Присъда по дело №1855/2021 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 58
Дата: 9 юли 2021 г. (в сила от 6 декември 2021 г.)
Съдия: Божидар Иванов Кърпачев
Дело: 20215330201855
Тип на делото: Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 12 март 2021 г.

Съдържание на акта


ПРИСЪДА
№ 58
гр. Пловдив , 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на девети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Божидар Ив. Кърпачев
Съдебни заседатели:Благой И. Видин

Елисавета И.а Чалъкова
при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева
и прокурора Стоян Д. Павлов (РП-Пловдив)
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Наказателно дело от
общ характер № 20215330201855 по описа за 2021 година

ПРИСЪДИ:
ПРИЗНАВА подсъдимия Р.Л.Ж. - роден на *******, *******, б.г.,
постоянен адрес: *******, адрес за призоваване: *******, със средно
образование, женен, работещ, неосъждан, ЕГН **********, за ВИНОВЕН в
това, че на 19.06.2018 г. в гр. Пловдив, е причинил на И.А.К.., ЕГН *******, в
качеството му на длъжностно лице – ******* в „Хеброс бус“ АД, при и по
повод изпълнение на службата му като *******, средна телесна повреда,
изразяваща се в:
- счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво;
- кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямомозъчна
хемисфера;
- кръвоизлив в средното ухо в ляво,
довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота -
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, поради
което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го ОСЪЖДА на ЕДНА ГОДИНА
1
лишаване от свобода.

ОТЛАГА на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така
наложеното наказание от ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода с
изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ.

ПРИСПАДА на основание чл. 59, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 от НК времето,
през което подсъдимият Р.Л.Ж. е бил задържан на 19.06.2018 г. за 24 часа по
реда на ЗМВР, като един ден задържане се зачита за един ден лишаване от
свобода.

ОСЪЖДА подсъдимия Р.Л.Ж. /със снета по делото самоличност/ да
заплати на гражданския ищец И.А.К.., ЕГН: *******, сумата от 14 000
/четиринадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в резултат от деянието предмет на обвинението
по чл.131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, ведно със законната
лихва от датата на увреждането – 19.06.2018 г., до окончателно изплащане на
дължимата сума, като ОТХВЪРЛЯ предявения граждански иск за разликата
над 14 000 лева до пълно предявения размер от 20 000 лева.

ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимия Р.Л.Ж. /със
снета по делото самоличност/ да заплати на частния обвинител и граждански
ищец И.А.К.., ЕГН: *******, разноски за процесуално представителство,
както следва:
сумата от 1150 лева по НОХД № 8139/2018 г., по описа на ПРС – XXIII
н.с. и
сумата от 1200 лева по НОХД № 20215330201855/2021 г., по описа на
ПРС – I н.с.

ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимия Р.Л.Ж. /със
снета по делото самоличност/ да заплати разноски по делото, както следва:
в размер на 93,84 лева по сметка на ОД на МВР – Пловдив,
представляващи разноски на досъдебна фаза;
в размер на 500 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по НОХД №
8139/2018 г., по описа на ПРС – XXIII н.с.;
в размер на 256,20 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по ВНОХД №
449/2020 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив;
в размер на 80 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по НОХД №
20215330201855/2021 г., по описа на ПРС – I н.с.

ОСЪЖДА на основание чл. 2 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК),
2
подсъдимия Р. Л. Ж. /със снета по делото самоличност/ да заплати по сметка
на Районен съд – Пловдив, в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от
560 лева, представляваща държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск.

Присъдата подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от днес
пред ПОС, по реда на Глава ХХІ от НПК.
Председател: _______________________
Заседатели:
1._______________________
2._______________________
3

Съдържание на мотивите

МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА ПО НОХД № 1855/2021 г. ПО ОПИСА
НА ПРС, НО, ПЪРВИ СЪСТАВ

Пловдивска районна прокуратура е внесла обвинителен акт срещу Р. Л.
Ж., за това че на 19.06.2018 г. в гр. Пловдив е причинил на И. А. К., ЕГН
**********, в качеството му на длъжностно лице – ******* в „Хеброс бус“
АД, при и по повод изпълнение на службата му като *******, средна телесна
повреда, изразяваща се в:
- счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво;
- кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямо мозъчна
хемисфера;
- кръвоизлив в средното ухо в ляво,
довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота -
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК

Делото се гледа за втори път от районен съд като първа инстанция. При
предходното разглеждане на делото, по НОХД 8139/2018г. по описа на ПРС-
23 наказателен състав, е било повдигнато идентично обвинение.
Пострадалият И. А. К. е бил конституиран като частен обвинител и
граждански ищец. Приет е за съвместно разглеждане в наказателния процес
граждански иск за сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди в резултат от деянието, предмет на
обвинението, ведно със законната лихва от датата на деянието до
окончателното изплащане на дължимата сума.
Подсъдимият е бил признат за виновен по повдигнатото обвинение,
като му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието
изпълнение на основание чл. 66 НК е отложено с изпитателен срок от четири
години. Гражданският иск е уважен за сумата от 8000 лева, ведно със
законната лихва от датата на деянието до окончателно изплащане на сумата,
като искът е отхвърлен за горницата над 8000 лева до пълно предявения
размер от 20 000 лева.
Срещу така постановената присъда по НОХД 8139/2018г. са подадени:
-жалба на подсъдимия чрез неговия защитник с доводи за допуснати
съществени нарушения на процесуални правила и неправилно приложение на
материалния закон и отправени алтернативни искания за отмяна на
първоинстанционната присъда и връщане на делото за повторно разглеждане
от първата инстанция, алтернативно за оправдаване на подсъдимия или
приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление;
-жалба от частния обвинител и граждански ищец И. А. К., с която се
отправят изрични искания за увеличаване на наложеното наказание и
увеличаване на присъдения размер на обезщетението за неимуществени
вреди, като гражданският иск се уважи в пълния предявен размер.
С решение от 12.03.2021 г. по ВНОХД № 449/2020 по описа на ПОС
1
първоинстанционната присъда е отменена изцяло и делото е върнато за ново
разглеждане от първата инстанция.

Производството пред настоящата инстанция е протекло по общия ред, с
разпит на свидетели, изслушване на вещи лице по назначени експертизи,
прочитане и приемане на писмени доказателства.
Пострадалото лице И. А. К. повторно е конституирано като частен
обвинител и граждански ищец.
Приет е повторно за съвместно разглеждане граждански иск за сумата
от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди в резултат от деянието предмет на обвинението, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на
дължимата сума.

В хода на съдебните прения представителят на РП-Пловдив поддържа:
- повдигнатото обвинение, като доказано от събрания по делото
доказателствен материал;
-механизма на физическо съприкосновение между подсъдимия и
пострадалия, така както е описан в ОА, а именно за наличие на нанесени от
подсъдимия удари по пострадалия, последвани от дърпане и бутане.
Моли за налагане на наказание по реда на чл. 54 НК при превес на
смекчаващите вината обстоятелства в размер на 2 години и 6 месеца
лишаване от свобода, чието изпълнение да бъде отложено с изпитателен срок
от 5 години. Пледира за уважаване на гражданския иск в справедлив размер.
Повереникът на частния обвинител поддържа заявеното от
представителя на държавното обвинение и приетата за установена в ОА
фактическа обстановка. Претендира за уважаване на гражданския иск в
пълния претендиран размер и присъждане на разноски.
Моли да се съобрази от съда като отегчаващо обстоятелство при
индивидуализация на наказанието- проявената от подсъдимия упоритост да
извърши деянието на публично място, пред много пътници и въпреки
увещанията на неговата съпруга да не се разправя.
В направената реплика оборва възможността да се приеме
непредпазлива форма на вина поради местоположението на пострадалия ( с
гръб към отворената врата на автобуса) и установените действия на
подсъдимия, който бутал и разтърсвал пострадалия в това положение.
Относно твърдяното физическо съприкосновение на пострадалия със
свид. Ж. намира за житейски нелогично то да се осъществи и да остане
незабелязано от цял автобус пътници. Счита, че ако жена действително е
удряна и ритана, тя няма да премълчи това обстоятелство пред полицията,
дори да не й е задаван такъв въпрос.
ЧОГИ К. поддържа заявеното от своя повереник и моли за уважаване на
гражданския иск.

2
Защитникът оспорва приета за установена в обвинителния акт
фактическа обстановка. В тази връзка обосновава:
-че климатичната инсталация в автобуса е била неизправна;
-че и други пътници изразявали недоволство от температурата в
автобуса, като пострадалият се държал към тях агресивно;
-че причината за словесната разпра между пострадалия и подсъдимия не
била проявена от нейния подзащитен агресия, а точно обратното –грубото и
сприхаво отношение на *******а към пътниците във връзка с възникналите с
тях спорове за температурата в автобуса;
-поведението за *******а към пътниците било в противоречие с
договора за превоз сключен между тях и превозвача и задълженията му по
длъжностна характеристика;
-пострадалият К. хванал св. Ж. за ръката и я ритнал по крака;
-не следвало да се абсолютизират показанията на св. В. и св. Х. за
сметка на показанията на св. Х. и св. З., доколкото те двете макар и извън
автобуса имали чудесна видимост към мястото на инцидента;
-че подсъдимият не бил нанасял удар в лицето на пострадалия;
-че между подсъдимия и пострадалия настанало взаимно сборичкване,
като активността била и от двете страни;
От правна страна намира:
-че установените действия на подсъдимия- опит да задържи падащия
пострадал и оказване на първа медицинска помощ изключвали умисъла за
нанасяне на телесна повреда.
-установените фактически положения сочели на извод за случайно
деяние, а в условията на евентуалност най-много за непредпазливост;
-не можело да се говори за евентуален умисъл, доколкото ако деецът се
бил отнесъл с безразличие към общественоопасните последици- би оставил
пострадалия да падне. Евентуалния умисъл се изключвал и от
невъзможността деецът в посочената ситуация да предвиди, че би могла да
настъпи точно средна телесна повреда;
-тълкуванията дадени в Решение № 211/15.11.2016 г. по НД № 654/2016
г. на ВКС, в което при сходна фактическа обстановка била обоснована форма
на вина непредпазливост, следвало да намерят приложение и в процесния
случай.
Оспорва твърденията на частното обвинение, че подсъдимият бил
проявил престъпна упоритост, като намира, че реално събраните
доказателства по делото очертават личността му в положителна насока, като
се позовава и на данните от назначената съдебно психологическа експертиза.
Пледира за оправдателна присъда, а в условията на евентуалност за
преквалификация на деянието в по-леко наказуем състав и прилагане на
института на чл. 78а НК.
Относно предявения граждански иск счита, че той може да бъде уважен
само ако съдът приеме, че не е налице случайно деяние. Намира размера за
силно завишен. Пледира поради установеното предизвикателно поведение на
3
пострадалия за определяне на процент на съпричиняване- 50 %, с който да
бъде намалено присъденото обезщетение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

Подсъдимият Р. Л. Ж. е роден на *******, *******, б.г., с постоянен
адрес: *******, адрес за призоваване: *******, със средно образование,
работещ, неосъждан, ЕГН **********.
Подсъдимият е женен за свидетелката К. П. Ж., като двамата имали 1
дете от съжителството си.
Пострадалият И. А. К. е роден на *******, *******, б.г., със средно
специално образование, женен, работещ пенсионер, неосъждан.
Подсъдимият и пострадалият не били в родствени връзки и не се
познавали преди дата 19.06.2018 г.
Считано от 20.11.2015г. И.К. по силата на Трудов договор № 191,
работел по трудово правоотношение с юридическото лице „Хеброс бус“
АД, като заемал длъжността „*******“ в автобус, обслужващ градска
пътническа линия № 7. Първоначално определеното му трудово
възнаграждение било 380 лева, като с поредица от допълнителни
споразумения същото било увеличавано и към дата 02.01.2018г. било в
брутен размер 525, 30 лева.
Съгласно връчена срещу подпис длъжностна характеристика
обобщеното описание на работата включвало: снабдяване на пътниците в
автобуса с билети и таксуване на пътниците и придружаващите ги багажи.
Сред конкретните задължения на длъжността се включвали:
-т.I.3 да води редовно отчетните документи и отчита получените
приходи по установения ред;
-т.I.4 да осугурява висока култура и комфорт на обслужване;
-т.I.7 избягва конфликтни ситуации, а при възникване на такива се
опитва да ги овладее;
т.I.11 своевременно се снабдява и носи със себе си всички необходими
му ценни образци /билети/.
В длъжностната характеристика били предвидени следните материални
и финансови отговорности;
-т.III. 1 Носи отговорност за поверените му ценни образци /билети/;
-т.III. 2 Носи отговорност за правилното таксуване на пътници и
багажи, за коректното засичане на ценните образци в контролните описи и
отчитане на сумите от продажбите им.
Освен това в допълнително споразумение от трудов договор №
291/20.11.2015г. било предвидено задължение да продава билети в
4
превозното средство и да отчита сумите от продадените билети на
отчетника срещу издаден ПКО.
Пострадалият К. бил нервен по темперамент, когато се налагало да
прави забележка на пътниците, ако не спазват правилата за пътуване в
автобуса.
Пострадалият К. изпълнявал възложената трудова функция и към
дата 19.06.2018г. , като на същата дата съгласно предварително изготвен
график за месеца, за времето от 07.27 часа до 14.36 часа, бил на смяна като
******* в автобус марка „Исузу“, рег. № *******, заедно с водач/шофьор
свидетеля А.У.. Автобусът пътувал по линия № 7, обслужваща градската част
на гр. Пловдив.
До обед автобусът изпълнявал маршрута си без забавяне. С оглед
летния сезон и високите дневни температури, климатичната инсталация на
превозното средство била включена на студен режим, поради което
прозорците били плътно затворени.
Въпреки наличието на включена климатична инсталация
температурата в автобуса била висока, тъй като климатикът не
насмогвал да я понижи, като термометърът показвал 34 градуса, а от
вентилационните клапи духал топъл въздух.
Около 12.30 часа в автобуса от спирката намираща се преди колелото на
Панаира се качили подсъдимият Ж. и съпругата му – свидетелката К.Ж..
Свидетелката Ж. седнала на първа седалка след средна врата, а подсъдимият в
задната част на автобуса на последна седалка.
Когато автобусът, движейки се по маршрута си по бул. Цар Борис Трети
Обединител, достигнал „Тунела“ възрастна жена помолила *******а да
отвори прозорците, защото й е топло и задушно. Той грубо й отказал като
я подканил като й е топло да слиза. Известно време жената и *******ът
били във вербален спор относно ефективността на климатичната уредба и
необходимостта да се отворят прозорците на автобуса, в хода на който
*******ът заявил на всеослушание, че при включен климатик не може да
са отворени прозорците. Жената слязла на спирката пред хотел
„Тримонциум“. При слизането на възрастната жена св. Ж. с телефона си
заснела термометъра в автобуса, показващ 34 градуса.
Впоследствие в автобуса се качило младо момиче, което подтиквано от
горещината отворило прозорец и в автобуса навлязъл хладен въздух.
Стимулиран от горното, когато автобусът достигнал бул. „Никола Вапцаров“
някъде около „Камела“ подсъдимият станал от седалката си и започнал да
отваря наред прозорците в автобуса като вървял отзад напред. Отишъл до
шофьора и му казал, че не е нормално в тези условия да се движи автобуса.
Шофьорът не отговорил.
Междувременно св. К.Ж. забелязала, че *******ът се намира на средна
врата, отишла до него и му показала заснетото от нея. Между двамата
започнал спор за температурата в автобуса, но физическо съприкосновение
нямало Забелязвайки разправията между съпругата му и *******а,
5
подсъдимият се насочил към тях.
Пострадалият К. го възприел и нервно му направил забележка за
отварянето на прозорците, като го нарекъл „келеш“ Отправената реплика
станала повод между подсъдимия и пострадалия да започне словесна разпра
относно изправността на климатичната уредба, температурата в автобуса и
верността на измерването на заснетия от св. Ж. термометър. В хода на
словесната разпра подсъдимият също отговорил на *******а с обидни
думи. В скандала се включили и други пътници, които също ругаели
*******а. Св. К. чул по негов адрес да бъдат от отправяни думите
„малоумник“, „откачалник“, „Как може да заблуждаваш, че климатикът
работи?“. Обидната дума „малоумник“ отправил подсъдимия.
Свидетелката Ж. преценила, че ситуацията се изнервя, поради което
подканила съпруга си да не се разправя и да слизат по-бързо.
На спирката на бившата баня „Русалка“ автобусът спрял и отворил
всички врати. Подсъдимият и съпругата му слезли през средна врата. Св. Ж.
дърпала съпругът си за ръка, за да го подкани да слезе по-бързо , за да се
избегне по-нататъшно ескалиране на словесната разпра.
*******ът също подканил подсъдимия да слиза по-бързо с думите:
„Слизай бе, мухльо!“ Подсъдимият се засегнал от отправената ругатня и на
свой ред заканително попитал пострадалия кого нарича мухльо и той ли ще
му каже, в резултат на което св. К. му отговорил: „Ела, де, ела да видиш“.
В този момент подсъдимият се втурнал обратно към автобуса.
Съпругата му безуспешно направила опит да го спре, като го задържала за
ръката и му казала да го остави. Въпреки това подсъдимият се качил обратно
в автобуса, хванал за *******а за работната жилетка в областта на яката
и започнал да го разтърсва с цел да го накара да се опомни и да осъзнае,
че поведението му не било правилно. Св. К. от своя страна отговорил, като
също хванал подсъдимия за ръцете в областта на раменете. Между двамата
мъже започнало взаимно сборичкване, състоящо се в дърпане и бутане,
но размяна на удари нямало.
По време на сборичкването *******ът осъществил контакт с шията,
лявата мишница и предмишница, дясната мишница и предмишница на
подсъдимия.
В началото на физическото съприкосновение *******ът бил във
вътрешността на автобуса с лице към вратата, а току-що върналия се
подсъдим бил от страната на отворената врата, с гръб към нея. По време на
боричкането двамата постепенно се извъртели, като подсъдимият
попаднал във вътрешността на автобуса, а пострадалият К. бил до
отворената врата, с гръб към нея. Подът на площадката на автобуса се
намирал по-високо от пътната настилка, с разлика равняваща се на
външния диаметър на гумата на автобуса
В даден момент, когато пострадалият бил с гръб към отворената
врата и в близост до ръба на площадката на автобуса, подсъдимият
направил опит да се освободи от захвата на пострадалия, при което го
6
оттласнал от себе си замахвайки с ръце *******ът залитнал назад, през
отворената врата, тъй като не намерил опора.
Като видял как *******ът пада назад през отворената врата с гръб
към пътната настилка, подсъдимият протегнал ръце да го хване, но не
успял, поради което св. К. паднал върху пътната настилка, при което ударил
главата си и мигновено изгубил съзнание.
Словесният спор и физическото съприкосновение в автобуса били
наблюдавани от пътниците в него- свидетелите С.Х. и П.В..
Самото физическо съприкосновение между подсъдимия и пострадалия
К. на площадката до средна врата било наблюдавано и от св. А.З. и св. З.Х..
Същите били на спирката срещу „Баня Русалка“ и имали добра видимост към
случващото се.
При падането си по гръб, пострадалият К. ударил силно задната част на
главата си в асфалтната настилка. Ударът бил толкова силен, че пострадалият
изгубил веднага съзнание и останал да лежи по гръб на земята. От едното
му ухо силно започнала да тече кръв.
След като пострадалият получил удар в главата, подсъдимият
мигновено му се притекъл на помощ. Опитал се да го изправи безуспешно
като чул хрипове от задушаване. Обърнал главата му настрани и бръкнал в
устата му, за да му извади езика, за да него глътне. След изваждане на
езика, пострадалият поел въздух. Помощ оказали и други лица сред които
З.Х. и Н.У., които поливали пострадалия с вода и правили опити да го
свестят.
За случая бил подаден сигнал на ЕЕН 112 от свидетелката П.В. и от св.
А.У., като скоро на мястото пристигнали екипи на Спешна медицинска
помощ и МВР.
Пострадалият бил откаран незабавно в неврохирургично отделение, на
УМБАЛ св. Георги, където поради тежкото му състояние и констатирания
остър субдурален хематом на мозъка , бил подложен на спешна черепно-
мозъчна операция.
Видно от заключението на назначената по делото СМЕ по писмени
данни № 305/2018г. на пострадалият К. при описания инцидент са причинени:
-счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво; кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямо мозъчна
хемисфера; кръвоизлив в средното ухо в ляво, които представляват
разстройство на здравето, временно опасно за живота;
-контузия на тялото с охлузване на дясната лакътна става, което е
причинило само болка и страдание, без разстройство на здравето.
Видно от назначената по делото съдебно медицинска експертиза по
определение на съда, изготвена от В.Л. Б. при описания инцидент на
подсъдимия Р.Ж. са причинени кръвонасядания по шията, кръвонасядания по
лявата предмишница, лявата мишница, дясната предмишница и дясната
мишница.
Видно от назначената съдебно психиатрична експертиза, изготвена от
7
вещото лице П. във времето на инкриминирания инцидент подсъдимият Ж. е
имал неудоволствени изживявания, предизвикани от обстановката и
възприето отношение. По това време същият не е бил в състояние на
физиологичен или патологичен афект.
Видно от назначената съдебно-медицинска експертиза, изготвена от в.л.
А.А. при И.К. се констатират: нарушения в слуховия анализатор в ляво-
приемен хипакузис със средна слухова загуба 56 db, както и отклонения във
вестибуларния анализатор-световъртеж от централен произход ,
комбиниран отоневрологичен синдром. Същите се дължат на понесената от
К. черепно-мозъчна травма в ляво и последващо засягане на слуховия и
вестибуларни анализатори на периферно и централни нива.
След претърпяната черепно мозъчна операция пострадалият К. лежал в
болница 13 дни /приет на 19.06.2018г.-изписан на 02.07.2018г./. След като го
изписали 2-3 дни не можел да става и да се самообслужва, повръщал .
Няколко месеца бил в болничен за периода от 19.06.2018г до 29.11.2018г. с
предписан след изписването му от болницата домашно-амбулаторен режим.
Изпитвал световъртежи и главозамайване. Болките в главата
продължавали и понастоящем , но не с висок интензитет.
За период от 15 дни до месец пострадалият К. изпитвал затруднения
с придвижването, олюлявал се, търсел опора.
В периода на възстановяване пострадалият запазил възможност да се
самообслужва- хранене, ходене до тоалетна, къпане, но с помощта на
съпругата му- Т.К..
След преживения инцидент пострадалият изпитвал уплах и стрес.
Въпреки констатираното намаление на слуха пострадалият К. никога не
бил ползвал слухов апарат, не ползвал и по настоящем. Нормално
комуникирал с пътниците, чувал ги добре. Изпълнявал служебните си
функции без проблем.

