от първоинстанционния съд, в максимална степен постига
реализиране на правото му на защита. При това положение настоящият състав
намира, че отмяната на присъдата и връщането на производството в предходна
процесуална фаза в случая би довело до неоправданото забавяне в развитието на
производството, което нарушава основен принцип на наказателния процес за
разглеждането и решаването на делата в разумен срок и изискването по чл. 6, т.
1, изр. 1 КЗПЧОС.
По възражението за необоснованост на първоинстанционния съдебен акт,
настоящият състав намира следното:
За да постанови присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие
по общия ред, в рамките на което е събрал и преценил множество гласни и писмени
доказателства и доказателствени средства: обясненията на подсъдимия В., показанията
на свидетелите С.В. /вкл. в приобщените по реда на чл.281, ал.1 и чл.281, ал.5 НПК части/, Б.Т., В.В., И.Й., Д.Й.; заключенията на приетите комплексна
съдебно-психологична и психиатрична и съдебно-медицинска експертизи; писмените
доказателства: Епикриза от клиника по неврохирургия от 09.03.2018г., Епикриза
от клиника по неврохирургия от 15.03.2018г., Съдебномедицинско удостоверение №
101.03/2018г., справката за съдимост на подсъдимия и др.
Въззивният съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е
формирано на основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени
материали, като са положени необходимите усилия за изясняване на обективната
истина по делото. Въз основа на тях първата инстанция е установила следната фактическа
обстановка, която се споделя изцяло и от въззивния съд:
Подсъдимият Г.Х.В., ЕГН **********, роден на *** год. в гр. София,
българин, български гражданин, със средно образование, работи, неженен,
неосъждан, с постоянен адрес:***.
На 09.03.2018 г., следобед, подсъдимият В. и свидетелите И.Й. и Д.Й.,
с лек автомобил марка "Фолксваген", модел "Кади",
управляван от свидетеля И.Й. се отправили по пътя водещ от с. Лозен към
манастира "Св. Спас", разположен в Лозенската планина. По пътя те
спрели на малка полянка, за да си направят излет, където запалили огън и
консумирали храна и алкохолни напитки. Същевременно се опитали да преместят
по-близо и автомобила, за да могат да слушат музика, но при това колата
затънала в калта на крайпътната канавка и тримата започнали да се опитват да я
измъкнат, като свидетелят Д.Й. отишъл да търси съчки и клони, които да подложат
на автомобила.
В този момент, а именно около 16.00 часа на посочената дата, по пътя
се задал лек автомобил марка "Субару", син на цвят с рег. № *******,
управляван от свидетеля Б.Т., в който освен него се намирал и свидетеля С.В..
Щом видял приближаващия се автомобил, подсъдимият В. го разпознал като
автомобила на своя съсед - С.В., отишъл към същия и ударил с ръка по предния
капак, като го спрял на няколко метра от закъсалото превозно средство на
свидетеля И.Й.. При това започнал спор с неустановен предмет между свидетеля С.В.
и подсъдимия Г.В., което накарало свидетелят Тодоров почти веднага да напусне
мястото и да се отправи пеша по пътя обратно към селото.
Вербалният конфликт между подсъдимия В. и пострадалия В. ескалирал, в
хода на същия били разменени обидни реплики и псувни, като свидетеля С.В.
напсувал подсъдимия на майка. При това, последният замахнал и с десния си юмрук
ударил пострадалия в лицето в областта на носа, от което той загубил равновесие
и паднал върху дясната си страна. В този момент към двамата се приближил и
свидетеля И.Й., хванал подсъдимия В. и преустановил конфликта.
Пострадалият С.В. станал почти веднага, и шофирайки автомобила марка
"Субару" се отправил към селото, като по пътя срещнал свидетеля
Тодоров, който поел управлението на превозното средство поради силните болки в
областта на носа и десния крак, изпитвани от пострадалия. Той бил транспортиран
до лечебно заведение - УМБАЛ "Софиямед", където бил приет за
диагностика и лечение.
