№ 5545
гр. София, 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Гергана Ж. Троянова
при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова
като разгледа докладваното от Гергана Ж. Троянова Гражданско дело №
20231100104780 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК от М. Т. И. срещу „ЕОС
М.“ ЕООД за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не му
дължи, като погасени по давност, суми по Договор за потребителски кредит №
FL544155/30.07.2010г., сключен с „Юробанк България“ АД, вземанията по който са
били цедирани на ответника по договор с кредитора от 18.01.2016г., които били в общ
размер от 27005.43 лева -от тях 14390.00 лева главница, 11060.20 лева договорна
лихва, 1545.23 лева разноски и 10.00 лева такси.
Ищецът твърди, че с писмо от 18.04.2023г. ответникът е поканил ищеца да
погаси задълженията си по процесния договор, като е извел материалната си
легитимация от качеството си на цесионер. Не оспорва валидността на договора за
кредит, нито действието на договора за цесия (така в проведеното открито съдебно
заседание). Заявява, че не дължи горепосочените суми, тъй като същите са погасени по
давност и не могат да се събират принудително. Обосновава правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск с твърдение, че въпреки, че
вземанията по договора били погасени по давност, ответникът ги претендирал с
отправената покана. Претендира разноски.
Ответникът признава исковата претенция. Поддържа, че с поканата за плащане
не е дал повод на ищеца да предяви отрицателен установителен иск за вземанията, тъй
като в нито един момент не е пристъпвал към принудителното им събиране – не е
образувал съдебно производство, не се е снабдявал с изпълнителен лист, респ. няма
изпълнително дело за сумите – предмет на иска. Счита, че ищецът няма правен интерес
от така заявения иск, евентуално, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото,
поради което не следва да отговаря за разноските на ищеца. Не претендира разноски.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа и правна
1
страна следното:
Съгласно чл.124, ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи
несъществуването на едно правоотношение или на едно право, когато има интерес от
това. В настоящия случай, чрез предявяване на отрицателния установителен иск
ищецът цели да отрече изпълняемост на паричното притезание на ответника с довод,
че вземанията са погасени по давност, тъй като кредиторът не е предприемал никакви
действия за събирането им, с които да е прекъсвал или спирал течението на давността.
Наличието на спор между страните относно съществуването на изпълняемо право на
кредитора ответник обуславя правен интерес за ищеца от предявения иск. Спорът
произтича от твърдението на ответника, че има вземане към ищеца, поддържано в
поканата от 18.04.2023г., и възражението на ищеца, че този дълг е погасен по давност.
За да се постигне яснота в отношенията между двете страни, то всяка от тях може да
упражни правото си на иск за установяване на действителното правно положение, като
поиска от съда правният спор да бъде решен със силата на пресъдено нещо. Така и в
Решение № 446 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 475/2009г., в което е посочено, че за
да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва
претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право.
Предвид изложеното, съдът е приел, че искът е допустим.
Съгласно чл.237, ал.1 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца
съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.
Зачитането на признанието на ответника следва от обстоятелството, че в този случай
правните твърдения на страните в процеса съвпадат, което изключва съдебното дирене,
но не води до десезиране на съда, поради което съдът е задължен да се произнесе по
основателността на претенцията. Разрешението произтича от разбирането, че както
отказа от иск, направен от ищеца, така и признанието на иска, заявено от ответника,
съставлява разпореждане с правото на иск, но в първия случай отказът от иск десезира
съда и производството следва да се прекрати, а във втория – признанието на иска няма
такава последица, тъй като изявлението е на ответника, поради което съдът е длъжен
да разгледа иска и да се произнесе с решение по същество. Горното е обосновано в
мотивите на Решение № 141/14.07.2016г., постановено по гр.д. № 7446/2014г. на ВКС,
IV ГО, в което в допълнение е посочено още, че признанието на иска обвързва съда, но
от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и
постановяване на решение по чл.237 ГПК или да остави съда да постанови решение по
чл.235 ГПК. В настоящия случай, не са налице предпоставките за постановяване на
съдебно решение при признание на иска, тъй като ищецът не е направил искане в този
смисъл. Именно по тази причина съдът не е обявил на страните, че ще се произнесе с
решение по чл.237 ГПК. При това положение съдът е длъжен да анализира приетите по
делото доказателства относно релевантните за спора обстоятелства и да се произнесе с
решение съобразно тях.