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Гореизложената фактическа обстановка се установява по несъмнен
начин от събраните по делото доказателства и доказателствени средства и по
конкретно:
-показания на свидетеля И.К., дадени пред настоящия състав, както и на
л. 55 и сл. от НОХД № 8139/2018 г., в частите, прочетени на основание чл.
281, ал. 1, т. 1 от НПК, както и дадени на л.25 от ДП, в частите прочетени на
основание чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.1 НПК;
-показания на свидетелката Т.К., дадени пред настоящия състав, както и
на л. 60 и сл. от НОХД № 8139/2018 г., в частите, прочетени на основание чл.
281, ал. 1, т. 1 и т.2 от НПК;
-показания на свидетеля К.Ж.- дадени пред настоящия състав, както и
на л. 62-гръб от НОХД № 8139/2018 г. в частите, прочетени на основание чл.
281, ал. 1, т. 1 от НПК, както и на л. 19 от ДП, в частите прочетени на
8
основание чл. 281, ал. 5, вр. чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК;
-показания на свидетеля П.В., дадени пред настоящия състав, както и
дадени на л. 57 и сл. от НОХД № 8139/2018 г., в частите, прочетени на
основание чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК, както и на л. 91-гръб по ВНОХД №
449/2020 г., в частите прочетени на основание чл. чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК,
както и на л. 18-гръб от ДП в частите прочетени на основание чл. 281, ал. 5,
вр. чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК;
-показания на св. А.З., дадени пред настоящия състав, както и д на л.
22-гръб от ДП в частите, прочетени на основание чл. 281, ал. 5, вр. чл. 281,
ал. 1, т. 1 от НПК;
-показания на свидетелката З.Х., дадени пред настоящия състав, както и
на л. 23 от ДП, в частите прочетени на основание чл. 281, ал. 5, вр. чл. 281,
ал. 1, т. 2 от НПК, както и на л. 60 от НОХД № № 8139/2018 г., в частите
прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК;
-показания на свидетеля А.У. дадени пред настоящия състав, както и на
л. 21 от ДП, в частите прочетени на основание чл. 281, ал. 5, вр. чл. 281, ал.
1, т. 1 от НПК, както и на л. 61-гръб от НОХД № 8139/2018 г., прочетени на
основание чл. 281, ал.1, т.1 и 2 НПК;
-показания на свидетеля Н.У., дадени пред настоящия състав;
- показания на свидетеля С.Х., дадени на л. 57 от НОХД № 8139/2018 г.,
и л. 185 от ВНОХД № 449/2020 г., прочетени със съгласието на всички страни
на основание чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК и на л. 20 от ДП, прочетени със
съгласието на всички страни на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 от НПК;
-способи за доказване: сред които Съдебно медицинска експертиза по
писмени данни № 305/2018г., изготвена от вещото лице Я.; съдебно
медицинска експертиза по определение на съда, изготвена от вещото лице Б.;
съдебно психиатрична експертиза, изготвена от вещото лице П.; съдебно
медицинска експертиза, изготвена от вещото лице А.А.;
-писмени доказателства, представени по делото, сред които СМУ №
681/2018г. СМУ № 667/2018г., Протокол за оглед на местопроизшествие,
ведно с приложен фотоалбум, медицинска документация, представена от
УМБАЛ св. Георги, справка за съдимост, характеристична справка, заповед за
задържане, трудов договор № 191 и допълнително споразумение към него от
дата 20.11.2015г., допълнително от 03.01.2017г., допълнително споразумение
№ 124/02.01.2018г., длъжностна характеристика, удостоверение изх.№
20181018124816/18.10.2018г., пътен лист № 269017, болнични листове,
медицинска документация, предоставена от ЦСМП, амбулаторен лист №
473/04.03.2020г., ведно с приложени изследвания.

В посочения доказателствен материал са налице следните
противоречия относно релевантните обстоятелства, приети за
установени от фактическа страна.
Първото съществено противоречие е относно обстоятелството дали
пострадалият К. е хващал за ръцете св. Ж. и дали я е ритал. Съдът кредитира
9
заявеното от св. К., че подобно посегателство не е имало, предвид
последователността, устойчивостта и категоричността, с които е заявено това
обстоятелство, както по време на разпита му, така и по време на очната му
ставка със св. Ж..
От друга страна св. Ж. споменава за физическото посегателство спрямо
нея за първи път едва при разпита си на съдебна фаза, като на ДП
подобни твърдения не е излагала, въпреки че разпитът се е провел само
няколко дни след инкриминирания инцидент. В тази връзка съдът намира за
безкрайно нелогично и житейски неиздържано обяснението, което тя дава за
това обстоятелство, а именно, че на ДП била стресирана и уплашена. Именно
това заявено притеснено състояние е предполагало, ако свидетелката
действително е била пострадала от действията на *******а, да заяви това
обстоятелство пред полицията още в най-ранния момент, когато е била
разпитвана при описание на цялостния механизъм на развитие на
инкриминираната ситуация.
Още повече, че не съществува пълно съответствие между твърденията
на свидетелката за естеството на физическото съприкосновение между нея и
*******а и обективните данни от представеното от нея СМУ 618/2018г., сред
които са кръвонасядания по мишницата, като същевременно свидетелката
Ж. не твърди подсъдимият да я е хващал в тази област.
Още повече, че СМУ 618/2018г. е издадено една седмица след
инкриминирания инцидент, през което време съществува реална
възможност отразените в него наранявания да са получени по най-
разнообразни механизми, несвързани с поведение на пострадалия К.. В тази
връзка следва да се посочи, че СМУ на подсъдимия № 667/2018г. е издадено 4
дни по-рано от това на св. Ж..
Аргумент за дискредитиране на показанията на св. Ж., че между нея и
*******ът е имало физическо съприкосновение е и обстоятелството, че за
подобен контакт не свидетелства нито един от свидетелите очевидци,
пътуващи в автобуса /С.Х., П.В., А.У./. Не свидетелства за подобно
обстоятелство и самия подсъдим. Действително възможно е, както твърди
защитата, липсата на това възприятие да се дължи на зрителния ъгъл на
наблюдение от всяко едно лице, но факта, че нито един от четиримата не е
забелязал подобно съприкосновения, няма как да не бъде ценено от съда
съвкупно с всички останали установени обстоятелства.
Поради изложените съображения съдът намира, че тези твърдения на
Св. Ж. са плод на предприетата линия на защита и резултат от естествения й
стремеж да смекчи степента на обществена укоримост на поведението на
нейния съпруг, чрез експлициране на неправомерността в действията на
пострадалия.
Права е защитата в пренията, че в наказателния процес не съществуват
преклузии и че събиране на доказателства не може да се откаже на база
закъсняло ангажиране на доказателственото искане. В случая обаче не става
въпрос за допустимост на показанията на св. Ж. и на представеното от нея
10
СМУ (като безспорно те са допустими и годни доказателствени средства), а
за оценка на тяхната достоверност, като съдът е властен по вътрешно
убеждение, съобразявайки всички обстоятелства по делото да прецени дали
да даде вяра на тези твърдения или не, като в случая както се изясни по-горе
момента на излагане на твърденията, че *******ът е имал физическо
съприкосновение със св. Ж. е само едно от обстоятелствата, комплексно
оценени от съда, за да ги дискредитира.
Не на последно място е права защитата и че по делото липсват данни св.
Ж. да се е самоувредила, за да представи по делото цитираното СМУ.
Предвид всичко гореизложено, обаче липсват и доказателства, които да
свържат нараняванията по св. Ж. именно с поведение на пострадалия и то
точно по време на инкриминираната ситуация, а не с друг източник на
нараняване. В този смисъл заявеното в СМЕ, че причинените наранявания
отговарят да са причинени по механизъм на стискане с ръка и ритане с крак,
както сочи св. Ж. по никакъв начин не изключва това съприкосновение с
идентично съдържание (стискане и ритане), да е извършено от трето лице,
различно от пострадалия.

Съществено противоречие в доказателствения материал е налице
досежно обстоятелството нанасял ли е подсъдимия удари с ръце в главата
на пострадалия К. или съприкосновението между двамата мъже се е
състояло само в бутане и дърпане:
-пред настоящия състав св. К. съобщава за удари в слепоочието с ръка,
като именно в резултат от тези удари той изпаднал в несвяст;
-при разпита си при предходното гледане на делото от ПРС и на ДП св.
К. не съобщава за удари, а само за боричкане под формата на дърпане и
бутане;
-свидетелката П.В. съобщава пред настоящия състав, а и при
предходното гледане на делото от ПРС, че след като се върнал подсъдимият
ударил пострадалия по лицето с ръка;
-при разпита си пред настоящия състав свидетелката З.Х. заявява, че
между двамата мъже е имало само хващане и боричкане, но не и удари.
Съдът кредитира заявеното от св. З.Х., че подсъдимият не е нанасял
удари с ръце по главата на пострадалия.
От една страна свидетелката Х. е била последователна в тези си
показания при всичките й разпити на ДП и на съдебна фаза. От друга страна
същата изрично потвърди, че от мястото където е стояла на спирката, е
имала чудесна видимост към случващото се още от момента преди
подсъдимия да слезе от автобуса и впоследствие да се върне. Не на последно
място за свидетелката се установи, че няма семейни обвързаности със
страните по делото и в този смисъл е незаинтересована от изхода на спора.
Освен това заявеното от нея кореспондира със заявеното от самия
пострадал при първите му разпити на ДП и пред съда, които са били в
много по-скорошен момент и когато спомените му са били по пресни.
11
От друга страна, доводите на свид. К., че за първи път пред настоящия
състав е заявил за удари в областта на слепоочието, но не и при разпита си на
ДП, защото не бил питан по този въпрос- звучат също толкова житейски
нелогични и невероятни, като обясненията на свид. Ж. по въпроса защо не
била казала още на ДП за твърдяното физическо посегателство от
пострадалия върху нея. И в двата случая ясно прозира не стремеж за
добросъвестно изложение на обстоятелствата по делото, а „за натъкмяване“
на показанията съобразно останалите доказателства, което е ясна индикация,
че те не следва да се кредитират в посочената част. При положение, че
именно св. К. е пострадал от престъплението логично и очаквано е същият да
изложи при разпита си още в първия възможен момент пред полицията,
непосредствено след инцидента, всичко което знае за случая, както за
претърпените увреди, така и за нанесените му удари, а не да премълчава за
посегателства върху личността му.
Не на последно място следва да се отбележи и че след прочитане на
показанията на св. К. в тази част, дадени на ДП на основание чл. 281, ал.4,
вр.ал.1, т.1 НПК същият призна, че е бил хванат от подсъдимия за работната
жилетка.
Действително казаното за св. Х., че е незаинтересован свидетел важи и
за св. В., която излага противоположни твърдения. Аргументът на съда да
отдаде предпочитание именно на заявеното от св. Х., че удари от страна на
подсъдимия не е имало, освен всичко гореизложено е и че то съответства
изцяло:
-както на заявеното от лицата, които са заинтересовани от изхода на
делото в полза на провежданата защитна линия- подсъдимия и неговата
съпруга- свид. Ж.;
-така и на заявеното от свидетеля А.У., който е колега на св. К., което
предполага възможна заинтересованост в негова полза, но въпреки това
заявява, че удари не е видял;
-така и на показанията на останалите незаинтересовани по делото
свидетели- С.Х. и А.З.. И за двамата свидетели не се констатират
обстоятелства, които да предполагат недобросъвестност на изложеното от
тях, а същевременно са категорични, че нанасяне на удари от подсъдимия не е
имало.
Действително св. З. е била извън автобуса, но изрично уточни, че от
мястото където се е намирала на спирката, подобно на св. Х. е имала отлична
видимост, като на нарочен въпрос на страните и съда изрично уточни, че
между подсъдимия и пострадалия е имало само дърпане и бутане, но не и
размяна на удари с ръце.
Не на последно място следва да се съобрази и че в приложената по
делото медицинска документация и СМЕ няма данни за външни
повърхностни наранявания в областта на слепоочието или главата на
пострадалия, каквито биха били налице, ако нараняването на мозъка и черепа
са получени в резултат от удари с ръце нанесени от подсъдимия, а не при
12
падане от височина, с гръб върху пътната настилка.