Съгласно изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза на
свидетеля С.В., в резултата на удара, нанесен му от подсъдимия В., на същия е
причинено многофрагментарно счупване на носните кости и носната преграда с
изкривяване на носната пирамида, водещо до затруднение на носното дишане, като
нараняването е реализира критериите на медико - биологичния признак постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота. Освен това при същия са
констатирани счупване на големия трохантер на бедрената кост, като доколкото се
касае за непълно вклинено счупване, то е причинило временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. Същите последици за здравето има и вероятната
лека форма на мозъчно сътресение, за която данни се откриват единствено в
твърденията на пострадалия.
Въззивният съд споделя изцяло фактическите констатации на първата
инстанция. За изводите си съдът е извършил детайлна и изчерпателна преценка на
доказателствата и доказателствените средства по делото, като е възприел
установените чрез тях факти, относими към предмета на доказване по делото. В
съответствие с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, в мотивите към присъдата
подробно са посочени установените обстоятелства, въз основа на кои
доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. Не
са нарушени онези правила, регламентиращи дейността на съда по събиране и
проверка на доказателствата и доказателствените средства, въз основа на които
първостепенният съд е формирал вътрешното си убеждение. В тази връзка е
необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ,
направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново
подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се
оспорват /р.372/01.10.2012г. по н.д. № 1158/2012г., ВКС, Н.К., ІІІ Н.О/.
Липсва спор относно обстоятелството, че на посочените в обвинителния
акт време и място подсъдимият В. е
нанесъл удар по лицето на пострадалия В., с който му е причинил травма. Това
обстоятелство не се отрича от подсъдимия и се потвърждава от показанията на
всички свидетели, присъствали на инцидента, както и косвено от заявеното от
свидетелката Вучкова. Не се спори и относно вида и характера на причиненото
телесно увреждане на пострадалия, като същите се установяват категорично от приложената
по делото медицинска документация и заключението на приетата СМЕ, което
въззивният съд прецени като обективно, пълно и компетентно изготвено.
Основният оспорван от защитата момент касае предшестващото поведение
на участниците в конфликта, в частност поведението на частния обвинител и как
то е рефлектирало върху подсъдимия. Въззивният съд намира за неоснователни
възраженията, че действията на пострадалия са предизвикали състояние на силно
раздразнение у подсъдимия и че това обстоятелство не е било обсъдено в мотивите
към присъдата. Подобно на първата инстанция, настоящият състав се довери на изнесените
от подсъдимия и свидетелите Б.Т. и И.Й. обстоятелства за разменени псувни и
ругатни между В. и В., като прецени същите за непротиворечиви, взаимнодопълващи
се и отразяващи обективните им възприятия. По същите съображения съдът се
довери на казаното от свидетелите за употребен алкохол от всички присъстващи на
поляната, както и на показанията на свидетеля Тодоров, че преди да започне
караницата подсъдимият е ударил с ръка по предния капак на автомобила на В..
Всички тези факти са правилно установени от районния съд и са подробно обсъдени
в мотивите към присъдата, противно на възраженията на защитника в обратна насока.
