№ 152
гр. В, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В в публично заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:НДН
при участието на секретаря НЦК
като разгледа докладваното от НДН Гражданско дело № 20241300100365 по
описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба от С. Г. Г. с ЕГН: ********** и
адрес с.***, ул.*** *** чрез И. К. Г., упълномощен процесуален представител
и син на ищцата, против Върховен касационен съд на Република България с
правно основание чл.2в, ал.1,т.2 ЗОДОВ, вр. с чл.4, пар. 3 ДЕС, вр. с чл.6,
пар.1 И 13 от ЕКПЗЧОС .
Твърди се от ищцата, че с искова молба от 01.06.2011г по гр.д.1101 по
описа за 2011г на ВРС била предявила срещу „Г********* АД, с.***, иск по
чл.49 ЗЗД за заплащане обезщетение за причинени имуществени вреди,
изразяващи се в лишаването и от доходи като собственик на имоти,
находящи се в землището на с.***, общ.В като пряка и непосредствена
последица от извършено от ответника замърсяване на обработваема
земеделска земя, представляващи пропуснати добиви и нереализирани
печалби за периода 2006г - 2009г от есенно-зимно производство на открито на
лук за консумация в прясно състояние и за сеитбообръщение: от пролетно-
лятно производство на открито на средноранни безразсадни домати.
За пропуснатите ползи през предишен период 2001г - 2005г от нереализирани
добиви, ответникът бил осъден на основание чл.49 ЗЗД да заплати
обезщетение за причинени имуществени вреди на ищцата.
Образуваното гр.д.1101 по описа за 2011г на ВРС било прекратено и
1
изпратено по подсъдност на Вски Окръжен Съд, като било образувано гр.д.
105/2013г.на ВОС. С Решение 88/22.05.2013г по гр.д.105/2013г на ВОС
исковете били отхвърлени изцяло.
Решението било обжалвано и било образувано в.гр.д. 3340 по описа за
2013г на САС. С Решение 601/28.03.2014г по в.гр.д.3340/2013г. на САС било
отменено Решение №88/22.05.2013г по гр.д.105/2013г на ВОС в частта, в
която е отхвърлен предявения от ищцата иск с правно основание чл.49 ЗЗД, за
заплащане на обезщетение до размера от 34 525,27лв., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 01.06.2008г до окончателното изплащане, вместо
което е осъдено „***“ АД, с.***, да заплати на ищцата сумата в размер на 34
525,27лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от замърсяване
на собствените и недвижими имоти, изразяващо се в пропуснат доход от
селскостопанско производство за периода 2006г - 2008г, на основание чл.49
ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.06.2011г до
окончателното изплащане и решението е потвърдено в останалата част.
С Решение 1802/10.09.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС, е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в решение 601/28.03.2014г като
вместо израза „считано от 01.06.2011г“ се чете „считано от 01.06.2008г“.
Въззивното решение 601/28.03.2014г, поправено с Решение
1802/10.09.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС, е обжалвано от ищцата пред
ВКС, като ответникът не бил подал отговор на касационната жалба в срока за
това, както и не бил заявил становище.
С Определение 437/27.03.2015г пс гр.д.6714/2014г на ВКС, обжалваното
Решение №601/28.03.2014г, поправено с Решение 1802/10.09.2014г по в. гр. д.
3340/ 2013г на САС, било допуснато до касационно обжалване в частта, с
която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 34 525,27лв. до пълния
предявен размер от 172 018,55лв., претендирана като обезщетение за
имуществени вреди от замърсяване на недвижими имоти, изразяваща се в
пропуснат доход от селскостопанско производство.
Твърди се, че с постановяване на Определение 437/27.03.2015г по
гр.д.6714/2014г на ВКС, било влязло в сила Решение 601/28.03.2014г,
поправено с Решение 1802/10.09.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС, в частта,
с която е уважен искът с правно основание чл.49 ЗЗД относно присъдената
сума от 34 525,27 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от
2
замърсяване на процесиите недвижими имоти, изразяващо се в пропуснат
доход от производство на зелен лук и домати през исковия период 2006г -
2009г, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.06.2008г до
окончателното изплащане. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл.296, т.3,
предл. първо ГПК, Решение 601/28.03.2014г, поправено е Решение
1802/10.09.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС е влязло в сила, в частта, с която
е присъдено обезщетение за сумата в размер на 34 525,27 лв. от общо
претендираната сума в размер на 172 018,55лв., като решението в тази част се
ползвало със СПН, която съдът бил задължен да зачете при постановяване на
решението, съобразно нормата на чл.297 ГПК.