Противоречие е налице между показанията на св. К. и св. Ж. и досежно
точното място на сядане на подсъдимия и св. Ж., като съдът кредитира
показанията на св. Ж., че седнала на първа седалка след средна врата, а
подсъдимият в задната част на автобуса на последна седалка, доколкото при
поставяне на свидетелите в очна ставка свидетелката Ж. категорично
потвърди твърденията си, докато пострадалият К. бе уклончив и заяви липса
на конкретен спомен. Освен това заявеното от св. Ж. в тази част съответства
на обясненията на подсъдимия.

Мнимо противоречие съществува между показанията на свидетеля К. от
една страна и показанията на св. Ж. и обясненията на подсъдимия от друга
относно обстоятелството дали подсъдимия е отправял обидни думи към св.
К.. Пострадалият К. свидетлства, че чул по свой адрес от подсъдимия думата
„малоумник“, докато семейство Ж.и в разпитите си изобщо не споменават
произнасянето на подобни фрази. Съдът кредитира показанията на св. К.,
доколкото съответства на заявеното в прочетените показания на св. П.В. от
ДП, в които тя съобщава, че подсъдимият обидил *******а. Заявеното от св.
К. отговаря и на цялостното развитие на ситуацията и по-конкретно на
безспорното обстоятелство, че св. Ж. подканяла съпруга си да не се
„разправя“ и да слиза по бързо, доколкото се страхувала от ескалация на
спора. Тези безспорни обстоятелства кореспондират именно на фактическо
положение, при което има взаимна размяна на обиди, за да се достигне до
ескалация, а не само на едностранен вербален поток.
Не на последно място според съда противоречието действително е
мнимо, а не реално, доколкото обстоятелството, че подсъдимият Ж. и
свидетелката Ж. не споменават за отправени обиди от страна на подсъдимия
(отрицателен факт), не е равнозначно на категорично отричане на това
обстоятелство (положителен факт).
За пълнота на изложението следва да се посочи, че действително в хода
на разпита си пред настоящия състав свидетелят К. бе колеблив дали точно
подсъдимия е произнесъл конкретната дума „малоумник“ или“ или някое от
другите лице, които е отправяло обиди спрямо него. Посоченото колебание,
обаче бе преодоляно след прочитане показанията на свидетеля, дадени при
предходното разглеждане на делото от ПРС, като свидетелят изрично уточни,
че колебанията се дължат на това, че първоначално е имал съмнение дали
мъжкия глас, от който са дошли тези думи е бил точно на подсъдимия, но в
хода на развитие на ситуацията се убедил в това обстоятелство. Даденото от
пострадалия логично обяснение за проявеното от него колебание е още един
аргумент за кредитиране на показанията му в тази част.
Посоченото не се разколебава от прочетените на основание чл. 281,
ал.1, т.2 НПК показания на свид. К., че и някаква жена нарекла съпруга й
малоумник, доколкото сам той признава, че няколко лица са му отправяли
13
обидни думи, като е напълно възможно освен подсъдимия и друго лице да е
отправило тази дума.

Мнимо противоречие съществува и между заявеното от св. Ж. и св. К.
пред настоящия състав дали последният е имал пререкания с жени в автобуса,
преди спора с подсъдимия. Съдът кредитора заявеното от св. Ж., че такъв
конфликт с възрастна жена е бил налице, доколкото кореспондира, както със
заявеното от подсъдимия, така и с признанията на св. К. по-рано в същия
разпит, че и други лица от автобуса изразявали недоволство от температурата
и отправяли обиди към него. Освен това според съда противоречието е
мнимо, а не реално, доколкото точните думи на свид. К. са „скандали не е
имало“, като тук от значение е субективната интерпретация на подсъдимия
за съдържанието на понятието „скандал“, като това твърдение само по себе си
не изключва по дефинитивен начин наличието на пререкания с по-нисък
интензитет. Още повече, че след прочитане на показанията му в тази част,
дадени при предходното разглеждане на делото от ПРС пострадалият призна,
че и други лица са изразявали недоволство от температурата в автобуса.

Формално противоречие съществува между:
- заявеното от свидетелката Ж. пред настоящия състав, че пострадалият
хванал подсъдимия в областта на раменете;
- заявеното от нея при разпита й при предходното разглеждане на
делото пред ПРС, че хващането е било в областта на ръцете;
- заявеното от нея самата на ДП , че хващането било за врата;
- заявеното от св. К. пред настоящия състав, че изобщо не е хващал
подсъдимия, доколкото ръцете му били заети с билети и стотинки.
Съдът намира, че противоречието бе успешно отстранено след
прочитане показанията на свидетелката Ж., която уточни, че *******ът
първоначално е хванал съпругът й за ръцете, но в областта на раменете,
като съдът кредитора именно това уточнение, доколкото съответства на
обясненията на подсъдимия, а и на обективните находки, удостоверени в
СМУ № 667/2018г., като от съпоставката между уточнението на св. Ж. и
удостовереното в СМУ може да се изведе динамична снимка на развитието на
ситуацията- първоначално пострадалият е хванал подсъдимия за двете ръце в
областта на раменете, а в последствие в резултата от боричкането, по
естествен път ръцете му са се приплъзнали към двете мишници и
предмишници и към врата, като съвсем логично именно в тези области са
констатирани наранявания от СМУ и от СМЕ.
В този смисъл са и съответстващите показаният на св. В., която е
забелязала двамата мъже в момента от развитие на ситуацията, когато вече се
държали в областта на яките.
От друга страна твърденията на св. К. освен, че са безкрайно
нелогични, се опровергават и от останалите разпитани по делото свидетели-
С.Х., П.В. и А.З., които с положителност установяват, че двамата мъже
14
взаимно се хванали и се сборичкали.
Действително св. З. свидетелства, че при падането на пострадалия се
разхвърчали билети и стотинки. Посоченото обаче не може да служи като
аргумент за кредитиране показанията на св. К., доколкото е изцяло възможно
и логично тези предмети да са били в джобовете на пострадалия и отново да
се разхвърчат при падането му през отворената врата. Посоченият извод е
особено важим на фона на категоричните показания на самата св. З., че
въпреки разхвърчалите се билети и стотинки тя с положителност забелязала
как и пострадалият хваща подсъдимия, както и с оглед внесеното от нея
уточнение, че звукът от стотинки се е чул едва след падане на пострадалия на
земята, а не по време на боричкането.

Съществено противоречие е налице и относно обстоятелството дали
пострадалият е отправял обидни думи спрямо подсъдимия и ако да-какви.
- според заявеното от св. Ж. пред настоящия състав думите са „Слизай,
мухльо!“ и „Ела, де, ела да видиш“;
- според заявеното от нея на ДП думите са „тъпак“, глупак“;
- св. К. пред настоящия състав заявява, че не помни да е произнасял
обидни думи, но и не го отрича и че подсъдимият твърдял, че го бил нарекъл
глупак. По-късно в разпита си св. К. пък твърди, че думата глупак употребил
при слизането на подсъдимия от автобуса, като не си спомнял за думите
„мухльо“ „келеш“ .
Съдът кредитира заявеното от свидетелката Ж. пред настоящия състав,
а именно, че обидни думи е имало и те са били именно „Слизай, мухльо!“ и
„Ела, де, ела да видиш“, доколкото след прочитане на показанията,
свидетелката изрично заяви, че поддържа именно заявеното пред съда, като
противоречията обясни с особеното й емоционално състояние пред
полицията.
Освен това заявеното от свидетелката пред настоящия състав изцяло
съответства с показанията на незаинтересованите свидетели-очевидци С.Х. и
П.В., така и с показанията на св. А.У., дадени на ДП, прочетени на основание
чл. 281, ал.5, вр. ал.1, т.1 НПК, а и с обясненията на подсъдимия.
От друга страна показанията на св. К. в тази част са безкрайно
уклончиви, противоречиви, непоследователни, поради което и съдът не ги
кредитира.

Чисто формални противоречия съществуват между заявеното от св. С.Х.
на ДП и заявеното от него самия при разпита му пред съда при предходното
разглеждане на делото от ПРС, доколкото на съдебна фаза е заявил, че не си
спомня да се осъществили редица обстоятелства, за които е бил категоричен
на ДП, че са се осъществили. Съдът кредитира изцяло заявеното от свидетеля
на досъдебна фаза, доколкото, разпитът е било по-скоро до инкриминирания
инцидент, когато спомените на свидетеля са били в значителна степен по
ясни.
15

Противоречие е налице и в показанията на всички разпитани по делото
лица досежно обстоятелството дали площадката на пода на автобуса е била на
едно ниво с пътната настилка или по-високо от нея. Съдът намира, че тези
противоречия са изцяло обясними, доколкото се касае за субективни оценки
на обективен факт, поради което и единствения сигурен източник, въз снова
на който може да се преодолее визираното противоречие е фотоалбума към
огледния протокол, от който е видно, че площадката и пътната настилка не са
на едно ниво, а площадката е над пътната настилка, като разликата е
външния диаметър на гумата на автобуса.
Аналогично е положението и досежно обстоятелството дали
пострадалият е изпаднал в безсъзнание след удара по главата, като отделните
свидетели излагат различни свои възприятия. Съдът намира, че досежно
това обстоятелство не може да се довери на свидетелите, доколкото
показанията им в тази част представляват субективна оценка за обективно
медицинско състояние, поради което за надлежна доказателствена основа
приема само отразеното в приложената по делото медицинска документация
и по-конкретно етапна епикриза и епикриза, в които изрично е
отбелязано, че св. К. изпаднал в безсъзнание.
Несъществено противоречие в събрания по делото доказателствен
материал е налице и относно точната продължителност на времето, през
което пострадалият е ползвал болничен, като досежно това обстоятелство
съдът кредитира данните, черпени от приложените по делото болнични
листове, а именно от 19.06.2018г до 29.11.2018г., предвид обективния
характер на тези доказателства.

Противоречие съществува и досежно точния период от време, през
който подсъдимият бил хоспитализиран, като пред настоящия състав свид. К.
посочи 10 дни, а при предходното гледане на делото пред ПРС -13 дни. Съдът
кредитира прочетените на основание чл. 281, ал.1, т.1 НПК показания на
свидетелката в тази част, доколкото съответстват на приложената по делото
медицинска документация- епикриза, от която е видно, че пострадалият е
хоспитализиран на 19.06.2018г. и е изписан на 02.07.2018г.
Несъществено противоречие в събраните по делото гласни
доказателствени средства е налице и досежно точното място, където се е
разиграло физическото съприкосновение между пострадалия и подсъдимия,
доколкото отделните свидетели сочат различни части на автобуса. Досежно
това обстоятелство съдът кредитира изцяло съответстващите си изявления на
подсъдимия и на пострадалия, че това се е случило на площадката до средна
врата. Според настоящия състав, доколкото именно тези две лица са
участвали в свадата и са били засегнати от нея, то е нормално да имат най-
коректни спомени за точното им местоположение в сравнение със
страничните наблюдатели.

16
Противоречие е налице в показанията на св. К. и досежно точните
признаци на здравословното състояние на пострадалия след инцидента:
-при разпита по НОХД 8139/2018г. същата е заявила тежки последици-
чак на петия месец накрая започнала да го пуска да ходи сам до магазина. В
началото мъжът й не можел да ходи без придружител. Тя го придружавала
навсякъде, включително и до тоалетната.
-пред настоящия състав твърдения за подобни тежки последици
липсват.
Съдът кредитира изцяло заявеното пред настоящия състав, предвид
изричното становище в този смисъл на св. К. след прочитане на показанията
й.

Формално противоречие съществува в показанията на свид. А.З.
досежно обстоятелството дали подсъдимия е правил опит да хване
пострадалия след залитането му през отворената врата, доколкото на ДП е
потвърдила това обстоятелство с категоричност, а при разпита пред
настоящия състав свидетелката е била уклончива. Посоченото формално
противоречие бе отстранено след прочитане на показанията на свидетелката,
като тя категорично заяви, че поддържа заявеното на ДП, че е имало опит от
подсъдимия да задържи пострадалия. Това уточнение съдът кредитира,
доколкото изцяло съответства на показанията на св. Ж. и на обясненията на
подсъдимия.

Други съществени противоречия в събрания доказателствен материал,
които да са относими към приетата за установена от съда релевантна
фактическа обстановка не се наблюдават, поради което и по аргумент за
обратното от чл. 305, ал.3 НПК не се дължи по-нататъшното им обсъждане.
Досежно обясненията на подсъдимия съдът съобрази трайно
установеното в съдебната практика положение, че те имат двойствена
правна природа- като са едновременно средство за защита и годно
доказателствено средство, чиято доказателствена стойност не може да бъде
априори игнорирана при формиране фактическите изводи на съда.
Решаващият състав следва да ги подложи на внимателна преценка с оглед
тяхната логичност, последователност, вътрешна безпротиворечивост и
житейска издържаност, както и да ги съпостави с целия събран по делото
доказателствен материал. Едва след извършването на всички тези
процесуални действия съдът следва да реши дали да ги кредитира или не.
Така изрично Решение №92/05.07.2018 по дело №298/2018 на ВКС,
Решение №110/18.07.2019 по дело №472/2019,Решение № 218 от 16.01.2018 г.
по н. д. № 1060 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение,
Решение № 69 от 28.04.2014 г. по нак. д. № 1392 / 2013 г. на Върховен
касационен съд, Решение №173/18.12.2019 по дело №735/2019, Решение № 15
от 8.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 2983/2011 г., I н. о, Решение № 619 от
26.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 622/2008 г., I н. о, Решение № 453 от
17
14.12.2009 г. по н.д. № 462/ 2009 г. на Върховен касационен съд и много
други.
В конкретния случай относно всички положителни факти, за които
подсъдимият е изложил изрични твърдения съдът намира, че обясненията му
не се опровергават от нито едно кредитирано по делото доказателство,
нещо повече- напълно съответстват на показанията на св. Ж., поради което и
съдът изцяло ги кредитира като годно доказателствено средство и базира
върху тях фактическите си изводи.
Относно обстоятелствата, които подсъдимият не отрича пряко, но и не
споменава в обясненията си-вече бяха изложени мотиви по-горе.

От назначените експертизи съдът намира, че не може да се кредитира
само и единствено СМЕ, изготвена по определение на съда от В.Л. Б. в частта,
с която се приема, че констатираните със СМУ 618/2018г. уреждания са
причинени на св. Ж. при инкриминирания инцидент от пострадалия К.. В тази
част експертизата се базира на показанията на св. Ж., дадени на съдебна фаза,
за които по-горе се изложиха съображения, че следва да се дискредитират в
посочената част.
Относно останалите части на СМЕ, изготвена от в.л. Б., както и относно
СМЕ, изготвена от в.л. Я., СМЕ, изготвена от в.л. А. и СПХЕ, изготвена от
в.л. П. съдът намира, че същите следва да бъдат изцяло кредитирани като
неоспорени от страните, отговарящи на поставените задачи и небудещи
съмнение за тяхната обоснованост.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че за настоящия
състав не съществува пречка да ползва заключенията на:
съдебно-медицинска експертиза, назначена при предходното
разглеждане на делото от първата инстанция, находяща се на л. 92 от
НОХД № 8139/2018 г., изготвена от д-р М. К. Б.;
съдебно-психологична експертиза, назначена при предходното
гледане на делото от първата инстанция, находяща се на л. 136 от
НОХД № 8139/2018 г., изготвена от д-р М.П.;
съдебно-медицинска експертиза, назначена от въззивната инстанция,
находяща се на л. 163 от ВНОХД № 449/2020 г., изготвена от д-р А. Г.
А..
В тази връзка следва да се посочи изричното разрешение дадено от ВКС
в Решение №106/28.05.2018 по дело №266/2018 на ВКС, в което изрично се
чете: „На първо място, не са правилни аргументите на въззивния състав, че
заключението по повторната СМЕ в състав Х., П. и Х., след като е дадено
по друго НОХД, а не непосредствено пред състава, разглеждащ третото по
ред НОХД № 242/16 г., не съществува в правния мир и като такова не следва
да бъде съобразявано. Няма спор, че съдът може да основава решенията си
само въз основа на доказателствени материали, които той е събрал и
проверил лично /чл.18 от НПК/. Това не означава, че когато той е наясно, че
18
съществуват материали, събрани пред друг съд в рамките на същото
наказателно производство, той следва да ги игнорира, тъй като по този
начин не би могъл да обезпечи изпълнението на задължението си да
достигне до обективната истина и да вземе решение съобразно изискването
на чл. 14 от НПК – по вътрешно убеждение, което да е основано на
обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по
делото. Вярно е, че НПК не познава механизъм за приобщаване на експертно
заключение, дадено пред друг съдебен състав, аналогичен на този по чл. 279 и
чл. 281 НПК, но това не означава, че когато на съдебния състав е известно,
че друг предходен състав по делото е допуснал и изслушал експертно
заключение, той не би могъл да стори същото. Окръжен съд – Шумен не
само по искане на страните, но и служебно е следвало да констатира този
факт при условие, че повторната тройна експертиза е назначавана и
изслушвана при двете предходни първоинстанционни разглеждания на
делото, и сам да я назначи и изслуша отново .“
В изпълнение на принципните постановки, залегнали в цитираното
решение, настоящия състав отново е допуснал и назначил посочените
експертизи, като за тяхното допускане се съдържа нарочно определение на
основание чл. 248, ал.1, т.7 НПК в разпоредително заседание, прочел е
заключенията и ги е приел след непосредствен разпит на вещото лице или по
реда на чл. 282, ал.3 НПК, поради което те представляват част от събраната по
делото годна доказателствена съвкупност, върху която могат да се базират
изводите на съда.

