Р Е Ш Е Н И Е №260087
гр.Шумен, 21 Април 2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публичното
съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. Р. Хаджииванова
2. С. Стефанова
при секретаря Т. Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №63 по описа за 2021 год. на ШОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260312 от 23.12.2020г. по
гр.д.№3001/2019г. по описа на ШРС, Районен съд - гр.Шумен е уважил предявеният установителен
иск по чл.422, ал.1 от ГПК /чл.415 ал.1 от ГПК/ от “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с
ЕИК ********* срещу П.А.А. с ЕГН **********, като е признал за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 263,88 лева главница, представляваща незаплатени
парични задължения, ведно със законна лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението /22.07.2019г./ до окончателното плащане, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по
ч.гр.д.№2111/2019г. по описа на ШРС. С решението са присъдени деловодни
разноски на ищцовата страна в размер на 1430 лева.
Недоволен от така постановеното решение
останал ответника, който обжалва решението на районния съд, като посочва доводи
за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност, и моли съда да го отмени
и постанови друго, с което да прекрати производството поради недопустимост,
евентуално да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на деловодни
разноски.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала
отговор на жалбата, в който оспорва доводите на жалбоподателя, намира решението
за правилно и законосъобразно, и моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Доводите на жалбоподателя за недопустимост на предявения иск са неоснователни,
доколкото от първоначално заявената установителна искова претенция, и
свързаната с нея издадена от ШРС заповед за изпълнение е видно, че ищеца
претендира плащане на парично задължение по издадена от него фактура
№**********/25.10.2017г. с настъпил падеж на 09.11.2017г.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за основателна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова
претенция по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК от “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК
********* срещу П.А.А. с ЕГН **********. От събраните по делото доказателства
се установява следното от фактическа страна: Между страните съществува валидно
облигационно правоотношение, възникнал с Договор за мобилни услуги №*********
от 24.09.2011г. и последващи допълнителни споразумения към него от 2013, 2015,
2016г., по силата на което ищеца се е задължил срещу заплащане да предоставя на
ответника мобилни телекомуникационни услуги на тел.№. От представената от ищеца
фактура №**********/25.10.2017г., въз основа на която ищеца претендира
процесното вземане, е видно, че в нея е отразено задължение за разговори,
данни, съобщения и други таксувани услуги в размер на 291,75 лева и 26,65
месечна такса, без ДДС за отчетен период 25.09.2017г. - 24.10.2017г. От
изготвените в първоинстанционното производство съдебно техническа и счетоводна
експертизи се установява, че процесната фактура е осчетоводена и включена в
дневника за продажби на ищцовото дружество за месец октомври 2017г. Размерът на
неизплатеното задължение към датата на заявлението възлизало на стойност
378,80лв., като от него се претендира сума в размер на 263,88лв. За периода от 25.09.2017г. до 24.10.2017г.
във фактура с №**********/25.10.2017г били начислени 18,32лв. без ДДС за
месечен абонамент и Роуминг 23,29МВ на стойност 291,75лв. без ДДС. общо
310,07лв. без ДДС. Задължението от 263,88лв. било формирано както следва: към
месец септември 2017г. има надвнесена сума в размер на -0,04лв.; прибавени са
фактура №**********/25.09.2017г. на стойност 109,94лв. и фактура
№**********/25.10.2017г. на стойност 372,08лв. и са приспаднати двете Кредитни
известия №**********/25.11.2017г. на стойност -210,77лв. и КИ
№**********/25.12.2017г. на стойност -7,33лв. След извършените приспадания
дължимата неплатена сума е в размер на 263,88 лв. За периода 25.09.2017 -
25.10.2017, за ползваната услуга на мобилен номер била налична информация за спиране на
изходящите обаждания поради надвишен кредитен лимит на 25.09.2017. От тази дата
клиентът не е бил в състояние да инициира изходящи повиквания и интернет
трафик. Ответникът не инициирал използване на услуги в периода 25.09.2017 -
25.10.2017 г., като такива не са включени и във фактурата за отчетния период.
Същевременно в тази фактура било включено ползване на мобилен интернет в
роуминг, осъществено на 24.09.2017 г. с начален час 14:01:14 с общ обем на
данни (изпратени и получени) 23900 КВ. Изчисленият на базата на тези данни обем
на трафика е 23840.084 КВ. Мобилният оператор осигурил свързаността при
осъществяване на трафика бил “Monaco Telecom”. Съобразно обяснението на ищеца трафикът
е бил включен в следващата фактура поради спецификата на отчитането в Теленор,
свързана с консолидиране на отделните сесии, извършено в период от време последващ
ползването на услугата.
Горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На първо место следва да се отбележи, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Производството по чл.415, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК съставлява продължение на развилото се пред Районен съд - Шумен заповедно производство по ч.гр.д.№2111/2019 г. /по което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за горната сума/, а предявяването на установителния иск е законова последица или от подаденото в срока по чл.414 от ГПК възражение на длъжника, с което е оспорена дължимостта на отразеното в заповедта за изпълнение парично вземане/както е в процесния казус/, или с връчването на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Предметът на спора е очертан с обстоятелствената част на исковата молба, в която е посочено, че претенцията на ищеца се основава на сключения между страните договор, и предоставена и незаплатена мобилна услуга по фактура №**********, в която изрично е отбелязано че отчетния период е от 25.09.2017г. до 24.10.2017г. Обяснението на ищцовото дружество, че в горната фактура бил включен трафик от предходен период поради спецификата на отчитането в Теленор, свързана с консолидиране на отделните сесии, извършено в период от време последващ ползването на услугата, не би могло да обуслови основателност на претенция за заплащане на предоставени телекомуникационни услуги за изрично посочен период, при безспорно установеното от експертизите обстоятелство, че търсеният от ищеца трафик е бил осъществен извън горния период. Ищецът е имал възможност, съобразно спецификата на собствената си практика за отчитане на ползван трафик, да посочи изрично още с подаване на заявлението за издаване на заповед, а в последствие и с предявяване на установителния иск, точния период на осъществяване на трафика, чието заплащане се претендира. Основанието на претенцията е сключения между страните договор и предоставената услуга, а не фактурата, като счетоводен документ, и щом ищеца претендира заплащане на трафик осъществен в определен период, следва при условията на главно и пълно доказване да установи ползването на тази услуга именно през този период. В процесния случай, ищеца не само че не е успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства са оставили изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да зачете неблагоприятните им последици, които го задължават да приеме за неосъществили се релевантните факти, съответно правните им последици за ненастъпили. Предвид изложеното, съдът намира, че предявената установителна претенция следва да се отхвърли.
Предвид изложеното, съдът намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, и вместо това постановено
друго, с което бъде изцяло отхвърлен предявения иск. На
ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 300 лева
за първоинстанционното производство и в размер на 325 лева за въззивното, което
е съобразено и с минималните размери на адвокатските възнаграждения по чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №260312 от 23.12.2020г. по гр.д.№3001/2019г. на Районен съд - гр.Шумен,
като вместо него, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК ********* срещу П.А.А. с ЕГН **********,
иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за признаване за установено че ответника дължи
на ищеца сумата от 263,88 лева, представляваща стойността на
предоставени и незаплатени телекомуникационни услуги за периода 25.09.2017г -
24.10.201г. по фактура №**********/25.10.2017г., издадена от ищцовото търговско
дружество, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д№2111/2019 г. по описа на ШРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД,
с ЕИК ********* да заплати на П.А.А.
с ЕГН **********, направени по делото разноски в размер на 625 лева за двете инстанции.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.