Поддържа се от ищцата, че съгласно приетото в ТР № 3 от 22.04.2019г по
т.д. № 3/2016г на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частично иск за
парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на
спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск
за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане,
произтичащо от същото право. Предвид правоустановяващото и
преклудиращото действие на СПН било недопустимо в последващия исков
процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на
вземането и правната му квалификация.
С Решение 255/21.07.2015г по гр.д.6714/2014г на ВКС било отменено
Решение 601/28.03.2014г, поправено с Решение 1802/10.09.2014г по
в.гр.д.3340/2013г на САС , в допуснатата до касационно обжалване част, с
която предявения по делото иск е отхвърлен за разликата над сумата в размер
на 34 525,27лв. до пълния предявен размер от 172 018,55лв., като делото е
върнато на САС за ново разглеждане в посочената част от друг състав.
Пред САС било образувано в.гр.д.3039/2015г. , с Решение 183/19.01.
2017 г по което в.гр.д.3039/2015г е отменено Решение 88/22.05.2013г по
гр.д.105/2013г на ВОС в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над 34
525,27лв. и ответникът е осъден да заплати сумата в размер на 118 008лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи от
процесиите имоти за времето от 01.01.2006г до 07.09.2009г, ведно със
законната лихва от 01.06.2008г и потвърждава решението в останалата част.
Решението не било обжалвано от ответника и влязло в сила.
Сочи се от ищцата, че с обвинителен акт от 20.04.2017 по преписка
3
1947/2015г на свидетеля ЖБТ , който бил разпитан в с.з. на 10.12.2012г по
гр.д. 1101/2011г на ВРС било повдигнато обвинение за това, че в качеството на
свидетел на 10.12.2012г по гр.д.1101/2011г на ВРС устно съзнателно
потвърдал неистина, че процесните земеделски земи са замърсени с ***, мазут
и строителни отпадъци от „*** - ***“ АД през 2001г, 2004г и 2007г, за което
било образувано НОХД 586/2017г на ВРС.
С Определение от 03.07.2017г по НОХД 586/2017г на ВРС било одобрено
сключеното между РП В и служебния защитник на Ж. Б. Т. споразумение, с
което подсъдимия се признал за виновен в това, че на 10.12.2012г в гр.В като
извършител в качеството на свидетел по гр.д. 1101/2011г на ВРС, устно
съзнателно потвърдил неистина, че процесните земеделски земи са замърсени
с ***, мазут и строителни отпадъци от „*** - ***“ АД през 2001г, 2004г и
2007г.
По молба вх.№2778/08.08.2017г на „***“ АД, с.***, на основание
чл.303, ал.1, т.2 ГПК, била поискана отмяна на влязлото в сила Решение
№183/19.01.2017г по в.гр.д.3039/2015г на САС, 2с., въз основа на одобреното
на 03.07.2017г по НОХД 586/2017г на ВРС споразумение между РП В и
подсъдимия ЖБТ, за което било образувано гр.д.3868/2017г на ВКС.
С Решение №209/28.12.2017г по гр.д.3868/2017г на ВКС било отменено
решение 183/19.01.2017г по в.гр.д.3039/2015г на САС и делото е върнато на
САС за ново разглеждане .
Било образувано в.гр.д.78/2018г на САС, с решение № 1595/26.06.2018г.
по което е потвърдено първоинстанционното решение № 88/22.05.2013г по
гр.д. 105/2013г на ВОС, с което е отхвърлен изцяло предявеният иск.
Въззивното решение 1595/26.06.2018г по в.гр.д.78/2018г на САС било
обжалвано от ищцата по реда на касационното обжалване, за което било
образувано гр.д.218 / 2019г на ВКС.