2
При преглед на приложените документи, съдът намира следното:
Видно от представения Договор за потребителски кредит №
FL544155/30.07.2010г. кредиторът „Юробанк И Еф Джи България“ АД, понастоящем
„Юробанк България“ АД, е предоставил на кредитополучателите М.Б. Х.в, ЕГН
**********, и М. Т. И., ЕГН **********, целеви кредит в размер на 14390.00 лева при
12.750 % годишна лихва. Кредитополучателите се явяват солидарно задължени лица,
ведно с поръчителя Б.Б. Х.в. Не се спори и се установява от приложено платежно
нареждане от същата дата, че заемните средства са били предоставени на
кредитополучателите чрез превод по банковата сметка на М.Б. Х.в, като с подписване
на договора вторият кредитополучател и ищец в настоящото производство се е
съгласил, че преводът по посочената сметка съставлява надлежно изпълнение на
задълженията на банката към двамата кредитополучатели. С така извършения превод
договорът е породил правно действие между страните и валидно ги е обвързал.
Съгласно приложения погасителен план плащането на кредита било уговорено
разсрочено за пет години на равни месечни погасителни вноски, като първата падежна
дата била определена на 30.08.2010г., а последната – на 30.07.2020г.
Не са представени доказателства и не се твърди дългът по възникналото
кредитно правоотношение да е бил погасен.
Видно от приложен договор от 18.01.2016г. кредиторът „Юробанк България“ АД
е прехвърлил на „ЕОС М.“ ЕООД процесното вземане, индивидуализирано в
Приложение № 1 към договора за цесия, в което кредитът е отразен по номер на
договора и по име на първия кредитополучател - М.Б. Х.в. Прехвърлянето е надлежно
осъществено, видно и от полученото потвърждение, приложено по делото. Характерът
на договора не е спорен, без значение от обстоятелството, че същият е наименован
договор за възлагане на вземания, тъй като видно от текстовата редакция на т.2.1.1 от
него – същият е за прехвърляне на вземанията по приложението, а не за възлагането им
за събиране на съконтрахента.
Не се твърди и няма данни договорът да е бил обявен за предсрочно изискуем.
Клаузата на чл.15 от него предвижда настъпването на предсрочна изискуемост при
пълно или частично неизпълнение на задължението за срочно погасяване на месечна
вноска, без необходимост да се обявява на длъжника изрично, че кредиторът
упражнява правото си да иска незабавно пълно изпълнение. Съдебната практика обаче
изключва възможността за зачитане на т.нар. „автоматична“ предсрочна изискуемост,
доколкото същата съставлява едностранно изменение на договора от страна на
кредитора, който отнема преимуществото на срока на договора, като се позовава на
виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна. Ето защо, кредиторът е
длъжен да обяви на длъжника, че обявява вземанията си по договора за изцяло и
предсрочно изискуеми, за да се ползва от правото си да търси изпълнение на целия
3
дълг преди настъпване на първоначално уговорения краен падеж (така и в ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС). Предвид изложеното, при липса на доказателства за
обратното, съдът приема, че по договора не е била обявявана предсрочна изискуемост
на вземанията от страна на кредитора.
Не се установява просрочените вземания да са били предмет на заявление за
издаване на заповед за изпълнение или на предявен съдебно иск. Признава се от
ответника, че нито цедентът, нито цесионерът разполагат с изпълнителен титул,
съответно не се спори и се удостоверява със справка от регистъра на длъжниците към
КЧСИ, че не е било образувано производство за принудително събиране на дълга,
въпреки просрочието.
Съгласно Приложение № 1 към договора за цесия от 18.01.2016г. цедираните
вземания по процесния договор за кредит са в общ размер от 16303.83 лева, от които
14390.00 лева главница, 368.60 лева лихви и 1545.23 лева разноски.
Видно от приета покана от 18.04.2023г. ответникът е уведомил ищеца, че е
носител на вземане, възникнало от неизпълнено от ищеца задължение за срочно
погасяване на дълга по договор за потребителски кредит от 30.07.2010г. с „Юробанк
България“ АД. Същевременно писмото е и покана за плащане на целия размер на
дълга, вкл. на непадежиралите вноски, без позоваване на настъпила предсрочна
изискуемост.
При оценка на така събраните доказателства, съдът намира исковата претенция
за частично основателна.