ОТ ПРАВНА СТРАНА

С оглед приетите за установени факти се доказа от правна страна, че на
19.06.2018 г. в гр. Пловдив, подсъдимият е причинил на И. А. К., ЕГН
**********, в качеството му на длъжностно лице – ******* в „Хеброс бус“
АД, при и по повод изпълнение на службата му като *******, средна телесна
повреда, изразяваща се в:
- счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво;
- кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямо мозъчна
хемисфера;
- кръвоизлив в средното ухо в ляво,
довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота -
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НКС

При анализа от правна страна на първо място следва да се отбележи, че
съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в
Постановление № 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС, при телесните
увреждания е възприет т.нар. принцип на поглъщане, като правната
квалификация на деянието се определя само от най-тежката като вид
19
телесна повреда, а евентуално причинени допълнителни по-леки форми на
увреждане могат да се отчитат само при индивидуализация на евентуално
налагано наказание.
В този изричен смисъл и Решение № 99 от 27.02.2013 г. по нак. д. №
83/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 93/10 март 2015 г.,
наказателно дело № 26/2015 година на ВКС
С оглед гореизложеното от значение за правната квалификация на
деянието са само посочените по-горе увреждания, които поотделно и в
съвкупност са довели до разстройство на здравето, временно опасно за
живота, представляващо средна телесна повреда, съгласно изричния текст на
чл. 129, ал.2, вр. ал.1 НК.
Констатираните от СМЕ други по-леки увреждания (контузия на тялото
с охлузване на дясната лакътна става, което е причинило само болка и
страдание, без разстройство на здравето) следва да бъдат отчетени само при
индивидуализация на наказателната отговорност, но нямат значение за
надлежната правна квалификация и отговорността на дееца.

Според задължителната съдебна практика- т.13 от Постановление № 3
от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС „…Разстройството на здравето, временно
опасно за живота, представлява такова болестно състояние, при което
чрез увреждане на различни части на организма се поражда опасност за
живота на увредения. Тази опасност трябва да бъде реална, а не
абстрактна, несигурна или предполагаема. Реална е опасността, при която
възможността за запазване на живота или за настъпване на смъртта е
еднакво възможна, без да се взема предвид медицинската интервенция. Тази
опасност трябва да съществува от момента на увреждането до
възстановяване здравето на увредения.
В съдебната практика правилно се приема, че сътресението на мозъка
представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота,
винаги когато е довело до изпадане в състояние на безсъзнание, макар и за
кратко време. Леките мозъчни сътресения, като зашеметяване,
дезориентиране, малки смущения в сърдечната дейност и други подобни,
които не довеждат до пълно безсъзнание, не съставляват средна телесна
повреда по смисъла на закона…“
Предвид цитираните задължителни указания съвсем законосъобразно
констатираните увреждания:
- счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво;
- кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямо мозъчна
хемисфера;
- кръвоизлив в средното ухо в ляво
са преценени от СМЕ като двоели до разстройство на здравето
временно опасно за живота.
20
В тази насока следва да се съобрази и че трайната съдебна практика
след ППВС 3/1979 приема, че разстройство на здравето временно опасно за
живота при сътресение на мозъка може да е налице, дори и ако до загуба на
съзнание да не се е достигнало, ако е констатирано мозъчно контузионно
огнище, което представлява достатъчно реална опасност.
Така Решение № 48/ 07.02.2014 година, II наказателно отделение,
наказателно дело № 2374/2013 година на ВКС.
В конкретния случай се установява от назначената по делото СМЕ и от
приложената медицинска документация:
- че пострадалият в резултат от нанесените увреждания в частта на
главата е загубил съзнание;
-на същият е причинен субдурален хематом, който е наложил в
условията на спешност и неотложност да се извърши живото спасяваща
операция на черепа,
поради което поставените от законодателя изисквания за
съставомерност на увреждането като разстройство на здравето временно
опасно за живота, даже са преизпълнени.

По делото не съществува спор за авторството на деянието. Освен това
то се установява:
- от всички събрани гласни доказателства (свидетелски показания),
- от заключението на СМЕ, че причинените увреждания се намират в
пряка причинна връзка с поведението на подсъдимия и предприетото от него
физическо съприкосновение с пострадалия, изразило се в хващане за яката,
последвано от взаимно сборичкване, съпроводено с взаимно бутане и
дърпане.
Спорният въпрос е относно това:
-дали общественоопасния резултат е причинен виновно или
представлява случайно деяние;
-ако е налице вина, то каква е нейната форма-умисъл или
непредпазливост.

Съгласно чл. 15 НК не е виновно извършено деянието, когато деецът не
е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на
общественоопасните последици. Тази разпоредба е безпротиворечиво
тълкувана в теорията, която подчертава, че при случайното деяние не са
налице елементите нито на умисъла, нито на непредпазливостта, като липсата
на вина е възможна в няколко алтернативни хипотези:
а) ако деецът изобщо не е бил длъжен да съзнава и предвиди
общественоопасните последици и тогава въпрос за възможност изобщо не се
поставя;
б) ако е бил длъжен да съзнава общественоопасните последици, но в
конкретната обстановка се е намирал в невъзможност да стори това.
Посоченото, обаче е важимо само доколкото деецът не се е поставил сам с
21
предшестващо виновно поведение в такава невъзможност. Невъзможността
може да се дължи на първо място на обективни обстоятелства, при които е
осъществено деянието. Невъзможността на следващо място може да е
свързана и със самоличността на самия деец, когато например са необходими
специални знания и умения, които той е нямал, но не е и бил длъжен да
притежава;
в) ако представата за общественоопасните последици реално се е
очертала в съзнанието на дееца преди тяхното настъпване, но по време,
когато вече не е бил в състояние да направи нещо за тяхното
предотвратяване. Посоченото положение също е важимо само доколкото
деецът не се е поставил сам с предшестващо виновно поведение в положение
съзнанието за общественоопасните последици да се формира у него със
закъснение.
Така Наказателно право на РБ. Обща част. Книга Втора. Автор Иван
Ненов, под нова редакция на Александър Стойнов, издателство Софи Р, 1992,
стр. 123-124, както и Наказателно право. Обща част, Александър Стойнов,
Сиела 2008, стр.277.
Подобно на непредпазливостта, онова, което деецът е длъжен и е
могъл да предвиди във всеки конкретен случай се установява като се
съобразяват правилата на внимателност, грижливост, обмисленост,
изработени от практиката, науката, техниката, които в редица случаи са и
предмет на нарочна нормативна или поднормативна регулация. Така И.Н. цит.
съч. стр. 112-113.

Въз основа на гореизложените теоретични достижения практиката
приема следните положения досежно случайното деяние:
-то е налице само ако са налице фактори, при които деецът е бил
поставен в невъзможност да предотврати настъпването на вредните
последствия и то само при условие, че не е нарушил никакви свои
задължения произтичащи от съответната нормативна или
поднормативна регламентация, които да се намират в причинна връзка с
причинения резултат. Така Решение № 1 от 26.01.2016 г. по н. д. № 1581 /
2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 154/ 31 октомври 2017 год.,
наказателно дело № 654/2017 год. на ВКС;
- при случайното деяние вредните последици настъпват по причини
(фактори на средата, поведение на трето лице или на самото пострадало
лице), които са стоящи изцяло извън съзнателните възможности на дееца,
поради което той нито е бил длъжен, нито е могъл да ги предотврати. Така
Решение № 195 от 23.05.2014 г. по нак. д. № 387/2014 г. на Върховен
касационен съд;
- обективно не са съществували никакви общоизвестни или
създадени по съответен ред разпоредби, правила, ограничения,
разрешения и пр. в съответната област, които деецът да е бил длъжен да знае
и да спазва. На следващо място, ако обективно такива правила са
22
съществували, деецът да ги е спазил, но въпреки това общественоопасните
последици да са настъпили. Така Решение № 195 от 23.05.2014 г. по нак. д. №
387/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение №257/09.06.2015 по дело
№571/2015 на ВКС, Решение №24/07.03.2019 по дело №31/2019 на ВКС,
Решение № 257 от 09.06.2015 г. по н. д. № 571 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 318 от 11.VIII.1988 г., по н.д. № 315/88 г.;
- точното тълкуване на правната норма на чл. 15 НК означава, че деецът
не е могъл да предвиди общественоопасните последици по време, когато той
все още е могъл да ги предотврати. Така Решение № 767 от 11.11.1991 г. по н.
д. № 648 / 91 г., I н. о
-не е налице случайно деяние, ако опасността е възприета от дееца едва
в момент, когато вредните последици вече са непредотвратими, но късното
възприятие или закъснялата възможност за реакция се дължи на
собственото предшестващо противоправно поведение на дееца, като тук
намира приложение общия принцип, че никой не може да черпи права от
собствената си недобросъвестност и да се позовава на невъзможност, която
сам виновно е създал. Така Решение №45/10.04.2020 по дело №103/2020 на
ВКС, Решение №212/02.12.2019 по дело №853/2019 на ВКС, Решение
№81/17.05.2019 по дело №216/2019 на ВКС, Решение № 1 от 26.01.2016 г. по
н. д. № 1581 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 47 от
19.03.2014 г. по нак. д. № 2415/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 446 от 28.X.1985 г., по н.д. № 424/85 г., III н.о, Решение № 875 от
12.IХ.1976 г. по н. д. № 718/76 г., III н. о.
-задължението и възможността да се предвиди в конкретна ситуация
настъпването на общественоопасните последици може да се извежда от
житейски и професионален опит на дееца и особеностите на конкретната
обстановка. Така Решение №205/12.11.2018 по дело №543/2018 на ВКС.
В конкретния случай не са налице условията за приемане, че деянието е
случайно. С оглед:
-възрастта, житейския опит и данните за нормалното психическо
развитие на подсъдимия;
-конкретните особености на обстановката- дърпане и бутане между
двама мъже в близост до отворената врата на автобус, като пода на автобуса
се намира на известна височина над пътното платно и при положение, че
по време на свадата двамата мъже се извъртели и пострадалият застанал с
гръб и в близост до отворената врата
Предвид гореизложеното в никакъв случай не може да се приеме, че с
оглед общо важимите изисквания за внимателност и грижливост при
изпълнение на конституционно установената забрана да не се посяга
върху телесния интегритет на трети лица, деецът не е могъл или не е бил
длъжен да предвиди общественоопасните последици.
Не е налице и условието вредите да са настъпили в резултат от
фактори, стоящи извън съзнанието на дееца, доколкото той след като е бил
слезнал от автобуса, съвсем съзнателно отново се качил в него, като е
23
инициирал директно физическо съприкосновение с пострадалия, тоест
настъпилият резултат се намира в пряка причинна връзка със съзнателно
предприето поведение а дееца.
Действително от даден момент настъпването на вредите е било
непредотвратимо за подсъдимия, по-конкретно след като *******ът е
политнал назад към отворената врата и е започнал да пада. В тази
невъзможност обаче деецът сам се е поставил с предшестващото си
неправомерно поведение- връщане в автобуса и хващане на пострадалия за
яката с цел да се разтърси, което именно е поставило началото на причинния
процес.
Не на последно място следва да се отбележи, че предприемането от
подсъдимия на физическа саморазправа само по себе си е противоправно и
непозволено (чл. 30 КРБ, чл. 45 ЗЗД), поради което не може да се приеме, че е
налице условието обществено опасния резултат да е настъпил, въпреки, че
деецът не е нарушил нито едно свое нормативно задължение.
Гореизложеното разкрива по един убедителен начин липсата на
случайно деяние и задължава настоящия състав да разгледа различните
форми на вина, от които може да е обусловено поведението на дееца.
Според чл. 11 от НК общественоопасното деяние е извършено виновно,
когато е умишлено или непредпазливо.
Според трайно утвърдените разбирания в доктрината, базирани на
дадената в чл. 11, ал.2 НК легална дефиниция, умишленото извършване на
общественоопасното деяние предполага три кумулативно изискуеми белега:
-съзнание за общественоопасния характер на извършваното деяние;
-предвиждане на неговите общественоопасни последици;
-пряко насочване на дееца към предизвикване на тези последици
(искане) или съзнателно допускане те да настъпят при преследване на друга
цел.
Първите два елемента от посочения фактически състав оформят
интелектуалния момент на умисъла, а третият неговия волеви момент.
За да е налице интелектуалният момент е необходимо деецът да съзнава
и привижда настъпването на всички съставомерни елементи от престъпния
състав. Така И.Н, цит. съч., стр. 96 и сл.
Както според теорията, така и според трайната съдебна практика при
форма на вина умисъл деецът предвижда сигурното или вероятно настъпване
на конкретни общественоопасни последици. Така Ал. Ст. цит. съч., стр.258.

От съчетанието на двата момента-волеви и интелектуален се извеждат и
двата основани вида умисъл-пряк и евентуален, като и при двете форми той
неизменно съзнава обществено опасния характер на извършваното деяние.
Разграничението се прави на база вида предвиждане на общественоопасните
последици и отношението към тях.

При прекия умисъл деецът съзнателно се насочва към причиняване на
24
съответните обществено-опасни последици, като те са част от съдържанието
на умисъла и го обуславят. Тук е напълно възможно тези последици да бъдат:
-както крайната цел на дееца, като именно те го мотивират да
предприеме деянието;
-така и една междинна (опосредяваща) цел или елемент от комплексна
цел, или неизбежен междинен или допълнителен резултат, за които деецът е
със съзнанието, че не може да не настъпят от деянието, доколкото са
неизбежен, сигурно настъпващ етап от реализиране на крайната,
главната цел. Така и Решение № 18 от 10.V.1971 г. по н. д. № 15/71 г., ОСНК
Тоест при прекия умисъл:
-интелектуалният момент се характеризира с това, че деецът предвижда
сигурното или възможно настъпване на конкретни общественоопасни
последици,
-а волевия в това, че той иска (цели) тези последици, като е възможно те
да бъдат негова крайна цел или да бъдат съзнавани от дееца като неизбежен,
сигурно настъпващ междинен етап към постигането на крайната цел, която
може и да е различна.

Интелектуалният момент при евентуалния умисъл се характеризира с
това, че деецът винаги предвижда само възможното ( и никога сигурното-
доколкото в този случай би бил налице пряк умисъл) настъпване на
конкретни общественоопасни последици.
Умисълът е евентуален (косвен) във волеви план, когато обществено
опасните последици не са пряко целени от дееца, а са възможен
допълнителен резултат от неговото деяние, с чието настъпване обаче той
се съгласява, допуска, преследвайки друга цел , от постигането на която
той не се отказва.
При евентуалния умисъл деецът се насочва пряко не към
престъпните последици, а към друга цел, с оглед именно на която
извършва деянието. Сама по себе си тази цел може да както правомерна, така
и неправомерна. Важното е, че насоченото към тази цел деяние създава
само една възможност (но не и неизбежност сигурност, защото при тях би
се касаело за пряк умисъл) за причиняване като страничен или последващ
резултат на съставомерните последици и именно с тази възможност деецът
се съгласява, допуска. При евентуалния умисъл деецът дава предимство на
пряко целеното, което той иска да постигне даже с цената на причиняване
като допълнителен резултат на възможните престъпни последици. Това
налага винаги когато се поставя въпрос за наличност на евентуален умисъл да
се разкрие пряката цел на дееца и да се установи дали е психически
възможно от гледна точка на последния, от гледна точка на нейното
постигане, той да се е съгласил с причиняването на общественоопасните
последици.
Така И.Н., цит. съч. стр.101-102, както и Ал. Ст. цит. съч,. стр. 260-262.
В този изричен смисъл за същността и съдържанието на евентуалния
25
умисъл и Решение №63/25.02.2020 по дело №149/2019 на ВКС, Решение №
454 от 07.11.2013 г. по нак. д. № 1803/2013 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 172 от 26.V.1973 г. по н. д. № 103/73 г., I н. о.