С окончателното решение №44/21.04.2020г по гр.д.218/2019г на ВКС,
било обезсилено Решение № 1595/26.06.2018г по в.гр.д.78/2018г на САС в
частта, в която е потвърдено Решение 88/22.05.2013 г по гр.д.105/2013г на
ВОС за сумата от 34 525,27лв. (присъдена с влязлата в сила част на Решение
601/28.03.2014г по в.гр.д.3340 на САС и е потвърдено Решение
1595/26.06.2018г по в.гр.д 78/2018г на САС в останалата част.
Излага се от ищцата, че от решаващите мотиви към окончателното
4
решение ставало ясно, че ВКС е приел за недоказани противоправните
действия на ответника, които да са извършени през процесния период или че
продължава да се поддържа противоправното състояние от предшестващия
период, и е счел, че същото не се преклудира и с частичното влизане в сила на
Решение 601/28.03.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС,4с., тъй като спорът
продължава да е висящ в останалата му част и съдът е длъжен да се произнесе
по него, като прецени наличието на всички предпоставки за възникване на
отговорноста на ответника.
Поддържа се от ищцата, че ВКС не е зачел силата на присъдено нещо на
влязлото в сила Решение №601/28.03.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС, с
което е уважен искът за част от размера на вземането на ищцата, като е влязъл
в противоречие с приетото в ТР 3 от 22.04.2019г по т.д.3/2016г на ОСГТК на
ВКС. Тълкувателното решение разпореждало, че решението по уважен
частично иск за парично вземане се ползва със СПН
относноправопораждащите факти на спорното субективно материално право
при предявен в друг исков процес иск за защита на вземането за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право- в случая
касационното производство по делото било по своя смисъл точно такъв
процес. В мотивите ВКС бил приел, че формираната СПН на решението по
частично уважения иск относно основанието, за разлика от
правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника, преклудира
правоизключващите и правоунищожаващите такива срещу правопораждащите
правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на
материалното правоотношение, от което произтича спорното право.
Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН
било недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането ( в
случая - касационното производство ) да се спори относно основанието на
вземането и правната му квалификация.
Поддържа се, че с постановеното незаконосъобразно решение
№44/21.04.2020г. по гр.д.№ 218/2019г. на ВКС, в частта ,в която е потвърдено
решение № 1595/26.06.2018г по гр. д. № 78/2018г на САС, съдът не се е
съобразил със силата на пресъдено нещо относно основанието на иска и е
увредил ищцата, като не е уважил предявения иск в цялост. Твърди се, че с
решението е потвърдено частичното отхвърляне на претенцията, което
5
действие противоречи на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, като на ищцата не бил
осигурен справедлив процес.
Иска се, след уточняване на исковата молба с молба вх.№
8085/04.07.2024г., поправена с молба вх.№ 10822/13.09.2024г., уточнена с
молба вх.№ 3644/25.11.2024г. и с молба вх.№1381/15.04.2025г. да бъде осъден
Върховен касационен съд на Република България, да заплати обезщетение за
причинени имуществени вреди от вида пропуснати ползи в размер на :
-главница 137 493.28 лева, ведно със законната лихва от 21.04.2023г. до
окончателното издължаване.
-законна лихва върху главницата за период 01.06.2008г. /три години
назад от датата на исковата молба по гр.д.№ 1101/2011г. на ВРС/ до
20.04.2020г./датата преди постановяване на увреждащото решение №44
/21.04.2020г. по гр.д. №218/2019г. на ВКС/ в размер 166 828.96 лева, който
размер следвало ВКС да присъди с решение №44 /21.04.2020г, но не и
присъдил в нарушение на общностното право/
- законна лихва върху главницата за период 21.04.2020г. /три години
назад от датата преди исковата молба по настоящото гр.д.№ 365/2024г. / до
20.04.2023г. в размер 42 417.44 лева.
Ответната страна в отговор вх.№ 1879/30.05.2025г.в срока по чл.131
ГПК, оспорва твърдението за нарушение на общностното право, като
поддържа, че основанията на ищцата се основавали на неправилност на
съдебни актове и не обуславяли основанието на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, който
не бил предвиден за разглеждане по реда на ЗОДОВ. Сочи, че Конвенцията не
била част от правото на ЕС, поради което и в ЗОДОВ било предвидено
разглеждане на искове за нарушение на Конвенцията в разпоредбите на чл.2б,
ал.1 ЗОДОВ и чл.2, ал.1,т.1-3 ЗОДОВ, извън хипотезата на чл.2в ЗОДОВ.