Не би могла да бъде споделена и позицията, че отправената от
пострадалия псувня по адрес на майката на подсъдимия е предизвикала у последния
физиологичен афект, обуславящ приложението на по-леко наказуемия състав. За привилегирования
състав на телесната повреда е характерно, че деецът действа в състояние на
силно раздразнение, когато съзнанието му е овладяно от чувства до такава
степен, че възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките
си е в значителна степен намалена без той да е лишен от нея. В практиката на
българските съдилища непротиворечиво се приема, че състоянието на обикновено
раздразнение може да се цени единствено като смекчаващо отговорността
обстоятелство. За да се приложи разпоредбата на чл. 132 от НК е необходимо това
състояние на силно раздразнение да е предизвикано от провокиращото поведение на
пострадалия, като това поведение на жертвата не следва да е предизвикано от
подсъдимия. В конкретния случай, както изключително обосновано е приел
районният съд, позовавайки се на заключението на комплексната
съдебно-психологична и психиатрична експертиза, липсват обективните признаци на
силно раздразнение у подсъдимия. Установява се предварително занижен
самоконтрол в следствие на употребения от подсъдимия алкохол и съхранен
детайлен спомен за събитията, изключващ състоянието на физиологичен афект. Настоящият
състав също се довери изцяло на заключението на експертите, поради което
приема, че към момента на нанасяне на удара самоконтролът на подсъдимия е бил
занижен, но не в степен на силно раздразнение, обуславяща по-леката наказуемост
на извършеното деяние. Не следва да бъде игнорирано и обстоятелството, че при
данните за взаимно разменени реплики между подсъдимия и пострадалия, не са
налице достатъчно доказателства, от които да се установи с категоричност кой от
двамата участници в конфликта го е започнал. Поради това правилно районният съд
е преценил, че липсват доказателства подсъдимият да е причинил телесната
повреда в състояние на силно раздразнение.
Въз основа на правилно установена фактическа обстановка
първостепенният съд е направил и верни правни изводи за квалификацията на
престъплението по чл.129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като не се установи при
извършването му подсъдимият да е действал в състояние на физиологичен афект.
От обективна страна се установява, че на 09.03.2018 г., около 16.00
часа, в с. Лозен, в гориста местност по пътя, водещ към манастир „Св.Спас“,
подсъдимият Г.В. нанесъл удар с юмрук в областта на лицето на С.В., вследствие
на който, му причинил счупване на носните кости и носната преграда на повече от
едно места т.нар. многофрагментно счупване на носа с изкривяване на носната
пирамида, реализиращо медико-биологичния признак постоянно разстройство на
здравето, неопасно за живота - средна телесна повреда по смисъла на чл.129,
ал.2 НК.
От субективна страна подсъдимият Г.В. е осъществил престъплението при
форма на вина пряк умисъл. Той е съзнавал общественоопасния характер на
деянието си – че нанася силен удар на друго лице, предвиждал е неговите
общественоопасни последици – причиняване на телесно увреждане и е искал тяхното
настъпване.
При индивидуализацията на наказанието, първоинстанционният съд
правилно е преценил като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно
минало на подсъдимия, липсата на данни за други противообществени прояви,
трудовата му ангажираност, оказаното съдействие за разкриване на обективната
истина и изразеното съжаление за случилото се. Обосновано като такива са приети
и особеностите, характеризиращи деянието като такова с невисока степен на
обществена опасност: наличието на предхождащо спречкване между подсъдимия и
пострадалия, употребените от пострадалия псувни и нанасянето на един единствен
удар преди преустановяване на действието. Въззивният състав, подобно на първия,
не констатира наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, като отчете
активното участие на подсъдимия в предшестващия удара конфликт и предварително
занижения му самоконтрол вследствие на употребения алкохол. Поради това първата
инстанция правилно е преценила, че не са налице предпоставките за приложение на
чл. 55, ал. 1, т. 2 от НК и е наложила наказание при превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства в минималния предвиден от закона размер, а именно
лишаване от свобода за срок от 3 месеца.
При наличие на предпоставките на чл. 66, ал. 1 от НК правилно Софийски
районен съд е отложил изтърпяването наложеното наказание за срок от три години,
като въззивната инстанция намира, че за постигане на целите в чл. 36 от НК не
се налага реалното му изпълнение.
Предвид крайния изход на делото и с оглед
разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, законосъобразно направените по делото
разноски, както и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист са
възложени в тежест на подсъдимия.
При
извършената на основание чл.
314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с
оглед гореизложените съображения, постанови своето решение.
Така мотивиран и на основание чл.
334, т. 6, вр. чл.
338 от НПК, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 14.10.2019 г., постановена по НОХД № 18035/2018 г. по описа
на СРС, НО, 131 състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.