Спецификите при някои престъпни състави налагат особеност в
интелектуалния момент и на двата основани вида умисъл, като
конкретните обществено опасни последици, които са искани или
допускани от дееца, могат да бъдат очертани в неговото съзнание с
различна степен на определеност, което обаче не се отразява на формата
на вина като умисъл.
Възможно е деецът да съзнава и предвижда в пълна степен на
определеност точните общественоопасни последици, които иска или допуска
и в този смисъл умисълът да е определен /конкретизиран/ .
Напълно възможно е обаче той да иска или допуска причиняване на
някаква телена повреда (без конкретизация за точния й вид- тежка, средна
или лека), причиняване на някаква повреда на известна вещ без определеност
на точната степен на засягане (унищожаване или повреждане), засягане на
едно, което и да било от няколко лица. В тези случаи се говори за
неопределен умисъл.
Неопределеността на умисъла обаче, не означава, че деецът няма
достатъчно конкретна степен на съзнание за всички съставомерни белези на
престъпния състав, доколкото при липса на такава конкретност в
предвиждането, умисълът е изключен. Както успешно е посочено в теорията
при неопределения умисъл деецът предвижда съдържанието на вредата, а
следователно и обекта на посегателство, но не знае само конкретната
величина (степен) на възможната вреда.
Известна особеност е налице при посегателствата против личността,
при които в зависимост от конкретната величина (степен) на вредата са
предвидени различни престъпни състави (убийство, тежка, средна или лека
телесна повреда) поради което при този специфичен вид посегателства при
неопределения умисъл деецът предвижда възможното настъпване на
съставомерните последици на няколко отделни престъпни състава.
Същественото в случая е, че определеността в предвиждането на
конкретните общественоопасни последици е относимо само към
интелектуалния момент на умисъла и няма абсолютно никаква
относимост към волевата насоченост на дееца. В този смисъл, както
прекия, така и евентуалния, като проявни форми на волевия момент на
умисъла, могат да бъда определени (конкретизирани) или неопределени
по своето съдържание.
Така И.Н., цит. съч. стр.103-104.
В този изричен смисъл досежно съдържанието на неопределения
умисъл и имащото основополагащо значение Решение № 32 от 11.03.1991 г.
по н. д. № 868/90 г. на Върховен съд на РБ, I н. о , в което се сочи, че: „ за
умисъла при телесните повреди и убийствата често е характерна една
26
неопределеност (алтернативност) на представите на дееца. Той предвижда
най-общо обществената опасност на два или повече възможни резултата и
иска (или допуска) настъпването на който и да е от тях. При това трябва
да се разграничат двете хипотези - при пряк и евентуален умисъл. Когато
деецът действува с евентуален неопределен умисъл, той ще отговаря за
реално настъпилия, а не за по-тежкия резултат, който е предвиждал, тъй
като не е възможен опит с евентуален умисъл. Но когато виновният
действува с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от
него фактори причинява по-лекия от резултатите, отговаря за опит към
по-тежкия престъпен резултат…“
В този смисъл и последващата практика на ВС и ВКС- Решение № 48 от
03.02.2012 г. по нак. д. № 3099/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 24 от 05.05.1996 г. по н.д. № 452/96 г., I н.о., Решение № 213 от 06.12.2019
г. по н. д. № 979 / 2019 г. на Върховен касационен съд, Решение № 250 от
19.06.2015 г. по н. д. № 621 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение №
211 от 12.11.2019 г. по н. д. № 771 / 2019 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 11 от 22.01.2016 г. по н. д. № 978 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 48 от 03.02.2012 г. по нак. д. № 3099/2011 г. на
Върховен касационен съд.
Във всички посочени решения изрично е прието доктринерното
схващане, че степента на определеност на умисъла е изцяло неотносима
към неговата волева насоченост, поради което както прекия, така и
евентуалния умисъл биха могли да бъдат както определени
(конкретизирани), така и неопределени.
С особено значение е и Решение № 230 от 18.05.2009 г. по н.д. №
211/2009 г. на Върховен касационен съд, в което конкретно за неопределения
умисъл при телесните повреди е разяснено, че деецът няма конкретна
представа само за специфичните медико биологични последици, които
ще последват в дадения случай в зависимост от съчетанието на
факторите относими към особеностите на средата, вида и естеството на
посегателството и характеристиките на обекта на посегателство (личност,
физически и психически особености). Във всички случаи обаче той е наясно,
че извършва действия срещу телесния интегритет на жертвата, които
водят до нейната увреда и иска или допуска тази увреда.

Съгласно дадената в чл. 11,б ал.3 НК легална дефиниция
непредпазливостта също бива два вида- съзнавана непредпазливост
(самонадеяност) и несъзнавана (небрежност).

При самонадеяността деецът, подобно на умисъла предвижда
възможното настъпване на общественоопасните последици. Наред с това има
допълнителни представи за наличността на такива обективни и
субективни фактори, чието действие е от естество да осуети престъпните
последици. Съзнанието за тези налични препятстващи фактори предизвиква
27
у дееца трета категория представи –за това, че в конкретната обстановка
възможните общественоопасни последици ще бъдат избегнати и обуславя
една негова субективна увереност в това. Субективната увереност, че
съставомерните общественоопасни последици няма да настъпят се явява
решаващ мотив за извършване на деянието и определя волевото отношение на
дееца-той нито иска, нито допуска тези последици и ако беше съзнавал, че
въпреки всичко ( наличните обективни или субективни фактори) те ще
настъпят, не би извършил деянието.
При това положение определящ момент за съзнателната
непредпазливост е необосноваността на въпросната субективна увереност,
която свидетелства за непроявена предвидливост и грижливост.
Същевременно тази необоснована увереност разграничава самонадеяността
от евентуалния умисъл, доколкото има самонадеяност, а не евентуален
умисъл, когато деецът макар и обективно необосновано, но за себе си е
бил убеден, че в следствие на посочените определени фактори
обществено опасните последици ще бъдат избегнати.
Така И.Н., цит. съч., стр. 109-110.
Субективната увереност се отнася до съставомерните последици, че
именно те няма да настъпят, като в интелектуален план деецът може да
предвижда настъпването и да е уверен в избягването, както на конкретни
последици, така и най-общо на общественоопасни последици от даден тип. В
този смисъл е възможно той да съзнава, че с деянието си създава известна
опасност за обществените отношения, но именно неговата увереност, че тази
опасност няма да се реализира е свързана със същността на престъпното
лекомислие. От изложеното следва, че умишленото създаване на опасност не
изключва самонадеяността като форма на вина относно увреждането на
правно защитения обект при увреждащите престъпления.
За разлика от умишлената форма на вина при самонадеяността деецът
не формира съзнание за общественоопасния характер на деянието, предвид
наличната субективната увереност, че до съставомерните общественоопасни
последици няма да се достигне.
Така Ал. Стойнов, цит. съч. стр.266-267.

В изцяло аналогичен смисъл е и трайната съдебна практика, която
приема, че разграничителен белег между евентуалния умисъл и
самонадеяността е, че;
-при самонадеяността извършителят действа въз основа на формирана
субективна увереност, че до противоправния резултат няма да се достигне,
която е базирана на конкретни обективни или субективни фактори ,
чието действие деецът не оценява правилно, докато
-при евентуалния умисъл той допуска, съгласява се с настъпването на
общественоопасните последици, като възможното им ненастъпване не
свързва с действието на някакви конкретни фактори, а с шанса, с чистата
случайност.
28
Така Решение № 36 от 17.07.2018 г. по н. д. № 1293 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 171 от 29.VI.1982 г. по н. д. № 162 / 82
г., I н. о., Решение № 41 от 5.III.1985 г. по н. д. № 620/84 г., III н. о., Решение
№ 33 от 29.03.1994 г. по н.д. № 36/94 г., ВК, Решение № 59 от 28.ХII.1984 г.
по н. д. № 50/84 г., ОСНК, Решение № 319 от 08.06.2010 г. по н.д. № 261/2010
г. на Върховен касационен съд, Решение № 187 от 13.07.2015 г. по н. д. № 459
/ 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 164 от 26.IV.1982 г. по н. д.
№ 164/82 г., II н. о., Решение № 188 от 25.IV.1980 г. по н. д. № 188/80 г.

При небрежността у дееца липсва конкретна представа за възможното
настъпване на общественоопасните последици (отрицателен момент).
Посоченото обаче не означава, че у него изобщо липсва каквото и да било
съзнание за положението, при което действа, като често се забелязва
известна, неопределена представя, че някакви вреди е възможно да настъпят,
без обаче да е налице конкретна съдържателна представа за вида на вредите и
обекта на посегателството (което разграничава небрежността от
неопределения умисъл).
Същевременно деецът извършва деянието при такива условия и в
такова състояние, при което за него е било психически възможно да предвиди
тези последици, като освен това е бил и длъжен да го направи (положителен
момент).
Онова, което деецът е длъжен и е могъл да предвиди във всеки
конкретен случай се установява като се съобразяват правилата на
внимателност, грижливост, обмисленост, изработени от практиката,
науката, техниката, които в редица случаи са и предмет на нарочна
нормативна или поднормативна регулация.
Така И.Н. цит. съч. стр. 112-113.

Посочените принципни положения за небрежността са изцяло
възприети и в трайната съдебна практика, която приема, че:
-небрежността като форма на вина се характеризира с липса на
представи в съзнанието на дееца за обществената опасност на деянието и на
вредоносния резултат /отрицателен момент/, при което той е бил задължен и
във възможност да предвиди тези последици / положителен момент/.
Задължението се установява при съобразяване на изискванията,
отразени в различни правила за внимателност, грижливост,
обмисленост, изработени от практиката, науката и техниката, част от
които формулирани в нормативни актове или прилагани добри практики,
като в рамките на очакваното, конкретният деец в конкретната обстановка е
необходимо да е бил в такова психическо състояние, при което за него да е
било възможно чрез правилно насочване на своето внимание и на
психическите процеси, да изведе в съзнанието си представата за
общественоопасните последици. Така Решение № 246 от 25.06.2015 г. по н. д.
№ 244 / 2015 г. на Върховен касационен съд
29
-Субективен признак на небрежността е възможността на дееца да
предвиди и предотврати престъпния резултат. Тази възможност се преценява
не изобщо, а конкретно за случая, и то в рамките на онова дължимото
поведение, което се изисква в подобни случаи. Едва след като се установи
какво е дължимото поведение, следва да се постави въпросът, дали
конкретният деец (спазвайки правилата) е могъл в конкретните условия да
предвиди престъпния резултат. Възможността за предвиждане и
предотвратяване на резултата при небрежността зависи: а) от конкретните
обективни условия за извършване на деянието и б) от индивидуалните
особености на личността на дееца. Във всеки отделен случай съдът трябва да
установи какви обективни условия са били необходими, за да се предотврати
резултатът и след това да се изследва дали всички необходими условия са
съществували. Ако липсва само едно от необходимите условия, налице е
обективна невъзможност за предотвратяване на общественоопасния резултат,
т.е. случайно деяние. Така Решение № 659 по н.д. № 502/93 г., I н.о на ВС.

При определяне формата на вина в конкретния случай освен
гореизложените принципни постановки, съдът съобрази трайно установеното
положение в съдебната практика, че тя се извежда не от вербалните
изявления на подсъдимото лице, а от характера на реално, обективно
извършените действия и обстановката на тяхното проявление.
Така Решение № 424 от 18.12.2015 г. по н. д. № 968 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 63 от 25.02.2020 г. по н. д. № 149 / 2019
г. на Върховен касационен съд, Решение № 428 от 22.02.2013 г. по нак. д. №
1398/2012 г. на Върховен касационен съд.
Съдът съобрази също така и трайната съдебна практика, според която
при посегателства срещу личността формата на вина се извежда от:
- способа и средствата, с които е извършено деянието;
- от мястото, силата и насоката на ударите и интензивността на
посегателството;
-от вида и характера на нараняването, както и уязвимостта на органа
върху който се посяга;
-от разстоянието, от което се посяга на жертвата;
-от конкретната обстановка на извършване на деянието
-и всички други обективни обстоятелства, които могат бъдат индиция са
субективното отношение на дееца, включително и предшестващото
поведение на подсъдимия и пострадалия, както и техните взаимни
отношения.
Така Решение № 395 от 03.12.2014 г. по нак. д. № 1223/2014 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 14 от 22.01.2015 г. по нак. д. №
1588/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 200 от 08.07.2015 г. по
н. д. № 265 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение,
Решение № 18 от 10.V.1971 г. по н. д. № 15/71 г., ОСНК, Решение № 72 от
18.III.1977 г. по н. д. № 25/77 г., II н. о., Решение № 71 от 7.III.1979 г. по н. д.
30
№ 38/79 г., II н. о., Решение № 48 от 03.02.2012 г. по нак. д. № 3099/2011 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 544 от 09.01.2013 г. по нак. д. №
1844/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение №283/26.03.2019 по дело
№1093/2018 на ВКС, Решение № 11 от 22.01.2016 г. по н. д. № 978 / 2015 г. на
Върховен касационен съд.

Съобразявайки всички гореизложени принципни съображения и
отчитайки специфичните факти по делото и по-конкретно:
Естеството на предшестващото поведение и отношения на пострадалия и
подсъдимия, а именно разгорещен словесен конфликт по повод
температурата в автобуса;
Непосредствения повод за възникване на физическото съприкосновение-
отправената от пострадалия спрямо подсъдимия ругатня, която
засегнала същия;
Обстановката, в която е възникнало физическото съприкосновение, а
именно подсъдимият е бил вече слезнал от автобуса , когато чул
ругатнята от пострадалия, което го мотивирало да се върне и да
започне физическия контакт;
Заявената от самия подсъдим в обясненията му цел за връщането му –
да „разтърси“ пострадалия, за да го накара да се опомни и осъзнае за
поведение, което подсъдимия възприемал като нередно;
Естеството на физическото съприкосновение- първоначално
подсъдимият хванал пострадалия за яката, след което и пострадалият
хванал подсъдимия. Двамата мъже започнали да се бутат и дърпат,
като в хода на съприкосновението се извъртели така, че пострадалият
да е в близост и с гръб към отворената врата на автобуса;
Мястото на извършване на деянието- до отворената врата на автобуса,
подът на който се намирал на известно разстояние над пътната
настилка;
Механизмът на причиняване на вредите- в даден момент от
съприкосновението, докато пострадалият бил в близост и с гръб към
отворената врата, подсъдимият направил опит да се отскубне, поради
което замахвайки с ръце избутал пострадалия, който политнал назад
през отворената врата, паднал на тротоара и получил констатираните в
СМЕ наранявания по черепа;
настоящият състав намира, че деецът е действал с евентуален
неопределен умисъл за нанасяне на телесна повреда.

Същият е предвиждал, че в резултат от действията му може да
настъпи телесна повреда от даден вид-лека, средна или тежка (тоест имал
е съзнание за вида на вредата и обекта на посегателство), но в съзнанието му
не са били очертани конкретните медико биологични характеристики на
точния вид телесна повреда, която е възможно да настъпи (тоест не е имал
съзнание за конкретната величина и степен на увреждане). От
гореизложеното е видно, че интелектуалния момент у дееца, точно отговаря
на този при неопределения умисъл според трайните виждания в теорията и
31
съдебната практика.
От волева страна деецът не е целял пряко общественоопасните
последици, а е имал една по-различна конкретна цел, която се
модифицира в хода на физическото съприкосновение, като тази цел успешно
се разкрива от обясненията на самия деец:
-първоначално да разтърси физически пострадалия, за да може
същия да се опомни и осъзнае за неправомерното си според подсъдимия
поведение;
-а след като физическото съприкосновение вече е започнало и двамата
мъже са се били сграбчили взаимно- да се освободи от захвата на
пострадалия.
Преследвайки тази модифицираща се цел, с оглед всички изброени
фактори на средата, деецът е предвиждал възможното ( но не и сигурното)
настъпване на телесна повреда от даден вид, и е допускал, примирявал се е
с това. Тоест въпреки осъзнатата реална възможност за настъпване на
общественоопасния резултат, той не се е отказал от преследване на крайната
си цел.
В тази връзка следва да се съобразят и Решение № 14 от 22.01.2015 г. по
нак. д. № 1588 / 2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 334 от
23.09.2009 г. по нак. д. № 355/2009 г. на Върховен касационен съд, по които
деецът е бил осъден точно за престъпление извършено в условията именно на
евентуален неопределен умисъл, за какъвто при предходното разглеждане на
делото защитата е твърдяла, че не съществува като правна конструкция.

Само за пълнота на изложението и с оглед изричните доводи на
защитата в тази насока, следва да се изложат нарочни мотиви за
невъзможността при приетата фактическа обстановка да се приеме някоя от
другите форми на вина, разгледани по-горе.
По делото се установи, че:
-подсъдимият нито пряко е целял настъпването на общественоопасните
последици;
-нито е предвиждал сигурното или неизбежното им настъпване, поради
което предвид дадените разяснения за интелектуалния и волевия момент при
прекия умисъл, същият се явява изключен.
На следващо място по делото не се установява наличието на нито
един конкретен фактор от обективно или субективно естество, който да се
е отразил в съзнанието на дееца и поради наличието на който той да е
формирал субективна увереност, че увреждания по пострадалия няма да
настъпят. Точно обратното- предвид мястото на разположение на двамата
мъже до отворената врата и обърнатостта на пострадалия с гръб към нея
причиняването или непричиняването на общественоопасните последици е
зависило изцяло от случайността, което отново навежда на извод за
евентуален умисъл и изключва самонадеяността (съзнаваната
непредпазливост).
32
Не на последно място съдът намира, че с оглед подробно обсъдената по-
горе обстановка, при която е извършено деянието, и механизмът на
причиняване на вредите няма как да се приеме с оглед изискванията на
нормалната човешка внимателност и съобразителност, че деецът не е
предвиждал настъпването на общественоопасните последици (в поне една от
разновидностите на телесните повреди). Поради отсъствие на отрицателния
елемент при небрежността, тя също е изключена.