Поддържа се, и че правната квалификация на главния иск е чл.49 ЗЗД,
поради което не било внесена и дължимата ДТ.
Твърди се недопустимост на главния иск, тъй като не би могло да се
пререшава правен спор, приключил с влязъл в сила съдебен акт.
Поддържа се и неоснователност на иска поради липса на основанието,
въведено от ищеца по чл.6, пар.1 от КЗПЧОС. Липсвало противоправно
поведение на ответника , което да е довело до накърняване на правото на
ищцата от справедлив съдебен процес. Въведено е възражение за настъпила
6
погасителна давност по отношение на законната лихва за период 01.06.2008г.
.до 20.04.2020г.
Моли да бъдат отхвърлени исковите претенции. Претендират се
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Прокуратурата на Република България е оспорил
предявените искове като неоснователни и недоказани. Наведени са доводи, че
не са налице доказателства, които да установят действително претърпените
вреди от ищцата.
Иска се отхвърляне на исковите претенции.
По делото пред настоящата инстанция са събрани писмени
доказателства.
Вският окръжен съд след като взе предвид изложеното от страните, и
събраните доказателства, анализирайки ги поотделно и в съвкупност, намира
следното от фактическа страна:
По допустимостта на производството: Юридическите факти, чието
осъществяване ищецът по иска по чл. 2в от ЗОДОВ следва да твърди в
обстоятелствената част на исковата молба, за да удовлетвори изискванията за
редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК са посочени в Определение № 1160 от
17.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 348 / 20.05.2025 а именно: нарушената
правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти
(сочените разпоредби от ДЕС, ЕКПЗЧОС, ХОПЕС, КРБ, обосноваващи
твърдяната дискриминация по посочения личен признак); нарушението да е
"достатъчно съществено" и причинна връзка от нарушението да са настъпили
имуществени вреди за частноправния субект – обстоятелства, които също се
твърдят от ищеца .Процесуалната легитимация на страните по делото
съответства на твърденията на ищеца за причиняване на вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз от ответника, който
като последна инстанция е разгледал спора по същество.
Относно възражението на ответника по правната квалификация на иска,
същата е определена от АС С. в определение №338/06.02.2025г. по ч.гр.д.№
314/2025г., като указанията са задължителни за настоящата инстанция.
По основателността на иска: Не се спори между страните по
фактическата обстановка, изложена от ищеца в исковата молба, поради което,
7
а и видно от приложените писмени доказателства съдът приема същата за
установена.
Спорът между страните е правен, и се състои в изясняване дали решение
№44/21.04.2020г. по гр.д.№ 218/2019г. на ВКС, в частта ,в която е потвърдено
решение № 1595/26.06.2018г по гр. д. № 78/2018г на САС, противоречи на
чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, като на ищцата не е осигурен справедлив процес.
Един от основните принципи на правото на Европейския Съюз (ПЕС) е
задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от
неизпълнение на задълженията ú, произтичащи от Договорите. В чл. 4,
параграф 3 от Договора за Европейски съюз (ДЕС) се сочи като правно
основание принципа за отговорността на държавата за причинените от нея
вреди, вследствие на извършено нарушение на правото на ЕС. Съгласно тази
разпоредба държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални
мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото
на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се
въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. Това
включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от
това неизпълнение. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди, настъпили в
резултат от неизпълнение на задълженията и, произтичащи от Договорите –
нарушената норма от ПЕС да предоставя права на частноправни субекти;
нарушението да е достатъчно съществено и да е налице пряка причинно-
следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Тези три условия
са достатъчни за да може да се предяви иск по ЗОДОВ за нарушение на ПЕС.
Държавите-членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на
частноправни субекти вследствие на нарушение на Общностното право, за
които те са отговорни, и при нарушения, произтичащи от решение на съд,
постановено на последна инстанция, при което нарушената Общностна
разпоредба цели предоставянето на права, като нарушението следва да е
достатъчно съществено и да съществува пряка причинна връзка между това
нарушение и причинената на страните вреда. За да се определи дали
нарушението е достатъчно съществено, когато то е следствие от съдебно
решение, компетентният национален съд, вземайки предвид специфичната
природа на съдебната власт, трябва да прецени дали нарушението е
съществено. Правната система на всяка държава-членка следва да определи
8
компетентния съд, който да разглежда сп.вете, свързани с това обезщетение.
