№ 2549
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова А.
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100500461 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 16702 от 16.10.2023 г., постановено по гр.дело № 27024/2023 г. на
СРС, Г.О., 40 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“България“ № ****, срещу Г. Т. Г., ЕГН: **********, с
адрес: гр.София, бул.“Цар Борис III“ № ****, искове с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК по ч.гр.дело № 10935/2023 г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 2618,94
лв., представляващи главница по договор за потребителски кредит №
30040422714/04.11.2019 г., 1529,64 лв., представляващи неплатено договорно
възнаграждение за периода 20.10.2021 г.-04.11.2022 г., 392,09 лв., представляващи
мораторна лихва за периода 21.11.2019 г.-04.11.2022 г. и 212,23 лв., представляващи
законна лихва за периода 04.11.2022 г.-27.02.2023 г. С решението на съда са
отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ № ****, срещу Г. Т. Г.,
1
ЕГН: **********, с адрес: гр.София, бул.“Цар Борис III“ № ****, осъдителни искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумите от 684,24 лв. -
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 1596,58 лв. - възнаграждение за закупена
услуга „Флекси“ по договор за потребителски кредит № 30040422714/04.11.2019 г. С
решението на съда е осъдено на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. „Профи Кредит България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“България“ № 49, бл. ****, да заплати на адв.Т. Т. Д. от САК с личен №
********** и адрес: гр.София, ул.****, офис 16, сумата от 1003,37 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за извършено безплатно процесуално представителство на
ответника. С определение № 44012 от 08.12.2023 г. постановено в закрито заседание
по гр.дело № 27024/2023 г. на СРС, Г.О., 40 състав е оставена без уважение молбата на
ищеца за изменение на основание чл.248 ГПК на постановеното по делото решение в
частта за разноските.
Срещу решението на СРС, 40 с-в е постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, гр.София, подадена чрез юрк.Глория П. с искане същото да
бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 от
ГПК установителни искове за главница до размер на сумата от 1199,76 лв. и за
договорно възнаграждение в размер на сумата от 1529,64 лв., и вместо него да бъде
постановено решение, с което същите да бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат
доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на
материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Г. Т. Г., чрез пълномощника си адв.Т. Д., оспорва
въззивната жалба, като неоснователна. Моли въззивната жалба, като неоснователна да
се остави без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
2
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ищеца
част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявените положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от
ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в обжалваната от ищеца част,
с която същите са отхвърлени. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272
ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от
ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните
по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на
обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното
решение е правилно в обжалваната от ищеца част. Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
В разпоредбата на чл.11 от Закона за потребителския кредит са изброени
3
реквизитите на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно е, че липсата само на
някои от реквизитите, изброени в чл.11 от ЗПК, води до недействителност на целия
договор за кредит, а именно - на тези, посочени в ал.1, от т.7 до т.12, както и в т.20,
както и в ал.2. Съгласно чл.11, ал.1, т.9 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК задължителни елементи
от сключения договор за потребителски кредит са лихвеният процент, както и
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно разпоредбата
на чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат
за нищожни. В практиката на ВКС- определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр.дело №
151/2022 г., Г.К., ІІІ г.о. на ВКС е прието, че „ разпоредбите, визирани в чл.19, ал.4 и,
ал.5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда
в кои случаи и в каква степен договорени възнаградителни вземания за лихви при
кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат
на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е
под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Това положение не
изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави,
включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно
максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за
годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече
нищожност съгласно чл.22 ЗПК“. Съдът намира, че в процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,11%, т.е. формално е изпълнено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим
по чл.19, ал.4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва
част от разходите по кредита, а именно - таксите /възнагражденията/ за услугите
„Фаст“ и „Флекси“, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК. С оглед заключението на вещото
лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза при включване на пакета от
допълнителни услуги/ от 3700 лв./ в ГПР, същият възлиза на 121,50 %. Без да се
включва пакета допълнителни услуги, размерът на ГПР по процесния договор е 49,95
4
%. В процесния случай, както правилно и обосновано с оглед данните по делото е
приел и първоинстанционния съд, процесните два броя такси за услугите „Фаст“ и
„Флекси“, следва да бъдат включени в общия разход по кредита, което в случая не е
сторено. Процесният договор представлява договор за потребителски кредит, по
аргумент от чл.9, ал.1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1 т.7-12 и 20 и, ал.2 и чл.12, ал.1 т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен
алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в
договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са
разходите, включени в определената процентно величина. В процесния договор
размерът на посочения ГПР /49,11 %/ не включва договореното възнаграждение за
допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 3700 лв. В тази връзка
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо
завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Тази част от договора е от
съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите
изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл.22 от
ЗПК. В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, С.
Р. Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД. Съгласно цитираното решение, предвид
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит с цел
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
5
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този
процент. Нарушаване на нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК води до последиците на чл.22
ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителя само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Съдът следва да установи дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане само на чистата сума по кредита - в този
смисъл решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т.дело № 1027/2022 г. на I т.о. на ВКС,
решение № 50084 от 09.01.2024 г. по т.дело № 875/2022 г. на I т.о. на ВКС, решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г., IV г.о. на ВКС, решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г., I т.о. на ВКС, решение № 50259 от 12.01.2023 г.
по гр.дело № 3620/2021 г., III г.о. на ВКС, определение № 50161 от 29.03.2023 г. по
т.дело № 1070/2022 г., II т.о. на ВКС, решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.дело №
2024/2022 г., I т.о. на ВКС и др.
Предвид на изложеното, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения установителен иск за договорна лихва, тъй като разпоредбата на чл.23 ЗПК
императивно предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба представлява своеобразна
санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови
изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски
кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Разпоредбата на чл.23 ГПК не
прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото
понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита и никакви лихви - възнаградителни или
мораторни, и такси и други разходи. В тази връзка, както правилно е приел и
първоинстанционния съд в процесния случай ищецът има право само на главницата,
която е в размер на сумата от 3700 лв. От друга страна с оглед заключението на
вещото лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че
ответникът е заплатил по кредита суми в общ размер от 3948,24 лв., което надвишава
размера на чистата стойност по кредита /главницата/, което обосновава извод за
неоснователност на предявения установителен иск за главница.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
6
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от
ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000 лв., за въззивната
инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 02.12.2023 г.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищеца, чрез неговия
процесуален представител юрк.Е.К. изложени в молба от 04.03.2025 г., че в настоящия
случай заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото. Уговореното и заплатеното от ответницата по делото адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на сумата от 1000 лв./ хиляда лева/
не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
Съдът приема, че делото е със значителна правна и фактическа сложност.
Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не
предполага задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното
възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая
следва да се съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. От
друга страна съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и
определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата
страна- ответник процесуални действия в настоящата въззивна инстанция, съдът
намира, че претендираното от въззиваемата страна- ответник адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 1000 лв./ хиляда лева/ не е прекомерно и не
следва да бъде намалено.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16702 от 16.10.2023 г., постановено по гр.дело
№ 27024/2023 г. на СРС, Г.О., 40 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“България“ № ****, да заплати на Г. Т. Г., ЕГН:
**********, с адрес: гр.София, бул.“Цар Борис III“ № ****, на основание чл.78, ал.3 от
ГПК сумата от 1000 лв./ хиляда лева/, представляваща направени пред въззивната
инстанция разноски/ заплатено адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8