Следва да се съобрази също така, че деецът съзнателно се е насочил
към пряко физическо въздействие върху телесния интегритет на
пострадалия, като от въздействието е било обективно възможно и реално са
настъпили телесни увреждания. В този случай съгласно трайната съдебна
практика деецът отговаря при форма на вина неопределен умисъл, а не
непредпазливост. Непредпазливост би била налице, само ако вредите
настъпят, без деецът да се е насочил към пряко физическо
съприкосновение с пострадалия.
Освен това пак трайната съдебна практика при идентична фактическа
обстановка на причинена телесна повреда по индиректен механизъм (
именно: деецът бута, удря шамар или юмрук на пострадалия, той пада, удря
се в твърд тъп предмет и от това получава средна или тежка телесна повреда)
неотклонно приема, че е налице евентуален неопределен умисъл за
реално причинената телесна повреда.
Така изрично Решение № 287 от 03.07.2012 г. по нак. д. № 864/2012 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 53 от 05.02.2013 г. по нак. д. №
2200/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 454 от 07.11.2013 г. по
нак. д. № 1803/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение №211/12.11.2019
по дело №771/2019 на ВКС, Решение №153/22.10.2019 по дело №625/2019 на
ВКС, Решение № 30 от 29.I.1987 г. по н. д. № 735/86 г., I н. о., Решение № 61
от 10.II.1975 г. по н. д. № 800/74 г., II н. о., Решение № 330 от 16.06.2010 г. на
ВКС по н. д. № 225/2010 г., III н.о, Решение № 136 от 07.04.2014 г. по нак. д.
№ 144/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 8 от 01.02.2017 г. по
н. д. № 1238 / 2016 г. на Върховен касационен съд, Решение № 2 от 16.01.2012
г. по нак. д. № 2922/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 442 от
05.11.2013 г. по нак. д. № 1389/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 527 от 05.12.2012 г. по нак. д. № 1702/2012 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 329 от 03.07.2012 г. по нак. д. № 982/2012 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 330 от 16.06.2010 г. по н.д. № 225/2010 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 560 от 18.01.2010 г. по нак. д. № 600 /
2009 г. на Върховен касационен съд, Решение № 557 от 07.01.2009 г. по н.д.
№ 518/2009 г. на Върховен касационен съд.
Във всички цитирани решения, за да мотивира евентуалния
неопределен умисъл ВКС освен всички обстоятелства по делото, в
решаващите си мотиви са е позовал и на обстоятелство с изключително
значение, каквото е примерно:
33
-значителния дисбаланс в силите между пострадал и подсъдим, който е
в полза на подсъдимия;
-напредналата възраст, влошеното здравословно или пияно състояние на
пострадалите, които реално ги лишават от възможност за ефективна защита;
-или особености на повърхността, в която пострадалият се удря след
падането си и др.
В конкретния случай това обстоятелство с изключително значение е
особено уязвимото положение, в което се е намирал пострадалият- в
близост и с гръб към отворената врата на автобуса, нивото на който се е
намирало над нивото на пътната настилка, както и естеството на
предприетите от двамата мъже действия по бутане и дърпане, което сочи на
реална опасност пострадалият да падне по гръб през вратата на пътната
настилка, което и се е случило.
Особено показателно е и Решение № 495 от 10.12.2012 г. по нак. д. №
1608/2012 г. на Върховен касационен съд, в които е приет евентуален
неопределен умисъл при физическо съприкосновение напълно идентично с
настоящото, при което две лица се боричкат, едното от тях пада, удря се и
получава съставомерно увреждане.

Изцяло неоснователен е доводът на защитата, че в действията на
подсъдимия липсвало умисъл за причиняване на телесна повреда предвид
последващите му действия по:
-опит пострадалия да бъда задържан след като вече бил политнал
да пада през отворената врата;
-по оказване на първа помощ на падналия на тротоара пострадал.
Това е така, доколкото съгласно трайната съдебна практика формата на
вина се определя към момента на извършване на изпълнителното
деяние, като последващите действия могат да имат значение;
-или като смекчаващо вината обстоятелство при настъпване на
обществено опасните последици;
-или да обусловят с оглед конкретиката на случая смекчена отговорност
за довършен или недовършен опит или дори до отпадане на наказуемостта
при доброволен отказ от довършване на опита.
От гореизложеното следва, че закъснялото разкаяние, което
настъпва след довършване на изпълнителното деяние при вида на
настъпилите или непосредствено предстоящи да настъпят
общественоопасни последици е изцяло ирелевантно към определяне
формата а вината.
Така Решение № 12 от 6.IV.1995 г. по н. д. № 413/94 г., I н. о, Решение
№ 71 от 16.03.2009 г. по нак. д. № 19/2009 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 35 от 19.04.1994 г. по н. д. № 39/1994 г. на Върховен съд на РБ,
Решение № 386 от 6.IX.1995 г. по н. д. № 308/95 г., I н. о, Решение № 116 от
29.02.2012 г. по нак. д. № 78/2012 г. на Върховен касационен съд
Всъщност необходимостта от изрично предвиждане в чл. 18, ал.3 НК на
34
отпадане на наказуемостта при доброволния отказ от довършване на опита е
най-красноречивото доказателство, че за формата на вина релевантно е
психичното отношения само към момента на извършване на
изпълнителното деяние, доколкото както е ноторно известно опит е
възможен само при пряк умисъл като форма на вината, докато в хипотезата на
чл. 18, ал.3 НК психичните изживявания на дееца след извършване на
изпълнителното деяние са точно противоположни на искането и допускането
на общественоопасните последици.
В конкретния случай релевантния момент за определяне формата на
вина у подсъдимия е до момента, в който той е направил опит да се
отскубне от пострадалия като го е тласнал назад към отворената врата.
Именно към този момент:
-приключва изпълнителното деяние, доколкото подсъдимият е
финализирал физическото си съприкосновение с пострадалия;
- се е отключил причинно следствения процес, който след довършване
на изпълнителното деяние е довел до съставомерните общественоопасни
последици;
- вече бе обосновано наличието на евентуален умисъл по съображенията
изложени по-горе.
Отключеният причинно-следствен процес между изпълнителното
деяние и настъпването на обществено опасните последици, макар и
иницииран от действията на подсъдимия, протича вън и независимо от
неговото поведение, поради което психичното отношение на дееца по
време на неговото притичане е ирелевантно към преценката за формата
на вина.
В този смисъл е и трайната съдебна практика, която приема, че при
престъпления, протичащи с усложнения в причинно следствения процес,
при които има известен период от време между довършване на
изпълнителното деяние и настъпване на общественоопасните последици –
релевантният момент, към който се определя дали деецът следва да носи
наказателна отговорност е този към извършване на изпълнителното
деяние.
Така Тълкувателно решение № 20 от 17.V.1985 г. по н. д. № 14/85 г.,
ОСНК, Решение № 135 от 07.06.2017 г. по н. д. № 54 / 2017 г. на Върховен
касационен съд

Изцяло неоснователно е позоваването на защитата на Решение № 211 от
15.11.2016 г. по н. д. № 654 / 2016 г. на Върховен касационен съд, в което в
резултат от нанесен удар пострадалият е получил първо лека телесна повреда,
впоследствие по-тежка форма на увреждане и накрая е починал, като ВКС е
приел, че в случая деецът е действал умишлено само към причиняването на
леката телесна повреда, докато към по-тежките форми на увреждане е
действал непредпазливо.
На първо място следва да се отбележи, че освен цитираното от
35
защитата, на настоящия състав са служебно известни и редица други
решения в същия смисъл. Така Решение № 423 от 10.10.2011 г. по нак. д. №
2029 / 2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 452 от 17.IX.1990 г. по
н. д. № 516/90 г., II н. о, Решение № 250 от 18.01.2019 г. по н. д. № 915 / 2018
г. на Върховен касационен съд, Решение № 8 от 20.03.1990 г., по н.д. № 85/89
г., ОСНК, Решение № 285 от 13.06.2011 г. по нак. д. № 1507/2011 г. на
Върховен касационен съд, Решение №119/03.07.2019 по дело №76/2019 на
ВКС, Решение №133/19.07.2019 по дело №352/2019 на ВКС, Решение
№79/31.07.2019 по дело №304/2019 на ВКС.
Посочената съдебна практика обаче е неприложима в конкретния
случай, доколкото е постановена по кардинално различна фактическа
обстановка:
на първо място различен е съставомерни краен резултат, като в във
всички горецитирани решения е смърт, а в процесния случай е телесна
повреда;
различен в причинния процес, като в цитираните решения той е
усложнен, като обхваща постепенна деградация в състоянието на дееца-
като първоначално се причинява лека телесна повреда, следва по-тежка
форма на телесно увреждане (средна или тежка телесна повреда), като
причинния процес кулминира в смъртта на пострадалия;
не на последно място във всички цитирани решения, предмет на
изследване е смесена форма на вина по чл. 124 НК, която се отличава
с особености, които не се наблюдават в процесния случай.
Особено ясно неприложимостта на цитираната практика към
конкретния случай е разяснена в Решение № 193 от 09.11.1995 г. по н.д. №
196/95 г., ВК на ВКС, в което се сочи, че:
-за разлика от телесните повреди, при които следва да отговаря за
най-тежкия резултат,
-при смърт при смесена вина, тя следва да се обвърже само с
телесната повреда, която е в резултат от директното въздействие, но не и
с тази, до която се достига при индиректен механизъм- падане и удряне в
твърд тъп предмет или настилка.
В този смисъл и цитираното вече Решение № 285 от 13.06.2011 г. по
нак. д. № 1507/2011 г. на Върховен касационен съд.

Още повече, че разбирането прокарвано в цитираните решения не е
еднопосочно и неотклонно, доколкото са налице редица решения, в които при
почти идентична фактическа обстановка, с оглед особеностите на конкретния
случай, ВКС е приемал че е налице лека телесна повреда причинена с
пряк умисъл, в резултат от която настъпва средна или тежка телена
повреда, нанесена с евентуален умисъл, което води до смърт по
непредпазливост и деецът е бил осъждан по по-тежко наказуемите състави
на чл. 124, ал.1, предл. 1 или 2, а не по по-леко наказуемия състав на чл. 124,
ал.1, предл.3 НК.
Така изрично Решение № 100 от 11.05.2017 г. по н. д. № 356 / 2017 г. на
36
Върховен касационен съд, Решение № 100 от 11.03.2014 г. по нак. д. №
2139/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 125 от 19.03.2012 г. по
нак. д. № 274/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 397 от
19.12.2011 г. по нак. д. № 2022/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение
№ 131 от 01.04.2011 г. по н.д. № 1084/2011 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 480 от 10.01.2009 г. по н. д. № 339/2008 г., III н. о. на ВКС,
Решение № 61 от 10.II.1975 г. по н. д. № 800/74 г., II н. о., Решение № 285/24
януари 2019 г., по н.д № 1109 по описа за 2018 г. на ВКС.

За пълнота на изложението и доколкото се установи, че пострадалият
също е бил хванал подсъдимия и предвид заявената цел от подсъдимия да се
освободи от захвата на пострадалия следва да се обсъди и възможността за
приложение на института на неизбежната отбрана.
Предвид трайно установената съдебна практика, основаваща се на
задължителните указания на ППВС 12/1973, че лицето, което първо е
започнало нападението няма право да се позовава на неизбежна отбрана
и доколкото се установи, че именно подсъдимият след като е бил слезнал от
автобуса, се е върнал и първи е осъществил физическото посегателство
над пострадалия- то този институт се явява неприложим в случая.
Така Решение № 173 от 14.05.2015 г. по н. д. № 291 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 232/2012 от
24.07.2012 г. по нак. д. № 587/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение
№162/10.10.2018 по дело №817/2018 на ВКС, Решение № 654 от 8.Х.1973 г.
по н. д. № 561/73 г., II н. о.
Съгласно задължителните указания на т. 7 от ППВС 12/1973
единствената хипотеза, при която нападателят може да се позовава на
неизбежна отбрана е ако спрямо него самия е налице превишаване пределите
на неизбежна отбрана, тоест ако употребената от пострадалото лице защита
явно не съответства на характера и интензитета на нападението. В
конкретния случай при доказателствения анализ се установи, че действията
на подсъдимия и на пострадалия са били напълно идентични, като и
двамата са се държали, бутали и дърпали, без да си нанасят удари,
поради което не може да се говори за каквото и да било несъответствие, още
по-малко явно, което означава, че и тази хипотеза е неприложима.
Отново за пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът при
доказателствения анализ вече дискредитира твърденията на защитата, че
пострадалият е осъществил физическо посегателство над съпругата на
подсъдимия, поради което и не може да се приеме, че той е нападнал
физически пострадалия в защита на нейните права.
Още повече, че съгласно т. 5 ППВС 12/1973 неизбежна отбрана срещу
прекратено нападение е недопустима, а безспорно след като и подсъдимия и
пострадалата са били слезли от автобуса, то към този момент и да е имало
посегателство срещу нейната личност, то вече е било прекратено.

37
Не на последно място предвид данните, че деецът е бил провокиран да
се върне в автобуса и да започне физическата саморазправа от отправена
ругатня от пострадалия следва да се обсъди възможността за приложение на
по-леко наказуем състав, поради евентуално извършване на деянието в
условията на физиологичен афект.
Съгласно трайната съдебна практика физиологичния афект предполага
кумулативното наличие на два елемента:
-медицински –деецът да е изпаднал в силно раздразнение, тоест
съзнанието му да е завладяно до такава степен от чувствата, че възможността
му да ръководи постъпките си е силно ограничена, стеснена. Волевата
способност на дееца да ръководи постъпките си обаче, не се изключва, а само
значително отслабва. Силното раздразнение представлява силно чувство с
характер на краткотрайно избухване (бурна нервна реакция) при което
волята и поведението на дееца са изцяло подчинени на това чувство, което е
водещо в мотивиране на поведението. Така Решение №32/09.04.2020 по дело
№64/2020, Решение № 133 от 3.VII.1995 г. по н. д. № 2/95 г., I н. о. , Решение
№ 534 от 25.11.2008 г. по н.д. № 559/2008 г., I н.о. на ВКС, Решение № 254 от
20.12.2016 г. по н. д. № 958 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 601 от 19.01.2012 г. по нак. д. № 2729/2011 на ВКС.
Видно от неоспорената от страните съдебно психиатрична експертиза- този
елемент не е налице.
-юридически- силното раздразнение да е предизвикано с насилие, с
тежка обида или клевета или с друго противозаконно действие, от което са
настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния
или негови ближни. По мнение на настоящия състав не е налице и този
елемент, доколкото установената ругатня, по обективните си
характеристики не представлява такова тежко посегателство, че да
предизвика физиологичен афект. Така Постановление № 14 от 30.IХ.1963 г.,
Пленум на ВС, Решение №173/05.12.2019 по дело №632/2019 на ВКС,
Решение № 218/01 февруари 2018 година, първо наказателно отделение,
касационно дело № 751 / 2017 година на ВКС.
Предвид отсъствието и на двата кумулативно изискуеми признака,
следва да се приеме, че деецът е изпаднал не във физиологичен афект, а в
обикновено раздразнение в резултат от действията на пострадалото лице,
което може да бъде отчетено като смекчаващо обстоятелство, но не и в насока
прилагане на привилегирован състав.

Налице е и квалифициращият признак деянието да е извършено спрямо
длъжностно лице при и по повод службата му.
Легална дефиниция на понятието длъжностно лице е дадена в чл. 93,
ал.1, т.1 НК. Подробни разяснения за съдържанието на това понятие се
съдържат и в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС- ППВС
3/1970, ППВС 3/1958, ППВС 9/1975 и ТР 73/1974 ОСНК на ВС, Тълкувателно
решение № 3 от 28.XII.1977 г. по н. д. № 68/75 г., ОСНК на В, както и
38
тълкувателно решение № 2 от 21.12.2011 г на ОСНК на ВКС.
Според цитираната задължителна съдебна практика По силата на чл. 93,
т. 1 НК длъжностни лица са изпълняващите:
1)служба в държавно учреждение с изключение на извършващите
дейности само на материално изпълнение;
2) ръководна работа в държавно предприятие, в кооперация или друга
обществена организация, в друго юридическо лице или едноличен търговец,
и
3) работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в
държавно предприятие, в кооперация или друга обществена организация, в
друго юридическо лице или едноличен търговец.
Законът изисква изпълнението на службата или работата да е
възложено на длъжностното лице, като това може да стане със заплата или
безплатно, временно или постоянно. Възлагането обаче трябва да бъде
извършено съгласно установения в приложимата нормативна база ред и
правила. Възлагането може да бъде с назначение, с избор, с трудов договор,
чрез овластяване от надлежен орган, по силата на разпореждане на властта и
др. Възлагането може да бъде извършено включително и устно, стига този ред
да отговаря на нормативната регламентация на конкретния вид обществени
отношения. Във всички случаи обаче възлагането може да се извърши само
от лице, което легитимно притежава тези правомощия. В този смисъл не
са длъжностни лица тези, които са привлечени на работа от други лица,
които не са ръководни и не могат да назначават на работа.
Трудовото възнаграждение не е необходим елемент от понятието
длъжностно лице. Без значение за длъжностно качество на лицето е и
обстоятелството дали заплащането е в процент от реализираната печалба на
предприятието или по друг начин. Необходимо е обаче работникът или
служителят да са включени в организационната структура на
предприятието или учреждението.
По начало всички служители в държавно учреждение са длъжностни
лица по смисъла на чл. 93, т.1, б. "а" НК освен тези, които извършват дейност
само на материално изпълнение. Службата в държавното учреждение е
определена в устройствения закон на учреждението или в друга нормативна
разпоредба. Няма значение дали лицето, което изпълнява службата, е
предвидено в щатното разписание или не, обаче самата служба, самата
дейност на служителя трябва да е определена в закона или в друга
нормативна разпоредба, като спадаща към присъщите функции на
съответното учреждение. Ако определената работа не е предвидена със
закон или друга нормативна разпоредба, че спада към дейността на дадено
учреждение, тя не може да придаде качеството на длъжностно лице на онова
лице, което я изпълнява. Под дейност само на материално изпълнение следва
да се разбира дейност, която не изразява служебните функции, възложени на
държавното учреждение по съответен нормативен ред. Ако обаче на лицата,
които вършат дейност само на материално изпълнение, временно се възложат
39
и служебни функции, те стават и длъжностни лица по смисъла на закона.
Ръководна работа по смисъла на чл. 93, ал.1, б. “Б“, предложение 1 НК
е тази работа, която се изразява в стопанско- разпоредителна,
организационно- ръководна или организационно- възпитателна дейност.
Длъжностното качество на лицето, което заема ръководна работа, не се
променя от обстоятелството, че в някои случаи при вземане на решения то
действува в колективен орган.
Работа, свързана с пазене на чуждо имущество по смисъла на чл. 93,
ал.1, б. “б“, предложение 2 НК е налице, когато пазенето на чуждо
имущество се явява част от задълженията на лицето по длъжностна
характеристика, тоест в пазенето се реализира същността на възложената
работа. Фактическите отчетници не са длъжностни лица, макар да събират,
съхраняват и отчитат чуждо имущество, понеже не им е възложено да
извършват такава дейност от ръководството на учреждението, предприятието
или организацията. Не са длъжностни лица и работниците от помощните
стопанства към институти или учреждения, включени само в материалното
производство, доколкото те само извършват фактически операции с чуждо
имущество (оръдия на труда), които обаче не са им поверени за пазене и
управление, тоест пазенето на това имущество не съставлява същността на
упражняваната от тях функция.
По-конкретно за лицата изпълняващи трудовата функция шофьор на
МПС за превоз на пътници и товари в горецитираната задължителна
съдебна практика се приема, че поверяването на моторно превозно средство,
собственост на държавата, кооперацията, обществената организация, на
частно юридическо лице или на ЕТ, както и поверяването на
принадлежностите, необходими за правилното функциониране на МПС,
стоките за превоз и получените суми от транспортна дейност
представляват работа, свързана с пазене на чуждо имущество и правят
водача длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "б", предложение второ
НК.
Тези принципни положения следва да бъдат отнесени и към
*******ите, на които по длъжностна характеристика им възлага пазенето,
съхранението и отчитането на паричните средства срещу продадените
билети. Така Решение № 584 от 04.12.2008 г. по нак. д. № 588/2008 г. на
Върховен касационен съд

С оглед гореизложените принципни положения и приетата за
установена фактическа обстановка следва да се приеме, че подсъдимият
несъмнено притежава качеството длъжностно лице по смисъла на 93, т. 1,
б. "б" НК в дружеството, доколкото същият:
е бил назначен на постоянен трудов договор, с който му е възложено
изпълняването на трудовата функция (служба) ******* срещу
съответното трудово възнаграждение;
бил е включен в организационната структура и графика за работа на
предприятието-работодател;
40
с длъжностната му характеристика са му били възложени материално-
отчетнически функции с предмет паричните средства, получени
срещу продадените билети, тоест той е изпълнявал възложена му
служба по пазене на чуждо имущество (пари), собственост на
неговия работодател.