Отговорността на държавата за нарушение на общностното право вследствие
на решение на национален съд, правораздаващ като последна инстанция,
може да бъде ангажирана само в изключителни случаи, при които съдът явно е
нарушил приложимото право, като тази отговорност е обективна.
Разпоредбата на чл.6 от ЕКЗПЧОС, чието нарушение се твърди от ищцата,
гарантира правото на справедлив съдебен процес в гражданските и
наказателните дела, както и при административно-правните производства, при
които се засягат граждански права и отношения. Нормата е една от най-
важните разпоредби на Конвенцията и отразява фундаменталния принцип на
върховенството на закона. Разпоредбата на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС се прилага
към всички производства, предмет на които е определянето на граждански
права и задължения.
Съдът намира възражението за липса на възможност нарушения на
разпоредби на конвенцията да бъдат основание за отговорност по чл.2в,
ал.1,т.2 от ЗОДОВ, за неоснователно. СЕС възприема въведените с
конвенцията права и тяхната защита за съответстващи на ПЕС, поради което и
настоящия спор следва да бъде разгледан.
Съдебната практика приема, че ищецът индивидуализира предмета на
иска , чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни.
Основанието на иска, т.е. обстоятелствата на които се основава същия
обхваща фактите, от които произтича пренендираното с исковата молба
материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени
вреди последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по
размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е /при
гаранционнообезпечителната отговорност е достатъчно твърдение, че
деликтът е осъществен от субект, за който ответникът отговаря/ и в какво се
изразява деликтното поведение. За страната е налице задължение, при
сезиране на съда, да посочи в ИМ, ясно, точно и последователно конкретните
обстоятелства, от които произтича пренендираното с исковата молба
материално субективно право. Преценката за наличието на тези
обстоятелства, за наличието или не на причинна връзка на същите със
съответните вреди, които се претендират и тяхното обезщетяване е преценка
по основателността на иска- определение № 4406/ 20.12.2022 г.по ч.гр.дело №
9
4239/2022 по описа на Върховния касационен съд.
Доколкото в настоящия случай не се твърди от ищцата извършени от
ответника нарушения на правото на достъп до съд, равенство на средствата,
лично участие в съдебния процес и в устните състезания, публично гледане на
делото и произнасяне на решението в открито заседание, разглеждане на
делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, съдът приема, че
тези основания не са предмет на настоящото производство. Въведеното от
ищцата твърдяно нарушение на правото на справедлив процес се състои в
неправилно постановен съдебен акт, при несъобразяване на ВКС със силата
на присъдено нещо на влязъл в сила съдебен акт, с постановяване на който акт
на ищцата са причинени имуществени вреди в претендираните размери.
Съдът намира въведеното нарушение, като основание на иска за
недоказано.
Доводите на ищцата изцяло касаят предявяване , разглеждане и
правните последици на уважен частичен иск, при който ищецът въвежда като
предмет на делото само част от спорното право, и във връзка с който иск е
постановено ТР3 от 22.04.2019г по т.д.3/2016г на ОСГТК на ВКС, на което се
позовава ищцата. Уважаването на частичен иск следва да се разграничава от
частичното уважаване на иск, предмет на който е цялото спорно право, тъй
като правните последици са различни.
Видно от първоинстанционното решение №88/22.05.2013г. по гр.д.№
105/2013г на ВОС, предявеният иск не е бил въведен като частичен иск, и
няма и твърдения от ищцата да е предявен като частичен.
ТР №3 от 22.04.2019г по т.д. 3/2016г на ОСГТК на ВКС, на което ищцата се
позовава, се отнася именно до тази специфична хипотеза. Съгласно същото
тълкувателно решение, счита се, че искът е предявен за цялото субективно
материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични
притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен,
което важи за настоящия случай. Ако от събраните по делото доказателства се
установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с
исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод, че
предявеният иск е частичен.