Видно от приетия погасителен план към договора за кредит от 30.07.2010г., до
деня, предхождащ подаването на исковата молба – 23.04.2023г., погасени по давност са
всички месечни вноски за главница, чиято изискуемост е настъпила до 23.04.2018г.
(чл.110 ЗЗД), т.е. с падеж до 30.03.2018г. по плана, съответно погасени по давност са
всички вноски за лихва, чиято изискуемост е настъпила до 23.04.2020г. (чл.111, б. „в“
ЗЗД), т.е. с падеж до 30.03.2020г. съгласно погасителния план. Няма как да настъпи
погасителна давност за вземания за главница, съответно за лихва, без да се съобрази
падежа им, макар и да е направено признание от страна на ответника за изтекла
давност, тъй като обосноваването на такъв извод на база на признанието би
противоречал на закона, че давност тече от изискуемостта на съответното парично
вземане, който аргумент допълнително отрича възможността за постановяване на
решение при признание на иска - чл.237, ал.3, т.1 ГПК. Изтеклата давност се
съобразява спрямо датата на депозиране на исковата молба, към който момент ищецът
твърди, че вземанията са погасени, което разбиране произтича от принципа за зачитане
на диспозитивното начало в процеса. В този смисъл, макар кредиторът да продължава
да бездейства и да не търси удовлетворяване на притезанието си, погасителната
давност следва да се прецени към момента на депозиране на иска, а не към датата на
4
приключване на съдебното дирене.
При изчисление се установява, че погасената по давност главница възлиза на
8880.31 лева за периода 30.08.2010г. - 23.04.2018г., съответно погасената по давност
лихва възлиза на 11033.89 лева за периода 30.08.2010г. – 23.04.2020г., до който размер
исковата претенция следва да бъде уважена. За сумата от 5509.69 лева, дължима
главница за периода 30.04.2018г. – 30.07.2020г. по договора за потребителски кредит,
съответно за сумата 26.31 лева – лихва по договора за периода 30.04.2020г. –
30.07.2020г., исковата претенция следва да се отхвърли, тъй като за тях погасителна
давност не е настъпила.
По отношение на сумите от 1545.23 лева – разноски по потребителския договор
и 10.00 лева такси по него, съдът намира, че ищецът не е доказал от кой момент е
настъпила изискуемостта за тези вземания, поради което не може да се обоснове извод,
че са погасени по давност към датата на подаване на исковата молба.
По разноските
При този извод на съда, ответникът следва да заплати на ищеца сторените от
него разноски по делото. Същите възлизат на 2280.22 лева – 1080.22 лева държавна
такса и 1200.00 лева реално заплатено адвокатско възнаграждение. От тях ответникът
следва да заплати сумата от 1681.43 лева, съобразно уважената част от исковата
претенция.
Ответникът не е представил доказателства за направени разноски, поради което
такива не му се дължат.
Отговорността за разноските при постановяване на решение по чл.235 ГПК е
обективна и няма основание ответникът да бъде освободен от заплащането им на
основание чл.78, ал.2 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският градски съд, Първо гражданско
отделение, I-6 състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявен от М. Т. И., ЕГН **********, с
адрес: гр.Ботевград, ул. ****, със съдебен адрес: гр.София, ул. **** (чрез адв.Х. Р.),
срещу „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.
****, със съдебен адрес: гр.София, бул. ****, (чрез адв.Г. Х.), установителен иск по
чл.124 ГПК, че М. Т. И., ЕГН **********, не дължи на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ****,
като погасени по давност, следните суми по Договор за потребителски кредит №
FL544155/30.07.2010г., сключен с „Юробанк България“ АД, вземанията по който са
били цедирани на ответника по договор за цесия от 18.01.2016г., а именно: 8880.31
лева – непогасена главница за периода 30.08.2010г. - 23.04.2018г. и 11033.89 лева –
5
непогасена лихва за периода 30.08.2010г. – 23.04.2020г., и ОТХВЪРЛЯ иска за сумите
5509.69 лева – непогасена главница за периода 30.04.2018г. – 30.07.2020г., 26.31 лева –
непогасена лихва за периода 30.04.2020г. – 30.07.2020г., 1545.23 лева разноски по
договора и 10.00 лева такси по него, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ****, да
заплати на М. Т. И., ЕГН **********, сумата 1681.43 лева – разноски поделото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6