Съгласно ТР 56/61 ОСНК обществено опасно деяние е извършено при
изпълнение на службата на пострадалото лице, когато е по време и на
мястото на осъществяване на служебните му задължения. Деянието е
извършено по повод на службата, когато независимо дали е по време и на
мястото на упражняване функцията на пострадалия, то е пряко мотивирано,
във връзка с нея.
В процесния случай се установява, че са били налице и двете
функционални обусловености.
От една страна деянието е при изпълнение на служебните задължения
на пострадалия, доколкото на инкриминираната дата той съгласно
утвърдения график на работодателя е изпълнявал трудовата си функция на
******* в автобуса, в който пътувал подсъдимия.
От друга страна деянието е по повод службата на пострадалия,
доколкото именно начинът, по който е изпълнявал служебните си задължения
е бил в основата на мотивационния процес на подсъдимия за предприетата
първо словесна, а след това и физическа конфронтация.
Подсъдимия не само е съзнавал, качеството на пострадалия на
длъжностно лице, но и както се установи по-горе е бил пряко мотивиран
в действията си от това му качество, поради което следва да се направи извод,
че това квалифициращо обстоятелство е било обхванато и от умисъла на
дееца.

ПО ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА СЪДА

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът прие
частично различаваща се фактическа обстановка относно действията на
подсъдимия спрямо пострадалия в сравнение с посоченото в ОА.
В ОА прокурорът е приел, че подсъдимият:
- след като се качил в автобуса започнал да нанася удари с ръце по
главата на пострадалия, като
-едва след това двамата започнали да се бутат и дърпат.
Разликата се състои в това, че съдът приема, че удари с ръце не е
имало. Същевременно никога не е будило каквото и да било съмнение в
теорията и съдебната практика, че:
-че ако съдът приеме за недоказани факти, на които се е базирало
обвинението, които са надлежно описани в ОА и по които подсъдимият се
е защитавал
-което води до отпадане на тези факти като обуславящи
41
отговорността на дееца
то не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на
повдигнатото обвинение.
Така изрично Решение № 13 от 26.07.2013 г. по нак. д. № 2137/2012 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 192 от 11.07.2011 г. по нак. д. №
1078/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 232 от 16.06.2015 г. по
н. д. № 549 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение.
Същевременно в ОА изрично е посочено, че причинените
увреждания се намират в причинна връзка не с нанасяните удари от
подсъдимия (които съдът приема за неосъществени), а с предприетото
дърпане и бутане между подсъдимия и пострадалия. Точно такава
причина връзка приема да е налице и съдът, поради което частично
различаващата се фактическа обстановка от приетата в ОА не е налагала
изменение на обвинението.
Абсолютно същото е важимо и досежно приетите от съда други
фактически обстоятелства, които не фигурират в ОА, доколкото те не касаят
съставомерни елементи от престъпния състав и в този смисъл няма
пречка да бъдат установени за първи път от съда.
В този смисъл задължителната съдебна практика- Тълкувателно
решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК, Постановление №
7 от 23.12.1976 г. по н. д. № 10/1976 г., Пленум на ВС, Тълкувателно
решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК.
Така и Решение № 26 от 05.05.2020 г. по н. д. № 1221 / 2019 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение №239/17.01.2020 по
дело №759/2019 на ВКС, Решение № 198/21 декември 2017 год., трето
наказателно отделение, наказателно дело № 863/2017 год. на ВКС, Решение
№ 13/ 05 май 2016 г., Трето наказателно отделение, наказателно дело №
1610/2015г. на ВКС.

Процесуалното развитие на делото се проследи изрично в началната
част на мотивите с оглед очертаване правомощията на настоящата инстанция
предвид принципа за забрана влошаване положението на жалбоподателя.
Доколкото, както вече се посочи, производството се е пренесло пред
въззивната инстанция, както по жалба на подсъдимия, така и на
частното обвинение и с оглед направените искания в жалбите, за настоящия
състав не съществува пречка да се произнесе изцяло по вътрешно
убеждение, без да е обвързан от прието от предходния състав на ПРС и без да
рискува реформацио ин пейус.


ПО НАКАЗАНИЕТО

За престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК
се предвижда наказание лишаване от свобода от две до десет години.
42

При преценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства по делото
съдът намира, че следва да се наложи наказание по реда на чл. 55, ал. 1, т.1
НК в размер на една година лишаване от свобода.
Като отегчаващо обстоятелство съдът цени причинения
противоправен резултат, който значително надхвърля минимално
необходимото за съставомерност на деянието и по конкретно:
-причинени са няколко отделни увреждания, които заедно и
поотделно са довели до съставомерния резултат средна телесна повреда,
изразяваща се в разстройство на здравето временно опасно за живота, а
именно счупване на черепа в ляво теменно-слепоочно и черепната основа в
ляво; кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка над лявата голямо
мозъчна хемисфера; кръвоизлив в средното ухо в ляво;
-освен съставомерния резултат са причинени и по-леки телесни
увреждания, които не се отразяват на квалификацията на деянието,
предвид обсъдения вече принцип на поглъщане при телесните повреди-
контузия на тялото с охлузване на дясната лакътна става, което е причинило
само болка и страдание, без разстройство на здравето;
-причинения по-далечен несъставомерен противоправен резултат,
който обаче се намира в пряка причинна връзка с нанесените съставомерни
увреждания- намаление в слуха на пострадалия, негативни изживяване по
време на възстановителния процес.
-необходимостта от извършване на животоспасяваща операция , за
да се избегнат и по-тежки увреждания.
В този смисъл е и трайната съдебна практика, приемаща, че като
отегчаващи обстоятелства следва да се отразят всички особености на
конкретно извършеното престъпление, които надхвърлят минимално
необходимото за съставомерност на деянието.
Така Решение № 285 от 11.09.2015 г. по н. д. № 948 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, Решение №17/20.02.2020 по дело №1180/2019,
Решение № 52 от 01.06.2015 г. по н. д. № 11 / 2015 г. на Върховен касационен
съд, Решение № 631 от 15.01.2003 г. по н. д. № 525/2002 г., III н. о. на ВКС,
Решение №229/22.01.2020 по дело №850/2019, Решение № 65 от 5.02.2010 г.
на ВКС по н. д. № 708/2009 г., НК, III н. о, Решение №248/22.01.2020 по дело
№863/2019 на ВКС, Решение №129/16.09.2019 по дело №530/2019 на ВКС,
Решение № 48 от 08.05.1995 г. по н.д. № 634/94 г., II н.о. на ВКС, Решение
№104/13.06.2018 по дело №340/2018 на ВКС, Решение №175/15.10.2019 по
дело №713/2019 на ВКС, Решение № 27/07.02.2017 г., Второ наказателно
отделение, наказателно дело № 1295 по описа за 2016 г. на ВКС, Решение
№167/19.12.2019 по дело №678/2019 на ВКС и много други.
Споделя се доводът на повереника, че като отегчаващо обстоятелство
следва да се отчете и проявената от подсъдимия упоритост в стремежа да
наложи собственото си чувство за правота, да разтърси пострадалия и до
накара да се опомни, въпреки, че са се намирали на публично място (в
43
автобус), пред множество пътници и при положение, че съпругата му
нееднократно го е подканвала да не се разправя. Всички тези
обстоятелства обективно са от естество да създадат контрамотив у
подсъдимия да преустанови поведението си, но въпреки това той не се е
отказал.
В този смисъл е и трайно утвърденото в доктрината и съдебната
практика становище, че като отегчаващи обстоятелства следва да се отчитат
всички факти от действителността, които не са предвидени в закона и които
обективно пречат на формирането на вината, защото са обективно от естество
да препятстват вземането на решение за извършване на деянието, като
въпреки това тяхно въздействие като контрамотив, деецът го е извършил.
В този смисъл- Ал. Стойнов, цит. съч., дял четвърти, глава трета, „Общи
правила за определяне на наказанието“.
Така и Решение № 544/ 20 януари 2014 г, Наказателна колегия, II н.о., н.
дело № 1923/2013 год. на ВКС, Решение №246/27.01.2020 по дело
№1067/2019 на ВКС.

Като смекчаващи обстоятелства следва да се отчетат:
-чистото съдебно минало на подсъдимия;
-добрите характеристични данни-трудово и семейно ангажиран, без
данни за други противообществени прояви;
-личностовата структура на подсъдимия разкрита от назначената по
делото СПХЕ-„… с формирани качества, присъщи за изграждането на
стойностна морално етична ценностна система. С адекватна самооценка.
Личност със стойностни качества, с мотивирана насоченост, с разбиране
на правомерни отношения, спазване на правила и закони, зачитане на
институции и йерархична зависимост, с добри интерперсонални
отношения в социалния кръг. Налична системна готовност за
себеутвърждаване, надграждане и поемане на отговорности…“
Посоченото говори за чувствителен поправителен ресурс и възможност за
постигане на целите на наказанието с по-нисък интензитет на упражнена
държавна репресия;
-добросъвестното процесуално поведение и оказано съдействие за
разкриване на обективната истина. Действително в случая не е налице
признание на вината, което съдебната практика приема като типичното
смекчаващо вината обстоятелство. Не може да се пренебрегне, обаче, че
подсъдимият е дал добросъвестно подробни обяснения, които съдът
кредитира изцяло. Което е по-важното обаче, в тях се съдържат признания
за редица неизгодни за подсъдимия факти, включително и такива
използвани при обосноваване на формата на вина- евентуален умисъл, а
именно: признанието, че се е върнал в автобуса, за да разтърси
пострадалия и да го накара да се опомни и впоследствие, че го бутнал
назад към отворената врата в стремежа да се освободи от захвата;
-първопричината за възникване на конфликта- създаденото напрежение
44
между пътниците и *******а по повод неприемливата температура в салона,
която ситуация подсъдимият възприемал като неправомерна и в този смисъл
първоначалните си действия извършил със съзнанието, че упражнява правата
си на пътник в градски транспорт. Така Решение № 82 от 3.III.1980 г. по
н.о.х.д. № 59/80 г., II н. о.
-провокативните действия на пострадалото лице, което се държало
нервно и грубо с останалите пътници, а към подсъдимия не само
отправил конкретни обидни думи : „келеш“, „мухльо“, но и
предизвикателно го подканил да се върне в автобуса , след като бил
слезнал с думите „Ела, де, ела да видиш“. Безспорно е прав повереника с
репликата си, че когато спрямо едно лице е отправена обида или са нарушени
правата му по гражданско правоотношение, не е обществено оправдано да
отговори с физическа саморазправа, като правомерната реакция е да се
подаде жалба до компетентните държавни органи. Не може да се отрече
обаче, че от психологическа гледна точка, отправена спрямо едно лице обида
или ругатня обективно улеснява мотивационния процес по възникването на
желанието да се отвърне, включително и с физическо посегателство.
Същевременно съгласно трайно установените разбирания в теорията и
съдебната практика- „смекчаващи обстоятелства“ са факти от
действителността , които не са предвидени в закона, но са от естество да
улеснят формирането на вината, защото благоприятстват протичането
на психически процеси, които водят до вземане на решение за
причиняване на телена повреда. В този смисъл- Ал. Стойнов, цит. съч., дял
четвърти, глава трета, „Общи правила за определяне на наказанието“. В този
изричен смисъл и Решение № 424 от 18.12.2015 г. по н. д. № 968 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение № 178/26 септември
2017 г, касационно дело № 648 по описа за 2017 г. на ВКС, Решение № 178/26
септември 2017 г, касационно дело № 648 по описа за 2017 г. на ВКС,
Решение № 188 от 28.IV.1982 г. по н. д. № 187/82 г., I н. о.
-срока на протичане на наказателното производство. Действително в
случая разумния срок все още не е надхвърлен, поради което това
обстоятелство не може да се надценява. Същевременно, обаче не може да се
отрече, че поради пороци в дейността на съда, продължителността на
процеса е чувствително увеличена, с необходимостта от повторно
провеждане на първоинстанционно производство, а при упражняване от
страните на правото на жалба и на второинстанционно производство. През
цялото това време подсъдимият търпи емоционалните и психически
последици свързани с това му качество, без нито той, нито която и да било
от страните да са имали каквато и да била вина за удължаване срока на
наказателния процес. Освен това следва да се съобрази и трайната практика
на ЕСПЧ, според която поправително и превъзпитателно въздействие
оказва не само наложеното наказание, но и самия наказателен процес. В
случая делото се намира на съдебна фаза от февруари 2019г., което наред с
разкритата личностова структура на подсъдимия мотивира настоящия
45
състав да приеме, че целите на наказанието могат да се постигнат и с по-
малка по интензитет наказателна принуда. Така Решение № 534 от 21.12.2012
г. по нак. д. № 1511/2012 г. на Върховен касационен съд.
-извършването на деянието с най-леката от предвидените в закона
алтернативни форми на умисъл, а именно –евентуален, неопределен. Така
Решение № 178/26 септември 2017 г, касационно дело № 648 по описа за 2017
г. на ВКС.
Като смекчаващо обстоятелство с изключителен характер съдът цени
направения опит пострадалия да се задържи веднага след като започнало
падането му през отворената врата. Посоченото обстоятелство съдът цени
като една индиция, че деецът се е разкаял за причинения резултат
мигновено, което от своя страна означава, че поправителния процес е
започнал още в този момент.
Като смекчаващо обстоятелство с изключителен характер съдът цени и
оказаната от подсъдимия мигновено първа помощ, изразила се в
изваждане на езика и възстановяване на дишането. Безспорно
причиненият резултат сам по себе си е достатъчно тежък. Своевременните
действия на подсъдимия, обаче, които са предотвратили настъпването на
още по-тежък такъв и дори смърт няма как да не бъде премирано при
индивидуализация на отговорността му.
Воден именно от тази логика при някои престъпления законодателят е
предвидил привилегировани състави, ако подсъдимия след нанасяне на
вредите е направил всичко възможно да помогне на жертвата-например чл.
343а НК. За процесното престъпление подобен привилегирован състав не е
предвиден, поради което това обстоятелство следва да се отчете на
плоскостта на индивидуализация на наказателната отговорност на дееца.

При преценка на всички гореизложени факти настоящият състав
споделя трайната практика на ВКС, че при индивидуализацията на
отговорността няма място за механичен формален подход при
съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не
става въпрос за математически величини, а за различни фактически
констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на
обществена опасност на деянието и дееца.
В този смисъл при отчитане съотношението между тях следва се
съобразява не само техният брой, но и тяхната специфика и относителна
тежест.
В този изричен смисъл Решение №146/05.02.2020 по дело №653/2019,
Решение №144/20.02.2019 по дело №598/2018 на ВКС, Решение
№75/21.08.2018 по дело №327/2018 на ВКС, Решение № 37 от 28.03.2017 г. по
н. д. № 93 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение
№90/18.09.2018 по дело №329/2018 на ВКС, Решение № 208/29 ноември 2018
г., I НО, наказателно дело № 600 по описа за 2018г.