За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо
ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното
10
право, част от вземането, както и да посочи размера на цялото вземане. С
предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само
част от спорното субективно материално право - при парични притезания
предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще
съответства и предметът на осъдителното решение. Само когато е предявен
частичен иск, установените с решението по частичен иск общи
правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено
нещо при предявен в друг исков процес иск за разликата до заявения пълен
размер на вземането, произтичащо от същото право. Съгласно същото
решение, в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от
вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува.
Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по
частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може
да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск
обективните предели на СПН обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти
правоотношението /юридическите произтича/, страните факти, по от които
материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на
спорното субективно материално право. Поради това, че общите
правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск,
така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците
на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите,
когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/
от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото
вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем.
По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем,
различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие
на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането
да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.
В настоящия случай обаче, искът не е въведен като частичен, поради
което и тези постановки, на които се позовава ищцата в ТР №3 от 22.04.2019г
по т.д. 3/2016г на ОСГТК на ВКС не са приложими.
Законосъобразно и правилно, с окончателното решение
№44/21.04.2020г по гр.д.218/2019г на ВКС, било обезсилено Решение №
1595/26.06.2018г по в.гр.д.78/2018г на САС в частта, в която е потвърдено
11
Решение 88/22.05.2013 г по гр.д.105/2013г на ВОС, по отношение на сумата от
34 525,27лв., тъй като съдът се е съобразил със СПН на решение
601/28.03.2014г по в.гр.д.3340 на САС, което в тази част е било влязло в сила.
В останалата част, в която е потвърдено Решение 1595/26.06.2018г по
в.гр.д 78/2018г на САС, с което е потвърдено решение №88/22.05.2013г. по
гр.д.№ 105/2013г. на ВОС, с което е отхвърлен иска в частта над 34 525,27лв,
решението не е имало сила на присъдено нещо. Производството в тази част е
било висящо, като обжалвано и в тази част съдът на основание събраните
доказателства е изложил своите мотиви, и с фактически и правни доводи е
обосновал подробно решението си. Видно от същото, ВКС е приел, че не е
доказано от ищцата противоправното поведение на работници на ответника,
като не са взети предвид показанията на свидетеля ЖБТ, с оглед признаването
му за виновен в това, че на 10.12.2012г. като извършител в съучастие с
процесуалния представител на ищцата и неин син И. К. Г. като подбудител
пред ВРС потвърдил неистина, че земеделски земи, собственост на ищцата са
замърсени с мазут, *** и строителни отпадъци през 2001, 2004 и 2007г, които
действия са извършени в същото производство.
С оглед изложеното съдът намира, че твърдяното нарушение от
Върховен касационен съд на правото на Европейския съюз, още по–малко
съществено и то достатъчно, не е установено по делото, поради което главният
иск, както и обективно кумулативно съединените акцесорни искове, следващи
главния по своята същност, следва да бъдат отхвърлени.
Предвид установената липса на нарушение на правото на Европейския
съюз, която е една от кумулативните предпоставки за осъществяване на
фактическия състав на чл.2в, ал.1,т.2 ЗОДОВ, вр. с чл.4, пар. 3 ДЕС, вр. с чл.6,
пар.1 И 13 от ЕКПЗЧОС, не следва да бъде обсъждано наличието на
останалите.
С оглед изхода на делото, ищцата страна следва да заплати на ответната
страна разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно 78, ал.8 ГПК, в
размер 675.00 лева, съгласно чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащане на
правната помощ ,приета с ПМС №4/2006г.
Воден от горното , Съдът
РЕШИ:
12
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Г. Г. с ЕГН: ********** и адрес с.***,
ул.*** *** чрез И. К. Г., упълномощен процесуален представител и син на
ищцата против Върховен касационен съд на Република България искови
претенции за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди
от вида пропуснати ползи в размер на 137 493.28 лева главница, ведно със
законната лихва от 21.04.2023г. до окончателното издължаване , 166 828.96
лева законна лихва върху главницата за период 01.06.2008г. до 20.04.2020г,
както и 42 417.44 лева законна лихва върху главницата за периода
21.04.2020г. до 20.04.2023г.
ОСЪЖДА С. Г. Г. с ЕГН: ********** и адрес с.***, ул.*** *** да
заплати на Върховен касационен съд на Република България сумата 675.00
лева разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд С. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – В: _______________________
13