С оглед всичко гореизложено и предвид констатираните, както
46
многобройни, така и изключителни по характер смекчаващи
обстоятелства, съдът намира, че въпреки наличните отегчаващи
обстоятелства, и ней-лекото предвидено в закона наказание, а именно 2
години лишаване от свобода се явява несъразмерно тежко с оглед
степента на обществена опасност на деянието и дееца, което налага
определянето на наказанието по реда на чл. 55, ал.1, т.1 НК на една година
лишаване от свобода.
Така ППВС 4/1978, ППВС 1/1978, ППВС 6/1971.
Съдът намира, че така определеното по реда на чл. 55, ал.1, т.1 НК
наказание ще съдейства за постигане целите, както на генералната, така и на
специалната превенция, без същевременно прекомерно да се засягат правата
на подсъдимия и да се наруши баланса и пропорционалността между
използваната държавна репресия и преследваните цели.
Същевременно констатираният причинен престъпен резултат, който
значително надхвърля съставомерния по тежест, не позволява по-
нататъшна снизходителност спрямо подсъдимия, доколкото в противен
случай, както у него, така и у пострадалия би останало чувство за
безнаказаност, което не само е идея чужда на наказателния процес, но и би
минирало постигане на целите на наказанието, предвид трайното разбиране в
теорията и практиката, че ефективно може да бъде само наказание, което е
справедливо своя размер.

Предвид липсата на предходна съдимост у подсъдимия и
обстоятелството, че до този момент върху него не е въздействано със
средствата на наказателната репресия, съдът не намира за необходимо
наложеното наказание „Лишаване от свобода“ да бъде изтърпяно ефективно,
като счита, че за поправянето и превъзпитанието на дееца ще е достатъчно
отлагането му на основание чл. 66 НК за изпитателен срок от 3 години.
По-дълъг изпитателен срок според настоящия състав би се явил
непропорционален с оглед обсъдения вече поправителен ресурс у подсъдимия
и възможност да му бъде въздействано превъзпитателно с по-малко като
интензитет наказателна репресия.

На основание чл. 59, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 НК при изпълнение на
наказанието лишаване от свобода следва да се приспадне времето, през което
подсъдимият е бил задържан на 19.06.2018 г. за 24 часа по реда на ЗМВР,
като един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода.

ПО ГРАЖДАНСКИЯ ИСК

Съгласно трайната съдебна практика основание за гражданския иск в
наказателния процес е деянието предмет на обвинението. Така ППВС 9/61,
ППВС 1/1955.
Пак според трайната съдебна практика, за да бъде уважен гражданския
47
иск в наказателния процес следва да се установят следните елементи на
фактическия състав: 1.) деяние; 2)противоправност; 3)вреда); 4)причинна
връзка 5)вина, като следва да е налице идентичност на деянието предмет на
обвинението и на гражданския иск.
В конкретния случай се установи, че в резултат на противоправните (и
престъпни по чл. 131, ал.1, т.1, вр. чл. 129 НК) и виновни (извършени при
евентуален неопределен умисъл) действия на подсъдимия на пострадалия са
причинени, както съставомерни, така и несъставомерни телесни увреждания,
поради което и гражданския иск се явява доказан по основание.
Съгласно задължителните за съдилищата указания дадени с ППВС
4/68г. размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост.
Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни
обстоятелства могат да бъдат характерът и интензитетът на увреждането,
начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е осъществено
вредоносното деяние, личността на пострадалия, неговата възраст и
обществено положение, допълнителното влошаване състоянието на здравето
на пострадалото лице, причинените морални страдания, осакатявания,
загрозявания.
От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да
обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди. Сред тези други
обстоятелства практиката на гражданска и наказателна колегия на ВКС,
постановена след издаване на цитираното постановление включва: вида на
увреденото благо, отражението, което увреждането е имало върху личния,
семейния, обществения и професионалния живот на пострадалото лице,
продължителността и интензитета на преживените физически,
психически и емоционални страдания, прогнозите за бъдещо развитие на
увреждането, икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие
на обществото в държавата.
Във всеки случай, за да отговаря на критерия справедливост,
определеното от съда обезщетение следва при отчитане на всички
релевантни по делото обстоятелства, относими към пострадалото лице и
претърпените от него увреждания по най-пълен начин да обезщетява
претърпените от него болки и страдания и в този смисъл да се явява техен
паричен еквивалент.
Така изрично Решение 274 от 17.01.2020 по гр. д. 4473/2018 на ВКС,
Решение № 202/11.01.2019 г. по гр.д. № 186/2018 на ВКС, Решение 271 от
30.01.2018 по гр.д. 341/2017 на ВКС, Решение № 10/08.02. 2018 г.,
постановено по гр.д. № 1600/2017 г. на ВКС, Решение № 2/27.02.2018 г.,
48
постановено по гр.д. № 2303/2017 г. на ВКС , Решение № 223/27.12.2016
година по гр.д. № 1839/2016 г. на ВКС, Решение № 158 от 28.12.2011 г. по
търг. д. № 157/2011 г. на ВКС, Решение № 130/27.06.2016 г., трето
гражданско отделение, гр.д № 2695/2015г на ВКС, Решение № 24 от
22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 285/2011 г., Решение № 480/2012 по гр. дело
№ 85/2012 г. на ВКС и много други, включително и цитирани в изброените
по-горе актове.
Изрично следва да се съобрази и правилото, че при иск за
неимуществени вреди в резултат от нанесена телесна повреда в тежест на
ищеца е да докаже само засягането на съответното благо, но не и всяко
свое негативно изживяване (физическа болка, душевно страдание,
неудобство, емоционален дискомфорт, стрес и др.). При доказване на
причиненото телесно увреждане и при наличие на всички останали
предпоставки от фактическия състав искът се явява доказан по основание и
на основание чл. 162 ГПК съдът следва да присъди обезщетение по
справедливост, като съобрази обичайните негативни изживявания, които
този вид увреждане е от естество да причини. Само, ако ищецът се
позовава на чрезвичайни негативни изживявания, надвишаващи по
интензитет обичайните при подобни случаи, то той следва да ги установи
при условията на пълно и главно доказване.
Така изрично Решение № 542/ 15 януари 2013 г., Четвърто гражданско
отделение, гр.д. № 1568 по описа за 2011 година на ВКС, Решение № 32 от
19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС,

Настоящият състав като съобрази гореизложените задължителни
указания намира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 14
000 лева, до който размер гражданския иск следва да бъде уважен, а за
горницата над 14 000 лева до пълно предявения размер от 20 000 лева да бъде
отхвърлен.
За да достигне до тези изводи съдът съобрази по-конкретно:
- естеството на увредените блага, а именно здравето и телесната
неприкосновеност на пострадалия;
- интензитета на засягане на правно- защитеното благо, който се
разкрива от вида и степента на причиненото увреждане. Особеност на
процесния случай е, че са причинени два отделни престъпни резултата-
един съставомерен и един несъставомерен. Съставомерния резултат се
състои в причинената средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство
на здравето, временно опасно за живота, до която са довели заедно и
поотделно три самостоятелни увреждания- счупване на черепа в ляво
теменно-слепоочно и черепната основа в ляво; кръвоизлив под твърдата
мозъчна обвивка над лявата голямо мозъчна хемисфера; кръвоизлив в
средното ухо в ляво. Несъставомерният резултат е причинена със същото
деяние лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдания, без
разстройство на здравето, проявена в контузия на тялото с охлузване на
49
дясната лакътна става.
-вида, продължителността и интензитета на преживените
физически, психически и емоционални страдания в резултат от нанесените
увреждания- веднага след инцидента пострадалият изпаднал в
безсъзнание, глътнал си езика, започнал да се задушава. Черепно мозъчната
травма довела субдурален хематом, който причинил реална опасност за
живота му. Била му извършена по спешност черепно-мозъчна операция.
След операцията същият пролежал в болницата 13 дни. 2-3 дни след
изписването не можел да става и да се самообслужва, повръщал. Пет
месеца и половина бил в болничен. През този период изпитвал
световъртежи и главозамайване. Болките в главата продължавали и
понастоящем, но не с висок интензитет. За период от 15 дни след
изписването от болницата изпитвал затруднения и нестабилност с
придвижването, олюлявал се, търсел опора. В периода на възстановяване
пострадалият запазил възможност да се самообслужва- хранене, ходене до
тоалетна, къпане, но с помощта на съпругата му. Преживеният инцидент
довел пострадалия до страхови и стресови изживявания . Черепно-
мозъчната травма довела и до нарушения в слуховия анализатор в ляво-
приемен хипакузис със средна слухова загуба 56 db. Въпреки причиненото
ограничение в слуха, пострадалият не изпитвал практически значими
затруднения в ежедневната дейност, свидетелство за което е
обстоятелството, че не си поставил слухов апарат. След изтичане на срока на
болничния се върнал на работа. Комуникирал с пътниците нормално. Чувал
ги добре. Изпълнявал служебните си функции без проблем.
-обстановката в която са нанесени уврежданията – по време на
взаимно сборичкване (бутане и дърпане между подсъдимия и пострадалия) .
Подсъдимият обаче бил инициатор на първия физически контакт, тоест
именно той започнал сборичкването. Следва да се съобрази и генезиса на
конфликтната ситуация: Първопричината за изостряне на отношенията
между тъжителя и подсъдимия в конкретния ден била високата температура в
автобуса, което подсъдимият възприел като ограничаване на правата на него
самия, на съпругата му и на останалите пътници като клиенти на превозната
фирма;
-провокативното поведение на пострадалия. От доказателствата по
делото се установява, че макар инициатор на физическия конфликт да бил
подсъдимия, пострадалият до голяма степен сам провокирал
саморазправата с вербална агресия. Първо се държал нервно и грубо към
възрастна жена в автобуса, което било възприето от подсъдимия. След като
подсъдимият отворил прозорците му направил остра забележка и го нарекъл
„келеш“, влезнал в словесен конфликт не само с подсъдимия, но и с други
пътници. В момента, когато подсъдимият слизал от автобуса отново го
обидил на „мухльо“, а след като подсъдимият му отговорил, заканително го
подканил да се качи при него, което и подсъдимият направил . Следва да
се отбележи, че описаното поведение на пострадалия, освен че е
50
провокативно се явява и противоправно предвид разпоредбата на чл. 146 НК
и на т.I.7 и т.I.4 от длъжностната му характеристика, задължаващи го да
осугурява висока култура и комфорт на обслужване и да избягва
конфликтни ситуации, а при възникване на такива се опитва да ги овладее.
-личността на пострадалото лице- касае се за лице в напреднала
възраст, на около 68 години към момента на деянието и на около 70 години
понастоящем;
-личността на дееца- касае се за лице в улегнала възраст, което е добре
запознато с императивите на нормалното човешко общуване и с
задължението от фундаментално естество (чл. 45 ЗЗД) да не се вреди други
му, което е още по важимо с оглед разкритата от психологическата експертиза
структура на личността му.

Настоящият състав намира, че така определеният размер на
обезщетението за неимуществени вреди в най-пълна степен кореспондира с
обществения критерий за справедливост. От една страна пострадалият бива
обезщетен за обективно нанесените му неимуществени вреди под формата
на изживените негативни физически и психически усещания. От друга
страна не се допуска неоснователно обогатяване в резултат от извършения
деликт, за провокиране на който както се установи, съществен принос е
имало и поведението на самия пострадал.

В тази връзка следва да се изложат нарочни съображения и досежно
искането на защитата за определяне на процент съпричиняване, с който да
се намали определения от съда размер на обезщетението за неимуществени
вреди.
Действително трайната практика по граждански дела при телесни
повреди (предимно при ПТП, но не само) изисква при констатиране на
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице да се определи
нарочен процент съпричиняване, с който да се намали определения
справедлив размер на обезщетението.
Пак според трайната съдебна практика обаче под „ съпричиняване“ се
разбира такова противоправно поведение на пострадалото лице, което е част
от прекия причинно следствен процес, довел до противоправния
резултат. Тоест това противоправно поведение на пострадалия следва да
бъде conditio sine qua non , част от общия каузален комплекс, довел до
съставомерния резултат, като наличната причинна връзка е пряка и
непосредствена.
Така Решение №210/17.04.2019 по дело №931/2018 на ВКС, Решение №
127/20.06.2018 година, Второ наказателно отделение, касационно дело № 408
по описа за 2018 година на ВКС, Решение №38/22.05.2020 по дело
№1176/2019 на ВКС, Решение №97/31.10.2019 по дело №280/2019 на ВКС,
Решение № 53 от 2.ХI.1981 г. по н. д. № 41/81 г., ОСНК, Решение
№258/21.01.2019 по дело №972/2018 на ВКС
51
В процесния случай констатираното провокативно поведение на
подсъдимия е обусловило във емоционално волеви план последващото
поведение на подсъдимия, но само по себе си не се намира в пряка
причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Поради това и за
провокативното поведение не следва да се прилагат правилата на
съпричиняването и да се определя нарочен процент съпричиняване.
Посоченото е особено видно, ако се отчетат указанията на имащото
основополагащо значение Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г.,
ОСГК на ВС, в което изрично е изяснено, че определеното обезщетение се
намалява с определения процент съпричиняване, доколкото деецът следва да
носи отговорност само за вредите, които се намират в пряка приичнна връзка
с неговото собствено противоправно поведение, но не и за тези, които се
намират в причинна връзка с противоправното поведение на самия
пострадал.
В случая всички вреди се намират в пряка причинна връзка именно с
поведението на подсъдимия, като няма такива, които да се намират в пряка, а
не опосредена причинна връзка с поведението на пострадалия, поради
което процент съпричиняване не следва да се определя и на това
допълнително основание.
Начинът на отчитане на провокативното поведение следва да бъде като
един от факторите, които определят справедливия размер на обезщетението,
като безспорно влиянието му е в насока определяне на по-нисък глобален
размер на обезщетението, отколкото би бил определен, ако не бе налице
провокиращо поведение. Във всички случаи, обаче преценката следва да е
комплексна, като за да отговаря на критерия за справедливост, определеният
размер следва да кореспондира на относителната тежест на всяко едно от
отчетените обстоятелства.

Като законна последица от уважаване на гражданския иск на деликтно
основание и доколкото такова искане изрично е направено, гражданският
ищец на основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД има право на законната
лихва от датата на увреждането – 19.06.2018 г. до окончателното изплащане
на дължимите суми.
Така изрично Решение 123 от 21.06.2019 по гр.д. 3405/2018 на ВКС,
Решение № 217/ 25.07. 2013г., четвърто гражданско отделение, гр. дело №
1038 по описа за 2012г. на ВКС, Определение № 406/ 15.07.2009г., Търговска
колегия, Първо отделение , ч.т.д. № 300/2009 г. на ВКС.

ПО РАЗНОСКИТЕ

Предвид осъждането по повдигнатото обвинение, на основание чл.
189, ал. 3 от НПК подсъдимия следва да бъде осъден да заплати на частния
обвинител и граждански ищец И. А. К. разноски за процесуално
представителство за всички инстанции, както следва:
52
сумата от 1150 лева по НОХД № 8139/2018 г., по описа на ПРС – XXIII
н.с. и
сумата от 1200 лева по НОХД № 20215330201855/2021 г., по описа на
ПРС – I н.с.
Посочените суми се явяват доказан разход за ЧОГИ за гарантиране
правото му на адвокат в производството, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012
ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и съдействие има характер
на разписка за изплатената в брой сума, точно какъвто е процесния случай
предвид представените по делото два договора за правна защита и
съдействие- единия по НОХД 8139/2018г. по описа на ПРС, а другия по
настоящото дело.

Само за пълнота на изложението, макар да липсва подобно възражение,
следва да се посочи, че частичното отхвърляне на гражданския иск по
никакъв начин не се отразява на извода, че на ЧОГИ следва да се
присъдят всички разноски по делото.
Това е така, доколкото въпросът за разноските в наказателния процес е
изрично уреден в чл. 189 и 190 НПК, в този смисъл не е налице неуреден
въпрос и чл. 78 ГПК не може да намери субсидиарно приложение, предвид
разпоредбата на чл. 88, ал.1 НПК по силата на който правилата на ГПК се
прилагат за гражданския иск, само доколкото в НПК липсва изрична
уредба.
В чл. 189 и чл. 190 НПК изрично е заложена законодателната воля, че в
наказателния процес разноските се разпределят съобразно изхода от
наказателното обвинение. Доколкото гражданския иск е акцесорен той не е
определящ за разпределение на разноските.
В този смисъл, след като подсъдимият е осъден по повдигнатото му
обвинение, той дължи всички разноски на ЧОГИ, независимо че
гражданският иск е частично отхвърлен.
Така изрично Решение № 67 от 30.04.2009 г. по нак. д. № 24/2009 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 228 от 14.12.2016 г. по н. д. № 722 /
2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 579 от
20.12.2010 г. по н. д. № 512 / 2010 г. на Върховен касационен съд, Решение №
121 от 13.07.2018 г. по н. д. № 501 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то
нак. отделение, Решение № 492 от 19.11.2013 г. по нак. д. № 1766/2013 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 33 от 26.02.2019 г. по н. д. № 653 /
2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение

Предвид осъждането на подсъдимия по повдигнатото обвинение, на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, същият следва да бъде осъден да заплати
разноски по делото за всички инстанции, както следва:
в размер на 93,84 лева по сметка на ОД на МВР – Пловдив,
представляващи разноски на досъдебна фаза;
в размер на 500 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по НОХД №
8139/2018 г., по описа на ПРС – XXIII н.с.;
53
в размер на 256,20 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по ВНОХД №
449/2020 г., по описа на Окръжен съд – Пловдив;
в размер на 80 лева по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, представляващи разноски по НОХД №
20215330201855/2021 г., по описа на ПРС – I н.с.

На основание чл. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), подсъдимия следва
да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Пловдив, в полза на
бюджета на съдебната власт, сумата от 560 лева, представляваща държавна
такса (4 %) върху уважения размер на гражданския иск.


РАЙОНЕН СЪДИЯ: ......................................



54
Съобщи за изтекли лични данни